Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paladin of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Рицарят на Шалион

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004 г.

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

ISBN: 954-585-557-6

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от ultimat
  3. — Добавяне на анотация
  4. — Добавяне
  5. — Корекция
  6. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Рицарят на Шалион от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Рицарят на Шалион
Paladin of Souls
АвторЛоис Бюджолд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПредходнаПроклятието на Шалион

„Рицарят на Шалион“ (на английски: Paladin of Souls) е фентъзи-роман на писателката Лоис Бюджолд. Романът е издаден през 2003 г. и през 2004 г. печели наградите Хюго за най-добър роман и Небюла за най-добър роман на изминалата година. Книгата е продължение на излязлата три години по-рано „Проклятието на Шалион“.

Сюжет

Действието в цялата книга се върти около царина Иста, майката на царина Изел. Историята на романа се развива 3 години след края на тази от „Проклятието на Шалион“. Наранена и разкъсвана от чувство за вина заради извършено от нея убийство в миналото, вдовицата Иста, решена да се измъкне от „затвора си“ в замъка на покойната си майка, решава да тръгне на поклонение в чест на боговете под фалшиво име. По пътя си тя среща много трудности и, водена от своите видения, отново става светец на боговете. Нападана от демони и магьосници, пленена от вражеска армия, на предела на силите си, тя среща любовта и успява да разтвори сърцето си за отдавна забравените сладости на живота. Това обаче разкрива загадката на магия поддържаща мъртвия жив, а живия – мъртъв. И така, в разгара на война между хора, богове и демони, Иста открива какво означава да живееш.

2.

Иста седеше в розовата беседка на майка си и сучеше тънка кърпичка в ръце. Придворната й седеше до нея и боцкаше някаква бродерия с игла, която беше също толкова дребна, но далеч по-остра от ума й. Иста бе крачила из градината, напред-назад, през цялата хладна утрин, докато придружителката й не й се примоли с изтънял глас да престане. Сега жената вдигна поглед от бродерията си и се втренчи в ръцете на Иста, която с раздразнение остави настрани изтерзаното парче лен. Под полата й, на скришно, единият й обут с копринена пантофка крак затактува в нервен… не, в гневен ритъм.

Един градинар се защура из градината — поливаше цветята в големите саксии, наредени при всички врати в чест на Щеркиния сезон, точно както го беше правил години наред под строгия поглед на старата провинкара. Иста се зачуди колко ли време трябва да мине преди тези заучени навици да отмрат — или щяха да останат за вечни времена, сякаш придирчивият дух на старата дама все така наглежда изпълнението на всяка задача? Не, не, душата й наистина е била приета и изведена от света на хората — в замъка нямаше нови призраци, иначе Иста щеше да ги усети. Изгубените призраци, които се навъртаха тук, бяха много стари, уморени и избледняващи, просто студ в стените нощем.

Тя издиша през стиснати устни и раздвижи скритите си под полата нозе. Беше изчакала няколко дни, преди да сюрпризира кастелана с идеята да замине на поклонение този сезон, с надеждата, че дотогава ще е забравил за вдовицата Кариа. Скромно поклонение с малка свита — няколко придружители, малко багаж, без километрична царска кавалкада, каквато той явно смяташе за задължителен минимум, както стана ясно още с първото му изречение. Ди Ферей я беше засипал с десетки възражения от досадно практическо естество и се беше учудил на внезапната й набожност. Беше отхвърлил намека й, че иска да се покае за греховете си, защото според него тя не била извършила такива под любезните му грижи. Което си беше вярно, трябваше да признае Иста, поне по отношение на тежките грехове на плътта, за които си мислеше той — ди Ферей не се оправяше добре с по-засуканите теоретични постановки на теологията. Колкото по-екзалтирани ставаха аргументите на Иста, толкова по-предпазлив и неотстъпчив ставаше ди Ферей, докато накрая тя едва сдържаше желанието си да му се разкрещи в лицето. Колкото по-горещо го умоляваше, толкова по-неубедително му звучаха молбите й. Парадоксално, но факт.

Един паж изтича през градината, като удостои Иста със смешен поклон, нещо като чупка в кръста, без да забавя ход. Скри се в кулата. След няколко минути се появи ди Ферей, следван от същия паж, и прекоси бавно градината. Ключовете на замъка, символ на службата му, подрънкваха на колана му.

— Накъде, ди Ферей? — лениво подвикна Иста. Принуди краката си да не мърдат.

Той спря, поклони й се подобаващо на нейния ранг и на собственото си достойнство и коремна обиколка, после накара и пажа да направи същото.

— Съобщиха ми, че са пристигнали конници от Кардегос, царина. — Поколеба се за миг. — Думите ви, че по силата на клетвата си към вас ви дължа не само закрила, а и подчинение, не ми излизат от ума.

„Аха, значи поне това си е паднало на мястото. Добре“. Иста се усмихна лекичко.

Той също се усмихна леко. Неприкритото облекчение, изписано на лицето му, граничеше с триумф.

— Тъй като моите молби, изглежда, не ви трогнаха, писах в престолнината на онези, които бихте послушали, да добавят и своя глас, както и царственото си мнение, към моето. Старият ди Ферей наистина няма право да осуетява плановете ви, освен когато се вслушват в думите му от дължимото му снизхождение — не, от подхвърленото му като милостиня снизхождение — заради годините вярна служба…

Устните на Иста се свиха. „И това ако не е удар под кръста“.

— Но царина Изел и царевич Бергон сега са ваши сеньори, освен че са загрижени за добруването ви като тяхна майка, а вярвам и че канцлер ди Казарил е човек, чието мнение в някаква степен уважавате. Освен ако не греша, пратениците носят съответния съвет от изброените хора. — Той кимна доволно и продължи по пътя си.

Иста стисна зъби. Не й се искаше да ругае Изел, Бергон или Казарил. Нито пък, честно казано, и „стария ди Ферей“, както сам доволно се назоваваше — подла тактика от негова страна в спора им, защото едва ли беше и с десетина години по-възрастен от нея. Но напрежението в тялото й беше толкова голямо, че дробовете й с мъка се издуваха да поемат въздух. Започваше да вярва, че в стремежа си да я предпазят от предишната й лудост, искрено загрижените за добруването й нейни защитници ще я подлудят на нова сметка.

Тропот на конски копита, гласове и подвикванията на конярите долетяха иззад кулата. Иста скочи и тръгна след ди Ферей. Придворната дама смота бързо бродерията си и заситни след нея, като мърмореше недоволно под нос, по скоро по навик, реши Иста.

В настлания с калдъръм двор при портата двама ездачи с одеждите на ордена на Дъщерята тъкмо се смъкваха от конете си под доброжелателния и гостоприемен поглед на ди Ферей. Определено не бяха местни хора от храма във Валенда — нищо в дрехите им не беше стъкмено набързо, в разнобой или провинциално. От лъснатите им ботуши, през спретнатите сини панталони и туники, чистите бродирани къси наметала от бяла вълна и плащовете със сиви качулки на ордена им, облеклото им направо крещеше, че е шито по поръчка в престолнината Кардегос. Оръжията и ножниците им бяха чисти и усърдно поддържани, металът беше излъскан до блясък, а кожата натрита с масло, но не бяха нови. Единият офицер-посветен беше малко над среден ръст, строен и жилав. По-ниският мъж беше набит и мускулест, а тежкият широк меч, който висеше от презрамника му, определено не беше царедворска играчка.

Докато ди Ферей ги поздравяваше с добре дошли и даваше указания на слугите, Иста застана до него и присви очи.

— Господа. Познавам ли ви?

Двамата мъже връчиха усмихнати юздите на скупчилите се коняри и я поздравиха с дворцови поклони.

— Царина — промърмори по-високият. — За мен е радост да ви видя отново. — Без да й даде възможност да се почувства неудобно заради късата си памет, той добави: — Ферда ди Гура. А това е брат ми Фойкс.

— А, да. Вие сте двамата младежи, които придружиха канцлер ди Казарил на великата му ибрийска мисия преди три години. Видяхме се на церемонията по встъпването в длъжност на Бергон. Канцлерът и царевич Бергон се изказаха много топло за вас.

— Много любезно от тяхна страна — рече набитият Фойкс.

— За нас е чест да ви служим, милейди. — По-големият ди Гура застана мирно пред нея и издекламира: — Канцлер ди Казарил ни праща при вас, заедно с най-сърдечните си поздрави и заръката да ви придружим при пътуването ви, царина. Моли да ни приемете като ваша дясна ръка. Ръце. — Ферда се поколеба и добави: — Или като лява и дясна ръка, както се случи.

Брат му го изгледа иронично с вдигната вежда и промърмори:

— Само че кой коя е?

Доволството в погледа на ди Ферей се смени с тревога.

— Канцлерът одобрява тази, тази… това намерение?

Иста се запита каква ли по-неприятна дума беше преглътнал току-що кастеланът.

Ферда и Фойкс се спогледаха. Фойкс вдигна рамене, обърна се и разрови дисагите си.

— Милорд ди Казарил ми даде тази бележка, която да предам лично на вас, милейди. — С бодър поклон той й подаде прегънат надве лист с големия червен канцлерски печат, както и с личния печат на Казарил, гарван, кацнал върху буквите КАЗ, впечатан в син восък.

Иста благодари и взе листа, обзета от дълбоко любопитство. Ди Ферей проточи врат, когато тя счупи печатите, посипвайки калдъръма с парченца восък. Тя се извърна леко, така че да го прочете на спокойствие.

Съобщението беше кратко и написано с красивия калиграфски шрифт на писарите от канцлерството, а обръщението включваше всичките й официални титли и беше по-дълго от съдържанието на самото писмо. То гласеше: „Пращам ви тези двама добри братя, Ферда и Фойкс ди Гура, да ви придружат като охрана и компания по пътя ви, където и да ви отведе той. Сигурен съм, че ще ви служат така добре, както служиха и на мен. Петимата богове да бдят над пътя ви. Ваш най-покорен слуга…“. Следваше полукръг и смаляващи се драскулки — подписът на ди Казарил.

Със същия грозен почерк — пръстите на Казарил криеха повече сила, отколкото деликатност, спомни си Иста — беше добавен и послепис: „Изел и Бергон пращат една кесия в памет на бижутата, заложени заради друга екскурзия, която ни купи една страна. Поверил съм я на Фойкс. Не се стряскайте от чувството му за хумор — той е много по-нормален, отколкото изглежда“.

Устните на Иста бавно се извиха нагоре.

— Мисля, че посланието е недвусмислено.

Тя подаде писмото на кръжащия около нея ди Ферей. Лицето му се изопна, докато очите му пробягваха по редовете. Устните му оформиха голямо „о“, но изглежда, бяха твърде добре тренирани, за да довършат възклицанието на глас. Иста реши, че трябва да благодари за това на старата провинкара.

Ди Ферей вдигна очи към братята.

— Но… царината не може да тръгне на път само с двама души охрана, колкото и да са добри.

— Разбира се, сър. — Ферда му се поклони леко. — Водим всичките си хора. Оставихме ги в града да опразнят килерите на храма, само двамина изпратихме по друга задача. Те би трябвало да се върнат утре и тогава ще сме в пълен състав.

— Друга задача? — каза ди Ферей.

— Марш ди Палиар се възползва от идването ни насам да ни натовари с една поръчка. Прати един чудесен рокнарийски жребец, който уловихме по време на Готоргетската кампания миналата есен, да покрие кобилите в развъдната конеферма на ордена в Палма. — Лицето на Ферда се оживи. — О, ще ми се да го бяхте видели, царина! Краката му направо пружинират, сякаш препуска във въздуха, а сребристата му кожа е толкова гладка и лъскава, че търговците на коприна биха припаднали от завист. Копитата му звънтят като чинели, ударят ли се в земята, опашката му се вее като байрак, гривата му е като моминска коса, истинско чудо на природата…

Брат му се изкашля многозначително.

— Ъъъ — завърши Ферда, — с две думи, много хубаво животно.

— Предполагам — каза ди Ферей, вперил поглед в неопределена посока и все още с писмото на канцлера в ръка, — че бихме могли да пишем на брат ви ди Баошия в Тарион с молба за един взвод от кавалерията на провинцията в добавка. И дами от дома му, които да се грижат за вас, както подобава на високия ви сан. Добрата ви снаха може би… или пък някоя от племенничките ви, която е достатъчно голяма… дами от двора му, както и вашите собствени придворни дами, разбира се, и всички необходими камериерки и коняри. Трябва да пратим съобщение и в храма за подходящ духовен наставник. Не, по-добре да пишем направо в Кардегос с молба архисвещен Менденал да препоръча свещен с висок сан.

— Това би отнело още десет дни — с тревога каза Иста. „Най-малко“. Вълнението й от принудителното отстъпление на ди Ферей бе помрачено от дълбок смут. Ако станеше, както искаше той, с бягството й беше свършено — щеше да пълзи из страната, следвана от цяла армия. — Не желая да се бавя толкова. Вече не е толкова студено, пътищата също са в прилично състояние — добави отчаяно тя. — Бих предпочела да се възползвам от ясното време.

— Е, това можем да го обсъдим — каза той и погледна към ясното синьо небе, сякаш в знак, че й отстъпва по тази точка, най-незначителната от всички. — Ще говоря с дамите ви и ще пиша на брат ви. — Устата му се сви замислено. — Изел и Бергон явно влагат някакъв допълнителен смисъл в тази кесия. Може би искат да се помолите за внук по време на поклонението си, царина? Това би било голяма благословия за царството, както и подходяща цел на молитвите ви. — Тази идея явно допадаше много повече на него, отколкото на нея, покрай голямата радост, споходила го с раждането на собствения му първи внук. Но понеже беше и първото му положително изказване във връзка с нейното… намерение, тя реши да не се заяжда.

Братята ди Гура и конете им бяха поети от гостоприемните ръце на замъка и конюшните съответно, а ди Ферей се разбърза по самопоставените си задачи. Придворната дама на Иста моментално започна да мърмори за всичките проблеми около избора на гардероб за едно толкова уморително пътуване, сякаш Иста се канеше да прекоси планините до Дартака и отвъд, а не да се поразтъпче с богоугодна цел из Баошия. Тя се замисли дали да не каже, че я боли главата, та придворната най-после да млъкне, после реши, че това ще попречи на целите й, и стисна зъби, решена да издържи.

 

 

Късно следобед жената все така бъбреше и кършеше ръце. Следвана по петите от три слугини, тя се щураше из стаите на Иста в старата кула, редеше и пренареждаше купове рокли, роби, наметала и обувки, неспособна да реши дали да се придържа към задължителните за траура на господарката си цветове, или да подготви гардероба й за всяка вероятна и невероятна ситуация. Иста седеше до прозореца към двора при портата, оставила безкрайните думи да се леят покрай нея като дъжд по улук. Вече наистина я болеше главата.

Тропот и суетня при портите на замъка дадоха знак — много необичайно — за пристигането на още един посетител. Иста се надигна и погледна през прозореца. Висок червеникав кон мина през арката. Ездачът му носеше табарда със замъка и леопарда на шалионското канцлерството върху кат доста избелели дрехи. Прехвърли крак през седлото и скочи леко на земята… конникът всъщност беше жена, млада и със свежо лице, черната й коса бе сплетена на дълга плитка. Измъкна някакъв вързоп иззад седлото, разгъна го с рязко движение и го тръсна няколко пъти да поизглади гънките… на полата. Без да изпада в излишна скромност, тя вдигна туниката си и закопча полата на тънкия си кръст, върху панталоните си, после завъртя енергично ханш, за да й оправи диплите.

Ди Ферей се появи на двора; момичето отвори канцлерската си чанта, обърна я с дъното нагоре и изтръска единственото писмо вътре. Ди Ферей отвори плика на място, по което Иста отсъди, че става въпрос за лично послание от обичната му дъщеря лейди Бетриз, придворна дама на царина Изел в столичния двор. Сигурно съдържаше новини за внука му, защото лицето му се смекчи. Време ли беше вече за първото зъбче? Ако бе така, то Иста скоро щеше да чуе за придобивката на малкото. Нямаше как да не се усмихне леко.

Момичето се протегна, прибра чантата си, провери краката и копитата на коня си, после предаде животното на коняря след подробни инструкции. Иста едва сега си даде сметка, че придворната й дама наднича над рамото й.

Каза импулсивно:

— Искам да поговоря с това момиче. Доведи ми я.

— Милейди, тя донесе само писмото за сер ди Ферей.

— Аз пък искам да чуя новините от двора лично от нея.

Придворната изсумтя.

— Простовато момиче като нея едва ли знае нещо за благородните дами в Кардегос.

— Няма значение, доведи я.

Сигурно се дължеше на острата нотка в тона й — във всеки случай жената най-после се размърда.

След известно време звукът на решителни крачки и миризмата на коне и кожа обявиха появата на момичето в дневната на Иста още преди намусената й придворна да каже:

— Милейди, ето я пратеничката.

Иста се обърна на пейката до прозореца и вдигна очи, като даде знак на придворната да ги остави сами. Тя излезе с неодобрителна физиономия.

Момичето отвърна на погледа й с любопитство и известна доза смущение. Успя да направи тромав реверанс, който приличаше повече на поклон.

— Царина. Какво ще наредите?

Иста си нямаше и представа.

— Как се казваш, момиче?

— Лис, милейди. — След миг на проточило се мълчание добави: — Съкратено от Аналис.

— Откъде идваш?

— Днес ли? Поех щафетата от станцията в…

— Не… по принцип.

— О. Ъъ. Баща ми имаше малко имение близо до град Тенерет, в провинция Лабра. Отглеждаше коне за ордена на Брата и овце за пазара на вълна. Все още го прави, доколкото знам.

Състоятелен човек — значи не бе избягала от някаква жестока бедност.

— Как стана куриерка?

— Не се бях замисляла за това, докато един ден със сестра ми не отидохме в града да закараме един кон в храма. Видях едно момиче да препуска с поща на ордена на Дъщерята. — Усмихна се на щастливия спомен. — Запалих се веднага.

Може би заради любовта към работата си или от младостта и силата си, но момичето, макар и много любезно, в никакъв случай не си бе глътнало езика в присъствието на царината, с облекчение забеляза Иста.

— Не те ли е страх сама по пътищата?

Тя тръсна глава и плитката й се разлюля.

— Мога да надбягам всяка опасност. Досега поне съм успявала.

Звучеше правдоподобно. Момичето беше по-високо от нея, но въпреки това по-дребно и по-леко от среден на ръст мъж, дори и от стройните жилави младежи, каквито обикновено биваха избирани за куриери. Не тежеше много на коня.

— А не ти ли е… не ти ли е неудобно? Налага се да яздиш в жега, в студ, във всякакво време…

— Дъждът няма да ме стопи. А ездата ме загрява, когато е студено. Ако се наложи, мога да спя увита в плаща си под някое дърво. Или в клоните му, ако мястото изглежда съмнително. Е, наровете в куриерските станции са по-топли и меки, вярно е. — В очите й проблесна усмивка. — Малко.

Иста въздъхна с известно възхищение пред такава неизчерпаема енергия.

— От колко време яздиш за канцлерството?

— Станаха три години. Бях на петнайсет, когато започнах.

Какво беше правила Иста на петнайсет години? Учила се беше как да бъде съпруга на велик лорд, най-вероятно. Когато окото на царин Иас се бе спряло на нея — долу-горе на възрастта, на която бе това момиче сега, — изглеждаше, че обучението й е успяло и е надминало всички надежди на семейството й. Докато мечтата не се беше изродила в дългия кошмар на тежкото проклятие, надвиснало над Иас. Което вече бе развалено, благодарение на боговете и на лорд ди Казарил; вече три години, откакто беше развалено. Давещата му мъгла се беше вдигнала от ума й през онзи ден. Сивотата на живота й, душността в душата й си бяха останали по силата на вкоренил се навик.

— Как така семейството ти се е съгласило да напуснеш толкова млада дома си?

Веселие потрепна по лицето на момичето като слънце, надникнало през зелени листа.

— Ами, в интерес на истината, май забравих да ги попитам.

— И диспечерът ти е позволил да се запишеш без позволение от баща ти?

— То май и той забрави да поиска такова, понеже точно тогава имаше голямо търсене на куриери. Удивително е как правилата се променят, опре ли ножът до кокала. Но с още четири дъщери, за чиято зестра да мисли, нищо чудно, че баща ми не хукна с братята ми по пътищата да ме връща.

— Заминала си в същия онзи ден? — стреснато попита Иста.

Бялата усмивка стана по-широка — момичето имаше и здрави зъби, установи Иста.

— Разбира се. Реших, че ако трябва да се върна у дома и да изпреда още една къделя вълна, ще се разпищя и ще получа нервен припадък. Пък и без това мама не харесваше как преда. Казваше, че нишката ми не била гладка.

Това чувство Иста добре го разбираше. Неохотна съпричастна усмивка повдигна крайчетата на устните й.

— Дъщеря ми язди много добре.

— Това цял Шалион го знае, милейди. — Очите на Лис грейнаха. — От Валенда до Тарион за една нощ, при това е трябвало да заобикаля, за да избегне вражеските войски — аз никога не съм имала такова приключение. Нито съм печелила такава награда в края му.

— Да се надяваме, че крилете на войната няма скоро да изплющят толкова близо до Валенда. А сега къде отиваш?

Лис сви рамене.

— Кой знае? Ще се върна в станцията и ще чакам диспечерът да ми връчи следващата поща — и където ме отведе тя. Ще яздя бързо, ако сер ди Ферей напише отговор, или бавно, за да пестя силите на коня, ако не напише.

— Тази вечер няма да пише… — Иста не искаше да се лишава от компанията й, но Лис изглеждаше омачкана и мръсна от пътя. Сигурно би искала да се умие и да се освежи. — Искам пак да си поговорим, Лис от Лабра. Вечерята е след час. Ще ми правиш компания на моята маса.

Тъмните вежди на девойката се вдигнаха изненадано за миг. Тя пак се поклони несръчно.

— Както наредите, царина.

 

 

Високата маса на старата провинкара си беше точно там, където бе стояла хиляда, не, десет хиляди пъти преди, в делничните дни, когато нямаше празник, който да разчупи за кратко еднообразието. Вярно, в малката трапезария в най-новата част на замъка, с камина и прозорци със стъклопис беше уютно. И малобройната компания си беше все същата — лейди ди Хюелтар, възрастната роднина на Истината майка и отдавнашна нейна компаньонка; самата Иста; главните й придворни дами; сериозният ди Ферей. По мълчаливо съгласие столът на старата провинкара и досега стоеше празен. Иста не бе понечила да заеме централното място, а по силата навярно на някаква криворазбрана представа за скръбта й, никой не й беше предложил да го направи.

Ди Ферей пристигна заедно с Ферда и Фойкс, и двамата с царедворски вид. И млади. Момичето-куриер влезе след тях и се закланя учтиво. Беше се изправила храбро пред царина Иста насаме, но тук атмосферата на улегнала древност би стопила куража и на обръгнали в битки войници. Лис седна вдървено на стола си и всячески се стремеше да изглежда незабележима, макар че оглеждаше двамата братя с интерес. Миризмата на коне беше много по-слаба сега, макар че лейди ди Хюелтар не пропусна да сбърчи нос. Ала още един стол — не този на старата провинкара — още стоеше празен, точно срещу Иста.

— Гост ли чакаме? — попита Иста ди Ферей. Някой възрастен приятел на някой от възрастните сътрапезници навярно — Иста не смееше да се надява на нещо по-екзотично.

Ди Ферей се окашля и кимна към старата лейди ди Хюелтар.

Сбръчканото й лице се разля в усмивка.

— Обърнах се с молба към храма във Валенда да ни пратят подходящ свещен, който да ви бъде духовен наставник по време на поклонението, царина. Щом няма да пращаме в Кардегос за опитен учен, помислих, че може да помолим просветената Товиа от ордена на Майката. Може и да не е напреднала толкова много в изучаването на теологията, но е изключителен лекар и ви познава отдавна. Такова облекчение е да имаш до себе си познат човек, ако ни застигнат някакви женски болежки по пътя или… или ако старите ви проблеми се появят отново. Няма по-подходящ човек за вашия пол и ранг.

Облекчение за кого? Свещена Товиа открай време беше близка приятелка на старата провинкара и на лейди ди Хюелтар — Иста лесно можеше да си ги представи тричките как се радват на малък излет под лъчите на пролетното слънце. Богове пет, лейди ди Хюелтар наистина ли беше решила, че и тя ще идва? Иста с мъка овладя неподобаващото желание да запищи, точно като Лис, когато се беше уплашила от безкрайните къдели вълна.

— Знаех си, че ще се зарадвате — продължи да каканиже лейди ди Хюелтар. — Помислих си, че може би ще искате да обсъдите с нея религиозните страни на пътуването, докато вечеряме. — Старата дама смръщи вежди. — Не е в неин стил да закъснява.

Челото й се изглади, когато един слуга влезе и обяви:

— Пристигна, милейди.

— О, добре. Поканете я веднага.

Слугата отвори уста сякаш да каже нещо, но после само се поклони и излезе.

Вратата пак се отвори широко. Пухкава и абсолютно неочаквано позната фигура влезе в трапезарията и се закова на място пред стена от сащисани погледи. Беше не друг, а дебелият млад свещен на Копелето, когото Иста беше срещнала на пътя преди две седмици. Само че сега белите му роби бяха малко по-чисти, понеже липсваше прахолякът от пътя, за разлика от избледнелите петна с постоянно естество по подгъва и на гърдите.

Дружелюбната му усмивка се поколеба.

— Добър вечер, уважаеми дами и вие, господа. Заръчаха ми да се явя тук при госпожа ди Хюелтар. Нещо за свещен, който трябвало да придружи поклонници?…

Лейди ди Хюелтар успя да открие гласа си.

— Аз съм въпросната госпожа. Но доколкото разбрах, храмът трябваше да прати свещена Товиа, лекарка на Майката. Вие кой сте?

Последният въпрос бе на крачка да прозвучи неучтиво, усети Иста, но самообладанието на старата дама се беше намесило в последния момент.

— О… — Той побърза да се поклони. — Просветен Шивар ди Кабон, на вашите услуги.

Поне името му говореше за някакво положение в обществото. Свещеният изгледа Иста и ди Ферей и ги позна на свой ред, помисли си Иста, и на свой ред се изненада.

— А къде е просветена Товиа? — объркано попита лейди ди Хюелтар.

— Доколкото знам, са я повикали по спешност при тежко болен някъде в околностите на Валенда. — Смущението продължаваше да подкопава усмивката му.

— Добре дошъл, просветен ди Кабон — натъртено рече Иста.

Ди Ферей се сети, че има задължения.

— Да, наистина. Аз съм кастеланът на замъка, ди Ферей; това е вдовстващата царина Иста…

Очите на ди Кабон се присвиха и той се взря остро в Иста.

— Вие… — прошепна той.

Ди Ферей не чу последното или се направи, че не го е чул, и представи братята ди Гура и другите дами според ранга им, довършвайки с известна неохота:

— А това е Лис, куриер на канцлерството.

Ди Кабон се усмихна бодро на всички присъстващи.

— Това никак не е редно — сигурно има някаква грешка, просветен ди Кабон — продължи в същия дух лейди ди Хюелтар, като хвърляше умолителни коси погледи на Иста. — Самата вдовстваща царина ще предприеме поклонението, за да помоли боговете за внук. Вие не сте… това е… не знаем дали… един свещен от ордена на Копелето и мъж при това… дали е най-подходящият, ъъ, човек, който да, ъъъ… — проточи тя в мълчалива молба някой, който и да е, да я извади от тези плаващи пясъци.

Някъде дълбоко в себе си Иста започваше да се усмихва. Каза спокойно:

— Грешка или не, сигурна съм, че вечерята ще бъде сервирана всеки момент. Бихте ли ни направили честта да удостоите трапезата ни с присъствието си тази вечер, просветени, и да прочетете молитвата към боговете?

Той се усмихна широко.

— За мен е чест, царина.

Усмихнат и примигващ, той се настани на стола, който Иста му посочи, и погледна обнадеждено слугата, който мина покрай сътрапезниците с купата ухаеща на лавандула вода, в която да си оплакнат ръцете. После благослови предстоящата вечеря с обичайните думи и с приятен глас — какъвто и да беше, определено не беше прост селянин. Сетне посвети вниманието си на сервираните ястия с ентусиазъм, който би стоплил сърцето на готвача, ако той можеше да го зърне отнякъде, предвид дългогодишното му робуване пред вялия апетит на възрастни хора. Фойкс без видимо усилие не отстъпваше на свещения.

— Роднина ли сте на семейство Кабон, от което произхожда сегашният свещен генерал на ордена на Дъщерята ди Ярин? — учтиво се поинтересува лейди ди Хюелтар.

— Падам му се трети или четвърти братовчед, милейди — отвърна свещеният, след като си преглътна хапката. — Син съм на сер Одлин ди Кабон.

И двамата братя ди Гура се размърдаха заинтригувано.

— О — рече изненадана Иста. — Мисля, че съм го срещала, преди много години, в двора в Кардегос. — „Нашият дебел Кабон“, както често се беше шегувал царинът. Но той беше загинал храбро, като всеки по-строен господин на царска служба, при кървавото поражение, претърпяно от Иас в битката при Далус. След миг Иста добави: — Приличате си.

Свещеният кимна с явно доволство.

— И не съжалявам за това.

Обзета от пакостлив импулс, Иста реши да попита, защото беше ясно, че никой друг от присъстващите няма да го направи:

— А майки ви лейди ди Кабон ли беше?

Очите на свещения проблеснаха в отговор над вилицата с печено.

— Уви, не. Но баща ми въпреки това беше привързан към мен в някаква степен и прехвърли необходимата сума в храма, когато станах на години за обучение. Дойде време, когато оцених това по достойнство. Призванието ми не ме порази като светкавица, в интерес на истината, а бавно, както расте дърво. — Кръглото лице и облеклото на свещен го правеха да изглежда по-стар, отколкото беше, реши Иста. Едва ли беше прехвърлил трийсетте, а може да беше и значително по-млад.

За пръв път от много време разговорът не се въртеше около болестите, неразположенията и храносмилателните проблеми на разни хора, а се насочи към политически теми и най-вече към обединението на Шалион и Ибра. Двамата ди Гура имаха много да разкажат, при това от първа ръка, за миналогодишната успешна кампания, водена от марш ди Палиар, с която си бяха върнали планинската крепост Готоргет, намираща се на ключова позиция по границата с враждебните рокнарийски княжества на север, и за бойните подвизи на царевича-консорт Бергон, взел дейно участие в кампанията.

Ферда каза:

— Фойкс го удариха лошо с рокнарийски боен чук по време на последната атака, с която превзехме крепостта, и изкара доста време на легло тази зима — ребрата му бяха потрошени и получи възпаление на дробовете. Канцлер ди Казарил го взе при себе си като писар, докато кокалите му не зараснаха. Братовчед ни ди Палиар реши, че малко лека езда ще му помогне да си върне формата.

Широкото лице на Фойкс се позачерви и той сви глава между раменете си. Лис го изгледа продължително, но дали си го представяше с меч, или с писалка в ръка, Иста не можа да реши.

Лейди ди Хюелтар не пропусна да се запише с обичайната си критика към царина Изел, задето бе тръгнала и тя на север заедно със съпруга си, въпреки че — а може би защото — след това беше родила здраво момиченце.

— Не мисля — сухо рече Иста, — че ако Изел беше останала да пази леглото в Кардегос, щеше да роди момче.

Лейди ди Хюелтар измърмори нещо, а Иста си спомни за острата критика на собствената си майка, когато бе родила Изел преди всичките тези години. Сякаш би могла да направи нещо, което да промени пола на бебето. Сякаш, когато второто й дете се оказа момче, това бе помогнало с нещо… челото й се набръчка от стара болка. Вдигна очи и улови напрегнатия поглед на ди Кабон.

Свещеният побърза да смени темата и заговори за по-незначителни неща. Ди Ферей си направи удоволствието да разкаже една-две стари истории пред нова публика, за което Иста не можеше да му се сърди. Ди Кабон разказа солен виц, макар и много по-благоприличен от повечето, които Иста бе чувала на трапезата на царина. Куриерката се засмя високо, улови смръщения поглед на лейди ди Хюелтар и затисна устата си с ръка.

— Не спирай, моля те — каза й Иста. — Никой не се е смял така в този дом от седмици. От месеци. — „От години“.

Какво ли би било поклонението й, ако вместо да влачи след себе си множество уморени пазачи по пътища, които не бяха за старите им кокали, можеше да пътува с хора, които се смееха? Млади хора, несмачкани от стари грехове и скорошни загуби? Хора, които подскачаха? Хора, за които — колко смело да си го помисли дори — тя би била уважавана заради по-големия си житейски опит човек, а не разглезено дете, което да мъмрят постоянно? „На вашите заповеди, царина“, а не „Хайде, хайде, лейди Иста, знаете, че не може да…“.

Каза рязко:

— Просветен ди Кабон, благодарна съм на храма за проявеното внимание и ще се радвам да приема духовното ви наставничество по време на пътуването.

— Оказвате ми голяма чест, царина. — Без да става, ди Кабон се поклони, доколкото му беше възможно над голямото шкембе. — Кога тръгваме?

— Утре — каза Иста.

Хор от възражения се надигна около масата — списъците с хората и обоза не били готови, придворните дами, техните прислужници, конярите, дрехите, такъмите, товарните животни, малката армия на ди Баошия не била пристигнала.

Тя за малко да добави уплашено „Или веднага щом всичко е готово“, но в последния миг събра кураж да отстоява решението си. Погледът й падна на Лис, която дъвчеше и слушаше с интереса на страничен човек.

— Всички сте прави — повиши глас Иста да надвика врявата, която утихна облекчено. Сетне продължи: — Не съм млада, нито достатъчно силна, нито достатъчно смела, нито знам как да се оправям по пътищата. Затова ще си взема помощници. Ще взема Лис, която да ми е придворна дама и коняр едновременно. И никой друг. Само от това ще си спестя три дузини мулета.

Лис само дето не изплю хапката, която дъвчеше.

— Но тя е обикновена куриерка! — ахна лейди ди Хюелтар.

— Уверявам ви, че канцлер ди Казарил няма да ми се разсърди, че му я отнемам. Куриерите са готови да яхнат коня и да потеглят накъдето им наредят. Какво ще кажеш, Лис?

Лис, ококорила очи, най-после преглътна хапката си и успя да каже:

— Мисля, че по̀ ме бива за конярка, отколкото за придворна дама, милейди, но ще направя най-доброто, което мога.

— Добре. Никой не би могъл да иска повече.

— Вие сте вдовстващата царина! — нададе вой ди Ферей. — Не може да тръгнете на път с толкова малка свита!

— Идеята ми беше за скромно поклонение, ди Ферей, а не за показно шествие. Все пак… да предположим, че не съм царина. Да предположим, че съм обикновена вдовица от добро семейство. Колко слуги и какви разумни предпазни мерки бих взела в такъв случай?

— Да пътувате инкогнито? — Просветен ди Кабон веднага схвана идеята, докато останалите продължаваха да крякат като гъски. — Това със сигурност ще отстрани всички неща, които иначе биха отвличали вниманието ви от духовното израстване, царина. Предполагам… че такава жена просто би помолила храма да й отпусне обичайния за подобни случаи ескорт и оттам ще й пратят толкова хора, с колкото разполагат в момента.

— Добре. Това вече е направено. Ферда, могат ли хората ви да тръгнат утре?

Новата вълна от протести бе надвита от простичките думи на ди Гура:

— Да. На вашите заповеди, царина.

Потресената тишина, която последва, определено намирисваше на дълбок смут. А може да имаше в нея и елемент на замисляне, ако не беше прекалено смело от нейна страна да се надява на такава реакция.

Иста се облегна назад и се усмихна.

— Трябва да си измисля име — каза тя. — Нито ди Шалион, нито ди Баошия биха свършили работа, разбира се. — Ди Хюелтар? Иста потръпна. „Не“. Прехвърли наум други по-незначителни роднини на провинкарите на Баошия. — Ди Айело става. — Семейство Айело рядко се бяха мяркали пред очите й и никога не бяха пращали придворна, която да помага в… затворничеството й. Не хранеше никакви лоши чувства към тях. — Пак ще си бъда Иста, струва ми се. Името не е толкова необичайно, че да прави впечатление.

Свещеният се прокашля.

— В такъв случай трябва да обсъдим някои неща още тази вечер. Не знам какво точно ще искате от мен. Едно поклонение трябва да има както духовен план, така и, като необходима негова поддръжка, материален такъв.

А нейното си нямаше никакъв. И ако сама не си избереше план, щяха да й наложат такъв. Тя рече предпазливо:

— Как процедирате обикновено с поклонниците, просветени?

— Е, това в голяма степен зависи от целите, които са си поставили самите поклонници.

— В дисагите си имам няколко карти, които могат да помогнат. Ще ги донеса, ако искате — предложи Ферда.

— Да — с благодарност отвърна свещеният. — Това наистина би било от помощ.

Ферда излезе от трапезарията. Денят отиваше към заник и слугите се движеха тихо из стаята и палеха стенните свещници. Фойкс опря лакти на масата, усмихна се дружески на Лис и намери място за още едно парче меден кекс с ядки, докато чакаха брат му да се върне.

Ферда се върна в трапезарията само след няколко минути, понесъл купчина нагънати карти.

— Ето… не, тази е на Баошия и на западните провинции чак до Ибра. — Той разгъна една петносана и изтъняла от употреба карта на масата между свещения и Иста. Ди Ферей надникна нетърпеливо над рамото на ди Кабон.

Свещеният се мръщи няколко минути над картата, после се изкашля и погледна към Иста.

— Учат ни, че маршрутът на едно поклонение трябва да служи на духовната му цел. Която може да е простичка или сложна, но трябва да включва поне едно от петте намерения — служба, молитва, благодарност, предсказание и изкупление.

Изкупление. Прошка от боговете. „Ди Лютез“ беше първото, което й дойде наум. Смразяващият спомен за онзи черен час все още тежеше на сърцето й, дори в прекрасна вечер като тази. И все пак, кой дължеше прошка кому за онова нещастие? „Всички участвахме тогава, боговете, ди Лютез, Иас и аз“. И ако самоунижението пред олтара на боговете беше лекът за тази стара рана, тя вече се бе унижавала за дузина ди Лютезовци. А белегът още кървеше, в дълбокия мрак, ако го натиснеш.

— Веднъж видях един човек да се моли за мулета — разговорливо отбеляза Фойкс.

Ди Кабон примигна. После попита:

— И бяха ли му дадени?

— Да, при това страхотни мулета.

— Пътищата на боговете са… неведоми понякога — промърмори ди Кабон, който явно срещаше трудности със смилането на тази информация. — Хм. Вашето поклонение, царина, е с цел молитва, за внук, ако правилно съм разбрал. Така ли е? — Той замълча подканящо.

„Не е“. Но ди Ферей и лейди ди Хюелтар едновременно започнаха да кимат утвърдително и да издават съответните звуци, така че Иста не каза нищо.

Ди Кабон прокара пръст по сложния рисунък на картата с нагъсто изписани имена на селища и местности, с пресичащи се криволици на реки и с доста повече дървета, отколкото имаше в действителност по високите равнини на Баошия. Сочеше ту това, ту онова светилище, посветено на Майката или на Бащата, всичките на значително разстояние от Валенда, като изреждаше достойнствата на всяко. Иста се насили да погледне картата.

Далеч на юг, отвъд обхвата на картата, лежеше Кардегос с великата крепост Зангре, място на черни спомени. „Не“. На изток лежеше Тарион. „Не“. На запад и на север тогава. Тя прокара пръст по картата към гръбнака на Зъбите на Копелето, високата планинска верига, която бележеше дългата граница с Ибра, наскоро обединена с Шалион в брачната постеля на дъщеря й. На север покрай планината, някой лесен път.

— Натам.

Челото на ди Кабон се сбърчи, докато той примижаваше, вперил поглед в картата.

— Не съм съвсем сигурен какво…

— На около ден езда западно от Палма има градче със скромен, но много приятен пансион, поддържан от ордена на Дъщерята — обади се Ферда. — Отсядали сме там.

Ди Кабон облиза устни.

— Хм. Знам една странноприемница преди Палма, до която можем да стигнем, преди да е паднала нощта, ако не се бавим по пътя. Има изключителна кухня. А, също и свещен кладенец, много стар. Не е от най-посещаваните свети места, но тъй като сера Иста ди Айело иска поклонението да е скромно, може би старият кладенец би бил добър за начало. Освен това големите светилища обикновено са претъпкани по това време на годината.

— В такъв случай, просветени, нека се помъчим да избягваме тълпите, да се стремим към скромност и да се помолим при кладенеца. Или на трапезата в странноприемницата, според случая. — Устните на Иста потрепнаха едва забележимо.

— Не виждам необходимост да претегляме молитвите си на аптекарска везна, сякаш са съмнителна монета — бодро отвърна ди Кабон, окуражен от намека за усмивка. — Нека направим и двете и отвърнем с щедрост на щедростта. — Свещеният разпери дебелите си пръсти като пергел и ги забучи — единият във Валенда, другият на мястото до Палма, посочено от Ферда. Поколеба се за миг, преценявайки разстоянието. — На един ден път езда оттук, ако тръгнем рано сутринта, е Касилхас. Заспало селце, но моят орден има училище там. Някои от старите ми учители още преподават. А има и доста хубава библиотека за такова малко селище, защото мнозина от покойните преподаватели са завещали книгите си на училището. Признавам, че една семинария на Копелето не е точно… точно най-подходящата за целта на това поклонение, но признавам, че бих искал да прегледам някои неща в библиотеката.

Иста се позачуди с известна ирония дали училището няма и добър готвач. Подпря брадичка на ръката си и заоглежда дебелия млад мъж срещу себе си. Защо всъщност от храма й бяха пратили точно него? Заради полуаристократичния му произход? Едва ли. Опитните в наставничеството на поклонници свещени обикновено подготвяха предварително бойните духовни планове на поверениците си. Без съмнение имаше множество книги с инструкции по този въпрос. Може би именно това щеше да търси ди Кабон в библиотеката — справочник, който да му каже как да продължи нататък. Може би беше проспал твърде голяма част от уроците в Касилхас.

— Добре — каза Иста. — Гостоприемството на Дъщерята за следващите две нощи и това на Копелето за третата. — Това щеше да я отдалечи поне на три дни път от Валенда. Добре като за начало.

Ди Кабон изглеждаше крайно облекчен.

— Чудесно, царина.

Фойкс разглеждаше съсредоточено картите — беше разгънал една на цял Шалион, която по необходимост не беше толкова подробна като другата, пред ди Кабон. Пръстът му се плъзна по маршрута от Кардегос на север към Готоргет. Крепостта охраняваше края на верига сурови, макар и не твърде високи планини, които минаваха по половината от границата между Шалион и рокнарийското княжество Бораснен. Веждите на Фойкс се сключиха намръщено. Иста се запита какви ли болезнени спомени извиква у него името на крепостта.

— Едва ли бихте искали да попаднете в този район — каза ди Ферей, забелязал къде се е спряла ръката на Фойкс.

— Така е, милорд. Според мен трябва да заобиколим отдалеч цялата северно-централна част на Шалион. Там все още е неспокойно заради миналогодишната кампания, а царина Изел и царевич Бергон вече сбират войска там за есента.

Веждите на ди Ферей хвръкнаха заинтригувано нагоре.

— Да не би вече да са решили да ударят Виспинг?

Фойкс сви рамене и плъзна пръст към северния бряг и пристанищния град, назован от кастелана.

— Не знам дали Виспинг може да се завземе само с една кампания, но би било добре, ако успеем. Да срежем Петте княжества на две, да си осигурим морско пристанище, където ибрийската флота да намира убежище при нужда…

Ди Кабон се наведе през масата, доколкото му позволяваше притиснатото в ръба й шкембе, и се взря примижал в картата на Фойкс.

— В такъв случай княжество Джокона на запад ще е следващото след Бораснен. Или ще ударим Бражар? Или и двете едновременно?

— Да се бием на два фронта би било глупаво, а Бражар е несигурен съюзник. Новият княз на Джокона е млад и неопитен. Първо трябва да притиснем Джокона между Шалион и Ибра и да я смажем. След това да се обърнем на североизток. — Фойкс присви очи и стисна устни, обмисляйки тази стратегия.

— Ще се включите ли в есенната кампания, Фойкс? — учтиво попита Иста.

Той кимна.

— Където отива марш ди Палиар, там отиват и братята ди Гура. Като конен командир Ферда най-вероятно ще трябва да се заеме с набирането на кавалерия още от средата на лятото. А за да не започне да ми липсва и да не се поболея от мъка, ще ми намери някаква мръсна работа и на мен. Такива никога не липсват.

Ферда се изхили. В усмивката, която му върна Фойкс, нямаше и следа от негодувание.

Иста смяташе, че анализът, направен току-що от Фойкс, звучи разумно, и знаеше кой е първоизточникът му. Нито марш ди Палиар, нито царевич Бергон или царина Изел бяха глупави хора, а канцлер ди Казарил беше изключително умен човек, освен това не питаеше добри чувства към рокнарийските крайбрежни лордове, които някога го бяха продали в робство на галерите. Виспинг беше награда, за която си струваше да играеш.

— Значи ще се насочим на запад, далеч от вълнението — каза тя. Ди Ферей кимна одобрително.

— Много добре, царина — каза ди Кабон. Във въздишката му, когато сгъна картите на Ферда и му ги подаде, се долавяше мъничко копнеж. Боеше ли се да не го застигне бойната слава на баща му, или му завиждаше за нея? Кой знае.

Скоро след това вечерята приключи. Подготовката, дългите списъци и оплакванията на Истините придворни нямаха край. Никога нямаше да спрат да спорят, реши Иста. Но тя би могла. И щеше да го направи. Проблемите не се решавали, като избягаш от тях, така казваха хората, и като добро дете, тя много отдавна беше повярвала в това. Само че не беше вярно. Някои проблеми можеха да се разрешат единствено чрез бягство. Когато недоволните й дами най-после духнаха свещите и я оставиха да си почине, усмивката бавно пропълзя обратно на лицето й.