Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Маргарет обичаше дома си. Три етажа от бял дъб, заобиколени от цветя — нейните цветя. Тя ги беше засадила. Всяка пролет се превръщаше в квачка, която чака излюпването на пиленцата — или цъфването на цветята. Макар че „Горския кът“, имението на Таунзендови, бе разкошно и в него винаги я очакваше стая, там се чувстваше комфортно единствено поради привързаността си към Дъглас и Абигейл. Всъщност предпочиташе своя дом. Той си беше неин. Персоналът беше неин. Историята на къщата бе нейна. А по великолепие изобщо не отстъпваше на „Горския кът“.

Боже мили, колко хубаво бе да се завърнеш у дома! Прислужниците се бяха затъжили за нея. Няколко от тях изтичаха до входния портал, за да я поздравят. Готвачката Гъси даже се просълзи:

— Най-после няма да се разкъсвам от угризения, че приготвям най-фантастичните си гозби, докато ти не си тук да им се насладиш — каза Гъси и леко я сгълча: — Твърде дълго се забавихте, лейди Маргарет!

— За това си имаше обективни причини — отвърна тя. — Предполагам, че виното е пристигнало без никакви проблеми?

— Да. Довечера дори ще отворя една бутилка по случай благополучното ви прибиране у дома.

Готвачката едва се беше скрила в къщата, когато конярят пристигна задъхан:

— Слава Богу, милейди! Сега вашият звяр отново ще е принуден да се държи прилично.

Маргарет се усмихна. Кой знае защо, мъжът много обичаше да изкарва кобилата й „звяр“. Пастичка беше сладка като името си — поне когато нейната господарка беше наблизо.

— Утре ще се върна към обичайния си дневен режим — осведоми го Маргарет, — но нея ще навестя още този следобед.

— Благодаря, милейди. Утре сутринта ще ви чака оседлана и готова за езда.

Мина известно време, докато успее да размени по няколко думи с всеки прислужник. Всички бяха дошли да я поздравят още преди да е стигнала вратата. Икономката Флорънс се появи последна. Въпреки че беше израснала в „Белите дъбове“ и като малки двете с Маргарет често си играеха заедно, тя бе най-новият член на персонала. Беше наследила длъжността икономка преди пет години от майка си. Подобно на Една, тя се отнасяше към Маргарет с по-голяма фамилиарност в сравнение с останалите слуги.

Докато всички останали хвърляха любопитни погледи на двамата мъже и момчето с тях (кои по-прикрито, кои явно ги зяпаха), единствено Флорънс направо попита:

— Да сложа ли допълнителни прибори на масата за вечеря? И да приготвя ли стан?

— Отговорът и на двете е „да“. Имам гости.

Икономката кимна, приведе се напред и прошепна:

— Този същият ли е, за когото си мисля?

Разбира се, погледът й беше отправен към Себастиян. Яхнал черния си жребец, той стоеше и наблюдаваше посрещането с непроницаем израз. Заплашителното му излъчване отблъскваше всеки опит за разговор. Ако имаха избор, повечето хора вероятно биха хукнали по-далеч от него.

Дори не беше сигурна какво го прави толкова… недостъпен. В никакъв случай не можеше да се нарече срамежлива, но дори тя започваше да се изнервя в негово присъствие, затова лесно можеше да си представи какво им е на другите. Въпреки че вече няколко пъти бяха разговаряли, все още се притесняваше от него.

Маргарет дръпна Флорънс настрана и отговори:

— Да, същият. Но засега това трябва да остане наша тайна. Той не иска никой да узнае, че се е завърнал, и в това отношение ще му угодим.

— Дори семейството му ли?

— Особено семейството му.

— Че тогава защо се е завърнал?

Маргарет се втренчи в икономката, докато Флорънс най-после схвана.

— Добре де — нацупи се тя. — Дръж го в тайна. Какво ли ме интересува мен? Ако ми се стори, че някой го е познал, ще имам грижата да му запуша устата. Но не вярвам да се стигне дотам. Аз самата едва го познах. Божичко, та той се е… променил.

Меко казано, но Маргарет се задоволи да кимне. Не й беше приятно да има тайни от Флорънс. Дори не беше споделила с приятелката си истинската причина за пътуването си в Европа, защото знаеше, че тя ще се опита да я разубеди. Преди никога не беше крила нещо от Флорънс, но пък и нямаше причини за подобна потайност. По природа беше пряма и откровена, понякога до грубост.

Дори й се струваше, че се е промъкнала в къщата си и всъщност точно това бе станало. През миналия век Еджфорд се беше разраснал от сънливо селце в процъфтяващо градче, което се грижеше за нуждите на благородниците в околността. Намираше се по пътя от Дувър за „Белите дъбове“, но те старателно го бяха заобиколили, също както няколко близки имения. Когато наближиха дома й, тя бе предложила Себастиян да се вози в каретата, за да не би някой случаен пътник да го разпознае, но той бе отказал, нареждайки на Оливър да го последва.

Докато отиваше към Себастиян, Маргарет го чу да казва:

— Тимъти, момко, време ти е да си заслужиш хляба. С Джон ще ни познаят, но теб никой няма да те познае, тъй че си плюй на петите и виж какво можеш да разузнаеш за семейството ми.

Маргарет настръхна. Момчето й харесваше, а от Джон бе научила как се е озовало при тях. Не й харесваше обаче начинът, по който Себастиян смяташе да го използва, и щеше да му потърси сметка, ако не беше забелязала колко възхитен е Тимъти от възложената му задача.

Ето защо каза:

— Първо заповядайте вътре. Моята икономка ще ви заведе в стаите ви. Освен това скоро ще стане време за вечеря и може би ще пожелаете да почакате до утре, преди да започнете с разследванията.

Тимъти погледна към Себастиян за разрешение, преди да се втурне в къщата. Маргарет се обърна и установи, че младият мъж многозначително е повдигнал вежда.

— Значи смяташ, че момъкът не може да се справи със задачата?

— Прекалено е малък, за да върши твоята работа, нали? — отвърна тя.

— Съвсем не. Част от моята работа се състои в това да възлагам поръчки на този, който може да ги изпълни най-добре. В случая той е единственото непознато лице от трима ни. Освен това е достатъчно малък, за да задава въпроси, които могат да минат за невинно детско любопитство. Бъди сигурна, Маги, че ако преценя за нужно, и теб ще впрегна на работа.

Последното прозвуча доста грубо, може би само заради тона, с който бе изречено. Все пак Маги побърза да се скрие в къщата. Наистина беше изтощително да се намираш около този човек. Не само че й беше трудно да преодолява привличането си към Себастиян. В негово присъствие се чувстваше несигурна, неспокойна, нервна, сприхава, което на свой ред я караше да издига защитна стена около себе си. Божичко, та нали безброй хора й бяха казвали, че е най-милият човек на света! Да, но не бяха край него.