Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paladin of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Рицарят на Шалион

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004 г.

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

ISBN: 954-585-557-6

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от ultimat
  3. — Добавяне на анотация
  4. — Добавяне
  5. — Корекция
  6. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Рицарят на Шалион от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Рицарят на Шалион
Paladin of Souls
АвторЛоис Бюджолд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПредходнаПроклятието на Шалион

„Рицарят на Шалион“ (на английски: Paladin of Souls) е фентъзи-роман на писателката Лоис Бюджолд. Романът е издаден през 2003 г. и през 2004 г. печели наградите Хюго за най-добър роман и Небюла за най-добър роман на изминалата година. Книгата е продължение на излязлата три години по-рано „Проклятието на Шалион“.

Сюжет

Действието в цялата книга се върти около царина Иста, майката на царина Изел. Историята на романа се развива 3 години след края на тази от „Проклятието на Шалион“. Наранена и разкъсвана от чувство за вина заради извършено от нея убийство в миналото, вдовицата Иста, решена да се измъкне от „затвора си“ в замъка на покойната си майка, решава да тръгне на поклонение в чест на боговете под фалшиво име. По пътя си тя среща много трудности и, водена от своите видения, отново става светец на боговете. Нападана от демони и магьосници, пленена от вражеска армия, на предела на силите си, тя среща любовта и успява да разтвори сърцето си за отдавна забравените сладости на живота. Това обаче разкрива загадката на магия поддържаща мъртвия жив, а живия – мъртъв. И така, в разгара на война между хора, богове и демони, Иста открива какво означава да живееш.

28.

Погребението на Арис се състоя на следващата сутрин в малкия градски храм, сякаш обикновен пограничен лорд бе загинал в обикновена битка. Провинкарът на Карибастос бе пристигнал с войската си твърде късно, за да се включи в сражението, но навреме да понесе запечатания ковчег, заедно с ди Оби, ди Баошия, Илвин, Фойкс и един от старшите офицери на Арис. По-високопоставен ескорт едва ли можеше да се желае.

Тукашното свещено животно на Бащата на зимата беше прекрасна стара посивяла хрътка за лов на елени — козината й бе сресана до блясък за случая. Тя веднага седна до погребалния подиум, когато дяконът я заведе там, и повече не мръдна от поста си. Обикновено сладкодумният Илвин беше блед като платно и думите трудно излизаха от стегнатото му гърло. Успя само да каже с пресеклив глас: „Той беше човек с голяма душа“, после отстъпи назад и застана до Иста. За всички беше ясно, че е безсмислено да очакват реч от него — още едно изречение и щеше да се пречупи. Ди Оби и ди Карибастос го съжалиха и пристъпиха напред всеки по реда си, казаха необходимите мили думи и изредиха обществените постижения на покойния си роднина и васал.

Лейди Катилара също бе бледа и притихнала. Не каза почти нищо на Илвин, както и той на нея, само крайно необходимите реплики от практическо естество. Двамата никога нямаше да станат приятели, но Иста си помисли, че кръвта, която бяха пролели заедно на кулата, им бе донесла достатъчно взаимно уважение, на което да стъпят. Катилара, със сковано лице, дори успя да кимне учтиво на Иста. И за тримата утринният ритуал беше повторно сбогуване, по-скоро светски товар, който трябва да се издържи, отколкото миг на раздяла с обичания човек.

След погребението и ритуалната почерпка военните завлякоха Илвин на съвет. Лейди Катилара уж започна да събира багажа си, после остави дамите й да довършат и препусна, ескортирана от един от братята си, към Оби. Нямаше да стигне там преди мръкнало, но Иста добре помнеше собствения си ужас от Зангре след смъртта на Иас и добре разбираше желанието на Катилара да се махне оттук, преди да й се е наложило да прекара още една нощ в празното си легло. Катилара отнасяше със себе си голяма мъка по пътя на изток, но не и осакатяващ товар от омраза, гняв или вина, помисли си Иста. Какво в крайна сметка щеше да заеме тази празнина, Иста не знаеше — но знаеше, че няма да е изродено.

 

 

Рано следобед на следващия ден лорд Илвин дойде при Иста в лагера на ди Баошия. Изкатериха се по пътечката над извора, отчасти заради гледката, която обхващаше замъка и долината под него, отчасти за да се отърват от Истините придружителки, които в по-голямата си част, всъщност всички освен Лис, не притежаваха необходимата за изкачването атлетичност. Илвин просна галантно плаща си върху една скала и покани Иста да седне. Лис се отдалечи на известно разстояние и заоглежда с копнеж един примамливо разклонен дъб, по който не можеше да се изкатери заради роклята си.

Иста кимна към колана на Илвин, където сега висяха ключовете на Арис и Катилара.

— Виждам, че провинкар ди Карибастос е потвърдил правото ти да командваш Порифорс.

— Поне засега — каза Илвин.

— Засега?

Той плъзна замислен поглед по хребета към стените на крепостта, кацнали върху скалите.

— Странно е. Роден съм в Порифорс, живял съм тук почти през целия си живот, а никога не съм го притежавал, нито съм мислил дори, че може да бъде мой. Сега принадлежи на племенницата ми Ливиана — деветгодишно дете, което живее в другия край на провинцията. А в същото време той е единственият ми дом. Притежавам половин дузина малки имения в Карибастос, наследени по майчина линия — но те са просто собственост, която почти не посещавам. А Порифорс по необходимост трябва да бъде защитаван.

— От теб… по необходимост?

Той сви рамене.

— Той е ключовата крепост по тази граница.

— Аз пък мисля, че тази граница може да се премести.

Той се ухили широко, макар и само за миг.

— Така е. Нещата се задвижват, поне ако съдя по казаното на военните ни съвети. Аз ги задвижвам. Не ми трябват дарбите на Арис, за да преценя, че моментът е назрял и че шансът, който ни се открива, не е за изпускане.

— Дано и други да мислят така. Предполагам, че до седмица марш ди Палиар и канцлер ди Казарил ще се появят в Порифорс. Ако писмата на брат ми, на ди Карибастос и на Фойкс — „и моите“ — не ги доведат, значи не са хората, за които съм ги мислила.

— Дали ще разберат, как мислиш? Тук и сега е моментът да обърнем стратегията на Джоен срещу Джокона — да нахлуем в княжеството, докато там още цари хаос, да ударим Виспинг откъм фланга — и кампанията да приключи, преди още да е започнала.

— Не е необходимо да имаш вътрешно зрение, за да предвидиш резултата — каза Иста. — Ако се получи, ди Палиар със сигурност ще бъде обсипан с похвали за великата си стратегия.

Илвин се усмихна мрачно.

— Бедната Джоен, губи дори и в това. Трябваше да се провъзгласи за генерал.

— Всичко би било по-добро от объркания кукловод, в който се беше превърнала — съгласи се Иста. — Какво ще стане със Сордсо? Мисля, че не е чак толкова луд, нищо че подсмърчаше и се хвърли да целува крайчеца на полата ми, когато минах покрай него в предния двор вчера. Сега душата му си е негова, макар че ще мине доста време, преди да се справи с разбитите си нерви.

— Да, трудно е да се прецени дали ще ни е по-полезен като заложник, или като лош водач на враговете ни, ако го пуснем да си ходи.

— Спомена нещо за религиозно призвание и че искал да премине към квинтарианската вяра. Нямам представа колко дълго ще му държи обаче.

Илвин изсумтя.

— Може пък поезията му да стане още по-добра.

— Няма да се учудя. — Бойниците на замъка изпъкваха голи и бледи на ярката светлина и скриваха поразиите вътре. Иста чуваше ударите на чуковете на работниците, заети с поправките. — Докато дойде време бъдещият съпруг на Ливиана да поеме командването му, Порифорс ще се е превърнал в спокойно провинциално градче, също като Валенда. Това място си спечели мира, така мисля аз. — Погледна Илвин, който й се усмихваше. — Мисля си за две неща в момента.

— Само за две?

— За две хиляди, но тези имат приоритет. Едното е, че новият ми пътуващ двор ще има нужда от царски сенешал — компетентен и опитен офицер, който по възможност да познава добре района, така че да определя пътя ми и да ме пази.

Веждите му се вдигнаха окуражително.

— Другото е, че марш ди Палиар ще има нужда от опитен съгледвач, офицер, който познава Джокона и джоконците по-добре от всеки друг, който владее говоримо и писмено както обикновения, така и дворцовия рокнарийски, и има сандъци, пълни с карти, диаграми и поземлени планове, за да го съветва относно този район. Страхувам се обаче, че тези две длъжности взаимно се изключват.

Той притисна замислено пръст до устните си.

— Бих могъл да спомена, че на няколко военни мозъка тук независимо един от друг е хрумнало, че всяка армия, решила понастоящем да поеме на север, би била много, ама много доволна да има подръка лек срещу магьосници. В случай, че тази кампания налети на още вражески такива. Ресурсите, заделени за опазването на въпросната магьосница-светица, не биха се свидили никому. Така че сенешалът на светицата и съгледвачът на марша може в крайна сметка да не се окажат толкова взаимно изключващи се длъжности.

Иста вдигна вежди.

— Хм? Може би… стига да е ясно, че светицата служи не на Шалион, дори не на храма, а на бога и трябва да иде там, където Той й сочи. Близо до маршалските шатри за известно време, но не в тях. Е, ди Казарил това лесно ще го разбере, а ако някой е способен да го втълпи в твърдата глава на ди Палиар, то това е той.

Илвин погледна замислено към пътя, който пресичаше долината.

— Седмица, казваш, докато пристигнат?

— Десет дни най-много.

— Хм. — Дългите му пръсти се заиграха с ключовете на колана му. — Междувременно… аз всъщност дойдох да те поканя да се настаниш отново в замък Порифорс, вече постегнахме малко дворовете. Ако искаш. Времето ще се влоши, ако се съди по вятъра — утре може и да завали дъжд.

— Не в стаите на Умерю, надявам се.

— Не, в тях настанихме княз Сордсо и пазачите му.

— Нито в Катиларините.

— Ди Карибастос и свитата му заеха цялата галерия. — Той се окашля. — Мислех си за предишните ти стаи. Срещу моята. Макар че… май няма да има достатъчно място за всичките ти дами.

Иста успя да не се ухили — или поне не твърде доволно.

— Благодаря ти, лорд Илвин. С радост приемам поканата ти.

Тъмните му очи заискриха. Техниката му по целуване на ръце определено се подобряваше с практиката, реши Иста.

 

 

Иста прати напред гардероба, донесен й от Валенда — дори без мухлясалия набор от вдовишко зелено, който остави в шатрите на брат си, повече нямаше по принуда да носи взети назаем дрехи. Малко по-късно ди Баошия я изпрати от лагера си. Фойкс също дойде, като с лекота се превърна от войник в царедворец.

При ди Баошия това не мина толкова гладко, но като цяло той съумяваше да се съобразява с новата Иста сравнително добре, смяташе тя. Избягваше да обсъжда притеснителната част относно поглъщането на демони, рядко споменаваше бога, но пък живо се интересуваше от материалната страна на новото й призвание.

— Трябва да определим числеността на личния ти ескорт — отбеляза той, докато влизаха през портите на Порифорс. — Твърде много войници биха изпразнили кесията ти, но и от сигурността ти не бива да се правят икономии.

— Съвсем вярно. Предполагам, че нуждите ми ще варират според мястото. Включи и този въпрос към списъка, който ще обсъдиш с моя сенешал — той най-добре знае каква охрана изисква този район.

— Сенешалът ти ще поеме ли и поста на твой конемайстор, като какъвто е служил при покойния си брат? Или да ти препоръчам аз някого?

— Задълженията на сер ди Арбанос ще са големи и без това. Имам друг човек наум, макар да не съм сигурна дали ще приеме. Ако не, ще си спомня за предложението ти.

— Какво, да нямаш предвид ди Гура, този тук? — попита ди Баошия. Фойкс кимна любезно. — Или брат му?

— Ферда ще участва в предстоящата кампания под командването на братовчед си, маршал ди Палиар, и скоро ще трябва да ни напусне, за да се присъедини към войските му. Дори като мой офицер, Фойкс често ще трябва да пътува и по дела на храма, а задълженията на един конемайстор са ежедневни. Не знам още каква титла да предложа на Фойкс. Царски магьосник? Майстор на демони?

— Бих предпочел да запазя сегашната си титла, царина, офицер-посветен — вметна бързо Фойкс с известна тревога в гласа, после присви подозрително очи при вида на престорено нацупените й устни.

— Първо ще ти измисля служба, а за титлата ще говорим след това — каза тя. — Ще ти трябва нещо, с което да се фукаш, когато посещаваме други дворове, за да поддържаш имиджа, който се очаква от приближените ми.

Широка усмивка разтегли за миг устните му.

— Както наредите, царина.

Свърнаха към каменния двор и изкачиха стълбите към галерията. Иста овладя побилите я тръпки, когато мина по стълбите, където преди време се беше изправила лице в лице с един бог. Откъм отворената врата на двойната й стая долетя един познат, но неочакван глас:

— Не те иска — ядно говореше лейди ди Хюелтар. — Не й трябваш. Сега аз съм тук и мога да ти гарантирам, че съм много по-добре запозната с всичките й изисквания от теб. Така че се омитай обратно в конюшните или откъдето там си дошла. Вън, вън!

— Госпожо, нещо грешите — объркано рече Лис.

Веждите на Фойкс литнаха нагоре, после се свъсиха страховито. Иста му даде знак да запази търпение и се вмъкна покрай него в предната стая; мъжете влязоха след нея.

— За какво спорите? — попита тя.

По бузите на лейди ди Хюелтар горяха червени петна. Тя се поколеба, после си пое дълбоко дъх.

— Тъкмо обяснявах на това невъзпитано момиче, че сега, когато ти вече приключи с това прибързано поклонение, Иста, пак ще ти трябват грижите на опитна компаньонка. А не на някаква си конярка.

— Тъкмо напротив. Лис определено ми е нужна.

— Тя не е подходяща за камериерка на една царина. Та тя дори дама не е!

Лис се почеса по главата.

— Е, това си е вярно. Не ме бива много и като камериерка. По̀ ме бива да яздя бързо.

Иста се усмихна.

— Вярно, така е. — Усмивката й се стегна, докато размишляваше върху свадата, която беше прекъснала. Лейди ди Хюелтар наистина ли си мислеше, че може да изгони Лис, като я остави с впечатлението, че действа от името и с благословията на Иста?

Лейди ди Хюелтар запристъпва неспокойно под студения й поглед.

— Сега, когато сте по-спокойна, лейди Иста, вече е крайно време да помислим как да се върнем по живо по здраво във Валенда. Негова светлост брат ви ще ни даде по-подходящ ескорт за обратния път, сигурна съм.

— Няма да се връщам във Валенда. Ще тръгна с войската към Джокона, за да ловя демони за Копелето — каза Иста. — Безопасността няма нищо общо със задачите, поставени ми от бога. — Устните й се извиха нагоре, но това вече едва ли можеше да мине за усмивка. — Нима никой не ви е казал нищо, лейди ди Хюелтар?

— Казах й — обади се Лис. — Няколко пъти. — Сниши глас към Иста: — Няма нищо. Имам една възрастна роднина, която също почна да се обърква така, когато остаря, бедничката.

— Не съм… — започна лейди ди Хюелтар пронизително, после млъкна. И подхвана отново: — Много е опасно. Умолявам те да размислиш, скъпа Иста. Милорд ди Баошия, сега вие сте глава на семейството и е ваш дълг да я призовете към повече здрав разум!

— Всъщност — отбеляза Иста — той е глава на семейството от десетилетие и половина.

Ди Баошия изсумтя и промърмори под нос:

— Да бе — навсякъде в Баошия освен във Валенда…

Иста взе ръката на лейди ди Хюелтар и решително я вмъкна под лакътя на брат си.

— Сигурно сте много уморена, скъпа, след дългата и бърза езда, при това съвсем без нужда. Брат ми ще се погрижи да поемете спокойно по обратния път утре, а може би още тази вечер.

— Аз вече си пренесох нещата тук…

Иста хвърли поглед към купчините багаж.

— Слугите ще ги изнесат. С теб ще поговорим по-късно, братко. — С още няколко не особено тактични намека Иста изведе и двамата през вратата. След като и последната й надежда за съдействие от страна на ди Баошия се провали, лейди ди Хюелтар тръгна с него сред облак от взаимно раздразнение. Изглеждаше направо съсипана.

— Откъде се взе тази жена? — попита Фойкс, като клатеше невярващо глава.

— Наследих я.

— Моите съболезнования.

— Тя ще се оправи. Брат ми ще намери някое друго прашно ъгълче в семейството, където да я настани. Няма да й хареса толкова, колкото във Валенда, но може пък да извлече някакво задоволство от парадирането с предишния си живот. Тя не е използвачка, между другото — по свой си, тесногръд начин, успява да бъде полезна. Жалко е обаче, че сама руши благодарността, която би трябвало да й бъде награда.

Фойкс погледна към Лис, по чието лице още се четеше обида, и каза:

— Боя се, че моето чувство за благодарност към дамата е силно ограничено.

Лис тръсна плитката си.

— Няма значение.

— Наистина ли се опитваше да те убеди, че аз съм те освободила? — попита Иста.

— О, да. Много се ядоса, когато реших да се правя на глупачка, която не разбира намеците й. — Устните на Лис кривнаха нагоре, после надолу. — Само дето е вярно. Аз наистина не съм дама.

Иста се усмихна.

— Очаквам да се срещнем с Изел и Бергон преди края на годината — във Виспинг, ако не и по-рано. И когато това стане, по моя молба и заради твоята храброст, ти, Лис, ще станеш дама по право — сера Аналис ди… как каза, че е името на онова село с многото овце?

Лис прошепна замаяно:

— Тенерет, царина.

— Сера Аналис ди Тенерет, придворна дама на вдовстващата царина Иста. Звучи много добре, какво ще кажеш, Фойкс?

Той се ухили.

— Аха… мисля, че и майка много ще го хареса. Е, Копелето ми е свидетел, че трябва да й предложа нещо сега, като компенсация за, хм, за Копелето.

— А, наумил си си повишение, така ли? Е, не е невъзможно. Подозирам, че тази година ще предложи на младите офицери много възможности за напредък.

Фойкс преви коляно в дворцов поклон пред Лис.

— Мога ли да се надявам, милейди?

Лис го изгледа усмихната, тръгна към вътрешната стая да подреди нещата на Иста и подхвърли през рамо:

— Попитайте ме пак във Виспинг, посветени.

— Ще го направя.

 

 

Иста каза на ди Кабон да доведе Горам при нея в каменния двор. После седна на пейката в сянката на колонадата, където бяха разговаряли за пръв път, и се замисли за разликите.

Горам ди Хиксар още беше облечен като коняр, беше си все така нисък, кривокрак и с прошарена брада. Но вече не беше изгърбен и се движеше с типичната за мечоносец походка. И напрежение. Учтивият му поклон не би посрамил никой провинциален двор.

— Предполагам, че просветен ди Кабон ти е казал. Имам нужда от конемайстор — започна Иста.

— Да, царина, каза ми. — Ди Хиксар се окашля притеснено и преглътна, вместо да се изплюе, както би направил Горам, помисли си тя.

— Би ли приел тази длъжност?

Той изкриви лице.

— Работата мога да я върша, да. Но, царина… не знам дали разбирате кой бях аз. Защо не бях откупен.

Тя сви рамене.

— Капитан в кавалерията, мечоносец, престъпник, бивш убиец — както на чужди, така и на свои — да продължавам ли? От онези хора, на чиито погребения всички въздъхват с облекчение.

Той примижа.

— Виждам, че няма нужда да ви се изповядвам.

— Не. Видях всичко.

Той отклони поглед.

— Всичките ми грехове опростени… това е много странно нещо, царина. Опрощението на нечии грехове обикновено се смята за божествено чудо. Но вашият бог ми върна обратно всичките ми грехове. Горам конярят… беше сто пъти по-добър човек от Горам ди Хиксар, и преди, и занапред. Бях като празна дъска, благословен — не заради мои заслуги — в продължение на три години да живея при двамата най-добри мъже в Карибастос. Не само най-добрите мечоносци — най-добрите хора, разбирате ли?

Тя кимна.

— Преди дори не бях подозирал, че може да се живее така. Нито исках да зная. Тогава бих се присмял на добродетелите им. Лорд Илвин си помисли, че съм преизпълнен с радост, когато паднах на колене пред вас в двора при портата. Не радост ме повали на земята. А срам.

— Знам.

— Не искам да бъда… какъвто съм. Преди бях по-щастлив, царина. А всички смятат, че трябва от сутрин до вечер да мълвя благодарствени молитви.

Тя му върна една иронична усмивка.

— Аз не съм една от тях, можеш да бъдеш сигурен. Само че сега душата си е твоя и можеш да правиш с нея каквото поискаш. Всички ние и всеки един от нас е свое собствено дело. В края на живота връчваме душите си на нашите богове-покровители така, както един чирак представя на своя майстор предмета, който е изработил.

— Ако е така, то моят е зле изработен, царина.

— Ти още си незавършен. Покровителите ни са проникновени, но не е невъзможно да им угодиш, така мисля. Копелето ми каза, със собствената си уста…

Ди Кабон затаи дъх.

— … че боговете не дирят безупречни души, а големи. Според мен именно в мрака се поражда това величие, така както цветята израстват от пръстта. Дори не съм сигурна, че величието би могло да разцъфне без мрака. И ти си докоснат от бог не по-малко от всички други тук — не се отчайвай от себе си, защото според мен боговете не са се отчаяли от теб.

Сивите му очи се забулиха от едва сдържани сълзи.

— Твърде стар съм да започвам всичко отначало.

— Имаш пред себе си повече години от Пежар, който беше два пъти по-млад от теб и когото завчера погребахме край тези стени. Застани до гроба му и използвай дъха си на жив човек, за да се оплачеш от малкото оставащо ти време. Ако смееш.

Той се дръпна леко при стоманената нотка в гласа й.

— Предлагам ти възможността да започнеш наново с една почтена професия. Не гарантирам как ще свърши. Опитите се провалят, но не толкова сигурно, колкото ако въобще не опиташ.

Той издиша продължително.

— Тогава… щом така стоят нещата, и с онова, което знаете за мен — което е повече, струва ми се, отколкото съм изповядвал на някого, бил той жив или мъртъв, — то аз съм вашият човек, ако ме вземете, царина.

— Благодаря ти, капитане — взимам те. Като мой конемайстор ще приемаш заповеди от сенешала ми. Мисля, че ще ти се стори приемлив командир.

Горам се поусмихна на последното и й кимна за довиждане. Ди Кабон остана при нея, загледан след новия й капитан, който излизаше от двора. Лицето му изглеждаше загрижено.

— Е, просветени? Какво мислиш сега за нещата, които видя?

Той въздъхна.

— Знаете ли, тази работа с божественото откровение не била толкова… хм… толкова приятна, колкото мислех, че ще бъде, когато тръгвахме от Валенда. Тайничко бях ужасно развълнуван, че именно аз съм избран да свърша божията работа.

— Опитах се да ти го кажа, когато бяхме в Касилхас.

— Да. Мисля, че сега го разбирам по-добре.

— Моят двор ще се нуждае и от свещен, между другото. Понеже ще бъда един вид посветена към ордена на Копелето, ти би ми паснал много добре. Най-вероятно ще пътуваме през Петте княжества. Ако наистина си мечтаеш за мъченичество, каквито намеци открих в ранните ти проповеди пред мен, може би все още имаш шанс да осъществиш мечтите си.

Той се изчерви до ушите.

— Богове пет, ама и онези проповеди бяха толкова глупави. — Пое си дълбоко дъх. — Ще се радвам, ако ми се размине онази част с мъченичеството. Колкото до другото обаче — отговорът ми е „да“, царина, от цялото ми сърце. Макар и без сънища, които да ми посочат пътя. Е, най-вече без сънища, които да ми посочат пътя. Всъщност вече не съм толкова сигурен, че ги искам. — Поколеба се, после добави с копнеж, който никак не се връзваше с казаното дотук: — Казахте… наистина сте го видели лице в лице, насън? В истински сън?

— Да. — Иста се усмихна. — Единия път Той използва твоето лице, за да ми говори. Изглежда, Някой смята, че не си недостоен да носиш Неговите цветове, просветени, и на свой ред да носи за кратко подобието на твоята плът.

— О! — Ди Кабон примигна, докато обмисляше думите й. — Така ли? Наистина? Мили боже! — Примигва още известно време. Когато си тръгна, устата му още зееше.

 

 

След вечеря, когато слънцето залезе и бели звезди се провиждаха в кобалтовото небе над каменния двор, лорд Илвин се качи по стълбите и почука на вратата на Иста. Лис го пусна във външната стая, като приклекна приятелски. С израз на дълбоко недоумение, той протегна ръцете си към Иста.

— Виж. Бяха на кайсиевото дръвче в двора при портата. Видях ги преди малко, на минаване оттам.

Лис надникна.

— Кайсии. Не е чудно да са там… нали? — Тя се поколеба. Плодовете бяха големи и с наситен цвят, тъмнозлатисти и порозовели тук-там. Иста се наведе да ги погледне и ноздрите й се издуха от аромата им.

— Миришат страхотно.

— Да, но… не им е сезонът сега. Майка ми е посадила дръвчето, когато съм се родил, а бадемовото — когато се е родил Арис. Знам кога зреят — цял живот съм ги гледал да цъфтят и узряват. Остават два-три месеца дотогава. Още има цветове, макар че половината листа са окапали. Тези двете се криеха между малкото останали листа — като нищо можеше и да не ги видя.

— Как са на вкус?

— Побоях се да ги опитам.

Иста се усмихна.

— Може и да са извън сезона си, но едва ли вещаят беда. По-скоро са дар. Нищо им няма. — Отвори с крак вратата към вътрешната стая. — Влизай. Хайде да ги опитаме.

— Ъъъ — обади се Лис. — Мога да не ви се пречкам пред погледа, ако оставите вратата отворена, но не виждам как бих могла да си запуша ушите.

Иста кимна на Илвин към вътрешната стая.

— Би ли ни извинил за момент?

С лека усмивка на уста, той й се поклони официално и мина през прага. Иста затвори вратата след него и се обърна към Лис.

— Май още не съм ти обяснила за другия набор от правила, с които трябва да се съобразява една дискретна придворна дама…

Сега го направи, ясно, кратко, но без да излиза от рамките на добрия тон. Очите на Лис заискриха като звездите навън, докато я слушаше внимателно. Иста посрещна с облекчение, но не и с изненада факта, че Лис нито се смути, нито се шокира. Не беше очаквала да се ентусиазира толкова обаче. А ето че се намери в стаята и вратата се хлопна решително зад гърба й, още преди да е приключила с обясненията.

— Май ще ида да поседна на стълбите за малко, скъпа царина — чу се приглушеният глас на Лис. — Там е по-хладно. Май ще ми се прииска да поседя там доста дълго.

След миг Иста чу външната врата да се затваря.

Очите на Илвин се бяха присвили от мълчалив смях. Подаде й едната кайсия. Тя я взе и ръката й се отдръпна леко, когато пръстите им случайно се докоснаха.

— Е — каза той и вдигна своята кайсия към устните си. — Да бъдем смели тогава…

Тя също отхапа. На вкус кайсията беше толкова чудесна, колкото на вид и на мирис, и въпреки опитите на Иста да запази приличие, скоро сокът потече на вадички от устата й. Тя вдигна ръка да го избърше.

— О, виж какво стана…

— Чакай — каза той и пристъпи към нея. — Дай да ти помогна.

Целувката се проточи, докато ухаещите му на кайсия пръсти си играеха приятно с косата й. Когато спряха, за да си поемат дъх, тя отбеляза:

— Винаги съм се бояла, че само с божествена намеса ще си намеря любовник… Излиза, че съм била права в това отношение.

— Ох, погледни се, горчиво-сладка Иста. Светица, магьосница, вдовстваща царина на цял Шалион-Ибра, говориш си с богове, когато не ги ругаеш — един мъж трябва да е маниакално неустрашим дори да си помисли за теб по този груб начин… Което е добре. Защото ще намали броя на съперниците ми.

Нямаше начин да не се разкикоти. Чу се и се разсмя, щастлива и най-вече крайно изненадана. Той вкуси и смеха й, сякаш бе някаква родена от чудо кайсия.

„А аз се страхувах, че няма да знам как да направя това“.

Сторил й се бе висок и великолепен в черното изящество на туниката, панталоните и ботушите си, но изглеждаше дори по-добре без тях, помисли си Иста и го дръпна до себе си в леглото. Топлата нощ не се нуждаеше от одеяла и чаршафи. Остави две свещи да горят, така че да вижда по-добре даровете на боговете.

Край
Читателите на „Рицарят на Шалион“ са прочели и: