Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (48)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Имам сметки за уреждане с вас, сър — обяви Маргарет, когато настигна Дъглас на източната пътека, водеща към скалите.

Той беше подновил сутрешната си езда. Тя бе станала рано-рано да го навести в „Горския кът“, но научи, че го е изпуснала за малко. Това бе само една от дългия списък с неприятности, които я бяха сполетели след приема на Албърта.

Все още не можеше да повярва, че Себастиян, или поне разумният Себастиян, не се показа нито веднъж, докато траеше дългото пътуване до Шотландия и през цялото време тя трябваше да понася компанията на Гарвана. Студен, зловещ, смълчан. Негодникът би изпълнил съвсем точно думите си, ако започнеше да спори с него. А каквато си беше глупачка, тя не искаше действително да спорят и не го предизвика.

Най-идиотски се беше надявала, че като се оженят, той ще остане с нея в Англия и ще се превърне в любящ съпруг. Надеждите й се извисиха до небесата, когато той я целуна в черквата след подписването на брачните документи. Това беше пламенна, яростна целувка, която разсея всичките й съмнения. На Маргарет дори й се стори, че той промърмори колко я обича, когато я прегърна, преди да излезе сам от църквата и да я зареже.

Когато Маргарет излезе, него вече го нямаше. Джон и Тим ги нямаше, конете им също ги нямаше и тя избухна в сълзи. Дълбоко в сърцето си знаеше, че точно така ще стане. Себастиян пътуваше с нея в каретата, но беше довел и конете си. Беше сигурна, че след като бе постъпил „както е редно“, се бе втурнал към най-близкия пристан да хване кораб за Европа.

— Очаквах те по-скоро — колебливо изрече Дъглас, понеже лицето й беше зачервено от вълнение.

— Така ли? Е, откъде да започна? Първо, с лудото препускане до Шотландия. Не спряхме нито веднъж да поспим, а само колкото да купуваме кошници с храна и да облекчаваме естествените си нужди. Спането в карета, която трополи по безлюдния път, е почти невъзможно, в случай че не знаеш.

— Значи се е оженил за теб?

Въпросът я обърка.

— Нима си мислел друго, след като разговаря с него?

— Не бях сигурен — призна си той. — Откакто той се завърна, в нищо не съм сигурен. Променил се е. Не можах да разбера какви са чувствата му.

— Все едно си си имал работа с непознат? Да, знам. Такъв е сега. В него няма нищо от стария Себастиян. Онзи чаровен младеж е умрял с Джайлс.

Дори в нейните уши изказването й прозвуча прекалено грубо. Но бе твърде ядосана, за да си мери думите. Дъглас изглеждаше втрещен, или може би само така й се струваше. Напоследък преценките й бяха отчайващи.

— Та, както казвах — продължи тя, — щях да се върна по-рано, но прекарах цял ден в почивка от онази луда езда, а после счупих колело. Сякаш не можа да се случи, преди да си почина хубаво в леглото, а след това, за да ме забави допълнително!

Дъглас изглеждаше смутен, което я накара да се почувства неловко.

— Не е нужно да се извиняваш, че си се насладила на кратък меден месец.

Маргарет примигна. Би могла да се изсмее истерично, ако не беше толкова сърдита на бащата и сина.

— Споменах ли, че той ме заряза пред олтара? Бих предпочела да го беше направил, преди да се ожени за мен, но не, той подписа брачното свидетелство и ме остави, без да каже дори довиждане. Даваш ли си сметка, че доскоро просто можех да заявя, че съм получила развод, а сега положението се усложнява. Трябва да ходя в Лондон по адвокати, да се явявам по съдилища и…

— Ами тогава не се развеждай.

— Прощавай, добре ли те чух? Защо ми е да остана обвързана с мъж, когото никога няма да видя повече?

— Защото не вярвам, че няма да го видиш повече. Той беше достатъчно влюбен в теб, за да съсипе репутацията ти, нали?

Тя изсумтя при тази нетактичност от негова страна.

— Репутацията ми си е много добре, благодаря.

— Но няма да бъде, ако подадеш молба за развод.

— Глупости. По една случайност разполагам с най-основателната, будеща съчувствие причина да го направя. Твоят син ме напусна. Много грешиш, ако си мислиш, че е изпитвал нежни чувства към мен. Било е похот.

Не беше възнамерявала да е толкова откровена.

— Не можеш да ме убедиш, че си се поддала на похотта, Маги. Обичаш го, нали?

Тя въздъхна.

— Не че има някакво значение, но да, толкова съм глупава.

— Каза ли му?

— Разбира се, че не! Признавам, че съм глупачка, но не съм чак такава глупачка. Една жена трябва да разполага с известно насърчение, преди да разкрие сърцето си. Сега е твой ред да ми кажеш истината, Дъглас. Надяваше ли се, че този брак ще накара Себастиян да остане тук, в Англия?

— Хрумна ми нещо такова, но едва след като вие двамата си тръгнахте от приема на Албърта. Определено не затова настоях той да се ожени за теб.

— А защо?

— Нима е нужно да питаш? Той е Таунзенд. Мой син няма да обезчести благородна дама като теб и не поправи стореното зло.

Маргарет го зяпна невярващо.

— Чуваш ли се какво говориш? Твой син? Нима не осъзнаваш, че Себастиян вече не се смята за такъв? Ами фактът, че си се отрекъл от него? Той пристигна, за да намери…

— Чуй ме, Маги — бързо я прекъсна Дъглас, сякаш се опасяваше да не размисли, — сега ти си негова жена и поне за известно време ще бъдеш такава, а аз умишлено съм прекъснал връзките си с всички близки, на които мога да се доверя.

— Как така „прекъснал“?

— Ключовата дума е „умишлено“. Чувствах, че не заслужавам приятелско рамо, на което да си излея болката.

Тя се намръщи, защото не разбираше, а после възкликна:

— Божичко, съжаляваш, че си го отритнал, така ли?!

— Да, разбира се.

— Защо не му каза? Защо не го каза на майка си, вместо да живеете в мълчание толкова години?

— Защото заслужавах нейното презрение, но дори това наказание не ми бе достатъчно. Отхвърлих утехата, която тя би ми предложила. Себастиян го нямаше. Нищо не би могло да ме освободи от вината ми в случая.

— Съжалявал си толкова дълго?

— О, да. А дори не бях сърдит на него; бях сърдит, че той ще страда, тъй като знаех, че няма да си прости смъртта на Джайлс. Но не успях да овладея гнева си. На сутринта след проклетия дуел имах ужасен махмурлук, понеже през нощта се бях напил, за да забравя случилото се. Но след като престанах да фуча от ярост и главата ми спря да пулсира, осъзнах какво съм му наговорил. Дори тогава не сметнах, че Себастиян ще възприеме думите ми толкова буквално. Когато отидох да го потърся, за да му се извиня, той вече си бе отишъл.

— Не изпрати ли човек да го потърси?

— Не, аз лично заминах. Бях налучкал правилната посока, но докато стигна в Дувър, корабът му вече беше отплавал. Качих се на следващия кораб, но не го намерих. С течение на годините пращах други, по-опитни в издирванията мъже, но той сякаш беше изчезнал от лицето на земята.

— Или сякаш си е променил името, както е в действителност. За Бога, Дъглас, защо не разказа всичко това на Себастиян, докато той беше тук?

— Наистина ли питаш, при положение, че ти го каза? Аз също не смятах да разкрия сърцето си без известно насърчение. Той изобщо не изглеждаше склонен да ме изслуша. Все едно говорех на запечатана гробница. Себастиян няма да ми прости. Как да го виня, когато аз самият не мога да си простя?