Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (41)

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Маргарет закусваше, когато Себастиян влезе в трапезарията. Не седна при нея, а застана на прага и я погледна — не заплашително, но не и дружелюбно.

— Тръгвам си.

Маргарет застина. В нея се надигна нещо близко до паника.

— Ами работата?

— Свърших я. Виновникът е открит, но не е каквото смяташ.

— Обясни ми.

Устните му се извиха иронично.

— Отново разговарях с баща си. Той ми се довери просто за да внесе яснота по въпроса. Наложи се да го уверя, че каквото каже, ще бъде между нас. Трябва да вземеш думата ми за чиста монета, Маги. Никой не се опитва да го убие.

Тя хем бе облекчена, хем ядосана, че той няма да сподели с нея, което я подтикна да отбележи:

— Не мислиш ли, че искаш прекалено много?

Той повдигна вежди. Действително изглеждаше изненадан:

— Не ми ли вярваш?

Вярваше му, разбира се, но все пак му напомни:

— Казваш едно, после друго. Това не вдъхва доверие.

— За какво говориш?

Страните й незабавно пламнаха. Нямаше да спомене разговора, в който й беше обещал да не я докосва отново, а по-късно бе нахлул в банята и я беше любил.

Но той се досети и изсумтя.

— В живота на всеки мъж има мигове, когато отхвърля всяка предпазливост. Примката на похотта е един от тези мигове.

Колко грубо. Похот, не любов. Беше глупачка, че се опитва да свърже двете.

Маргарет остави кифлата и студено каза:

— Един джентълмен би се изразил много по-деликатно.

Себастиян се изсмя.

— Един джентълмен никога не би говорил за такова нещо. Успокой се, Маги. Знаеш, че вече не спадам в тази категория.

Тя въздъхна. Послуша съвета му и изостави темата.

— Ако Дъглас е бил склонен да ти се довери, това значи ли, че двамата сте заровили томахавката?

— Не.

Изрече го твърде рязко, а изражението му отново стана непроницаемо. Маргарет остана с, впечатлението, че в момента нищо не би го накарало да издаде мислите си.

— Ами Жюлиет? — многозначително подхвърли тя.

— Какво за нея?

— Разбра ли защо е предизвикала дуела?

— Не. И честно казано, стигнах до извода, че подбудите й никога няма да се изяснят, което обезсмисля усилията ми в тази насока.

— Сигурно се шегуваш!

— Маги, колкото повече стоя тук, толкова повече нараства увереността ми, че ще убия някого, и то напразно. Джайлс няма да възкръсне от мъртвите и да се заличат изминалите единайсет години.

— Значи Дентън също не знае? — упорстваше тя. — Попита ли го?

— Да, попитах го. Той не знае защо или просто отказва да говори за това. Трудно ми е да преценя, защото той крие нещо, което страхотно го измъчва. И като се заговорихме за него, знаеш ли къде е?

— В Лондон — безизразно отвърна тя.

Паниката й се засилваше. Не разполагаше с причини да убеди Себастиян да остане; имаше само още един коз, но се съмняваше, че той ще свърши работа.

Той изглеждаше объркан от нейния отговор. Вероятно желаеше да се сбогува с брат си. Дали това щеше да бъде достатъчно, за да го забави?

— Кога замина?

— Тази сутрин. Жюлиет тръгна за Лондон призори. Дентън я последва около час по-късно — дали да я доведе обратно, или да си довършат караницата — никой не знае.

— Тя ходи ли обикновено в Лондон, след като се скарат? Или просто държи да се увери, че няма да се срещне с мен?

— Няколко пъти е прекарвала в Лондон седмица-две след особено шумни разправии с Дентън, но тъй като сега само повишаваха тон, нищо чудно да си прав.

— В такъв случай има някой, който ще я уведоми за заминаването ми.

— Да разбирам ли, че възнамеряваш да потеглиш веднага?

— Да.

Тя прехапа долната си устна. Козът й беше доста патетичен, но паниката я накара да го изиграе.

— Трябва да те помоля за… услуга.

— Маги…

— Чуй ме — прекъсна го тя. — Знам, вероятно чувстваш, че си ми направил предостатъчно услуги, но наистина не очаквах да си тръгнеш толкова скоро. Заминаването ти ще ме постави в ужасно неловка ситуация.

— Защо? — свъси чело той.

— Балът у вдовстващата херцогиня… тя никога няма да ми прости, ако не се покажем там двамата.

— Е, и?

— Най-бързият път към социалното падение е да си навлечеш нейния гняв. Разводът няма да ми навлече толкова проблеми, колкото немилостта на Албърта.

Лицето му съвсем помръкна.

— Защо ли имам чувството, че не се шегуваш?

— Защото не се шегувам. Само още една нощ в Англия, Себастиян. Можеш да си тръгнеш на сутринта след приема.

Той я накара да почака малко, преди да отговори:

— Много добре, но само ако и двамата се върнем незабавно в „Белите дъбове“. Можеш да изпратиш по някого нареждане Една да ти стегне багажа.

— Не си ли твърде краен? Ще ми отнеме две-три минути да я намеря сама.

— Сега, или нямаме сделка.

— Ами баба ти? — подсети го Маргарет. — Няма ли да се сбогуваш с нея?

Лицето му придоби измъчено изражение.

— Къде е тя? В зимната градина ли?

Маргарет кимна.

— Защо си се разбързал така? — ядосано го попита и стана от масата.

— Всеки момент баща ми ще слезе точно по тези стълби. Отказва да седи повече в стаята си. Няма да съм тук, когато открие, че човекът, за когото си се омъжила, съм аз.

— Разбирам — напрегнато рече тя и излезе от трапезарията.

Наистина разбираше. Този мъж не желаеше да поема никакъв риск действително да се окаже женен за нея.