Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (23)

23.

Когато лорд Арис най-сетне се оттегли да почине в покоите си, така че Катилара, от другата страна на свързващата врата, да бъде събудена, за да се нахрани, наближаваше полунощ. Пажът свали ботушите му и приседна до леглото, за да бди над почивката му. Иста си помисли, че изтощеното момче ще заспи на пода преди да са минали и пет минути. Арис се отпусна в леглото си, очите му бяха отворени широко и тъмни на светлината на единствената свещ в стаята.

— Бъдете внимателна с нея — помоли Иста той. — Много й се събра.

— Ще се осланям на най-добрата си преценка — отвърна Иста. Арис кимна, приемайки думите й без коментар. Илвин обаче, който бе дошъл с тях, преди да се върне към изпълненото с твърде много събития нощно дежурство, вдигна въпросително вежда, когато тръгнаха към вратата.

— Внимавай с нея, както и с демона й, и не го казвам в смисъла, който имаше предвид Арис — прошепна й той. — След онова прокълнато бягство с фургона едва ли би се спряла пред нещо, за да постигне целите си.

— Ще използвам най-добрата си преценка — отвърна тя. Остави Фойкс и Лис да минат пред нея в стаята на лейди Катилара и затвори вратата под носа на Илвин, тихо, но твърдо.

Най-уравновесената дама от свитата на Катилара тъкмо влизаше с поднос храна. Тъгата, изпила лицето й, както и вниманието, с което държеше подноса, бяха знак за Иста, че жената е наясно колко важно е господарката й да се нахрани. Иста не я прогони от стаята, а само й даде знак да се оттегли при раклата до стената. Лис заедно с Иста се приближи до леглото на маршезата.

— Фойкс, ти стой при краката й. Дръж под око демона — нареди Иста. Фойкс кимна и направи каквото му беше казано. Неприятно й бе да изисква от него и това, когато очевидно бе изтощен до степен да залита. Имаше отчаяна нужда да почине няколко часа преди набега. Но Джоен я бе научила да внимава максимално с демоните.

Иста призова вътрешното си зрение и сви ръце около излива на душеплам от сърцето на Катилара, смалявайки го до тънко ручейче, колкото да не се прекъсне връзката й с Арис. Представи си как привидният живот напуска лицето му в съседната стая и сърцето й се сви. Сянката на демона се размърда неспокойно, но не се противопостави на контрола й. Очите на Катилара се отвориха и тя си пое шумно дъх. Седна рязко в леглото, после се олюля замаяна. Лис пъхна канче с вода в ръката й. Младата жена я вдигна към сухите си устни и я изпи на един дъх — знак, че е било крайно време да се погрижат за физическата й поддръжка. Лис премести подноса на малка масичка до леглото и свали ленената салфетка, която го покриваше. Обикновена храна, поднесена върху сбиротък от стари очукани чинии.

Кати стрелна Иста над канчето, после сведе поглед към подноса.

— Какво е това? Слугинска храна? Или затворническа? Означава ли това, че господарката на Порифорс вече е детронирана от узурпаторката?

— Това е последната и най-свястна храна в крепостта, запазена специално за теб. В момента сме обградени от джоконска армия и обсадени от магьосници. Тяхната демонска магия прояжда всичко в замъка. Нямаме никаква вода. Месото бъка от червеи. Половината вътрешни дворове са опожарени, а една трета от конете са мъртви. На долния кат умират хора от болести и наранявания, без да са се приближили и на една стрела разстояние до войската на Джоен и Сордсо. Новият начин на Джоен за водене на война е гениален, жесток и ефективен. Изключително ефективен. Така че яж, защото това е единствената храна, която Арис ще получи тази нощ.

Катилара изскърца със зъби, но поне го направи, докато дъвчеше първата хапка сух хляб.

— Можехме да избягаме. Трябваше да избягаме! Досега да съм отвела Арис на четиридесет мили оттук, далеч от всичко това. Проклета да си, слабоумна кучка такава!

Фойкс и Лис се размърдаха при тази обида, но Иста вдигна ръка да ги възпре.

— Арис нямаше да ти благодари. И кои са тези „ние“? Сигурна ли си чий глас говори сега в главата ти? Яж.

Кати дъвчеше, без грам изящество, твърде пришпорвана от вълчия си глад, за да отхвърли с презрение предложената й храна. Лис продължаваше да й подава канчето, защото изпитите черти на Кати издаваха колко опасно обезводнено е тялото й. Иста я остави да дъвче и преглъща няколко минути, докато темпото й не се забави видимо.

— По-късно тази нощ — подхвана тя отново — Арис ще излезе на опасен набег, хазартен риск да спаси всички ни. Или да умре в опита си да ни спаси.

— Ти искаш той да умре — измърмори Кати. — Мразиш го. И мен мразиш.

— Грешиш и по двете точки, макар да признавам, че понякога искрено ми иде да те нашамаря. Сега например. Лейди Катилара, ти си съпруга на военен командир и дъщеря на военен командир. Не е възможно да си израснала тук, в този жесток пограничен район, и да станеш такава ужасна глезла и егоистка.

Катилара отклони поглед, може би за да прикрие червенината от срам, която заля лицето й.

— Тази глупава война се точи открай време. Винаги ще е така. Но отиде ли си Арис, ще си отиде завинаги. И всичко хубаво в света ще си отиде с него. Боговете ще го вземат и ще ме оставят неутешима, за което ги проклинам от цялото си сърце!

— Аз ги проклинам от години — сухо отбеляза Иста. — И те ми отвърнаха със същото. — Катилара беше бясна, объркана, гърчеше се в непоносима болка. Но беше ли напълно лишена от здрав разум?

„Какво е реално сега, в този кошмар наяве? Къде е здравият разум? Пълен абсурд е, че именно на мен от всички жени се пада да призовавам към здрав разум“.

— Продължавай да дъвчеш. — Иста изправи скования си гръб и скръсти ръце. — Имам едно предложение за теб.

Катилара я стрелна подозрително с поглед.

— Можеш да приемеш или да откажеш, но друг избор няма да имаш. В това отношение много прилича на чудо. Арис ще излезе тази нощ срещу джоконските магьосници. Илвин пожела да поеме раните му, до прага на смъртта. На мен обаче ми се струва, че ако две тела подхранват едновременно ръката на Арис и поемат раните му, той ще издържи по-дълго, отколкото ако разчита само на едно. Може би това ще е зрънцето, което да наклони везната между успеха и провала. Можеш да бъдеш част от ездата му или да останеш настрани.

Фойкс се размърда притеснено и каза:

— Царина, лорд Арис би се противопоставил на това!

— Определено — студено каза Иста. — Никой друг тук няма да ти предложи този избор, Катилара.

— Не можем да го направим зад гърба му! — каза Фойкс.

— На мен е възложено да извърша този ритуал. Сега това е женска работа, Фойкс. Мълчи. Катилара… — Иста си пое дъх, — ти си вдовица и такава ще си останеш, но каква ще е скръбта, която ще носиш през остатъка от живота си, зависи от избора, който ще направиш тази нощ.

— И с какво ще ми помогне това? — сопна й се Катилара. Сълзи капеха от очите й. — Без Арис всичко е само пепел.

— Не съм казала, че ще ти помогне. Казах, че ще е различно. Можеш да приемеш определената ти роля или да се свреш в някой ъгъл и да чакаш. Ако не приемеш ролята си и той се провали, никога няма да знаеш дали не си могла да наклониш везните в другата посока. Ако я приемеш и той въпреки това падне… то поне ще знаеш. Арис би те предпазил от този избор, така както баща защитава любимото си дете. В това Арис греши. Аз ти давам възможност да избираш като жена, сега, в този последен момент. Той иска да ти спести болката тази нощ. Аз се вглеждам в нощите ти през следващите двайсет години. Никой не би могъл да отсече кое е правилно и кое не в тази ситуация. Но времето да поправим грешките си изтича като водата на Порифорс.

— Мислиш, че той ще умре в тази битка — каза прегракнало Катилара.

— Той е мъртъв от три месеца. Борих се не против смъртта му, а срещу проклятието на самотната му участ. Загубих. В живота си съм гледала двама богове в очите и това ме прогори до степен да не се страхувам почти от нищо в света на материята. Но от това ме е страх, заради него. Тази нощ той стои на ръба на истинската смърт, смърт, която трае вечно и няма кой да го издърпа от ръба на тази бездна. Дори и боговете не могат да го спасят, ако падне сега.

— Изборът, който ми предлагаш, не е никакъв избор. И в двата случая го дебне смърт.

— Не — дебне го различна смърт. Ти получи от него повече от всяка друга жива жена. Сега колелото се завърта. Бъди сигурна, че някой ден ще се завърти и за теб. В това всички сме равни. Той тръгва пръв, но не е първият по рода си. Нито ще е сам, защото ще го придружава многоброен ескорт от джоконци, сигурна съм.

— Така ще е, доколкото зависи от мен — изръмжа Фойкс.

— Да. Да не мислиш, че нито един от тях не е обичан толкова силно, колкото Арис? Имаш шанс да пуснеш Арис да си иде в покой, с ясен ум, съсредоточен като меча, който е негов символ. Не ще ти позволя да го изпратиш в това изтормозен и объркан, разсеян и наскърбен.

— Защо да го давам на смъртта — или на боговете, или на теб, или на когото и да било? — изръмжа Катилара. — Той е мой. Целият ми живот е негов.

— Тогава наистина ще си празна и ектяща, когато той си отиде.

— Това нещастие не е мое дело! Ако хората бяха правили нещата, както аз исках, всичко това можеше да бъде предотвратено. Всички са срещу мен…

От храната на подноса нямаше и помен. Иста докосна с въздишка стегата на Катилара и още веднъж отвори широко канала. Катилара се отпусна с ругатни назад. Потокът душеплам от сърцето й беше бавен и сърдит, но щеше да свърши работа за следващите няколко часа.

— Щеше ми се да й дам възможност да се сбогува — тъжно рече Иста. — Думите на лорд Илвин за отложените целувки и неизречените думи не ми излизат от ума.

Фойкс каза с нещо като ужас:

— Нейните думи е по-добре да не стигат до ушите на лорд Арис в момента, ако питате мен.

— И аз така прецених. Богове пет, защо ме изпратихте в този двор? Върви, Фойкс, почини си, колкото можеш. Това е най-неотложното ти задължение в момента.

— Да, царина. — Той погледна към Лис. — Ще дойдеш ли да ни изпратиш? Когато тръгнем?

— Да — прошепна Лис.

Фойкс понечи да каже нещо, откри, че гърлото по някаква причина не му съдейства, кимна признателно и излезе с лек поклон.

По някое време и Иста се оттегли в стаите си да полегне за малкото оставащи часове. Копнееше за дълбок сън без сънища, боеше се от съновидения, но в крайна сметка успя само да придреме, като често се стряскаше от шумовете на агония, които се процеждаха през решетката на прозореца откъм замъка, който, изглежда, се разпадаше наоколо им. Най-накрая Лис, с изопнато лице, осветено от полудогоряла свещ в медна поставка, чието стъкло лежеше счупено някъде, дойде да я събуди. Иста вече се беше облякла. Траурната й дреха бе мръсна и опърпана, но черната роба пасваше на настроението й и на сенките в този предутринен час.

Лис я последва, вдигнала слабата светлинка, и двете излязоха на галерията. Иста направи три крачки по празното стълбище и спря. Дъхът й секна.

Висок сериозен мъж стоеше две стъпала под нея, така че лицето му беше на едно ниво с нейното, точно както бе стояла тя, сякаш преди половин живот, и бе целунала мъртвия Арис, предизвиквайки съдбата. Лицето и силуетът му бяха с неясни очертания — стори й се, че прилича малко на Арис, малко на Арвол и повече на собствения й покоен баща, макар че ди Баошия беше по-нисък и по-набит. На Иас обаче не приличаше.

Беше облечен като порифорски офицер, с ризница и табард в сиво и златно, само че ризницата грееше, а табардът беше безукорен и колосан, бродираният му кант пламтеше като огън. Косата и брадата му бяха изцяло сиви, подрязани късо като на Арис, чисти и спретнати. Трептящата светлинка на свещта не се отразяваше в повдигнатото му лице, нито в безкрайната дълбина на очите му — вместо с отразена, те светеха със собствена, изобилна светлина.

Иста преглътна и вирна брадичка. Заповяда на коленете си да не се подгъват.

— Не очаквах Теб тук.

Бащата на зимата я удостои с мрачно кимване.

— Всички богове присъстват на всички бойни полета. Кой родител не би стоял тревожно на вратата, вперил поглед в пътя, когато чака детето му да се върне от дълго и опасно пътуване? Самата ти си стояла на тази врата, понякога си била възнаградена за очакването, друг път си чакала напразно. Умножи тази тревога по хиляда хиляди и сърцето ти ще се свие за мен, сладка Иста. Защото моето дете с голяма душа закъснява много и е изгубило пътя.

От дълбокия резонанс на гласа му гърдите й сякаш вибрираха, а костите й звънтяха. Едва успяваше да си поема дъх. Сълзи замъглиха зрението й и закапаха от немигащите й очи.

— Знам го, Господарю — прошепна тя.

— Викам го, а той не ме чува. Не вижда светлинката в прозореца ми, защото е отделен от мен, сляп, глух, препъващ се, и няма кой да го хване за ръка и да го води. Ала ти можеш да го докоснеш в неговия мрак. А аз мога да докосна теб, в твоя. Поеми тази нишка да го изведеш от лабиринта, където аз не мога да отида.

Наведе се напред и я целуна по челото. Устните му пареха като студен метал. Тя посегна несмело и докосна брадата му, както бе посегнала към Арис в онзи ден, усети я да гъделичка меко дланта й. Когато той сведе глава, една сълза падна като снежинка върху опакото на ръката й, стопи се и изчезна.

— Какво съм сега — духовен водач от Твое име? — попита замаяна тя.

— Не, ти си моя врата. — Усмихна й се загадъчно, като бяла резка в нощта, прекосила светкавично сетивата й и трескавият й ум окончателно загуби равновесието си. — Ще го чакам там още малко. — Отстъпи назад… и на стълбите вече нямаше никого.

Иста стоеше потресена. Мястото върху опакото на ръката й, където бе паднала сълзата, студенееше като лед.

— Царина? — повика я Лис, крайно предпазливо, застанала зад нея. — С кого говорите?

— Ти не видя ли един мъж?

— Ъъ… не!

— Съжалявам.

Лис вдигна свещта още малко.

— Плачете.

— Да. Знам. Няма нищо. Хайде да вървим. Може би ще е по-добре да ме прихванеш за ръката, докато слизаме по стълбите.

Каменният двор, арковидният проход, дворът с фонтана и притихналия коневръз и портата в предния двор се изнизаха като неясни петна. Лис я държеше за ръката през цялото време и въсеше вежди, едва удържайки треперенето й.

Осветеният от факли преден двор беше препълнен с мъже и коне. Повечето саксии бяха счупени, изпопадали от стените или килнати силно на една страна, сухата им пръст бе пръсната по земята. Растенията с месести и сочни листа бяха изпотъпкани, по-нежните цветове бяха увехнали и безжизнени като попарени. Двете дървета, чиито клони лазеха по решетката на отсрещната стена, ронеха сухи листа в бездиханната нощна жега — листата се сипеха едно след друго върху покривка от гниещи венчелистчета.

Фойкс пръв забеляза появата й — главата му се обърна и устата му провисна. Без съмнение тя се движеше в облак от божествена светлина, наситена сега, толкова скоро след общението. „И нося товар, който съм длъжна да доставя по предназначение“. Погледът й се плъзна по двора, откри Арис и Илвин, но вниманието й временно бе отклонено от коня, който и двамата оглеждаха. От разстояние.

Беше висок кестеняв жребец, едва удържан от трима изпотени коняри. Кожена превръзка покриваше очите му под юздата, закривената й метална част бе натикана дълбоко между зъбите му. Единият коняр държеше здраво специалната юзда, с която бе стегната горната му устна. Ушите му бяха прилепнали назад към главата, животното цвилеше гневно, показваше дългите си жълти зъби и риташе яростно. Илвин стоеше на значително разстояние от него и го гледаше тревожно.

Иста се приближи до него и каза:

— Лорд Илвин, знаеш ли, че този жребец е обладан от стихиен демон?

— Току-що Фойкс ми каза, царина. Това обяснява много за състоянието му.

Иста се взря с полупритворени очи в гърчещата се лилава сянка вътре в животното.

— Изглежда малко, безформено и глупаво създание.

— Това обяснява още повече, Копелето ми е свидетел. Щях да дам прокълнат кон на Арис. Неговият е окуцял, също като половината ни останали коне — епидемия от бързо развиващо се възпаление на краката — и се надявам Арис скоро да предаде благодарностите ни на който там джоконски магьосник се е сетил за тази беля.

— Този кон от добрите ви бойни животни ли е?

— Не, но никой няма да съжалява, ако Арис го умори от езда. Всъщност, струва ми се, че конярите се надяват да го направи. Петимата богове са ми свидетели, че аз се опитах, но без успех.

— Хм — каза Иста. Тръгна напред и двамата коняри, които държаха главата на жребеца, извикаха предупредително. Тя присви очи, посегна и положи ръката си с белега от капналата сълза на челото му. Миниатюрна шестолъчна звезда грейна върху кожата й, снежнобяла за външното й зрение и ослепителна искра за вътрешното. — Махнете превръзката от очите му.

Конярят погледна отчаяно към Илвин, който му кимна в знак, че разрешава, но все пак изтегли меча си от ножницата и зачака нащрек.

Очите на коня бяха тъмнокафяви, цикламени в средата. Очите на повечето коне бяха такива, напомни си Иста, но обикновено не грееха толкова силно. Очите се спряха на нея и се подбелиха трескаво. Тя отвърна на погледа. Животното внезапно застина, съвсем неподвижно. Иста се изправи на пръсти, хвана едното му ухо и прошепна в него:

— Слушай лорд Арис. Или ще те накарам да съжаляваш, че не съм те изкормила, не съм те удушила с червата ти и не съм нахранила с теб боговете.

— Договете — поправи я притесненият коняр, който стискаше юздата, привързана за горната челюст на животното.

— И тях също — каза Иста. — Махни юздата и се дръпни.

— Ама, милейди…

— Няма страшно.

Конярят отстъпи назад. Треперещото животно вирна уши, както подобава на послушен кон, проточи врат и опря плахо муцуна в тялото на Иста. Побутна я лекичко, като остави следа от червеникави конски косми по черната й копринена роба, после застана съвсем неподвижен.

— Често ли правиш такива неща? — попита я Илвин и с изключителна предпазливост посегна да потупа експериментално коня по врата.

— Не — въздъхна Иста. — Днес ми е ден за изпробване на нови умения.

Илвин беше облечен в светли ленени панталони и с надупчената от искри риза, готов за предначертаната му роля. Арис изглеждаше почти като при първата им среща, до такава степен, че Иста затаи дъх. Само дето ризницата и табардът му не бяха опръскани с кръв. Засега. Той тръгна към нея с тъжна усмивка.

— Бих искал да поговорим, преди да тръгна, царина. Две думи само.

— Нека са толкова, колкото искаш.

Той сниши глас.

— Първо, благодаря ви, че ми осигурихте тази по-добра смърт. По-малко срамна, дребна и глупава от първата.

— Нашите хора все още могат да те изненадат в това отношение — измърмори Илвин. В другия край на двора само десетина войници също подготвяха конете си. Пежар беше един от тях. Лицето му гореше от треска, забеляза Иста. Би трябвало да лежи на някой сламеник, а не да се готви за набег. После се запита колко ли от мъжете в Порифорс все още са в състояние да се държат на крака.

Арис разтегли за миг устни в подобие на усмивка и се въздържа да оспори или поправи брат си или да изтегли тази тънка надежда от ръцете му. Обърна се отново към Иста.

— Второ, имам една молба към вас.

— Всичко, което ми е по силите.

Ясните му очи се спряха върху нея с растяща настоятелност, докато тя не се почувства като взета на прицел мишена.

— Ако този ди Лютез съумее да загине добре, то нека смъртта му допълни другото, останало недовършено преди толкова много време. Нека победата ми, малка или голяма, завинаги изличи старата, изстинала грешка. И нека вие се изцелите от отдавнашната рана, нанесена ви от друг ди Лютез.

— О! — промълви Иста. „О!“. Не смееше да позволи слабост на гласа си; все още й предстоеше да изпълни една задача. — Аз също имам послание за теб.

Веждите му се вдигнаха; изглежда, не беше очаквал точно това.

— Вече ден нито един куриер не е преминавал през джоконската блокада. Що за пратеник е дошъл при вас?

— Срещнах Го на стълбите преди малко. Посланието е следното. — Тя преглътна да прочисти гласа си. — Баща ви ви вика в Своя Двор. Не е нужно да си събирате багажа; ще тръгнете облечен в славата си. Той чака нетърпеливо при портите на двореца Си да ви посрещне и ви е определил място на високата маса до Себе си, в компанията на великодушните, почтените, любимите му хора. За това ви казвам истината. Наведете глава.

С широко отворени очи, изумен, той я послуша. Тя притисна устни към челото му. Бледата му кожа не беше нито топла, нито студена, без следа от пот. Устните й оставиха сякаш краткотраен кръг от скреж, който се изпари под натиска на тежкия нощен въздух. Нова линия се появи пред вътрешното й зрение, тънка нишка от сива светлина, между нея и него. „Това е линия на живот“. Знаеше някак, че би могла да се разтегне до края на света, без да се скъса. „О!“

Дълбоко развълнувана, тя довърши ритуала — целуна двете му ръце, после коленичи и докосна с устни ботушите му. Той помръдна леко, сякаш да я спре, но после застина и я остави да довърши започнатото. Сетне хвана ръцете й и й помогна да се изправи. Коленете й бяха като от кашкавал.

— Вече знам, че сме благословени — прошепна благоговейно той.

— Да. Защото се благославяме един друг. Нека сърцето ти е спокойно. Всичко ще мине добре.

Отстъпи, така че Илвин да прегърне брат си. Той го направи, после се отдръпна, като държеше Арис за раменете, и впери пълен с усмихнато недоумение поглед в тези странно екзалтирани очи, които сякаш гледаха от огромно, растящо разстояние. Ала хладните устни се усмихваха радостно. Илвин се обърна и му подложи ръце да се качи на болезнено покорния червен жребец, провери коланите и стремената за последно, после, явно по навик, го шляпна по крака. Отдръпна се встрани.

Иста се огледа през замъглени и парещи очи. Лис стоеше до коня на Фойкс. Младежът поздрави Лис, както го правеха посветените в ордена на Дъщерята — докосна челото си. Тя му отвърна с куриерския поздрав — юмрук върху сърцето. Срещнал погледа на Иста, Фойкс поздрави и нея. Тя му отвърна със знака на петорната благословия.

Десетина мъже от отчайващо малобройната рота на Арис яхнаха конете си по негов знак. Повечето мълчаха.

— Лис — задавено рече Иста и се окашля да прочисти гърлото си. — Лис — започна наново. — Ела с мен. Трябва да се качим на кулата.

Лис и Илвин тръгнаха с нея. Иста чу как портите на Порифорс се отварят с гръмовно скърцане и металните вериги на подвижния мост ехтят сред умиращите цветя. Илвин направи няколко крачки назад, вперил поглед в прогорения от огньове мрак, но Иста събра сили и не се обърна.