Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (27)

27.

Лорд ди Баошия и сер ди Ферей първи стигнаха до Иста. Червеният жребец сви уши, изцвили и си показа зъбите, при което и двамата мъже побързаха да отстъпят.

— Богове пет, Иста — извика ди Баошия, временно насочил вниманието си другаде, — ама че кон! Кой побъркан човек те е качил на такъв звяр?

Иста потупа Демон по врата.

— С него си пасваме чудесно. Взех го назаем от лорд Илвин, но подозирам, че е на път да стане мой за постоянно.

— С позволението и на двамата му господари, както изглежда — измърмори Илвин. — Царина… Иста… любима, трябва да докладвам на марш ди Оби. — Лицето му помрачня. — Дъщеря му е в замъка, ако стените му още държат, дай боже.

Както и Лис и ди Кабон, помисли си Иста, и добави мълчаливите си молитви към неговите. Чувстваше, че стените още удържат, но в действителност беше сигурна само в едно — че Горам още е жив. А тя беше грешила и преди.

— Предвид новините, които носим — продължи Илвин, — смятам, че войската му ще потегли до един час. Изтръпвам, като си помисля какви ли слухове са стигнали вече до него за участта на брат ми. Много работа ме чака.

— Петимата богове да бдят над пътя ти. Сега поне ще имаш една отговорност по-малко — за мен нямай грижа. Тези хора ще започнат да ме глезят веднага щом им падна в ръчичките, сигурна съм. — И добави по-строго: — Погрижи се и за себе си. Не ме карай пак да тръгвам след теб.

Той се усмихна широко.

— Би ли ме последвала и в ада на Копелето, скъпа магьоснице?

— Без колебание. Вече и без това знам пътя.

Той се наведе от седлото и улови ръката й, после я вдигна към устните си. Тя на свой ред стисна неговата, вдигна я към своите и захапа леко кокалчетата му, от което очите му засвяткаха. След миг се пуснаха неохотно.

— Фойкс — извика Илвин, — ела с мен. Спешно трябва да разкажеш какво си видял.

Ди Баошия се обърна към Фойкс и попита настойчиво:

— На теб ли трябва да благодаря, млади човече, за спасението на сестра ми?

— Не, провинкаре — каза Фойкс, като го поздрави учтиво. — Тя спаси мен.

Ди Баошия и ди Ферей го зяпнаха неразбиращо. Иста си даде сметка каква странна картинка представляват — Фойкс, посивял от умора, с джоконски дрехи и въоръжение; Илвин, който приличаше на вонящо плашило с хлътнали очи, нагиздено с елегантни дворцови траурни дрехи; самата тя в смачкана бяла празнична рокля, опръскана със засъхнала кафява кръв, боса, насинена и изподрана; разчорлената й коса допълваше впечатлението за всеобщо умопомрачение.

— Погрижи се за царината — каза Фойкс на Ферда, — после ела в шатрата на Оби. Имаме да ви разказваме за странни и велики неща. — Плесна брат си по рамото и тръгна след Илвин.

Потиснал временно притеснението си от злобния жребец на Иста, Ферда се приближи да я смъкне от гърба му. На Иста й се виеше свят от умора, но въпреки това изправи гръб, решена да остане на краката си.

— Погрижи се този ужасен кон да получи всичко, от което се нуждае. Той служи вярно на лорд Арис нощес. Брат ти също участва в страховития набег, беше пленен и понесе друго, още по-страшно изпитание. Има нужда от почивка, ако успееш да го придумаш сред цялото това вълнение. Всички сме на крака от призори вчера, минахме през бягство, обсада и… и по-лошо. Лорд Илвин изгуби много кръв. Погрижи се веднага да получи храна и вода, поне това. — И след замислена пауза добави: — И ако се опита да влезе в битка в сегашното си състояние, повали го на земята и седни отгоре му. Макар да се надявам, че здравият му разум ще надделее.

Веднага щом един войник отведе коня й настрани, ди Ферей скочи към нея и буквално я издърпа от ръцете на Ферда.

— Царина! Какво преживяхме само от притеснения за безопасността ви!

И не без основание, в интерес на истината.

— Е, сега съм в безопасност. — Тя потупа успокоително ръката му, която я стискаше над лакътя.

Лейди ди Хюелтар заситни към нея, под ръка със свещена Товиа.

— Иста, Иста, миличка!

Ди Баошия гледаше напрегнато след Илвин.

— Сега, когато се събрахте, май ще е най-добре и аз да ида при ди Оби. — Успя да се усмихне разсеяно на сестра си. — Да, да, такааа.

— Доведе ли своя войска, братко? — попита Иста.

— Да. Петстотин конници. Толкова успях да събера, когато онези хора ми се изсипаха на главата, размахвайки писмото ти.

— Тогава наистина трябва да отидеш при другите. Кавалерията ти току-виж получила възможност да си заработи парите, които пръскаш по нея. Шалион дължи на замък Порифорс… много, но най-вече вдигане на обсадата, при това възможно най-скоро.

— Ясно. — Той подбра Ферда и ди Ферей и тръгна с бърза крачка след другите мъже, наполовина от любопитство, наполовина, подозираше Иста, за да избяга от крякащия си антураж.

Проблемът как да им разкаже за собствените си приключения, без да я вземат за умопобъркана, можеше да бъде отложен — навярно безкрайно, — като ги помоли те да й разкажат за пътуването си. Най-обикновеният въпрос „Как дойдохте тук точно навреме?“ отприщи отговор, който се проточи чак до шатрите на ди Баошия, че и след това. Петстотинте конници, откри Иста, бяха следвани от поне стотина души — слуги, коняри и камериерки, които да се грижат за дузината дами от дворовете на Валенда и Тарион, придружили лейди ди Хюелтар в самоналожената й мисия по спасяването на Иста. Ди Ферей, който повече или по-малко отговаряше за придвижването на всички, си беше заслужил наказанието, реши Иста. Че въобще ги беше придвижил на такова разстояние за седмица, вместо за месец, си беше чудо само по себе си и уважението й към него, каквото никога не й бе липсвало, нарасна още повече.

Иста тури край на засипващите я предложения, като си поиска баня, храна и легло, в този ред. Свещена Товиа, както винаги по-практична от повечето й придворни дами, и след бърз поглед към кървавите петна по роклята й, я подкрепи безрезервно. Възрастната лечителка успя да изгони всички освен две прислужнички, собствената си помощничка и лейди ди Хюелтар от шатрата, където Иста щеше да си получи банята и лечението. Иста трябваше да признае, че е едновременно удобно и утешително да се озове в тези познати й ръце, които намазаха с мехлем раните й и ги бинтоваха опитно. Извитата игла на Товиа бе много тънка и остра и ръцете й сръчно и бързо зашиха всичко, което се нуждаеше от зашиване.

— От какво, богове, са тези синини? — попита свещена Товиа.

Иста изви врат да погледне задната част на бедрото си, където сочеше лечителката. Пет тъмновиолетови отпечатъка личаха ясно върху кожата й. Устните й се извиха нагоре, тя се изви още повече и постави собствените си пръсти между отпечатъците.

— Богове пет, Иста — извика ужасено лейди ди Хюелтар, — кой се е осмелил да се отнесе с теб по този начин?

— Тези са от… вчера. Когато лорд Илвин ме спаси от джоконската колона на пътя. Какви прекрасни дълги пръсти има! Чудя се дали свири на някакъв музикален инструмент. Ще трябва да го попитам.

— Лорд Илвин да не е онзи странен висок мъж, който яздеше с теб? — подозрително попита лейди ди Хюелтар. — Трябва да отбележа, че не ми хареса фамилиарният начин, по който ти целуна ръката.

— Така ли? Е, беше притиснат от времето. Ще го накарам да се упражнява, по-късно, докато техниката му не се подобри.

Лейди ди Хюелтар, изглежда, се засегна, но поне свещена Товиа изпръхтя под нос.

Сложиха Иста да легне в една палатка, охранявана от дами, но скоро тя стана и погледна навън, въпреки че беше по нощница. Тропотът на стотици конски копита се отдалечаваше от лагера. Беше вече следобед — през този дълъг летен ден кавалерията на Оби щеше да се спусне над Порифорс няколко часа преди мръкване. Добре бяха избрали момента, помисли си Иста. Максимално объркване, безредие и смут несъмнено бяха обхванали джоконската войска заради невероятните събития по обед и шансовете да излъчат компетентно командване — особено след превърналото се в навик неразсъждаващо покорство, наложено от Джоен, — бяха минимални.

Понеже я обичаха, Иста се остави да я примамят обратно в леглото. Макар че онази Иста, която си мислеха, че обичат, беше въображаема, подозираше тя, жена, която съществуваше само в техните умове, отчасти като икона, отчасти като навик.

Тези мисли не я потиснаха прекомерно, защото сега познаваше един, който обичаше истинската Иста. Заспа с мисли за него.

Спорещи женски гласове я изтръгнаха от лапите на грозни сънища, които май не бяха само нейни.

— Лейди Иста иска да си поспи след всичките изпитания, които е трябвало да понесе — решително редеше лейди ди Хюелтар. — Няма да позволя да я тревожат.

— Не — възрази Лис. — Царината би искала да чуе какво става в Порифорс. Тръгнахме преди зазоряване, за да й донесем вестите колкото се може по-скоро.

Иста се надигна в постелята и извика:

— Лис! Влизай! — Изглежда, беше проспала цялата кратка лятна нощ. Стигаше й.

— Видя ли сега какво направи! — възмутено викна лейди ди Хюелтар.

— Какво? — Объркването на Лис беше съвсем искрено. Тя нямаше годините опит, през които Иста се бе научила да разшифрова неясните реплики на главната си придворна дама, сега началничка на самата Лис. Казаното на практика означаваше „Не исках да пътувам повече днес, а сега ще ми се наложи, проклета да си, момиче!“

Иста установи, че колкото и да й се иска, няма да може да скочи от леглото. Успя да се изправи с мъка на крака, преди платнището на палатката да се вдигне и да пропусне равномерна златна светлина и ухилената до уши Лис. Иста я прегърна и девойката я стисна на свой ред в прегръдките си. Широката й усмивка и самото й присъствие тук бяха показателни за съдържанието на доклада й. „Порифорс е свободен. Смъртта не е застигнала нито един от близките ми хора там“. Останалото можеше да научи по реда му, или пък без никакъв ред, както дойдеше.

— Сядай — каза Иста, без да пуска ръцете на Лис. — Разкажи ми всичко.

— Лейди Иста трябва да се облече, преди да приема молители — строго ги прекъсна лейди ди Хюелтар.

— Чудесна идея — каза Иста. — Иди, моля те, и ми намери някакви дрехи. Подходящи за езда.

— О, Иста, днес няма да ходиш никъде, след всичко, което си преживяла! Трябва да си починеш.

— Всъщност — вметна Лис — марш ди Оби изпрати неколцина от офицерите си да се погрижат лагера да бъде вдигнат и да се премести в Порифорс възможно най-бързо. Ферда ви чака с част от хората си, които да ви придружат по пътя, царина, веднага щом се приготвите. Освен ако не предпочитате да пътувате в някоя от обозните каруци.

— Със сигурност ще предпочете да пътува във фургоните с нас — рече лейди ди Хюелтар.

— Звучи изкушаващо — излъга Иста, — но май ще се въздържа. Ще яздя коня си.

Лейди ди Хюелтар изсумтя ядно и излезе.

Иста нетърпеливо се обърна към Лис.

— Ще си умреш от смях, като видиш коня ми. Сдобих се с него като военна плячка, макар че май ще убедя Илвин да ми го подари — и той има да се смее. Става въпрос за злобния му червен жребец.

— Онзи с демона?

— Да, прихванала го е някаква неочаквана привързаност към мен и ми се подмазва по най-ужасяващия, неподхождащ на един уважаващ себе си кон начин. Ще откриеш, че е много променен, а ако не, кажи ми и аз пак ще му вдъхна страх от неговия бог. Но ти разказвай, скъпа Лис, разказвай.

— Ами, замъкът и градът са в безопасност, а джоконците са изтласкани, мнозина са взети в плен — повечето избягаха на север, но из високите места още може да се крият изостанали от частите си войници.

— Не им е за пръв път да се губят — сухо рече Иста.

Лис се изкиска.

— Пленихме княз Сордсо и цялата му свита, което особено много зарадва лорд Илвин и марш ди Оби. Казват, че князът е полудял. Вярно ли е, че сте го омагьосали да посече вдовстващата княгиня?

— Не — каза Иста. — Само отстраних магията, която му пречеше да го направи. По-скоро смятам, че беше неовладян импулс от негова страна, за който по-късно е съжалил. Джоен беше мъртва още преди мечът му да я удари — Копелето взе душата й. Чудя се дали този факт би донесъл облекчение или съжаление на Сордсо? Май ще трябва да му го съобщя обаче, и в двата случая. Продължавай. Какво стана с лейди Катилара и с нашия смел свещен?

— Ами, всички гледахме от стените на замъка, докато джоконците ви отвеждаха. После нещата поутихнаха за известно време, а след това чухме ужасна врява при големите зелени шатри, но не можехме да разберем какво става. Лейди Катилара изненада всички ни. След като с лорд Илвин бяхте взети за заложници, както ние си мислехме, тя стана от леглото. Накара дамите си да застанат на пост по стените, понеже почти всички мъже бяха твърде болни, а заклинанията на джоконските магьосници не бяха повредили състезателните лъкове на дамите. Някои се оказаха доста добри с тях. Нямаха сила да пробият ризница, но аз видях лейди Кати да уцелва право в окото един гаден джоконски офицер. Просветен ди Кабон стоеше неотлъчно до нея — тя се закле, че Порифорс няма да падне, докато тя все още е негова господарка. Аз пък хвърлях камъни — когато ги хвърляш от висока кула, удрят доста жестоко, дори ако ръката ти не е от най-силните. Ясно ни беше, че джоконците просто са решили да си опитат късмета, но въпреки това ги опердашихме яко. Едва ли бихме издържали дълго срещу едно решително нападение, но поне ги накарахме да отложат щурмуването на стените — а после беше вече късно, защото войската на ди Оби ги удари и ги помете. Лейди Кати беше великолепна гледка, когато отвори портите на баща си. Мислех, че ще се прекърши и ще се разплаче в обятията му, но тя се държа съвсем мъжки.

— Ами Горам?

— Помагаше ни да удържим стените. Тази сутрин беше много уморен и го тресеше, затова лорд Илвин не го прати с нас, така ми поръча да ви кажа. Понеже вие и без това ще тръгнете към Порифорс, нямало смисъл Горам да изминава два пъти по десет мили, за да спести само някой и друг час до срещата си с вас.

— Съвсем разумно. Да. Тръгвам веднага. — Тя се огледа. В този момент лейди ди Хюелтар нахлу отново в палатката, повела слугиня, натоварена с цял наръч дрехи. — А, добре.

Задоволството й угасна, когато видя роклята, която слугинята разтърси, за да поизглади гънките й — многопластова одежда от фина коприна, подходяща за царски двор, в тъмнозелените краски, подходящи за една вдовица.

— Това не става за езда.

— Разбира се, че не става, скъпа Иста — каза лейди ди Хюелтар. — Ще я облечеш за закуската.

— Ще изпия чаша чай и ще хапна нещо на крак и тръгвам веднага.

— О, не — с поучителен тон възрази лейди ди Хюелтар. — В момента приготвят храната. Всички с нетърпение очакваме да отпразнуваме завръщането ви сред нас и всичко трябва да бъде както си му е редът.

Пищната закуска щеше да отнеме два часа, прецени Иста, може би три.

— Една уста по-малко няма да ви липсва. Всички вие и без това трябва да хапнете, преди да вдигнат лагера, така че храната няма да се похаби.

— Хайде, лейди Иста, проявете малко разум.

Иста сниши глас:

— Тръгвам. Ако не ми донесеш дрехите, които поисках, ще пратя Лис да обиколи лагера и да ми измоли нещо подходящо. А ако не се намери нищо, ще яздя по нощница. Или гола, ако трябва.

— Ще си поделим моите дрехи, царина — веднага предложи услугите си Лис, явно смутена от последните й думи.

— Знам, че би го направила, Лис. — Иста я потупа по рамото.

Лейди ди Хюелтар се стегна за нападение, а може би за отбрана.

— Лейди Иста, не се дръжте като някоя дивачка! — Гласът й се сниши до шепот: — Не бихте искали хората да си помислят, че са се върнали старите ви проблеми, нали?

Иста се изкуши, само за миг, да изпробва с каква точно магьосническа сила я е надарило Копелето. Само че мишената беше твърде дребна и нищожна, по свой си начин достойна за съжаление. Раболепна по природа, през последните две десетилетия лейди ди Хюелтар се бе подвизавала в обществото по най-удобен за нея начин като компаньонка на старата провинкара, въобразявайки си, че е незаменима, и възползвайки се максимално от положението, дадено й от височайшата й покровителка. Ясно беше, че й се иска това приятно съществуване да продължи — и би продължило, стига Иста да заемеше мястото на майка си и стила й на живот. Точно като преди, наистина.

Иста се обърна към слугинята:

— Ти, момиче — донеси ми нещо подходящо за езда. Бяло по възможност или някакъв друг цвят, само да не е зелено.

Момичето зяпна паникьосано. Гледаше ту Иста, ту лейди ди Хюелтар и не можеше да реши чии заповеди да изпълни. Иста присви очи.

— Защо въобще трябва да ходите в Порифорс? — попита лейди ди Хюелтар. Набръчканото й лице се бе изопнало от объркване, тя бе на крачка от сълзите. — Войската на брат ви ще ни ескортира, можем да тръгнем за Валенда още сега!

Трябваше да е по-внимателна към лейди ди Хюелтар, реши Иста, защото в интерес на истината годините й на служба й бяха заслужили известно снизхождение. Но точно сега искаше да яхне коня и да препусне към Порифорс. Отпусна стегнатите си челюсти и каза спокойно:

— Погребения, скъпа ми лейди ди Хюелтар. Днес ще погребват мъртвите в Порифорс. Мой дълг е да присъствам. Ще ви помоля да ми вземете подходящо за такъв повод облекло, когато ни последвате.

— О, погребения — повтори лейди ди Хюелтар с тон на дълбоко облекчение при мисълта за нещо, което най-после можеше да проумее. — Погребенията, о, разбира се. — Беше придружавала старата провинкара на множество подобни церемонии. Само бе изглеждало, че това е основното им забавление през последните години, сухо си помисли Иста, макар че би й било трудно да назове нещо друго в този смисъл. Все пак лейди ди Хюелтар разбираше от погребения.

„Тези ще са различни“. Нямаше значение. За момента старата дама поне явно се чувстваше добре в познатата си роля. Лицето й грейна моментално.

Дори отстъпи дотам, че отиде лично да намери подходяща за езда рокля, Лис пък излезе да оседлае Демон, а Иста се зае да изпие чая си и да излапа порязаницата хляб. Бледокафеникавият цвят на костюма й дори си отиваше с кестенявия гръб на жребеца, помисли си Иста, докато се наместваше на седлото. Ездата поне щеше да раздвижи схванатото й тяло. Мъчеше я слабо главоболие, но тя знаеше причината му, знаеше и лека за него, който я чакаше в Порифорс. Ферда даде знак на хората си и Лис подкара коня си до неговия. Пришпориха животните напред в свежия утринен въздух.

Щафета от войниците на ди Оби изнасяше отломки през портите на Порифорс. Иста ги погледна одобрително. Строителните работи щяха да отнемат повече време, но с толкова много помощници разчистването поне щеше да приключи бързо.

Дворът при портата вече беше пометен. Повехналите цветя в няколкото оцелели саксии на стената даже повдигаха отново главици и на Иста й стана приятно, че сред цялата бъркотия някой се бе сетил да ги полее. Двете дръвчета, кайсиевото и бадемовото, макар и почти оголени, вече не ронеха листа. Надяваше се да се съвземат.

„Можем да направим и нещо друго освен да се надяваме“, осъзна тя и насочи мислите си към тях: „Живейте. С благословията на Копелето, заповядвам ви“. Дори това да вля някакви специални сили на дръвчетата, не си пролича веднага. Надяваше се, че крайният резултат няма да излиза от рамките на нормалното.

Сърцето й се разтупка, като видя лорд Илвин да идва през арката. Беше изкъпан, косата му бе сплетена, бе облечен в чиста и изгладена униформа на порифорски офицер. Дори изглеждаше възможно да си е откраднал някой и друг час сън. По-ниският и по-набит лорд ди Баошия ситнеше до него, задъхан от усилието да не изостава. От другата страна на брат й крачеше просветен ди Кабон и й махаше настойчиво. За нейно облекчение, току зад тях се влачеше уморено и Горам.

Той хвана предпазливо главата на коня й и го изгледа, учуден от нетипичното за животното покорство. Иста се плъзна от седлото право във вдигнатите ръце на Илвин, като тайничко му върна прегръдката, преди да стъпи на земята.

— Моите поздравления, Иста — каза лорд ди Баошия. — Ти, хм, добре ли си вече? — Изражението му беше леко замаяно, като на всеки командир, обиколил вътрешността на Порифорс тази сутрин. Този път усмивката му не беше разсеяна като обикновено, Иста дори си помисли, че е привлякла цялото му внимание. Странно чувство.

— Благодаря, братко, добре съм. Малко съм уморена, но не колкото повечето тук. — Погледна към ди Кабон. — Как са болните?

— От вчера по обяд никой не е умрял, слава на боговете. — Той направи свещения знак с искрена благодарност. — Неколцина дори са вече на крак, макар че останалите ще се възстановяват още известно време, като след други, по-естествени болести. Повечето преместихме в града, на грижите на храма и на роднините им.

— Добри новини.

— Фойкс и лорд Илвин ни разказаха за великите дела и чудеса, които сте извършили вчера в джоконския лагер с помощта на Копелето. Вярно ли е, че сте била умряла?

— Ами… не съм съвсем сигурна.

— Аз съм — измърмори Илвин. Ръката му незнайно как бе пропуснала да пусне нейната. Сега и двете ръце се стегнаха.

— Истина е, че имах изключително странно видение, за което обещавам да ти разкаже в някой по-спокоен момент, просветени. — Е, поне части от него.

— Колкото и да бях уплашен, иска ми се и аз да бях там, за да видя с очите си, царина! Бих го считал за благословия, невидяна от никой друг в нашия орден.

— Така ли? Ами почакай малко тогава. Имам още една задача, която не търпи отлагане. Лис, отведи коня ми, моля те. Горам, ела тук.

Озадачен и притеснен, Горам се подчини, приближи се с тежка стъпка и й кимна уплашено.

— Царина. — Закърши нервно ръце и погледна умолително господаря си. Илвин примижа загрижено и изгледа настойчиво Иста.

Иста огледа за последно празнините в душата на Горам, после положи длани на челото му и изля внезапен поток бял огън от духовните си ръце в тъмните празни резервоари. Огънят се завихри бясно в новото си хранилище, после лека-полека утихна, сякаш се стремеше към естественото си ниво. Иста си отдъхна облекчено, когато неприятната тежест в главата й изчезна.

Горам тупна с кръстосани крака на калдъръма и зяпна. Скри лице в ръцете си. След миг раменете му се разтресоха.

— О — промълви той и захлипа — от шока, предположи Иста, и под натиска на други, по-сложни емоции. Сънищата й от последната нощ й бяха дали някаква представа за това.

— Лорд Илвин, братко, позволете да ви представя капитан Горам ди Хиксар, навремето от кавалерията на царин Орико под командването на лорд Дондо ди Жиронал. По-наскоро на служба, макар и не по свое желание, при Сордсо от Джокона, като мечемайстор и конник. В известен смисъл.

Горам вдигна очи, като продължаваше да хлипа с изумено лице. Изумено, но не отпуснато — лицето му сякаш се стягаше едновременно с ума, който намираше прекъснатите си нишки.

— Върнала си спомените му и си му изцерила ума? Иста, ама това е страхотно! — извика Илвин. — Сега най-после ще може да намери семейството си, дома си!

— Това тепърва ще видим — промърмори Иста. — Душата му сега е негова обаче, и пълна.

Стоманеносивите очи на Горам срещнаха нейните и не се отклониха дори за миг. Бяха изпълнени с удивление и с миш-маш от други чувства — стори й се, че долавя и тревога. Кимна му сериозно в знак, че го е разбрала.

— Просветени — продължи тя, — поиска да видиш с очите си и ти бе дадено. Моля те, помогни на капитан ди Хиксар да си иде в стаята. Трябва да си почине на спокойствие, защото му трябва време да сложи в ред спомените си, които сега са в безпорядък. Известно духовно утешение от твоя страна… може би ще му е от полза, когато се почувства готов.

— Наистина, царина — каза ди Кабон и направи свещения знак с грейнало лице. — За мен е чест. — Обърна се да помогне на Горам… на ди Хиксар… и го поведе към арката. Илвин ги проследи с поглед, после се обърна към Иста и я изгледа замислено.

Ди Баошия попита с изтънял глас:

— Иста, какво стана току-що?

— Княгиня Джоен, чрез демона си, крадеше полезни умения от други хора за своите магьосници. От военнопленници също, както и от други. Княз Сордсо беше най-сложното й творение, целият изтъкан от подобни фрагменти. Когато демонът на Сордсо мина през мен вчера, богът ми даде да разпозная и задържа отломката от капитан ди Хиксар, която бе вплетена заедно с другите нишки, и да му я върна сега. Това е част от задачата, поставена ми от Копелето — да издирвам демони в света на живите, да ги изтръгвам от гостоприемниците им и да ги препращам към Неговия ад.

— Тази задача… вече е изпълнена, нали? — с надежда попита той. А може би и с тревога. Плъзна поглед по опожарените стени на Порифорс. — Вчера?

— Не, мисля, че това е само началото. През последните три години Джоен е успяла да освободи много стихийни създания. Те са се пръснали из всичките Пет княжества и кралствата, макар че най-голямата им концентрация би трябвало още да е в Джокона. Жената, която е имала моето призвание преди, е била убита в Раума. Това не е лесно, не е лесно… умение. Ако правилно съм разбрала бога, а Той много си пада по гатанки и недомлъвки, целта му е да намери последовател, който да е по-добре защитен, за да поеме работата в един период, който обещава да е, хм, доста труден от теологична гледна точка.

Очите на Илвин засвяткаха, докато я слушаше, и той промърмори:

— Това обяснява много неща.

— Каза ми, че не искал да обучава друг вратар — добави Иста — и че от известно време си падал по една царина. Това бяха точните му думи. — Направи кратка пауза, която да подчертае последното. — Призована съм. И се отзовавам. — „А ти можеш или да ми помогнеш, братко, или да се отстраниш от пътя ми“. — Най-вероятно ще събера нещо като пътуващ двор, малък и лесно приспособим към всякакви условия — дългът, вменен ми от бога, вероятно и занапред ще ме среща с трудности от различно естество. Моят чиновник — веднага щом назнача такъв — и твоят трябва в най-скоро време да уточнят пренасочването на вдовишкия ми доход, защото задачите ми едва ли ще ме върнат във Валенда.

Ди Баошия мълча известно време, после се окашля и рече предпазливо:

— Хората ми вдигат лагер при потока източно от замъка. Там ли ще се настаниш, Иста, или предпочиташ да се върнеш в стаите си тук?

Иста вдигна поглед към Илвин.

— Това ще го реши господарката на Порифорс. Но засега крепостта си има много други грижи и не искам да натоварвам прислугата и с моето присъствие. Засега ще остана в твоя лагер.

Илвин й кимна отсечено в знак, че оценява тактичността й и че разбира онова, което бе останало неизречено — че ще изчака да минат погребенията.

Брат й й предложи да я придружи до шатрите си, понеже и без това отивал натам, и Илвин й се поклони официално за довиждане.

— Задълженията ми днес са безкрайни — промърмори той, — но по-късно трябва да поговорим за подходящ ескорт, който да придружава този твой пътуващ двор.

— Наистина — отвърна тя. — Както и за други подробности.

— И намерения.

— Това също.

Пежар и другите двама войници от ордена на Дъщерята бяха погребани извън стените на Порифорс същия следобед. Иста и всичките й хора присъстваха на погребенията. Просветен ди Кабон бе дошъл малко преди това при Иста, силно притеснен, защото макар заупокойната служба да му беше по силите — а според нея никой друг не би се справил по-добре, — не разполагаше с нито едно свещено животно, което да даде знак, че съответният бог е приел душата на покойника. Животните на тукашния храм били претоварени и според местните свещени били силно изнервени от множеството погребения, в които трябвало да участват в днешния ден.

— Просветени — нежно го сгълча тя. — Не ни трябват животни. Нали аз съм тук.

— А — промълви той и се дръпна назад. — О. Понеже пак сте светица… разбира се.

Сега тя коленичи поред под силните слънчеви лъчи край всяко увито в лен тяло; слагаше длан на челата и се молеше за знак. При ритуалите в големите храмове като този в Кардегос всеки орден предоставяше свещено животно с подходяща за съответния бог или богиня окраска и пол, заедно с дякон, който го води. Животното биваше довеждано при погребалния подиум и по поведението му свещените тълкуваха на опечалените кой от боговете е приел душата на техния близък и към кого следва да се обърнат в молитвите си — както и, не случайно, на чий олтар да положат материалната си благодарност. Ритуалът носеше утеха на живите, издръжка на храма и от време на време по някоя изненада.

Често се бе чудила какво ли изпитват обучените за тези ритуали животни. Сега въздъхна облекчено, защото никакви божествени халюцинации не я връхлетяха — просто мълчалива увереност, и толкова. Пежар и единият от другарите му бяха приети от Дъщерята на пролетта. На която бяха служили вярно, веднага усети Иста, и го каза на глас. При третия обаче нещата бяха различни.

— Интересно — каза тя на Ферда и Фойкс. — Лаонин го пое Бащата на зимата. Чудя се дали заради смелостта му при набега на Арис… или има дете някъде? Той не беше женен, нали?

— Ами, не — каза Ферда. Погледна към белите одежди на ди Кабон и преглътна каквото там смущение бе почувствал от името на мъртвия си другар.

Иста се изправи и отстъпи настрани от гробовете.

— В такъв случай имаш задачата да разбереш и да се погрижиш за детето, ако е живо. Аз също ще пиша на свещен генерал ди Ярин. То ще получи издръжка от мен, докато е малко, и ще може да постъпи на работа в двора ми, когато порасне, стига да иска.

— Да, царина — каза Ферда. И скришно изтри очи с опакото на ръката си.

Иста кимна доволно. Като съвестен офицер, той щеше да изпълни задачата, в това тя не се съмняваше.

Сенчестата горичка, където погребваха тукашните покойници, гледаше към реката. Все още копаеха нови гробове, имаше и много опечалени, приятели и роднини на загиналите, които вече се разотиваха. Какви слухове циркулираха за нея из Порифорс Иста не би могла да знае, но не след дълго ди Кабон бе нападнат от скромни молители, които искаха високопоставената светица да измоли снизхождение за техните мъртви.

В резултат Иста прекара целия ден, чак до мръкване, в обиколки от гроб на гроб, придружена от ди Кабон и Лис, заета да тълкува съдбите на откъснатите души. Бяха твърде много, но все пак не толкова, колкото разрушението, което магьосниците на Джоен биха оставили след себе си в цял Шалион, ако не ги бе спряла саможертвата на Порифорс. Иста не отказа на никого, обърнал се с молба за помощ към нея, така както хората тук не бяха й обърнали гръб. Всеки опечален искаше да й разкаже по нещо за своя покойник, като единственото им желание, както скоро откри тя, бе да ги изслуша. Да им обърне внимание. „Царина, вижте този човек. Нека той има истинско лице и за вас, защото в света на материята той живее вече единствено в спомените ни“. Тя ги слуша, докато ушите и сърцето не я заболяха.

Нощта бе паднала, когато се върна в лагера на брат си и се строполи като труп на койката. Мракът се сгъстяваше, а тя си повтаряше наум имената, лицата и фрагментите от десетки житейски истории. Как успяваха боговете да знаят всички тези неща? „Защото те ни помнят целите“.

Най-накрая, крайно изтощена, тя се обърна на другата страна и заспа.