Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paladin of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Рицарят на Шалион

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004 г.

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

ISBN: 954-585-557-6

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от ultimat
  3. — Добавяне на анотация
  4. — Добавяне
  5. — Корекция
  6. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Рицарят на Шалион от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Рицарят на Шалион
Paladin of Souls
АвторЛоис Бюджолд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПредходнаПроклятието на Шалион

„Рицарят на Шалион“ (на английски: Paladin of Souls) е фентъзи-роман на писателката Лоис Бюджолд. Романът е издаден през 2003 г. и през 2004 г. печели наградите Хюго за най-добър роман и Небюла за най-добър роман на изминалата година. Книгата е продължение на излязлата три години по-рано „Проклятието на Шалион“.

Сюжет

Действието в цялата книга се върти около царина Иста, майката на царина Изел. Историята на романа се развива 3 години след края на тази от „Проклятието на Шалион“. Наранена и разкъсвана от чувство за вина заради извършено от нея убийство в миналото, вдовицата Иста, решена да се измъкне от „затвора си“ в замъка на покойната си майка, решава да тръгне на поклонение в чест на боговете под фалшиво име. По пътя си тя среща много трудности и, водена от своите видения, отново става светец на боговете. Нападана от демони и магьосници, пленена от вражеска армия, на предела на силите си, тя среща любовта и успява да разтвори сърцето си за отдавна забравените сладости на живота. Това обаче разкрива загадката на магия поддържаща мъртвия жив, а живия – мъртъв. И така, в разгара на война между хора, богове и демони, Иста открива какво означава да живееш.

25.

Когато Лис дойде, Иста току-що бе измила, или поне бе почистила тялото си с половин чаша вода и няколко парчета ленен плат. Девойката носеше купчина бели дрехи, затова бутна вътрешната врата със задник.

— Тези са най-хубавите, които придворните на Катилара успяха да изровят — каза тя.

— Добре. Сложи ги на леглото. — Иста притвори отново мръсната черна роба на гърдите си и отиде да ги огледа. По ничии стандарти това не би могло да се нарече баня, но поне не толкова лепкавата й сега кожа можеше да се докосне до чистите дрехи без чувството, че ги поругава. — Как е маршезата?

— Заспа. Или пък е в безсъзнание. Много е бледа, направо сивкава.

— И да е в безсъзнание, няма страшно. Кръвта, която загуби на кулата, може би й е направила услуга с този безсъзнателен сън. — Иста започна да разгъва дрехите. Една ленена риза с цвета на прясно заквасена сметана и с изящна рязана бродерия по кантовете изглеждаше достатъчно къса, така че да не се спъва в нея. Нежната бяла горна роба, бродирана с лъскав бял конец, който й придаваше тежест, беше всъщност празнична рокля за деня на Копелето. Незнайната шивачка бе успяла някак да придаде очарование на бродериите с миниатюрни танцуващи плъхове и гарвани. Иста забеляза, че искрата е изчезнала от лявата й ръка, макар че отпечатъкът от снежинката все още беше там.

— Милейди, ъъъ… няма ли да е малко предизвикателно да се появите в квадриански лагер, облечена в цвета на Копелето?

Иста се усмихна криво.

— Да си мислят каквото щат. Истинското послание на дрехата няма как да разберат. Хайде побързай, ако обичаш. Вържи панделките на гърба на ризата, без да ги кривиш.

Лис го направи, като я стегна здраво в кръста. Иста облече робата, разтърси широките ръкави и я закопча под гърдите със сребърната траурна брошка. Значението на тази предавана в семейството вещ се беше променило неколкократно, откакто се бе озовала в ръцете й. Снощи всичките й стари тъги се бяха изпарили без остатък. Днес тя я носеше с ново съдържание от строга скръб за Арис и за онези, които бяха яздили с него. Днес всичко, свързано с нея, трябваше да е подновено.

— А сега косата — нареди тя и седна на пейчицата. — Нещо бързо и прибрано. Не искам да се явя пред тях с вид на умопобъркана, която са влачили през живия плет, или като купа сено, ударена от светкавица. — Усмихна се на спомена. — Сплети я на една плитка.

Лис преглътна шумно и започна да разресва косата й. И каза, за четвърти или пети път от сутринта:

— Защо не ме вземете с вас?

— Не — със съжаление отхвърли предложението й Иста. — При по-нормални обстоятелства би те грозила по-малка опасност като слугиня на ценна заложница, отколкото ако останеш в една сриваща се крепост, която ще падне всеки момент в ръцете на врага. Но ако се проваля в намеренията си, Джоен ще те превърне в храна за демоните си, ще открадне ума, спомените и куража ти. Или пък ще заместиш някой от магьосниците-роби, които Арис уби снощи, и Джоен ще те остави при мен не като моя прислужница, а като свой стражар. Или нещо още по-лошо.

А ако Иста успееше… нямаше представа какво може да стане след това. И светците, като магьосниците, не бяха защитени от стоманата, както вече не бе в състояние да потвърди предшественичката й, покойната светица от Раума.

— Какво може да е по-лошо? — Четката се поколеба в ръката на момичето. — Мислите ли, че е поробила Фойкс и неговата мечка? Вече?

— След час ще знам. — Внезапно й хрумна какво може да е по-лошо, ако Лис попаднеше в ръцете на Джоен. Виж това би бил съвършеният небогоугоден съюз на две сърца — да даде Лис за храна на Фойксовата мечка и обичта на Фойкс да го подлуди от ужас и скръб, докато душите им се смесват… После се запита чий ум е по-черен — този на Джоен, за да направи такова нещо, или нейният, задето се е сетила. „Изглежда, и аз не съм свестен човек“.

„Добре“.

— Има и няколко бели панделки. Да ги вплета ли в плитката?

— Да, ако обичаш. — Приятното, познато й подръпване при сплитането продължи с бърз темп зад гърба й. — Ако се появи някаква възможност, дори и най-малката, искам да избягаш. Това е най-неотложното ти задължение към мен в момента — да ми бъдеш куриер. Да отнесеш вестта за всичко, което се случи тук, дори с риск да те сметнат за луда. Лорд ди Казарил ще ти повярва. Трябва да стигнеш до него с цената на всичко.

Зад нея цареше мълчание.

— Кажи: „Обещавам, царина“ — твърдо нареди тя.

Кратко инатливо колебание, после съвсем тихо, като шепот:

— Обещавам, царина.

— Добре. — Лис върза плитката с последната панделка и Иста се изправи. Белите копринени пантофки на лейди Катилара не й ставаха, но Лис се наведе и стегна на глезените й връзките на някакви бели сандали, които щяха да свършат работа.

Лис тръгна пред нея към външната врата, отвори я и й направи път.

Лорд Илвин се беше облегнал на стената отвън, със скръстени ръце. Изглежда, и той беше намерил отнякъде половин чаша вода да се измие, защото макар още да миришеше остро на пот, по ръцете и току-що обръснатото му лице нямаше и следа от кръвта и мръсотията. Беше облечен с цветовете на дворцовия траур, с леките материи на северняшкото лято — черни ботуши, черни ленени панталони, черна туника без ръкави, освежена с тънки кантове в лавандулено и люляков брокатов шарф с черни пискюли на кръста. В обедната жега си бе спестил тежестта на лавандуленото наметало — дрехата лежеше преметната през ръката на Горам, който пристъпяше нервно от крак на крак до господаря си. Беше подредил косата на лорда в стегнатите, изящни плитки, които Иста помнеше от първия път. Прошарената с бяло черна опашка се спускаше по гърба му, вързана с лилава корда. Илвин се изправи, като я видя, и я почете с бледо подобие на дворцов поклон, съкратен навярно заради слабостта след кръвозагубата.

— Какво значи това? — подозрително попита Иста.

— Е, досега не си ми давала основания да се съмнявам в бързата ти мисъл, скъпа царина. На какво ти прилича?

— Няма да идваш с мен.

Той й се усмихна от висотата на ръста си.

— Би се отразило крайно неблагоприятно на порифорската ни чест, ако изпратим в пленничество вдовстващата царина на Шалион-Ибра без един придружител поне.

— И аз все това й повтарям — изсумтя Лис.

— Командването на крепостта падна на твоите плещи — възрази Иста. — Определено не можеш да я изоставиш сега.

— Порифорс е развалина. Не остана какво да се защитава, не ми останаха и здрави хора, които да го защитават, макар че бих предпочел да скрия този факт от Сордсо на първо време. Тазсутрешните преговори за прехвърлянето ви ни купиха няколко ценни часа отсрочка, които не бихме си спечелили с кръв. Така че ако това ще е последната битка на Порифорс, то тя е моя по право. Злощастната логика на ситуацията е такава, че при набега, роден от последната ми лоша идея, не можах да участвам лично и да променя стратегията в крачка. Но тази логика няма място в сегашната ситуация.

— Участието ти нямаше да промени резултата.

— Знам.

Тя го огледа недоволно.

— Да не би, в пристъп на умопомрачение, да си решил да надминеш брат си?

— Това никога не ми се е удавало преди, а сега не виждам нужда да се опитвам. Не. — Той хвана ръката й и започна да чертае малки успокоителни кръгчета с палец по дланта й. — На младини се обучавах за посветен в ордена на своя бог, но пропуснах шепота на призванието. Няма да пропусна това свое призвание и втори път. Е, не виждам и как бих могъл, когато то ме шамаросва в лицето и крещи: „Внимавай!“ с глас, който може да събори къща. Мъжките си години пропилях безцелно, макар да служих добре на брат си, поради липса на по-добра посока. Сега имам такава.

— За един час, може би.

— И един час ще стигне. Стига да е точният час.

Посърналият паж на Арис изтича в каменния двор и извика откъм долния край на стълбите:

— Царина? Дойдоха за вас при страничната врата.

— Идвам — мило му извика тя. Поколеба се, вперила смръщен поглед в Илвин. — Джоконците може и въобще да не ти позволят да дойдеш с мен.

— Напротив, даже ще се радват да получат наготово още един високопоставен заложник. Освен това пленничеството ми ще е съвършената дегизировка да разузная лагера им и да преценя числеността на войската им.

— Не виждам как ще разузнаеш нещо като пленник. — Тя примижа. — И като какъв по-точно си дегизиран?

Той изкриви устни.

— Като страхливец, скъпа Иста. Така, както вярват, че те предаваме от страх да не загубим собствеността си, така и ще решат, че съм се прикачил към теб, за да си спася кожата.

— Нищо подобно няма да си помислят.

— Ами толкова по-добре за бедната ми репутация тогава.

Тя примигна. Имаше чувството, че главата й е олекнала като балон.

— Ако се проваля, ще те превърнат в храна за демоните си. Истински пир за някой джоконски офицер-магьосник. А може би и за самия Сордсо.

— Да, но ако успееш, царина? Мислила ли си какво ще правиш след това?

Тя извърна смутено очи от тъмния му, настоятелен поглед.

— Задачата ми не включва „след това“.

— Точно както си мислех — каза той триумфиращо. — А обвиняваш мен в умопомрачение! Доказах тезата си. Ще тръгваме ли?

Откри, че го е хванала под ръка, още преди да е решила дали я е убедил, или просто я е объркал. Поведе я по стълбите, сякаш пристъпваха начело на процесия, сватба или коронация, или по празник, или към балния подиум в царски дворец.

Илюзията се разтури съвсем скоро, когато минаха през почернелите останки от двора с фонтана — още два коня бяха умрели тази сутрин и лежаха с подути кореми — и после под сенките на арката на портата. Десетина войници се бяха скупчили на стените, така че да се виждат от джоконското пратеничество долу, и това беше кажи-речи целият гарнизон, който беше в състояние да си стои на краката.

Две ниски кръгли кули се издуваха навън от двете страни на портата — чудесна позиция за кръстосан огън в тази най-рискова точка. Още неколцина войници и една широка, позната й фигура в непознати й дрехи, чакаха при лявата кула, която приютяваше страничната врата. Иста и Илвин, следвани от Горам и Лис, спряха пред нея.

— Просветени. — Иста удостои ди Кабон с кимване. Беше свалил одеждата на ордена си, не че мръсната му бяла роба не бе достойна да отиде в огъня сама по себе си, и беше облечен с миш-маш от взети назаем дрехи, по-голямата част от които не му бяха по мярка. Всичките обаче си приличаха по едно — не бяха бели, забеляза Иста.

— Царина. — Той преглътна шумно. — Преди да тръгнете… исках да ви помоля за благословия.

— Значи ставаме двама, защото и аз исках да помоля за твоята.

Тя се изправи на пръсти, наведе се над тъжно спадналия му корем и го целуна по челото. Дори божествената светлина да му бе предала някакво послание, то бе твърде недоловимо дори за вътрешното й око. Той пак преглътна и сложи ръка на челото й. Каквато и церемониална благословия да си беше приготвил, тя му убягна, и вместо това свещеният избухна в сълзи. Успя само да промълви задавено:

— Копелето да ни е на помощ!

— Шш-шш — успокои го Иста. — Всичко е наред. — Или поне толкова наред, колкото можеше да е при дадените обстоятелства. Тя го огледа с присвити очи. Безсънните часове в грижи за болните, с техните неизпълними молби за помощ, каквато той не би могъл да им даде, го бяха потресли дълбоко. Кървавият ритуал на северната кула го бе изцедил още повече. Неговият бог, помисли си тя, бе изстискал силите му и бе копал в душата му до точката на срутването, подложил го бе на натиск до степен да се пропука, макар самият той да не го съзнаваше. Боговете или бяха извадили необичаен късмет да сръчкат две такива мулета по пътя към задачата си в Порифорс, или този път се бяха постарали повече от обикновено… „Дали ди Кабон не е техният втори изход?“

Богове пет… възможно ли бе да се помоли той да поеме тежестта вместо нея? Тази мисъл я потресе. Завладя я грозното убеждение, че отговорът е „да“. „Да. Да!“ Нека отговорността за катастрофата падне върху друг, не върху нея, не отново върху нея…

Само дето шансовете на ди Кабон да оцелее след евентуален успех, камо ли след провал, изглеждаха по-малки дори от нейните. Тя потисна желанието си да се хвърли в краката му и да го помоли да заеме нейното място. „Не!“

„Платила съм си за това място. Изпразнена съм заради цената, която платих за него. Не бих го отстъпила заради никого“.

— Стегни се, ди Кабон, или се скрий някъде — смъмри го Илвин. — Сълзите ти не й помагат.

Ди Кабон преглътна отново, мобилизирайки самообладанието си.

— Извинете. Извинете. Толкова съжалявам, че моите грешки ви доведоха тук, царина. Не трябваше да ви крада поклонението. Беше непростима самонадеяност от моя страна.

— Е, ако не беше ти, то боговете със сигурност щяха да пратят някой друг да им направи грешките. — „Който можеше да не стигне до целта си и да свърне от пътя“. — Ако искаш да си ми полезен, живей, за да разказваш. Твоят орден така или иначе трябва да узнае всичко за случилото се тук.

Той кимна усърдно, после утихна, сякаш предложеното освобождение изведнъж му се бе сторило по-трудно поносимо от очакваното. Поклони се и отстъпи назад, смръщил чело.

Илвин свали меча си и го подаде на Горам.

— Пази ми го, докато се върна. Не виждам смисъл да поднасям бащиния си меч на Сордсо като подарък, освен ако е с върха напред.

Горам се поклони несръчно и усърдно си придаде строг вид, ала чертите му успяха само да се разкривят.

Иста прегърна Лис, която, след като изгледа злобно ди Кабон, успя да не й се разплаче в ръцете. После Илвин я поведе през тъмния задушен проход под кулата. Вратата се отвори към светлината, един войник изсумтя и напъна мишци да вдигне нещо, което падна с приглушено тупване, после се обърна настрани, за да им направи път.

Предметът се оказа тясна дъска, която войникът бе хвърлил през дълбоката цепнатина пред стената на замъка. Илвин се поколеба и Иста се запита дали не се е сетил за всичките неща, които се бяха изпочупили в Порифорс предния ден и дали този импровизиран мост не е бил омагьосан по същия злокобен начин. Но после Илвин й хвърли бърза окуражителна усмивка и мина по дъската. Тя се огъна, но удържа.

Иста погледна към джоконското пратеничество, разположило се пред портата да приеме капитулацията й. Десетина конници, повечето войници, и трима офицери. Моментално позна княз Сордсо. Офицерът-преводач седеше нервно на коня си от едната му страна. Другият офицер, набит мъж с бронзова кожа и сивееща бронзова коса, също беше магьосник-роб, заключи Иста по демонската светлина, която го изпълваше. Както и при Сордсо, нагърчена панделка от светлина се нижеше от корема му към зелените шатри в далечината.

Със същата панделка бе разкрасена и единствената жена в групата: яздеше по рокнарийски зад един слуга, седнала странично — стъпалата й скромно бяха стъпили на малка поличка. Магьосницата носеше дворцова рокля с дълъг шлейф и шапка с широка периферия, вързана под брадичката й с тъмнозелени панделки. Беше много по-млада от Джоен, но не бе нито красива, нито излъчваше невинност. Взираше се напрегнато в Иста.

Иста тръгна по дъската, като гледаше лицето на Илвин, а не тъмната пропаст под краката си — дъното й нарочно бе посипано с остри камъни и лъщящо натрошено стъкло. Сандалите на Катилара се плъзнаха под потните й стъпала. Илвин се протегна да сграбчи ръката й и я издърпа на прашната земя отвъд. Дъската моментално бе издърпана назад — изстърга през прага на страничната врата, която се затвори с трясък.

Жената се приближи. Иста едва бе вдигнала очи да отвърне на злостния й поглед, когато демонската светлина в жената избледня и почти изчезна под видимите вече кожа и дрехи. Най-обикновено изражение на човешко лице, а не цветовете на душа. Иста затаи дъх, когато погледна отново към Сордсо. Сега той не изглеждаше по-различно от златокос млад мъж, яхнал игрив черен кон. Нито един от магьосниците не вдигна ръце пред очите си, заслепен от блясъка на божествената й светлина, нито демоните в тях се свиха уплашено… тя не виждаше демоните в тях.

„Откраднали са вътрешното ми зрение. Сляпа съм!“

Още нещо липсваше. Натискът на бога в гърба й, който я бе тласкал напред, сякаш река я носеше насън, от онази окървавена зора на северната кула допреди малко, сега също беше изчезнал. Зад нея зееше само празна тишина. Безкрайно празна след безкрайната пълнота само допреди няколко мига. Трескаво се опита да се сети кога за последно е усетила ръцете на бога върху раменете си. Сигурна беше, че е бил с нея в двора при портата, когато бе говорила с ди Кабон. Струваше й се, че беше с нея и когато тръгна по дъската над процепа.

„Не беше с мен, когато стъпих на твърда земя от другата му страна“.

Безполезните й материални очи се замъглиха от ужас и чувство за невъзвратима загуба. Едва успяваше да си поема дъх, сякаш гърдите й бяха пристегнати здраво с дебели въжета. „Къде сгреших?“

— Кой е този? — попита княз Сордсо и посочи Илвин.

Магьосникът с бронзовата кожа приближи коня си до коня на княза и сведе изненадано очи към Илвин, който му отвърна с хладен поглед.

— Мисля, че е самият сер Илвин ди Арбанос, ваша светлост. Незаконороденият брат на лорд Арис, бичът на границата.

Русите вежди на Сордсо се вдигнаха.

— Новият командир на Порифорс! Какво прави той тук? Питай го къде е другата жена. — Той даде знак на преводача си.

Офицерът приближи коня си по-близо до Илвин.

— Ти, ди Арбанос! Бяхме се разбрали за вдовстващата царина и за дъщерята на марша на Оби — каза той на ибрийски. — Къде е лейди Катилара ди Лютез?

Илвин го удостои с лек ироничен поклон. Очите му бяха като черен лед.

— Отиде при съпруга си. Когато снощи усети смъртта му, докато наблюдаваше набега от кулата, тя се хвърли през парапета да удави скръбта си в камъните долу. Сега чака да я погребат, когато се оттеглите, както се разбрахме, и можем да стигнем до гробището. Дойдох на нейно място и за да служа на царина Иста. Понеже вече е имала случай да наблюдава съмнителната дисциплина на войниците ви, царината не пожела да доведе някоя от камериерките си сред вас.

Преводачът смръщи вежди и не само заради непряката обида. Повтори казаното на Сордсо и останалите. Магьосницата сръчка слугата, който управляваше коня й, да се приближи по-близо.

— Вярно ли е? — настоятелно попита тя.

— Ами потърсете сами онова, което наистина търсите, щом не вярвате на нас — каза Илвин и се поклони небрежно. — Бих казал, че княз Сордсо ще може да познае от това разстояние останките от собствената си сестра Умерю, ако тя все още е… е, „жива“ едва ли е най-точната дума за сегашното й състояние, нали? Ако все още населява тялото на лейди Катилара зад тези стени.

Преводачът се размърда нервно в седлото, макар че дали изненадан от думите на Илвин, или от езика, на който бяха казани, Иста не можа да прецени. Сордсо, офицерът с бронзовото лице и магьосницата обърнаха едновременно глави към Порифорс, с вглъбени и съсредоточени лица.

— Нищо — прошепна след миг Сордсо. — Няма го.

Магьосницата изгледа Илвин.

— Този знае твърде много.

— Бедната ми снаха е мъртва, а съществото, което вие загубихте, вече е извън обсега ви — каза Илвин. — Ще приключваме ли с това?

По знак на княза двама от войниците скочиха от конете си. Първо се погрижиха да проверят Илвин за скрити в шарфа и ботушите оръжия — той изтърпя ръцете им с израз на отегчена неприязън. Напрежение изпъна дългото му тяло, когато един от войниците пристъпи към Иста, но човекът само коленичи до белите й фусти, което, изглежда, малко поуспокои Илвин.

— Трябва да си събуете обувките — извика й преводачът. — Ще се явите боса и гологлава пред Височайшата майка, както се полага на жена с по-нисък ранг и квинтарианска еретичка.

Илвин вирна брадичка. Каквито и възражения да напираха на устните му обаче, той стисна зъби и ги премълча. Интересна подробност бе, помисли си Иста, че не поискаха и Илвин да се събуе. Разликата само подчерта безсилието му да я предпази.

Горещите ръце на войника се заеха тромаво с панделките, които Лис само преди двайсетина минути бе вързала около глезените й. Иста стоеше сковано, но без да се противопоставя. Мъжът свали леките й сандали и ги хвърли настрана. Изправи се, отстъпи и яхна коня си.

Сордсо подкара своя кон към нея, оглеждаше я от глава до пети. Усмихна се мрачно на видяното — или може би на невидяното. Във всеки случай явно не го беше страх да й обърне гръб, защото й махна грубо да застане зад коня му в оформящата се процесия. Илвин се опита да й предложи ръка, но офицерът с бронзовата кожа изтегли меча си и му посочи да застане зад нея. Сордсо вдигна и спусна ръка и при този му знак потеглиха по сухата неравна земя.

Иста почти не усещаше жарките лъчи на обедното слънце, под които се препъваше напред. Ровеше слепешката в ума си, но откриваше само еклив мрак. Кълнеше мълчаливо Копелето. После зареди мълчаливи молитви. Отговор не идваше.

Джоконците магьосници ли го бяха направили? Тези опоненти определено не биха могли да надвият този точно бог… нали?

Значи не богът се бе провалил, а тя. Портите на духа й незнайно как и защо отново се бяха захлопнали, потрошени и барикадирани, задръстени с камъни от страх, гняв или унижение, съпротивляващи се на новия широк проход…

Беше допуснала грешка, чудовищна грешка, някъде в последните отлетели минути. Може би все пак бе трябвало да прехвърли тази задача, да прехвърли бога на ди Кабон. Може би решението да го запази за себе си беше непростима самонадеяност, огромна и фатална самонадеяност. Безобразна арогантност — да си въобрази, че такава задача е била поверена на нея. Кой би бил толкова глупав, че да повери на нея такава задача?

„Боговете. Два пъти“. Истинска загадка бе как толкова необозрими същества могат да допуснат такава невъобразима грешка. „Знаех си аз, че не трябваше да им се доверявам. Но ето, че го направих… отново…“

Остри камъчета се забиваха в стъпалата й, докато вървяха по пътя. Процесията свърна към горичката, през едно ниско място, покрито с тъмна кал, в която копитата потъваха с жвакане сред воня на застояла вода и конска пикня. Изкачиха се по малък наклон. Иста чуваше дългите стъпки на Илвин зад себе си, чуваше и учестеното му дишане, чиято неравномерност издаваше физическото изтощение, на което лицето му упорито не даваше израз. Горичката се възправи пред нея, потънала в сенки, които обещаваха благословено облекчение след палещите лъчи на слънцето.

Ах. Не толкова благословено, в крайна сметка, нито облекчение. Минаха по пътеката на мъртвите. Положени съзнателно от лявата страна на пътя им, сякаш за да станат свидетели на процесията, се редяха телата на порифорците, убити снощи при набега на Арис. Бяха ги съблекли голи и откритите им рани гощаваха лъскавите зелени мухи, които жужаха със стотици над тях.

Иста плъзна поглед по бледите трупове и започна да брои. Осем. Осем от четиринадесетте, които бяха излезли срещу хиляда и петстотинте джоконци. Шестима сигурно още бяха живи някъде във вражеския лагер, ранени и пленени. Мускулестото тяло на Фойкс не беше сред неподвижните трупове. За разлика от това на Пежар.

Погледна и пресметна отново — „петима още са живи“.

Имаше и девети, но трупът му приличаше повече на… купчина. Копие беше забито зад кървавите останки, обезобразената глава на Арис бе набучена на острието му и се взираше невиждащо над джоконския лагер. Изумителните му някога очи бяха избодени от ръката на някой обезумял от страх войник, потърсил отмъщение върху изпразнената от съдържание обвивка.

„Твърде късно. Той си беше тръгнал преди ти да се добереш до него, джоконецо“. Босите й крака се спънаха в някакъв корен и тя простена от болка.

Илвин успя да я хване за ръката, преди да е паднала по очи.

— Заложили са ни стръв. Не гледай натам — каза той през стиснати зъби. — Не припадай. И не повръщай.

Той обаче изглеждаше готов да направи и двете. Цветът на лицето му не се отличаваше от този на труповете, само очите му горяха по начин, който никога не беше съзирала на човешко лице.

— Не е това — прошепна му Иста. — Изгубих бога.

Веждите му се сбраха в объркване и тревога. Офицерът с бронзовата кожа, с изваден меч, им даде знак да продължат напред, макар че не накара Илвин да се върне зад нея. Може би и тя имаше вид сякаш всеки момент ще припадне.

Смяташе, че Илвин не греши в преценката си за стръвта. Ако някой от тях двамата бе съумял да прикрие неестествена сила — или сила въобще, — това жестоко изложение навярно би пречупило самообладанието им в някакъв яростен и напразен удар по самодоволните им врагове. Ако самата Иста бе магьосница или умееше да върти меча, князът със сигурност нямаше да оцелее да повтори гадната си усмивчица, която й бе хвърлил през рамо, когато тя се спъна край останките на Арис. Само че една провалила се светица не можеше да навреди по никакъв начин на джоконците.

— Искали са да прекарат Кати покрай това — измърмори Илвин под нос. — Ще го добавя към сметката им и дано петимата богове дадат аз да я прибера… — Очите му не спираха да шарят от шатра на шатра: следваха пътя на разрушението от предната нощ, преценяваха състоянието на хората и конете, покрай които минаваха. Тънки сребристи вадички се плъзгаха по бузите му, но той презрително отказваше да ги изтрие под погледите на ухилените войници, които се блъскаха да ги видят. Иста не знаеше достатъчно простонароден рокнарийски, за да си преведе обидите, с които ги засипваха, Илвин обаче със сигурност ги разбираше. Той продължи да шепне упорито: — Не се готвят да вдигат лагера си. Готвят се за атака. Изненадва ли ни това? Ха! Едно обаче е видно — не са наясно в какво безпомощно състояние е замъкът. В противен случай биха се подготвяли за празненство…

Какво правеше — опитваше се да отвлече ума си от оскверненото тяло на брат си? Тя се помоли да успее. Опита се да разшири собствените си ослепени сетива, да усети поне диханието на бога, някъде, където и да е. Нищо. Джоен и Сордсо бяха оставили главата на Арис на пътя й като символ на поражението й, като удар по последните й надежди. „Дали Арвол ди Лютез се е чувствал безутешен като мен, когато увисналата му коса докосна водата за втори път?“

И все пак символът бе скроил номер на враговете й, защото напомнянето на едно поражение е напомняне и за триумф. Присъствие в отсъствието. „Странно“.

„Богът може и да отсъства, но аз все още съм тук. Може би това е задача за плътната материя и е свързана с онова, в което материята е най-добра — да упорства. Така“. Пое си дълбоко дъх и продължи да крачи напред.

Стигнаха до най-голямата от зелените шатри. Платнището от едната страна беше навито и се откриваше зашеметяваща гледка — ни повече, ни по-малко от преносима тронна зала. Килими бяха застлани на земята. Подиум се издигаше в дъното, на него стояха два тежко резбовани стола със златна украса и пръснати възглавнички за не толкова високопоставени задници. Благочестивото тъмнозелено на отдавнашно и строго вдовство беше навсякъде, поглъщаше дори морскозеленото на джоконските униформи и Иста реши, че цветът е направо отвратителен.

Вдовстващата княгиня Джоен, нагиздена в различни, но също толкова сложно надиплени колосани одежди като първия път, когато — богове пет, нима едва вчера по същото време — се бяха срещнали на пътя, седеше на по-малкия, по-нисък от двата стола. Придворните й дами бяха коленичили на възглавничките, а една безлична млада жена с кръгло като луна лице, навярно друга от дъщерите на Джоен, беше приседнала в краката й. Иста нямаше представа колко от тях са магьосници. Десетина офицери стояха мирно от двете страни. Иста се зачуди дали всичките единайсет окаишени демони на Джоен са строени тук за тази… демонстрация.

„Дванайсет“. Фойкс стоеше изпънат между джоконските офицери. Лицето му беше насинено и издрано, но чисто, беше облечен в джоконска униформа и зелен табард с белите пеликани в полет. Изражението му беше замаяно, странната му усмивка — насилена и неестествена. На Иста не й трябваше изгубеното провиждане, за да разбере, че лъщяща нова змия се ниже към него от жената на подиума и че зъбите й са забити дълбоко в корема му. Очите на Илвин също се спряха на Фойкс и той стисна зъби още повече, ако това въобще беше възможно.

Възможностите за все по-жестока стръв бяха безкрайни. За щастие, навярно същото не важеше и за времето. Офицерът с бронзовата кожа махна на Иста да пристъпи на килимите, в центъра на тази жива картина, чието единствено предназначение бе да излъчва сила и мощ, лице в лице с Джоен. Илвин бе принуден да спре няколко крачки назад, зад дясното й рамо, и Иста съжали повече, че тя не може да го вижда, отколкото че той вижда нея. Запита се какво ли последно унижение й е приготвила Джоен.

„О. Разбира се. Не унижение. Контрол“. Унижението навън бе имало за цел да успокои ужилените от набега войници на Сордсо. Жената пред нея беше по-практична.

Иста примигна, понеже за пръв път виждаше Джоен само с обикновените си очи, без огромната тъмна заплаха на демона, зъбещ се откъм корема й като някаква катраненочерна яма, в която можеш да падаш безкрайно. Без демона тя беше просто… дребна огорчена стара жена. Неспособна да внуши уважение или да спечели лоялност; пренебрежима. Дребна. Богове пет, тя наистина беше дребна, всичките й възможни ходове опираха до самата нея, единственият й ресурс бе грубата сила. Закостеняла воля без размах на ума.

Навремето майката на Иста беше наложила авторитета си над целия им дом, от стена до стена. Съпругът на провинкарата бе управлявал Баошия, но в собствения си замък дори той бе живял според нейните порядки. По-големият брат на Иста, когато бе наследил титлата на баща си, предпочете да премести столицата и да избегне вечното детство, което го чакаше в дома на майка му, отколкото да се опита да наложи волята си там. Но дори и в най-лошите си моменти старата провинкара бе знаела кога трябва да спре и си бе избрала пространство не по-голямо от онова, което можеше да запълни.

Джоен, помисли си Иста, се опитваше да наложи на цяла Джокона властта си, така както една жена налага авторитета си в своя дом, и то с помощта на същите техники — а никой не можеше да се разпъне толкова. В един свободен свят от безкрайно пространство човек може да се движи по своя воля, но е принуден да остави място и за волите на другите хора. Дори и боговете не го контролираха целия. Хората поробваха телата си, но тихата воля на душите бе свещена и неприкосновена и за боговете. Джоен поробваше отвътре навън. Онова, което Джоен причиняваше на враговете си, можеше да се нарече война; което правеше на собствените си хора, беше светотатство.

Княз Сордсо зае високия стол, като се отпусна небрежно по силата на телесния навик, все още неизкоренен от новата дисциплина, налагана му от демона. Разкриви лице и огледа шатрата. Погледът на майка му се спря върху него и той изправи гръб, целият внимание.

Очите на Иста отново се плъзнаха към кръглоликата княгиня в краката на Джоен. Момичето изглеждаше около четиринадесетгодишно, но някак недорасло за възрастта си, с късите пръстчета и разногледите очи на родените късно деца, които често са слабоумни и не живеят дълго. Беше една от княгините, които нямаше да избягат от дома на майка си чрез брак в някоя далечна страна. Ръката на Джоен се отпусна върху главата на момичето, но не за милувка, и Иста разбра: „Използва детето като резервоар за поредния демон. Душата на собствената й презирана дъщеря е превърната в обор за съществото“.

„За демона, който възнамерява да напъха в мен“.

Джоен стана, без да отделя поглед от Иста, и каза на развален ибрийски:

— Добре дошла при портите ми, Иста ди Шалион. Аз съм Майката на Джокона. — Ръката й се вдигна от главата на момичето, потръпна и пръстите се разпериха.

Вътре в Иста, богът се разгъна.

Вътрешното зрение заля с нова сила ума й като ослепителна светкавица, попаднала право в целта, ярка отвъд всяка надежда, разкривайки призрачен пейзаж. Видя всичко, с един поглед — дузината демони, врящите, припукващи линии на силата, агонизиращите души, тъмният уплътнен, гърчещ се пътник на Джоен. Тринайсетият демон, въртящ се бясно през въздуха към нея, проточил отвратителната си пъпна връв.

Иста отвори уста в зловеща усмивка и го глътна наведнъж.

— Добре дошла при моите порти, Джоен от Джокона — каза тя. — Аз съм Устата на Ада.