Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (11)

11.

Придворните дами на Катилара я облякоха в изящна прозрачна нощница и я пъхнаха в легло, застлано с бродирани ленени чаршафи от най-добро качество. После се изнизаха на пръсти и затвориха вратата на външната стая, където щяха да спят лечителката и една камериерка, на разположение на царината при нужда. Иста се надигна и облегна гръб на възглавниците, замислена за треперливата светлина и мрака, който тя отблъскваше. Замислена за възможностите за избор.

Възможно беше да се съпротивляваш на съня с дни, докато стаята не започнеше да се люлее и странни, безформени халюцинации не изникнеха пред очите ти като искри над огън. Беше го опитвала веднъж, в началото, когато боговете започнаха да измъчват сънищата й, когато се бе уплашила, че полудява, и Иас я бе оставил да се оправя сама със страховете си. Беше свършило зле. Възможно беше да удавиш разума си и сънищата във вино. За кратко. И това беше опитвала и то също бе свършило зле. От боговете не можеше да се избяга и в лудостта, всъщност получаваше се точно обратното.

Мислите й се отплеснаха в предположения какво ли лежи в леглото, навярно не много различно от нейното, макар и не така деликатно парфюмирано, в онази стая в другия край на галерията. Всъщност вярваше, че знае съвсем точно как изглеждат леглото, килимите, стаята… и човекът в нея. Нямаше нужда да ги вижда дори. „Само че досега не бях виждала Горам, коняря“. Макар да предполагаше, че съществуването му се подразбира.

„Е, докарахте ме тук, който и от вас да ме пришпорва така. Но не можете да ме накарате да вляза през онази врата. Нито можете да я отворите сами. И едно отронено листо не можете да вдигнете — да огънете желязо или волята ми е еднакво непостижимо за вас“. Бяха в безизходица — тя и боговете. Можеше да им се противопоставя цял ден.

„Но не и цялата нощ. Все някога ще заспя и това всички го знаем“.

Въздъхна, наведе се настрани и духна свещта. Миризмата на горещ восък се задържа в ноздрите й, а ярката светлина остави цветно петно пред очите й, когато се обърна и нагласи възглавницата под главата си. „Не можете да отворите онази врата. И мен не можете да накарате да го направя, каквито и сънища ди ми изпращате.

Пригответе второто си най-лошо нещо. Най-лошото вече сте ми го причинявали“.

 

 

Отначало сънят й бе безформен, безсюжетен, празен. После плува известно време в обикновени сънища, чиито тревожни абсурдности се претопяваха едни в други. После влезе в една стая и всичко се промени. Стаята беше солидна, квадратна, ъглите й бяха неподдаващи като ъглите на всяка стая в реалния живот, макар точно в тази да не се беше озовавала никога. Не беше стаята на лорд Илвин. Навън беше ярък следобед, ако се съдеше по светлината, сипваща се през пролуките на прозоречните капаци. Знаеше, че стаята се намира в Порифорс, позна я по стила, после си даде сметка, че всъщност я е зървала вече, за миг, на светлината на свещи. Лорд Арис беше изнесъл…

Сега всичко бе ведро и празно. Стаята бе чиста и преметена. Нямаше никой освен нея… Не, чакай. Отваря се врата.

Една позната фигура, осветена за миг в гръб от следобедната светлина, обливаща препълнения с цветя двор отвъд. Фигурата запълни отвора на вратата, вмъкна широките си хълбоци и вратата се затвори сама след нея. За миг сърцето на Иста се изпълни с радост и облекчение при вида на просветен ди Кабон, жив и явно в добро здраве.

Само дето… не беше ди Кабон. Или не само ди Кабон.

Този беше по-дебел, по-ярък, по-бял. Някак двуполов. Издуваше ли се тази плът, за да побере непобираемото? Дрехите му бяха снежнобели, без нито едно петънце — само по това Иста би могла да долови разликата — и сияйни като луната. Над бръчките на усмивката му, бодро повторени от извитите линии на няколкото провиснали гуши, очите на бога проблясваха насреща й. По-просторни от небето, по-дълбоки от морските бездни. Сложната им многопластовост бе обърната безкрайно навътре, всеки пласт разслоен в другите пластове и повтарян до безкрайното, или безкрайно малкото. Очи, които можеха едновременно да наблюдават всеки човек и живо същество на света, отвътре и отвън, с еднакво и ненарушено внимание.

„Господарю Копеле“. Иста не изрече на глас името му, за да не го вземе Той за молитва. Вместо това каза небрежно:

— Май не съм ти в категорията, не мислиш ли?

Той се поклони над огромното си шкембе.

— Малка, но силна. Аз, както добре знаеш, не мога да повдигна и отронено листо. Нито да огъвам желязо. Нито твоята воля. Моя Иста.

— Не съм твоя.

— Говоря с надежда и очакване, както говорят ухажорите. — Усмивка нагъна дебелото му лице.

— Или с подлостта на плъх.

— Плъховете — отбеляза с въздишка той — са низши, плашливи, незлобливи създания. Силно ограничени. За подлостта е необходим човек. Мъж. Или жена. Подлост, предателство… правда, победа… капан за ловене на мечки…

Тя потръпна — спомни си за Фойкс и се зачуди дали и Той не намеква за това.

— Искате нещо. От устите на боговете прокапва мед, когато искат нещо. Когато аз исках нещо — когато се молих просната по очи, с разперени ръце, потънала в сълзи, унижение и страх — години наред — къде бяхте Вие тогава? Къде бяха боговете, когато Теидез умря?

— Синът на есента прати много мъже в отговор на твоите молитви, сладка Иста. Те се отклониха от пътя си и не пристигнаха. Защото Той не можеше да огъне волята им, нито да насочи стъпките им. И така те се пръснаха по вятъра като листа.

Устните му се извиха в усмивка, по-смъртоносно сериозна от всяко смръщване, което Иста бе виждала.

— Сега друг се моли и отчаянието му е бездънно, каквото беше и твоето. Човек, който ми е толкова скъп, колкото Теидез бе скъп за моя Брат на есента. И аз изпратих… теб. Ще се отклониш ли от пътя? Като спасителите на Теидез? На финала, когато ти остават само няколко стъпки?

Мълчание падна помежду им.

Буца ярост задръстваше гърлото на Иста. Както и по-сложни неща, вряща смесица, която дори тя не бе в състояние да раздели на съставните й части и да ги назове. Изръмжа през зъби:

— Копеле такова.

Той само се ухили, вбесяващо.

— Когато се вдигне мъжът, който може да те разсмее, теб, сериозна ми Иста, гневна Иста, желязна Иста, тогава сърцето ти ще се изцери. За това не си се молила — то е награда, която дори боговете не могат да ти дадат. Силите ни стигат само за такива простички неща като изкупление на греховете ти.

— Последния път, когато се опитах да последвам обърканите, неадекватни инструкции на боговете, те ме предадоха и изцапаха ръцете ми с убийство! — Тя побесня. — Не ми трябва изкуплението ви. Не искам да съм част от вас. Ако смятах, че мога да се помоля за забвение, щях да бъда размита, попита, изтрита, като изгубените призраци, които умират наистина и така се спасяват от световната тъга. Какво могат да ми дадат боговете на мен?

Веждите му се вдигнаха в изражение на забележително престорена доброжелателност.

— Как какво — работа, сладка ми Иста!

Той пристъпи по-близо, под краката му дъските заскърцаха и простенаха опасно. Тя едва не отстъпи назад при страховитата мисъл как двамата се продънват през пода в стаята на долния кат. Той вдигна леко ръце на нивото на раменете й, но без да я докосва. Чак сега, с огромно раздразнение, Иста забеляза, че е гола. Той се наведе над корема си и промълви:

— Белегът ми е на челото ти.

Устните му бръснаха челото й. Мястото, където я докоснаха, запари като жигосано.

„Той ми върна дара на второто зрение“. Неопосредствано, самостоятелно възприемане на духовния свят, Неговото царство. Спомни си как отпечатъкът от устните на Майката бе опарил кожата й, точно както сега, в онова отдавнашно видение на границата на съня, което бе довело след себе си такива ужасни последствия. „Можеш да ми натресеш дара си, но аз съм свободна да не го отварям. Отказвам го и те предизвиквам!“

По-ярка искра припламна в очите му. Той плъзна дебелите си ръце по голия й гръб, притисна я по-силно към корема си, наведе се отново и я целуна в устата с неприкрито самодоволство и похотлива наслада. Тялото й пламна от възбуда и смут, което я вбеси още повече.

После тъмните безкрайности внезапно се стопиха в очите му, които бяха толкова близо до нейните, че почти се кръстосваха. Обикновеният човешки поглед бавно се разшири, после се изпълни с ужас. Просветен ди Кабон се задави, откъсна се от устните й и отскочи назад като подплашен елен.

— Царина! — изписка той. — Простете! Аз, аз, аз… — Погледът му се стрелна из стаята, върна се за миг върху нея, очите му се разшириха още повече, отскочиха към тавана, пода, стените. — Изобщо не знам къде съм…

Вече бе сигурна, че не той е в нейния сън. Тя беше в неговия. И той щеше да си го спомня съвсем ясно, когато се събудеше. Където и да се намираше в момента.

— Твоят бог — сопна му се Иста — има гадно чувство за хумор.

— Какво? — замаяно попита той. — Бил е тук? И аз съм го изпуснал? — Кръглото му лице се сгърчи страдалчески.

Ако това бяха истински сънища и всеки сънуваше другия…

— Къде си сега? — настоятелно попита Иста. — Фойкс с теб ли е?

— Какво?

Очите на Иста се отвориха рязко.

Лежеше по гръб в тъмната спалня, прозирната нощница на Катилара и хубавите ленени чаршафи се бяха усукали около тялото й. Съвсем сама. Изпсува ядно като последния войник.

Наближаваше полунощ. Крепостта тънеше в тишина. Някъде в далечината, едва доловими през декоративните решетки на прозореца й, скрибуцаха насекоми. Някаква нощна птица се обади с нисък протяжен глас. Слаби лунни лъчи се промъкваха в стаята и разсейваха в някаква степен чернотата.

Зачуди се чии ли молитви са я довели тук. Всякакви хора се молеха на Копелето, Бога на последната надежда, не само онези със съмнителен произход. Можеше да е всеки в Порифорс. Освен може би онзи, който така и не се бе събудил от кървавия си припадък. „Ако някога разбера кой ми е причинил това, ще го накарам да съжалява, че е казвал и детско стихче преди лягане…“

Предпазливо изскърцване и приглушени стъпки се чуха откъм стълбите към галерията.

Иста се измъкна от оплетените чаршафи, стъпи с босите си крака на пода и притича тихо до прозореца, който гледаше към двора. Отлости вътрешния дървен капак и го отвори бавно — за щастие, пантите му не изскърцаха. Притисна лице към външната решетка от ковано желязо и се взря към двора. Намаляващата луна още не се бе спуснала под нивото на покрива. Болнавата й светлина обливаше косо галерията.

Привикналите към тъмнината очи на Иста лесно различиха високата грациозна фигура на лейди Катилара, в светла роба, без придружителки, плъзгаща се покрай парапета. Младата жена спря пред вратата в другия край, отвори я леко и хлътна вътре.

„Трябва ли да я последвам? Да се промъквам и шпионирам, да подслушвам по хорските прозорци, да надничам като някой крадец? Е, няма да го направя! Без значение колко просташки любопитна ме правиш, проклет да си…“

Чрез никаква сила боговете не можеха да я принудят да последва лейди Катилара в стаята на болния й девер. Иста затвори капака, обърна се, отиде до леглото си. Зарови се под завивките.

Лежеше будна, ослушваше се.

След няколко трескави минути стана отново. Тихо пренесе едно столче до прозореца, седна и опря глава в желязната решетка, напрегнала взор. Бледа светлина от свещи се процеждаше откъм пролуките отсреща. По някое време загасна. Малко по-късно вратата се отвори наполовина, колкото да се промъкне стройна жена. Катилара се върна по стъпките си, слезе по стълбите. Не личеше да носи нещо.

Е, значи бе дошла да провери как се грижат за болника. Можеше да мине за нормално задължение на една господарка на замък, когато болният е от благороден произход, прославен офицер и толкова близък роднина и явно толкова високо ценен от съпруга й. Може би на лорд Илвин трябваше да му се даде някакво среднощно лекарство, някакъв цяр, предписан от лечителите. Имаше десетина възможни обяснения, всичките обикновени и логични.

Е, няколко може би.

Едно-две поне.

Иста изсъска през зъби и се върна в леглото си. Мина много време, преди отново да заспи.

 

 

За жена, обикаляла скришно посред нощ из замъка, лейди Катилара се появи в стаите на Иста твърде рано призори, изпълнена с бодро гостоприемство и намерението да завлече Иста в селския храм за сутрешните благодарствени молитви. С известно усилие Иста потисна неприятното напрежение, предизвикано от присъствието на младата маршеза. Когато стигна до отрупания със саксии двор при портата и откри, че Пежар държи коня й и я чака, вече беше късно да измисли някакво извинение. С уморени мускули, чувство на цялостно неразположение и настроение, което нямаше нищо общо с благодарността, тя се остави да я качат на коня. Пежар го поведе със спокойна стъпка. Лейди Катилара вървеше пеша начело на процесията, главата й бе вдигната високо, ръцете й леко се размахваха покрай тялото — че и пееше химн с придворните си дами, докато се спускаха по острите завои на опасната пътека.

Село Порифорс, застроено нагъсто зад портите си, определено се нуждаеше или от нови стени, или от мир, който да ги направи ненужни. Храмът също беше малък и стар, олтарите на боговете — най-обикновени дъгообразни ниши встрани от централния двор, а Кулата на Копелето бе от онези временни постройки, които се задържат противно на очакванията и желанието на всички. Въпреки това след службата старият свещен настоя да покаже на вдовстващата царина всички дребни съкровища на храма си. Ферда заръча на Пежар да придружи Иста, а самият той се извини, като каза, че няма да се бави дълго. Иста сви устни, оценявайки избора му на момент да изчезне.

В крайна сметка се оказа, че съкровищата не са чак толкова дребни, защото храмът се бе облагодетелствал щедро от множеството успешни походи на лорд Арис. Името на лорд Илвин също се появяваше често в ентусиазирания описателен разказ на свещения. Да, наистина, престъплението, приковало го на легло, било ужасно, ужасно нещастие. Уви, местните храмови лечители не успели да му помогнат, но все още имало надежда по-знаещи хора, повикани от по-големите градове на Ибра и Шалион, да направят някакво чудо, когато куриерите, пратени от лорд Арис, най-после успеели да ги доведат. Свещеният вече й бе разказал най-интересните, или най-потресаващи, зависи откъде го погледнеш, истории за произхода на местните благородници и бе захванал да й обяснява подробно строителните планове за нов храм в очакване на стабилен мир и под патронажа на марша и маршезата, когато Ферда най-после се върна.

Лицето му беше сериозно. Спря, колкото да коленичи за миг пред нишата на Пролетната дама, със затворени очи и мълвящи устни, преди да отиде при Иста.

— Моля да ме извините, просветени — безмилостно прекъсна монолога на свещения Иста. — Трябва да говоря с офицера си.

Двамата се върнаха при нишата на Дамата.

— Е, какво? — тихо попита Иста.

Неговият глас бе тих също като нейния.

— Пристигна куриер от лорд ди Карибастос. Няма новини за Фойкс или ди Кабон, нито за Лис. Поради това ви моля за разрешение да взема двамина от хората си и да ги потърся сам. — Хвърли възхитен поглед към лейди Катилара, която се бе нагърбила със задачата да доизслуша любезно свещения. — Вие очевидно сте в най-добри ръце тук. Ще ми отнеме само няколко дни да прескоча до Маради и да се върна — лорд Арис обеща да ни даде назаем добри, отпочинали коне. Предполагам, че ще се върна преди да сте готова да отпътувате.

— Аз… това не ми харесва. Не ми се иска да се лишавам от подкрепата ти в случай на нужда.

— Ако войската на лорд Арис не може да ви защити, какво повече би могла да направи моята шепа хора? — попита Ферда и изкриви лице в гримаса. — Боя се, че вече доказахме неспособността си. Царина, при други обстоятелства бих ви се подчинил без колебание. — Той сниши още повече глас. — Но не трябва да забравяме и за онова нещо с мечката.

— Ди Кабон знае по-добре и от двама ни как да се справи с въпросните усложнения.

— Ако е оцелял — навъсено рече Ферда.

— Сигурна съм, че е жив. — Иста реши, че не иска да обяснява откъде е сигурна. И което беше по-лошо, не можеше по същия начин да гарантира за състоянието на Фойкс.

— Познавам брат си. Той може да убеждава и да се налага. И да хитрува, ако първите му две умения не свършат работа. Ако… волята му не му принадлежи изцяло и в същото време може да черпи от интелигентността му… не съм сигурен, че ди Кабон ще успее да се справи. Аз мога. Имам си начини. — Лицето му просветля за миг, стоплено от широка братска усмивка.

— Хм — промърмори Иста. Способността на братята да убеждават, изглежда, беше фамилна черта.

— А да не забравяме и Лис — каза той.

Какво не трябваше да се забравя за Лис Ферда не уточни и Иста милостиво реши да не го пита.

— Много ми се иска да беше тук, това е вярно. — След миг добави: — И ди Кабон също. — Може би най-вече ди Кабон. Каквото и да беше намислил богът, младият свещен също беше набъркан в него.

— Тогава ще ми позволите ли да тръгна, царина? Посветен Пежар ще е в състояние да се погрижи за всичките ви нужди в този незначителен двор, сигурен съм. Самият той изгаря от желание да ви служи.

Иста остави тази дребна проява на кардегоска арогантност без коментар. Ако Порифорс беше обикновен провинциален двор, Ферда без съмнение щеше да е прав.

— Веднага ли искаш да тръгнеш?

Той сведе глава.

— Веднага, ако нямате нищо против. Ако има някакъв проблем, колкото по-скоро пристигна, толкова по-добре. — Тя смръщи мълчаливо чело и Ферда добави: — А ако няма, тогава ще се върна по-скоро.

Тя засмука неуверено долната си устна.

— А да не забравяме, както каза ти, за проблема с мечката. — Капан за лов на мечки, така беше казал богът. Неговият прокълнат домашен любимец, избягал. Нямаше смисъл и да се моли на бога за защита — ако той можеше да контролира директно онези от демоните си, които са избягали в света на материята, най-вероятно би го направил и не би допуснал божествената му слабост да зависи от човешката.

— Добре — въздъхна тя. — Тръгвай. Но се върни бързо.

В усмивката му се прокрадна напрежение.

— Кой знае? Може да ги срещна по пътя към Толноксо и да се върнем още преди да е мръкнало. — Той коленичи и й целуна признателно ръка. Само след миг плащът му вече се развяваше отвъд портите на храма.

Обядът, както скоро и с неудоволствие установи Иста, щеше да представлява истински банкет в чест на вдовстващата царина и щеше да се проведе на селския площад, с пълна програма чак до хора на местните дечурлига, които изпълниха подбрани песни и химни и усърдно, макар и не особено ритмично, демонстрираха местните танци. Лорд Арис не присъстваше. Замъка отсрамваше младата маршеза, с типичния си жизнерадостен стил, който явно много допадаше на гордите и нетърпеливи да угодят родители. Неведнъж Иста я улавяше как се заглежда по най-малките дечица с открит копнеж в очите. След като малките танцьори тропнаха за последно в нестроен ритъм и всичко живо се изреди да целува ръцете й, Иста най-после се озова на гърба на коня си, свободна да се махне от площада. Тайничко изтри в гривата на коня лепкавото приношение, оставено й в дар от бездомника с хремата. Вече почти се радваше да види коня. Почти.

 

 

Стъпила отново на собствените си крака в цветния двор, Иста тъкмо се опитваше да реши дали да се подразни, или да оцени по достойнство тактично изказаното от лейди Катилара предположение, че дама на възрастта на царината навярно би искала да си подремне след обяда, когато някой извика предупредително при портата да не я затварят.

— Поздрави, замък Порифорс! Куриер от замък Оби!

Иста рязко се обърна при звука на познатия жизнерадостен глас. През портата, на гърба на дебела жълтеникава кранта, влизаше Лис. Облечена беше с туниката си със замъка и леопарда, държеше високо в ръка и голяма кожена кесия, както беше обичаят на куриерите — восъчните печати подскачаха на връзките си. Ризата й под туниката беше мокра от пот също като коня, а лицето й се беше зачервило от слънцето. Устата й провисна при вида на безбройните саксии и зеленина.

— Лис! — радостно извика Иста.

— Ха, царина! Значи наистина сте тук! — Лис изрита стремената, преметна крак през врата на коня и скочи на земята. Широко ухилена, тя коленичи по царедворски в краката на Иста, която побърза да й подаде ръце да я вдигне. Идваше й да я сграбчи да я разцелува.

— Как се озова тук с този кон… Ферда ли те намери?

— Ами… с този кон дойдох, да, нищо, че е кранта и половина. Ферда? Той добре ли е? Здрасти, Пежар!

Сержант-посветеният до лакътя на Иста се ухили широко.

— Благодаря на Дъщерята, измъкнала си се!

— Ако са верни и наполовина историите, които чух, вие сте били много по-зле от мен!

Иста каза разтревожено:

— Ферда тръгна оттук преди няма и три часа — няма начин да не сте се срещнали по пътя за Толноксо.

Челото на Лис се сбърчи.

— Аз пристигнах по пътя от Оби.

— О! Но как въобще си се озовала в… о, хайде, ела да седнем и ще ми разкажеш всичко! Колко ми липсваше компанията ти, да знаеш!

— Да, мила ми царина, но първо трябва да предам писмата, които нося, защото за днес пак съм куриер, и да се погрижа за това добиче. Не е мое, слава на петимата богове. На куриерската станция е, тази по средата между Порифорс и Оби. Ще съм благодарна обаче за едно ведро вода.

Иста даде знак на Пежар, който кимна и хукна да изпълни молбата й.

Катилара и дамите й се приближиха. Маршезата се усмихна с подканящо озадачение първо на момичето-куриер, после и на Иста.

— Царина…

— Това е моята най-предана и храбра камериерка, Аналис от Лабра. Лис, поклони се на лейди Катилара ди Лютез, маршеза на Порифорс, както и на тези… — Иста изреди по ранг придворните дами на Катилара, които се кокореха на потното момиче. Лис приклякаше послушно и дружески при всяко от серията представяния.

Пежар дотича с плискащо се ведро вода. Лис го измъкна от ръцете му и навря вътре цялата си глава. Извади я да си поеме въздух и въздъхна облекчено, а наквасената й черна плитка описа дъга от капки, които едва не опръскаха стреснатите дами на Катилара.

— А! Така е по-добре. Богове пет, в Карибастос определено е горещо по това време на годината. — Остави Пежар да даде ведрото на коня, като потупа сърдечно добичето по хълбока.

Докато конят го буташе с глава, подушил водата, Пежар каза разтревожено:

— Сигурни бяхме, че си предупредила хората в онова село, на кръстопътя, но можехме само да гадаем накъде си тръгнала след това.

— Конят ми беше на края на силите си, когато стигнах там, но благодарение на туниката и канцлерския ми знак селяните се съгласиха да ми дадат друг. Не разполагаха с войници, подготвени да се бият с джоконците, така че ги оставих да се оправят както могат и препуснах на изток с цялата бързина, която можех да изстискам от бедния товарен кон. Селото пострада ли?

— Когато стигнахме там, почти по залез, всички бяха избягали — каза Пежар.

— А, добре. Така, точно след въпросния залез стигнах до една куриерска станция на главния път за Маради и след като ги убедих, че не бълнувам, те поеха нещата в свои ръце. Или поне аз така си помислих. Преспах там и на следващата сутрин поех към Маради с по-спокойна стъпка и сварих провинкара на Толноксо да извежда кавалерията си през портите. Предвид скоростта, с която се движеха джоконците, беше ясно, че действията му са закъснели.

— Наистина се оказа така — потвърди Иста. — Но един куриер е стигнал навреме в замък Порифорс и лорд Арис успя да постави засада на пътя на джоконското отстъпление.

— Да, това трябва да е бил някой от колегите, които потеглиха от куриерската станция, петимата богове да благословят съобразителността им. Единият от тях каза, че бил от този край. Надявах се, че знае какво прави.

— Да си чула нещо за Фойкс и просветен ди Кабон? — настоятелно попита Иста. — Не сме ги виждали, откакто ги скрихме в онзи канал.

Лис поклати намръщено глава.

— Казах за тях в куриерската станция и предупредих лейтенанта на лорд Толноксо, когато се разминахме. По онова време не знаех дали са ги пленили джоконците, също като вас, или са успели да се измъкнат, нито дали са тръгнали по пътя и в каква посока, или са поели направо през гората. Така че отидох в храма в Маради, намерих една старша свещена от ордена на просветен ди Кабон и й разказах всичко за сполетялата ни беда и че свещеният ни най-вероятно е някъде по пътищата и спешно се нуждае от помощ. Тя обеща да прати посветени да ги търсят.

— Добре си се сетила за това — каза доволно и с топлота в гласа Иста.

Лис се усмихна признателно.

— Реших, че поне на първо време няма какво друго да направя. Изчаках един ден в канцлерската канцелария в Маради, но от конниците на лорд ди Толноксо нямаше вест. Така че се сетих за един по-пряк маршрут на юг и се писах доброволец да яздя като куриер до Оби. Помислих си, че понеже това е по-голямата крепост, най-вероятно ще ви спасят нейните войници и ще ви отведат там. И препуснах — не мисля, че друг куриер е изминавал по-бързо онзи път. — Тя отмахна кичур мокра коса от прежуреното си лице и го затъкна в плитката. — Все още нищо не се знаеше за съдбата на джоконците, когато пристигнах там вечерта. Усилията ми обаче се възнаградиха на следващата сутрин, когато пристигна писмо от марша на Порифорс с новината за спасението ви. Лордът на Оби и хората му също бяха излезли на обход да дирят джоконците и се върнаха същия следобед.

— Баща ми е маршът на Оби — отбеляза Катилара с нотка на нетърпение в гласа. — Видя ли го?

Лис отново изпълни уникалния си полупоклон, полуреверанс.

— Той е в добро здраве, милейди. Помолих го да ме прати като куриер в Порифорс, така че да мога възможно най-бързо да се върна при царината. — Тя вдигна кесията си. — Той ме изпрати рано тази сутрин. Това го получих от собствените му ръце. Може да има нещо и за вас… — Очите й грейнаха при вида на приближаващия се кастелан на Порифорс, застаряващ безимотен дребен благородник, когото Иста оприличаваше в голяма степен на сер ди Ферей, само дето този беше жилест, вместо набит. Конярят Горам го следваше по петите. Кастеланът взе кесията от Лис, за нейно явно облекчение, и тръгна обратно към вътрешните сгради, като преди това нареди на коняря да се погрижи за куриерския кон.

— Сигурно си изтощена — каза лейди Катилара, чиито очи се бяха разширявали неведнъж по време на разказа на Лис. — Такова изумително изпитание!

— О, аз си обичам работата — бодро рече Лис и заизтупва мръсната си туника. — Хората ми дават бързи коне и гледат да не ми се пречкат в краката.

Иста кривна устни при тези й думи. Достатъчно основание да се радваш на живота, наистина.

Но поне изглеждаше, че не е пратила Ферда за зелен хайвер, нищо че с Лис се бяха разминали. И можеше да се надява, че когато той стигне в Маради, ще завари своя обладан от демон брат и неговия пазител на сигурно място под грижите на храма там.

Лис явно искаше да последва коня си, който Горам отвеждаше, и Иста каза:

— Когато камериерката ми се погрижи за коня си, ще има нужда от баня, както имах аз след пристигането си. Бъдете така добри да й заемете и чисти дрехи. Нейните неща бяха откраднати от джоконците заедно с моите. — Всъщност крайно оскъдният гардероб на Лис се бе помещавал почти изцяло в дисагите й. Само че по нейна преценка дамите на Катилара си бяха вирнали носовете не само заради миризмата на коне и на потното момиче с беден произход и богата ездитна биография.

— И фураж, ако обичате, мила ми царина! — извика през рамо Лис.

— Всичко ще е в съответствие със смелата ти езда, за която ще се узнае и в самия Кардегос още от следващото ми писмо — обеща Иста.

— Стига да е бързо, може да е всякакво друго!

 

 

Лис се задържа дълго в конюшнята, но най-после се появи в новите покои на Иста. Придворните дами на Катилара, дъщери на местни дребни благородници, които едва не се бяха сбили за честта да обслужват вдовстващата царина, явно не бяха толкова впечатлени от перспективата да обслужват Лис. Но все пак Лис си получи банята, под зоркия поглед на Иста, като току си открадваше по някоя хапка от подноса с хляб, маслини, сирене и сушени плодове, прокарвайки ги с чаша след чаша топъл билков чай. Потните й дрехи бяха пратени по една слугиня в пералното.

Старите тоалети на Катилара паснаха на Лисината височина и възраст много по-добре, отколкото на Иста, макар да й бяха малко твърде изрязани в деколтето. Лис се засмя с удоволствие и страхопочитание, развявайки демонстративно един дълъг изящен ръкав, и Иста се усмихна на радостта й.

Поне един човек се радваше непресторено на пристигането й — лечителката най-после имаше на кого да предаде грижите за нараняванията на Иста и да се върне при храма и семейството си. Лис още не беше изсушила докрай косата си, а лечителката вече бе изрецитирала указанията си, предала й бе запаса си от превръзки и мехлеми, събрала си беше нещата, получила бе подходяща плата от Иста за труда си и си бе тръгнала.

 

 

Вечеряха в една по-малка стая встрани от двора с фонтана във форма на звезда, почти изцяло в женска компания под предводителството на лейди Катилара. Този път нямаше ритуално празен стол.

— Лорд Арис няма ли да хапне тази вечер? — попита Иста, докато се настаняваше на стола отдясно на маршезата. „И храни ли се въобще?“ — Тази негова треска не ви ли притеснява?

— Не толкова, колкото военните му задължения — сподели с въздишка лейди Катилара. — Тръгна с неколцина от хората си на обход по северната граница. Стомахът ми ще е свит на топка, докато се върне. Толкова ме е страх за него винаги когато потегля, макар, разбира се, да се усмихвам и да се стремя той да не разбере за чувствата ми. Ако нещо се случи с него, сигурно ще полудея. Оо… — Тя прикри гафа си с глътка вино и вдигна чаша към Иста в наздравица. — Но вие можете да ме разберете, сигурна съм. Ще ми се да можех да го държа непрекъснато до себе си.

— Но не са ли неговите изключителни военни умения част от неговата… — „безспорно ужасяваща“ — привлекателност? Вържете го до себе си като спънат кон и рискувате, в опита си да го предпазите, да убиете именно онова, на което се възхищавате.

— О, не — сериозно каза лейди Катилара. „Отхвърля, но не отговаря на възражението“, забеляза Иста. — Обаче го карам да ми пише всеки ден, когато го няма. Ако забрави, много ще му се разсърдя… — устните й се извиха нагоре и в очите й проблесна смях, — за цял час най-малко! Но той не забравя. Както и да е, довечера трябва да се върне. Ще го чакам на северната кула, оттам се вижда пътят, и когато видя коня му, сърцето ми вече няма да се стяга и вместо това ще забие хиляда пъти в минута. — Лицето й омекна в очакване.

Иста ядно отхапа голяма хапка хляб.

Поне храната беше превъзходна. Лейди Катилара или главният й готвач поне не се опитваха да имитират разточителството, или още по-лошо, собствената си представа за разточителството на прословутите дворцови банкети в Кардегос, а сервираха обикновена вкусна храна. Тази вечер, изглежда, бяха наблегнали на десертите, което не пречеше на Иста, а Лис явно докарваше до въодушевление, като се имаше предвид колко излапа. Лис повечето си мълчеше в тази нова за нея компания, която, изглежда, й вдъхваше ненужно според Иста страхопочитание. Иста би предпочела да чуе разказа на Лис, а не местните клюки, с които запълваха времето.

Когато най-после избягаха от дамите и се върнаха в квадратния каменен двор, Иста й го каза и я сгълча за стеснителността й.

— Честно да ви кажа — призна Лис, — май всичко е заради роклята. Чувствах се като абсолютна дръвничка до онези благородни момичета. Не знам как се оправят с тези модни дрехи. Самата аз непрекъснато имам чувството, че ще се спъна и ще отпоря нещо.

— Ами нека тогава се поразходим под колоните, така че аз да си раздвижа мускулите, както заръча лечителката, а ти да се поупражняваш с тези коприни. И да ми разкажеш още неща за приключението си.

Лис скъси стъпките си почти като дама, така че да върви в крачка с накуцващата Иста в хладните сенки на алеята под колоните. Иста я засипа с въпроси относно всяка страна на пътуването й. Не че се интересуваше от цвета, недостатъците, преимуществата и капризите на всеки кон, който Лис бе яздила през последните няколко дни, но гласът на момичето бе толкова приятен и добре дошъл, че съдържанието на думите едва ли имаше значение. Иста установи, че самата тя няма кой знае какво да разкаже, най-малко за качествата на джоконските коне, които бе възприемала единствено като наказание. Нито имаше желание да си спомня зелените мухи, които се събираха на рояци, привлечени от локвите съсирваща се кръв.

На минаване покрай една колона Лис протегна ръка и прокара пръсти по вдлъбнатите изображения.

— Прилича на каменен брокат. Порифорс е много по-красив, отколкото очаквах. Лорд Арис ди Лютез наистина ли е такъв велик боец, какъвто го изкарва маршезата?

— В интерес на истината, да. Уби четирима от джоконците, които се опитаха да ме отвлекат. Двама се измъкнаха. — Тях не ги беше забравила. Сега си даваше сметка, че дори се радва, дето офицерът-преводач бе успял да избяга. Бяха говорили, лице в лице, твърде често и не би могла да мисли за него като за един от многото, като за неясно петно сред многобройните загинали безлики войници. Женска слабост, навярно, като това да откажеш да ядеш от месото на животно, което ти е било любимец.

— Вярно ли е, че с марша сте яздили на един кон?

— Да — кратко отговори Иста.

Очите на Лис се присвиха въодушевено.

— Страхотно! Жалко, че е женен, а? Наистина ли е толкова красив, колкото, изглежда, го смята жена му?

— Не бих могла да кажа — изръмжа Иста. Накрая призна неохотно: — Привлекателен е.

— Колко хубаво все пак, да имате такъв лорд в краката си. Радвам се, че в крайна сметка се озовахте тук.

Вместо първоначалното „Не ми е бил точно в краката“ Иста каза:

— Не смятам да стоя дълго.

Лис вдигна вежди.

— Лечителката на Майката каза, че засега не сте в състояние да издържите дълга езда.

— По-скоро, че не е препоръчително. Или приятна перспектива. Но ако се наложи… — Иста проследи възхитения поглед, с който Лис обхождаше двора, заслонен от косата светлина на късния ден, и се опита да измисли причина за неспокойствието си, която да не включва лоши сънища. Рационална, разумна причина, като за жена с непомрачен разсъдък. Потърка раздразнено челото си.

— Тук сме твърде близо до Джокона. Не знам какви договори за взаимопомощ съществуват понастоящем между Джокона и Бораснен, но за никого не е тайна, че дъщеря ми си е наумила да превземе Виспинг. Планираното за есента няма да е поредният пограничен сблъсък. А и тази пролет тук се е случило нещо ужасно, което по никакъв начин не е подобрило отношенията ни с княза на Джокона. — Иста не погледна към ъгловата стая.

— Говорите за тукашния конемайстор, който бил ранен от онзи джоконски благородник, нали? Горам ми каза за това, докато разчесвахме онова дебело жълто добиче. Голям чудак е… според мен не е много умен… но си разбира от занаята. — После добави: — О, царина, куцате по-зле и от втория ми кон. Седнете да си починете малко. — Лис тръгна към една скамейка на сянка в другия край на двора, същата, където се бяха настанили дамите на Катилара предната вечер, и с упорито изражение изчака Иста да седне.

След кратко мълчание я изгледа изпод вежди.

— Странен е онзи старчок, Горам. Попита ме дали царината има по-висок сан от една княгиня. Защото княгинята била дъщеря на княз, а вие сте били само дъщеря на провинкар. И защото вдовицата на царин Орико, Сара, също била вдовстваща царина, при това по-скорошна от вас. Аз му казах, че един шалионски провинкар не пада по-долу от всеки рокнарийски княз и че освен това вие сте майката на самата царина на Шалион-Ибра, а никой друг не може да се похвали със същото.

Иста се усмихна насила.

— Едва ли е виждал много царини, предполагам. Задоволи ли го обяснението ти?

Лис сви рамене.

— Така ми се стори. — Тя смръщи още повече чело. — Не е ли странно това, човек да лежи в безсъзнание с месеци?

Беше ред на Иста да свие рамене.

— Парализа, счупена глава, счупен врат… удавяне… понякога се случва.

— Някои обаче се възстановяват, нали?

— Мисля, че онези, които се възстановяват, идват в съзнание сравнително скоро след инцидента. Повечето не живеят дълго след нараняването, което е причинило загуба на съзнание, освен ако грижите, които се полагат за тях, не са изключителни. Това е бавна, грозна смърт за един мъж. И за жена също. По-добре да си идеш бързо, веднага.

— Ако Горам се грижи за лорд Илвин и наполовина толкова добре, колкото се грижи за конете си, може би това обяснява нещата.

Иста чак сега забеляза, че дребният човечец, за когото говореха, е излязъл от ъгловата стая, свил се е зад парапета на галерията и ги наблюдава. След известно време стана, слезе по стълбите и прекоси двора. Когато ги наближи, крачките му се скъсиха, главата му се прибра между раменете като на костенурка и ръцете му се стиснаха една друга.

Спря на известно разстояние от тях, приклекна и сведе глава, първо към Лис, после и към Иста, сякаш за всеки случай. Очите му имаха цвета на неизлъскана стомана. Погледът му под рошавите вежди беше немигащ.

— Ъхх — рече той най-накрая, вперил очи някъде между двете жени. — Тя е онази, дето я търси той, няма грешка. — Нацупи устни, после погледът му изведнъж се фиксира върху Лис. — Пита ли я?

Лис се усмихна криво.

— Здрасти, Горам. Е, още не съм, но се канех.

Той уви ръце около себе си и се залюля напред-назад.

— Ми питай я.

Лис килна глава настрани.

— Защо ти не я попиташ? Няма да те ухапе.

— Тц… мм… ъъъ — изломоти той неразбрано, забил яростен поглед в ботушите си. — Ти.

Лис вдигна рамене с престорено отчаяние и се обърна към Иста.

— Царина, Горам иска да идете да видите господаря му.

Иста се облегна назад и мълча дълго, затаила дъх.

— Защо? — попита накрая.

Горам вдигна поглед към нея, после пак го заби в краката си.

— Все вас търси той.

— Според мен — каза Иста след още едно проточило се мълчание — никой болник не би искал непознати да го виждат на легло.

— Това не е страшно — заяви Горам. Примигна и я погледна настоятелно.

Лис, присвила очи, сви ръка около устните си и прошепна в ухото на Иста:

— В конюшнята беше по-приказлив. Сигурно го плашите.

На красноречива, убедителна тирада сигурно би могла да устои, помисли си Иста. На тази странна, объркана молба обаче не можеше да й хване края. Настоятелни очи, малко думи, мълчаливият натиск на очакването… Би могла да наругае някой бог. Не би могла да наругае коняр.

Плъзна поглед из двора. Не беше среднощ, нито пладне — подробностите не съвпадаха със сънищата й. В съня й ги нямаше нито Горам, нито Лис, беше по друго време на деня… може би беше безопасно така. Пое си дъх.

— Е, Лис. Хайде да възобновим поклонението ми и да идем да погледнем още една руина.

Лис й помогна да стане, лицето й бе оживено от неприкрито любопитство. Иста бавно изкачи стълбите, опряна на ръката й. Горам я гледаше нетърпеливо, устните му се движеха, сякаш мислено пришпорваше всяка нейна крачка.

Последваха коняря до дъното на галерията. Той отвори вратата, отстъпи назад и се поклони отново. Иста се поколеба, после влезе след Лис.