Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (46)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Да ревнувам ли? — попита Маргарет, когато Себастиян отново се присъедини към нея.

— Откъде-накъде? Аха! — възкликна той, когато проследи погледа й.

Тя гледаше как херцогинята на Фелбург влиза в помещението минута след него. Всъщност в гласа й не звучеше ревност, а само любопитство.

— Трябваше да си поговоря с дамата във връзка с една стара история — обясни той. — Моето добро дело за… май за този век.

— За този век, я го виж ти! Толкова рядко ли ти се появяват възможности да вършиш добрини?

— Не.

Маргарет се нацупи и той изпита желание да я прегърне. Тя не беше особено умела със закачките. Опитваше се, но оставаше открита за нападки, които не знаеше как да парира. Разбира се, вероятно с другите се справяше по-добре, отколкото с него. Просто никога не бе имала насреща си противник с неговото особено чувство за хумор.

Щеше да му е мъчно за нея. Мъчително осъзна, че за пръв път ще тъгува не по семейството си или за Джайлс. Тази нахакана млада жена му беше влязла под кожата. Беше свикнал с прямотата, твърдоглавието, непрестанното й бърборене и непредубедения й поглед върху нещата. Маги беше истински бисер. Как само се беше държала при първата им среща, водена от желанието да помогне на някого, когото обича.

Всъщност той от самото начало се възхищаваше на нейните качества, макар че бе твърде ядосан, за да го признае. А привличането помежду им направо го убиваше. Не биваше да се съгласява да отложи пътуването си, за да я придружи на приема. Целия ден едва се удържаше да не отиде при нея. Най-горещото му желание беше да прекара остатъка от отреденото му време в Англия в нейните обятия.

Истината беше, че той нямаше какво да предложи на Маргарет. Удивляваше се, че е стигнал дотук в мислите си, защото така я поставяше в нова категория: жена, която искаше до себе си. Но тя се нуждаеше от стабилност, от мъж, на когото да разчита, който винаги щеше да е на нейно разположение — мъж, какъвто той беше навремето.

— Божичко!

Себастиян проследи погледа й към вратата и застина. Дъглас и Абигейл току-що бяха влезли, хванати ръка за ръка. Маргарет простена. Аби може и да не разговаряше със сина си, но тъй като Дентън беше в Лондон, тя бе направила изключение и бе помолила сина си да я придружи на приема в чест на нейния внук.

Изпълнил дълга си, Дъглас потупа майка си по ръката и Абигейл отиде при познати. А той се запъти право към Себастиян и Маргарет. Доста хора го спираха, за да поприказват с него или да го поздравят по случай новия член на семейството му, или да го попитат как е със здравето.

— Мамка му! — изруга Себастиян.

— Я се стегни! — изрече Маргарет с най-непоколебимия си тон. — Можеш да се справиш.

Той я погледна и поклати глава.

— Не разбираш, Маги. Ние с теб извършихме най-страшната измама. Баща ми обръща гръб на убежденията си заради лъжа, съчинена от нас двамата. Единствено заради теб се съгласих на този фарс, очаквайки само неохотно сътрудничество от негова страна. Нямах представа колко силно е желанието му да бъдеш част от неговото семейство — толкова силно, че да ми прости. Но просто не мога да му причиня това — не мога да преглътна, че баща ми ще ме приеме по причина, която дори не е истинска.

— Все още не знаеш дали е загърбил каквото и да било. От приличие е длъжен да играе ролята на гордия баща и свекър, точно както ти играеш ролята на опростения син.

— Не разчитай на това.

— В такъв случай трябва да си тръгнеш сега, още сега — подкани го Маргарет. — Все ще измисля…

Твърде късно. Дъглас ги достигна и след като прегърна Маргарет, каза:

— Не мога да повярвам, че нито един от двама ви не спомена, че сте се оженили. Да не би да мислехте, че няма да понеса шока, защото все още се възстановявам?

Усмихваше се. И по-лошо, усмивката му изглеждаше истинска. В кехлибарените му очи грееше топлина. Това бе мъжът, когото Себастиян помнеше, бащата, който имаше преди дуела.

— Трябва да поговорим — отсечено отвърна Себастиян.

— Разбира се.

— Насаме — допълни той.

Маргарет шумно въздъхна. Дъглас се намръщи, но се съгласи:

— Кабинетът на Албърта е след библиотеката. Ще й съобщя, че ни се налага да го използваме, и ще те очаквам там.

— Ще дойда с теб — заяви Маргарет, щом Дъглас се отдалечи да говори с херцогинята.

— Не, няма — възрази Себастиян. — Ти стой тук.

Остави я, преди да е събрала цялата си решителност, за да настоява. Лесно откри кабинета — малка стая, в която липсваха разточителни украси, каквито човек би могъл да очаква от една херцогиня. Само най-необходимото за делова дейност.

Дъглас влезе след няколко минути и затвори вратата. Лицето му не изразяваше никакви емоции.

— Предполагам, че този разговор отдавна трябваше да се състои — започна той.

— Не — отвърна Себастиян. — Този разговор е просто необходим. Преди да кажеш нещо, за което може да съжаляваш, трябва да знаеш, че с Маги не сме наистина женени.

— Що за глупости са това? — настръхна баща му.

— Още ли не сте консумирали брака си? По една случайност знам, че сте делели една стая…

— Боя се, че не разбираш — прекъсна го Себастиян.

— Първо, никога не сме се женили. Това беше уловка.

— Не виждам нищо смешно, Себастиян.

— Съгласен съм. Казах ти, че тя ме нае. Обясних ти защо фиктивният ни брак трябваше да ми помогне в разследването. Не можех да изпълня задачата, ако вратата на „Горския кът“ беше затворена за мен.

Дъглас почервеня.

— Господи, не мога да повярвам, че моя плът и кръв е способна на…

— Аз съм мъртвият син, или си забравил?

— Какви ги приказваш, по дяволите? Съсипал си репутацията на момичето за нищо и никакво!

— Тогава не ми се струваше „нищо и никакво“. Не очаквахме да претърпиш още една злополука и да се разболееш сериозно от треска, която спокойно можеше да те отнесе в гроба. Ако те бяхме заварили здрав и бодър, щеше да ме изриташ от къщата си без никакви колебания — точно както преди единайсет години!

Себастиян се обърна с гръб към баща си. Щитът, охраняващ наранените му чувства, се пропукваше и той се опитваше да го удържи. Преди единайсет години разполагаше с извинения, които така и не видяха бял свят: че гибелта на Джайлс е била нещастен случай. Сега също нямаше да се оправдава.

— Скоро след като си замина, Маги ще обяви нашия развод. Моето ужасно отношение ще й спечели симпатия и разбиране.

— Заминаваш си?

Нима бе доловил изненада в тона на баща си? Отново погледна Дъглас, но изражението му не се беше променило. Вероятно беше бесен заради измамата и горчиво разочарован, че Маргарет не е негова истинска снаха.

— Разбира се, че си заминавам. Всъщност никога не съм искал да се връщам тук.

— Тогава иде се ожениш за нея. Или ще ме гледаш в очите и ще твърдиш, че не си я докоснал?

— Не, няма да твърдя такова нещо.

Дъглас съвсем почервеня.

— Тогава, в името Божие, ще се ожениш за нея!

— За какво? За да ти бъде снаха, преди да подаде истинска молба за развод?

— Защото така е редно — заяви баща му, гледайки го яростно.