Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Marriage Most Scandalous, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павел Боянов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 154 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Джоана Линдзи. Скандал и още нещо
Редактор: Лилия Атанасова
Оформление на корицата: Димитър Стоянов
ИК „Плеяда“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
ВТОРА ГЛАВА
Главата го болеше. Себастиян установи това, когато се събуди. Обаче по-смущаваща беше обстановката: не се намираше в уютната стая на гостилницата, където снощи си бе легнал, а в мрачна тъмница, която миришеше на влага. Бе затворен в килия. През решетките на прозорчето в дървената врата се процеждаше светлина от факли, на която Себастиян видя пръстен под, чисто гърне в ъгъла и разни насекоми, които се щураха измежду пукнатините на каменните стени.
Непроветрената средновековна килия беше в по-добро състояние от неговата собствена тъмница — явен признак за редовната й употреба. Себастиян и преди бе хвърлян в затвори, само че съвременни. Никога не беше попадал на истинска тъмница. Беше зърнал старата крепост на хълма, издигаща се над Фелбург, и разбра точно къде се намира.
— Гръм и мълнии.
Той промърмори думите, които обаче отекнаха като шумен крясък в абсолютната тишина. Получи незабавен отговор:
— Вие ли сте, сър? — извика Джон от посока, която Себастиян не успя да определи.
Младият мъж се приближи до вратата, но преди да е отговорил, уплашеният глас на Тимъти долетя далече отляво:
— Гарване, тук не ми харесва. Ама хич! Не можем ли да си тръгваме?
И момчето, значи? Това преливаше чашата. Знаеше защо се намират тук. Не беше за пръв път някой насила да се опита да си осигури услугите му. Мръсниците в различните точки на света имаха сходен начин на мислене.
— Нараниха ли те, Тимъти?
— Не, не много. — Момчето се стараеше да изглежда смело. — Запушиха с нещо устата ми, завързаха ме и ме доведоха тук. Цяла нощ не мигнах.
— Ами ти, Джон? — попита Себастиян.
— Разминах се с малка цицина на главата, сър — отвърна Джон отдясно. — Нищо ми няма.
Не беше нищо. Можеше да преглътне насилието срещу себе си, но когато заради него страдаха други…
Себастиян не се ядосваше често, но сега побесня. Изправи се, повдигна крак и го стовари върху вратата. Тя дори не помръдна, въпреки че се вдигна прахоляк. Вероятно не беше стара колкото каменните стени.
Себастиян разгледа килията по-внимателно. Имаше калаена кана за вода и легенче за миене. На единствената полица се мъдреше пешкир. Водата беше прясна. Завивките на тясното легло бяха чисти и даже луксозни. Чинията с храна, пъхната под вратата, вероятно е изглеждала добре, преди буболечките да я нападнат: яйца, наденички, хляб с масло (сега разтопено) и няколко дребни сладки.
Очевидно намерението не е било да го измъчват, а просто да му попречат да си тръгне. Един вид, да погостува на херцога принудително. Но за колко дълго? Докато не се съгласи да намери изчезналата херцогиня? Сякаш той нямаше да плюе на сключеното споразумение още щом се измъкне от тъмницата?
Мъжът, който им донесе следващото ядене, беше глух или най-малкото си правеше оглушки. Не продума, безучастен към въпросите им. Денят се проточи — дълъг и отегчителен. Себастиян запълни времето си с физически упражнения, а мислите си — с представата как извива врата на Леополд Баум. Джон и Тимъти играеха на думи. Скоро прегракнаха, тъй като се намираха в срещуположните краища на тъмницата.
Вечерята пристигна, но от домакина им все така нямаше вест. Телешките котлети с кнедли и пухкав сос от няколко вида сирене беше много съблазнително и засищащо ястие, характерно за австрийската кухня. То бе придружено от сладкиш и бутилка първокласно вино. Себастиян остави десерта на буболечките и взе виното при себе си в леглото.
Следващият ден премина по същия начин, последващият — също. Значи първо щеше да вкуси какво го чака, ако не се съгласи с условията на херцога? Този тип наистина ли си въобразяваше, че просто така ще го принуди да работи за него?
Леополд Баум пристигна рано сутринта на петия ден от тяхното затворничество. Не беше оставил нищо на случайността. Преди него в килията влязоха четирима едри, яки стражи с пистолети, готови за стрелба. Един от тях завърза ръцете на Себастиян зад гърба му, докато останалите трима го държаха на прицел. Малката килия съвсем отесня, когато стражите заеха ъглите.
Себастиян беше изненадан от възрастта на херцога. Очакваше да види по-млад мъж, а установи, че Леополд Баум гони половин век. Тъмнорусата му коса беше много късо подстригана, както сега бе модно.
Себастиян носеше своята коса дълга и обикновено пригладена назад, само защото Джон не го биваше за фризьор, а пътуваха прекалено често, за да може редовно да посещава добър бръснар. Е, херцогът имаше превъзходен бръснар.
Проницателните сини очи създаваха впечатление за несъмнена интелигентност. Не беше много висок. Беше набит, със склонност към пълнеене. Под късата руса брада се забелязваше двойна брадичка. Имаше царствена осанка на човек, който напълно осъзнава своето привилегировано положение.
Себастиян предположи, че херцогът или току-що се е върнал от езда, или скоро я е предвидил в дневния си режим, защото беше облечен с тъмнозелено сако и бежови панталони, а в ръка държеше малък камшик, с който почукваше по идеално лъснатите си ботуши. На лицето му беше изписано приветливо изражение, сякаш Себастиян не седеше в килия с четири пистолета, насочени към него, а бе желан.
— Намирате ли квартирата за задоволителна?
На Себастиян даже окото му не мигна.
— Няколко дъски не биха се отразили зле на пода, но като цяло престоят тук е приятен.
Леополд се усмихна.
— Отлично. Много жалко, че не можахме да се споразумеем по-рано. Предполагам, сега сте готов да се заемете за работа?
— Необосновано предположение.
Херцогът не трепна. Личеше си, че е уверен в своето надмощие. Себастиян си помисли, че нещо не се връзва. Работата нямаше да се свърши, докато го държат затворник тук. Пуснеха ли го на свобода, херцогът пак нямаше гаранции.
— Незаконно е да ме държите на това място, защото отказах да приема вашата поръчка.
— Но вие не се намирате тук по тази причина? — сърдечно възкликна Леополд. — Спокойно мога да ви припиша колкото си искам престъпления. Дори ви застрашава екзекуция — макар да подозирам, че дори това няма да ви впечатли. Но да не изпадаме в мелодрами. Вие бяхте мой гост…
— Затворник — прекъсна го Себастиян.
— Гост — настоя херцогът. — Ако бяхте затворник, уверявам ви, че квартирата изобщо нямаше да е толкова приятна. Но може би дойдох да ви навестя твърде рано. Да намина ли следващата седмица, за да проверя дали тази „ваканция“ не ви е поомръзнала?
— А после по-следващата, и по-по-следващата ли? Така няма да намерите съпругата си. Нали?
Леополд изглеждаше изненадан.
— И защо ви е да упорствате толкова?
— Както казах на лакея ви, не мога да се заема със задачата, защото ще ме отведе в Англия. Дадох обет, че кракът ми няма да стъпи там. Няма да престъпя клетвата си заради пари.
— Защо сте дали такъв обет?
— Това въобще не ви засяга.
— Ясно — замислено промърмори херцогът. — В такъв случай ще трябва да призова нежните ви чувства.
— Не си правете труда — саркастично отвърна Себастиян. — Човек в моето положение не може да си позволи нежни чувства.
Леополд се засмя.
— Разбира се, че не — не може да ги показва. Но ще видим.
Херцогът започна да обикаля помещението. В такова ограничено пространство, изпълнено от яките стражи, той скоро се спря. Себастиян се зачуди дали му предстои да чуе истината или измислена версия на така наречените му „нежни чувства“.
— Ожених се за съпругата си, като й вярвах сляпо. Но както скоро и двамата открихме, съюзът ни не беше сполучлив. Бихме могли да се разведем. Тя само трябваше да ме помоли. Вместо това предпочете да избяга, инсценирайки отвличане, за да си осигури средствата за комфортно съществуване.
— Всичко това ми с известно…
— Нищо не знаете! — прекъсна го Леополд по-остро, отколкото вероятно бе възнамерявал.
За един кратък миг Себастиян зърна истинския човек — деспот с буен нрав. Всеки мъж, който смяташе, че притежава неограничена власт, бе много опасен — независимо дали имаше право или не. Може би щеше да се наложи да преосмисли ситуацията.
— Защо не се обърнахте към английското правителство с молба да ви помогне за издирването? То разполага със служби, които са доста добри в тези неща. Това все още продължава да е най-правилният ход на действие.
— Аз съм австрийски херцог. — В снизходителния тон на Леополд се прокрадна раздразнение. — Не мога да се поставя в положението да дължа услуги на чуждо правителство. Изпратих по следите й безкраен брой наемници. Това би следвало да е достатъчно.
Себастиян едва се удържа да не изсумти.
— Преди колко време изпратихте последния?
Леополд се намръщи и завъртя очи, сякаш търсеше отговор. Всъщност беше точно така. Наистина той можеше да си спомни.
— Миналата година — не, по-миналата — най-сетне каза.
Себастиян поклати глава, без да крие раздразнението си:
— Какво търся тук? Очевидно е, че не искате да си я върнете.
Леополд настръхна.
— Бях се отказал — рече той в своя защита. — Щях да я обявя за мъртва. Но моята скъпа Мария отказва да се омъжи за мен без доказателства за нейната смърт или без бракоразводно решение. Страхува се да ме дари с наследници, които ще се окажат копелета, ако първата ми съпруга реши да се върне.
„Умно момиче“ — помисли си Себастиян, но бързо се поправи. Тази Мария изобщо не беше умна, щом желаеше да се омъжи за такъв човек. Но нищо чудно херцогът да се държеше съвършено различно с любимата си.
— Ако знаех, че има мъже като теб, отдавна да съм решил въпроса — продължи херцогът. — Пристигането ти в моя град ме обнадежди. Говори се, че ти винаги успяваш да се справиш със задачите си. Слава като твоята заслужава подобно предизвикателство, нали? Или кариерата ти се гради на прости поръчения, които всеки глупак може да изпълни?
— Не си хабете думите — отвърна Себастиян. — Обидите не ме засягат. Отговорът ми остава същият поради посочената причина. Местонахождението на жена ви е решаващият фактор.
— В такъв случай нека ви предложа нов решаващ фактор — хладно изрече Леополд и хвърли поглед на стража, застанал най-близо до вратата. — Убий другия мъж — или не, почакай. Той може би ще е полезен на Гарвана в работата му. Убий момчето.
Себастиян не очакваше такъв ход. За съжаление изобщо не се съмняваше, че Тимъти ще загине в следващите няколко минути, ако той не се подчини на волята на херцога. За този човек убийството не беше нищо, просто част от упражняването на неговата власт. Ако не беше срещал подобни мъже преди, щеше да заподозре, че той блъфира, и дори щеше да заяви мнението си.
Себастиян овладя чувствата си и безизразно се обърна към херцога:
— Бяхте пределно ясен. Не наранявайте момчето.
Леополд кимна и повика обратно стража. Отново се усмихна, самодоволно изпъчил гърди. Наистина ли си въобразяваше, че Себастиян ще изпълни поетия насила ангажимент?
— Все пак съм любопитен — сърдечно поде херцогът, смятайки, че си е осигурил покорството на Гарвана.
— Момчето не ви е роднина, или поне ми казаха, че въобще не си приличате. Защо ще нарушите клетвата си заради него?
— Нагърбих се с отговорността за него, докато не му намеря добър дом. Той е сирак.
— Похвално — отбеляза Леополд. — И така, след като стигнахме до споразумение, което устройва и двама ни, вероятно ще се нуждаете от това. — Той извади от джоба си миниатюрен портрет и го подхвърли на леглото до Себастиян. — Тя се подвизава под ново име, но не може да промени външността си.
Този въпрос беше спорен, но Себастиян каза само:
— Нужно ми е повече. Що за човек беше тя?
— Страстна…
— Не по отношение на вас, а спрямо другите — прекъсна го Гарвана.
— Влагаше страст във всичко, с което се заемеше — настоя херцогът. — Тщеславна, алчна, надменна, разглезена. Произхождаше от богато семейство.
— Защо не се е върнала при родителите си, вместо да избяга?
Херцогът се изчерви, но честно си призна:
— Забраниха й да се омъжва за мен. Когато тя престъпи волята им, се отрекоха от нея и я лишиха от наследство. Що се отнася до тях, тя е мъртва.
Себастиян имаше представа какво означава това. Сега усети известни симпатии към съпругата.
— Следващият ми въпрос не е неуместен. Как мислите: дали тя е наредила да убият мъжете, които сте изпращали да я доведат, или просто не са посмели да се завърнат с празни ръце? Отправяли ли сте им заплахи, в случай че не успеят?
Лицето на херцога почервеня от гняв, но все пак направи отрицателен жест с ръка:
— И да е имало нещо такова, то не е важно.
— Не съм съгласен. Трябва да знам дали да си пазя гърба.
— Човек с вашия занаят ще си го пази винаги, нали?
Себастиян мълчаливо се съгласи. Освен това беше задал достатъчно въпроси за работа, с която не смяташе да се заема.
— Утре сутринта потегляме — заяви той.
— Много добре. — Леополд погледна стражите си.
— Придружете Гарвана и слугата му до гостилницата.
Той се обърна към Себастиян, сякаш в последния момент се беше сетил нещо: — Естествено, момчето ще остане тук.
— Не.
— О, да. Не в тъмницата. Това е излишно. Но ще остане при мен. Нали не сте смятали, че ще ви пусна, без… да се подсигуря? Ще ви върна момчето, когато вие ми върнете съпругата. Тогава ще получите и възнаграждението си.
По дяволите! На мястото на херцога Себастиян би постъпил по абсолютно същия начин, но се надяваше, че той не е толкова умен.
— Няма защо да се притеснявате — увери го херцогът. — Ще го поверя на прислужничките в двореца. Те така ще го разглезят, че вероятно дори няма да му се тръгва оттук. Тъкмо сега не ми се иска да наранявам момчето. Не ми давайте причина.
Леополд не би могъл да се изрази по-ясно. Дори се усмихна, преди да се обърне към вратата, за да си отиде. Но после се спря на прага.
— Защо точно „Гарвана“? — полюбопитства, докато единият от стражите развързваше ръцете на Себастиян. — Защо не „Пантерата“? Или „Тигъра“? Имате котешки очи.
Себастиян го погледна право в лицето и отвърна безизразно:
— Имам очи на убиец. — Замълча в изчакване ръцете му да се освободят окончателно. — Трябваше да се досетите — добави, когато неочаквано ръката му здраво се обви около врата на Леополд. Малко натиск и можеше да го счупи.
Стражите реагираха бързо и насочиха към него пистолетите си, но не посмяха да стрелят, за да не би да уцелят господаря си. За една секунда Себастиян беше нагласил Леополд като щит пред себе си.
— Хвърлете ги — каза той и изгледа всеки от стражите поотделно — или ей-сега ще му извия врата.
Те се поколебаха. Не им се искаше да изгубят предимството си.
— Подчинете се! — изръмжа херцогът.
Пистолетите паднаха на коравия пръстен под почти едновременно. Един произведе изстрел. Куршумът се заби в крака на един от стражите. Мъжът изпищя, повече от изненада, отколкото от болка, и се строполи на пода. Раната изглеждаше съвсем незначителна. Куршумът не беше засегнал артерия. Все пак втори страж се наведе да помогне на другаря си.
— Превържи раната — изкомандва Себастиян коленичилия мъж. — Използвай въжето, което свалихте от мен. Останалите — сваляйте ризите, и то бързо. Ще ги накъсате на ленти, за да се завържете едни други. Аз ще проверя възлите. Ако открия даже един хлабав, ще ви застрелям всичките.
Десет минути по-късно последният страж, който не беше завързан, подаде китките си и няколко парчета риза на Леополд, тъй като не беше останал никой друг, който да му окаже честта. Себастиян леко отслаби хватката си, за да улесни херцога със завързването. За един дълъг миг Леополд очевидно се поколеба, но накрая се подчини. След като приключи с гази работа, Гарвана се обърна към тиранина:
— Ще ти дам избор. Мога да блъсна главата ти в стената, за да те просна на пода в безсъзнание и да те завържа като останалите, или просто да ти счупя врата, за да съм сигурен, че няма да те видя повторно. Кое да бъде?
— Никога няма да се измъкнеш жив оттук — отвърна херцогът.
— Добре, аз ще избера. — Себастиян се приближи към стената..
— Не!
Себастиян нямаше да даде на мъжа повод да тръгне по петите му. Просто го замъкна до леглото, накара го да легне по корем и завърза китките му.
— Сега във Виена има човек като мен, който си търси работа. Неведнъж пътищата ми с него са се пресичали. Казва се Колбридж. Моите „нежни чувства“ към теб са дотук. Това е повече, отколкото заслужаваш.
Провери всички възли, преди да излезе и да заключи килията. Едва не се засмя, когато откри, че връзките на стража, завързан от Леополд, са хлабави. След няколко минути вече беше освободил Джон и Тимъти.
— Уби ли го? — попита Джон, докато се измъкваха от тъмницата. Беше се наложило Себастиян да повали в безсъзнание един страж горе на стълбището.
— Не — отвърна той и разтри пламналите си пръсти. — Но вероятно трябваше, за да спестя много мъка на много хора.
— Нали не мислиш, че ще тръгне да ни преследва?
— Не. Не съм единственият, който може да свърши неговата работа. Сега той е наясно с това. Всъщност го насочих към онзи некадърник Колбридж, който безславно ще се провали. Баум беше твърдо решен да ме наеме, защото му бях под ръка и можех да започна незабавно… ако пожелаех. Всъщност надявам се жена му все така да му се изплъзва. Имам чувството, че ако му падне в ръчичките, Леополд няма да си губи времето да се развежда с нея.