Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (6)

6.

Лис първа успя да овладее коня си и да го пришпори назад. Смъкна се от гърба на дорчото, задъхана от смут и тревога. Пежар се надигна със стон, седна и впери ококорени очи в обезглавената мечка. Челото му се набръчка озадачено при вида на проснатия до кървящия труп Фойкс.

— Сър?…

Коремът я болеше след падането от коня, но не от това вибрираха костите й, а от прехода на демона, който беше видяла току-що. Усещаше съзнанието си неестествено отделено от тялото. Иста смъкна късото си наметало, сгъна го, коленичи и се опита да обърне тежкото тяло на Фойкс и да му го подложи под главата.

— Милейди, чакайте… удари ли си главата, когато конят го хвърли? — спря я Лис. — Може да си е счупил нещо…

— Хвърли ли го конят му? Не видях. — Това би обяснило защо пръв се беше добрал до мечката. — Не, не е пострадал тогава. Той уби мечката. — „За жалост“.

— Изхлузи се през задницата на коня си и тупна по, хм… По задник. Е, там няма много кости за чупене. — Лис уви юздата около ръката си, за да задържи пръхтящия, дърпащ се дорчо, и коленичи да помогне, като първо огледа възхитено трупа на мечката, меча и търкулналата се встрани глава. — Богове пет, какъв удар! — Погледна надолу към Фойкс. Лицето му имаше цвета на помия. — Какво му е?

В този момент се появи и Ферда, хвърли един поглед и скочи от коня си, без дори да задържи юздата.

— Фойкс! Царина, какво стана? — Коленичи и прокара ръце по тялото на брат си: търсеше наранявания и явно очакваше да намери кървави разкъсвания, причинени от ноктестите лапи на звяра. Веждите му се свъсиха, когато не откри нищо. Понечи да обърне брат си по корем. Дотича тежко и ди Кабон, без мулето си, едва си поемаше дъх.

Иста задържа ръката на Ферда.

— Виж, брат ти не е ранен.

— Отсече главата на мечката. После просто… се строполи — потвърди Пежар.

— Животното да не е било бясно, че ни нападна така? — задъхано се включи ди Кабон. Наведе се над шкембето си, подпря ръце на коленете си и на свой ред огледа сцената.

— Не беше бясно — с равен глас каза Иста. — А обладано от демон.

Очите на ди Кабон се разшириха и се взряха в нея.

— Сигурна ли сте, царина?

— Абсолютно. Аз… почувствах го. — „И той ме почувства“.

Ферда ги гледаше онемял.

— Той къде… — започна ди Кабон и не довърши; погледна първо падналия войник, после и Иста, изправена и явно напълно с ума си. Фойкс лежеше, сякаш са го пребили до безсъзнание. — Не е влязъл в него, нали?

— Уви. — Иста облиза устни. — Мечката отстъпваше. Опитах се да го спра, но той, изглежда, видя само полудяла мечка, която на пръв поглед се кани да ме нападне.

Устните на ди Кабон повториха мълчаливо думите й. „На пръв поглед“? После той впи изпитателно очи в нея.

Липсата на съмнение у ди Кабон най-после убеди зашеметения Ферда. Лицето му се сгърчи от усилието да удържи сълзите си.

— Просветени, какво ще стане с Фойкс?

— Това зависи — ди Кабон преглътна, преди да продължи, — до голяма степен от естеството на въпросния демон.

— Мечешки беше — докладва Иста, все така с равен глас. — Може и да е погълнал други животни преди мечката, но не се беше хранил с човешка интелигентност. Не говореше. — „Сега обаче разполага с истинско угощение от думи и разум“. Кога ли щеше да започне да пирува?

— Това ще се промени — промърмори ди Кабон като ехо на собствените й мисли. Пое си дълбоко дъх. — Каквото има да става, няма да стане веднага — заяви той високо. На Иста не й хареса бодряшкият тон на думите му. — Фойкс може да се опълчи. Ако реши. Един неопитен демон има нужда от време, за да порасне, да се учи.

„Да се вкопае“, добави наум Иста. Да изтощи силата на душата, да се подготви за обсада. Следваше ли от това, че един опитен демон, затлъстял от много човешки души, може да превзема за миг?

— Въпреки това трябва да му дадем колкото се може по-малко време да… колкото се може по-малко време. Храмът на някоя провинциална столица би разполагал със средствата и обучените хора, които да се справят с това. Трябва веднага да го заведем при архисвещения на Тарион… не. Това би отнело седмица. — Той впери поглед над хълмовете към далечните равнини. — Храмът в Маради е по-близо. Ферда, къде са ти картите? Трябва да видим кой е най-краткият път.

Другите войници се събираха — вече бяха уловили изпоплашените коне и мулета. Един водеше за юздата коня на Ферда. Ферда скочи да отвори дисагите си, но после се обърна рязко, защото Фойкс се размърда и простена.

Очите му се отвориха. Обходиха небето и кръга лица, които се взираха напрегнато в него, после той примижа и свъси вежди.

— Ооох!

Ферда коленичи до главата му, стискаше и отпускаше безпомощно юмруци.

— Как си? — попита несмело накрая.

Фойкс примигна.

— Много странно. — Махна тромаво с едната си ръка — жестът напомняше за размахана лапа — и се опита да се претърколи и да стане. Вместо това застана на четири крака. Едва на третия път успя да стъпи на крака. Ди Кабон го прихвана за едната ръка, Ферда за другата, докато той мигаше отново и безмълвно раздвижваше челюсти. Посегна с ръка към устата си, не уцели и опита отново. Пръстите му опипаха предпазливо, сякаш да е сигурен, че ще напипа челюст, а не муцуна. — Какво стана?

Мълчанието се проточи — никой не събираше смелост да му отговори. Той плъзна поглед по ужасените им лица с растящо объркване.

Най-накрая ди Кабон каза:

— Смятаме, че те е обладал демон. Бил е в мечката, когато тя нападна.

— Мечката умираше — каза Иста. Дори и в собствените й уши гласът й прозвуча странно далечно. — Опитах се да те предупредя.

— Не е вярно, нали? — попита Ферда. Умолително. — Не може да е вярно.

Лицето на Фойкс застина вглъбено, очите му се оцъклиха невиждащо.

— О — отново промълви той. — Да. Заради това… заради него аз…

— Какво? — Ди Кабон се постара гласът му да прозвучи меко, но тревогата си пролича.

— Има нещо… в главата ми. Уплашено е. Свило се е на възел. Сякаш се опитва да се скрие в пещера.

— Хм.

Ставаше ясно, че поне засега Фойкс няма да се превърне в мечка, демон или нещо друго, ако не се броеше дълбокото му объркване. Водачите на групата, подкрепяйки Фойкс, седнаха на земята да погледнат картите. Двама от войниците обсъдиха на тих глас трупа на мечката и решиха, че краставата кожа не си струва дрането — взеха само зъбите и лапите и завлякоха тялото встрани от пътя.

Ферда извади картата на района и я разпъна върху един широк плосък камък. Пръстът му се плъзна по права линия.

— Мисля, че най-бързо ще стигнем до Маради, ако продължим по този път още трийсетина мили, до ей това село. После ще потеглим надолу, право на изток.

Ди Кабон примижа към слънцето, което вече се бе скрило зад планинската верига на запад, макар небето още да светеше в наситено синьо.

— Няма да стигнем там преди падането на нощта.

Иста се осмели да плъзне пръст по картата.

— Ако продължим още малко, ще стигнем до този кръстопът, и оттам до селото на стария светец, което и без това смятахме да посетим. Вече сме запазили храна, фураж и легла там. И ще можем да тръгнем рано сутринта. — И щеше да има здрави стени между тях и други такива мечки. Макар и не между тях и демона — мисъл, която реши да запази за себе си.

Ферда се намръщи.

— Шест допълнителни мили във всяка посока. Повече, ако пак объркаме пътя. — Точно такъв кръстопът им беше коствал едночасово отклонение по-рано същия ден. — Половин ден езда е това. Носим достатъчно храна и фураж за една нощ — можем да подновим запасите си, когато завием на изток. — Поколеба се и каза по-предпазливо: — Тоест, ако сте склонна да изтърпите неудобствата от нощувка на открито, царина. Поне времето, изглежда, ще се запази добро.

Иста се умълча. Планът не й харесваше, но още по-малко й харесваше намекът, че би сложила удобството си над спешната нужда на свой верен офицер. Да раздели групата и да прати най-бързите ездачи напред с Фойкс? Тази идея също не й харесваше.

— Аз… за мен е без значение — каза тя.

— Ще можеш ли да яздиш, как мислиш? — попита Ферда брат си.

Фойкс седеше със смръщени вежди и вглъбен израз, като човек с болки в стомаха.

— Ъ? О, да, разбира се. Задникът ме боли, но това няма нищо общо с… с другото нещо. — Помълча още миг, после добави: — Освен непряко.

Ферда рече с глас на военен, стигнал до окончателно решение:

— Тогава ще яздим бързо, за да изминем колкото се може повече път преди да се мръкне.

Членовете на малобройния съвет около плоския камък закимаха одобрително. Иста стисна устни.

Качиха Фойкс върху неспокойния му кон — двама мъже трябваше да задържат животното, което продължи да пръхти и да се дърпа и се успокои едва след като потеглиха. Ди Кабон и Ферда яздеха от двете страни на Фойкс. Да го защитят. Твърде късно.

Иста гледаше гърбовете им. Усещането й за присъствието на демона, толкова ярко за миг, сега се беше притъпило. Материята ли го прибулваше, или той нарочно се криеше в новото си леговище от плът? Или нещо у нея й пречеше да го усети? Толкова дълго беше потискала чувствителността си, че да я впрегне отново на работа бе като да протегнеш изсъхнал мускул. Болеше.

Лорд ди Казарил твърдеше, че светът на духа и светът на материята съществували един до друг, като двете страни на монета или на стена; че боговете не били далеч в някакво друго пространство, а тук, в тяхното, непрекъснато, просто от другата страна на някакъв особен ъгъл на възприятията. Присъствие, проникващо и невидимо като слънчевата светлина по кожата, сякаш стоиш гол и със завързани очи под светлината на невъобразимо пладне.

С демоните беше същото, само че те бяха по-скоро като крадци, които се вмъкват през прозореца. Какво обитаваше пространството на Фойкс сега? Ако двамата братя се приближаха зад нея, щеше ли да познае кой кой е, без да се обръща?

Затвори очи, за да изпита възприятията си. Скърцането на седлото й, мудното движение на другите животни, лекото изтракване на копито, ударило камък; миризмата на коня й, на собствената й пот, на хладния боров лъх… нищо повече, поне сега.

А после се запита какво ли вижда демонът, когато погледне към нея.

 

 

Направиха лагера си край поредния бистър поток, когато се стъмни толкова, че едва успяха да съберат дърва за огньовете. А събраха много — Иста подозираше, че не е единствената, която се опасява от дивите животни. Мъжете вдигнаха за двете с Лис нещо като колиба от по-дебели клони, застлана с отрязани набързо ръкойки жълтеникава трева. Не й изглеждаше обещаваща защита срещу мечки.

Фойкс заяви, че не желае да го третират като инвалид, и настоя да се включи в събирането на дърва. Иста го наблюдаваше дискретно, а както забеляза, същото правеше и ди Кабон. Фойкс вдигна един голям повален дънер, който се оказа загнил, покрит с лазещи гадинки от долната страна. Младият мъж впери поглед в находката си със странен израз.

— Просветени — тихо каза той.

— Да, Фойкс?

— Ще се превърна ли в мечка? Или в умопобъркан, който се мисли за мечка?

— Не. В нито едно от двете — твърдо рече ди Кабон. Дали правдиво обаче, навярно и самият той нямаше представа, реши Иста. — Това ще отшуми.

Думите на ди Кабон бяха предназначени да успокоят младежа, но явно не успяваха да успокоят свещения. Защото ако мечешката природа на демона отслабнеше, то щеше да е по една-единствена причина — заради нарастващата му прилика с Фойкс, нали така?

— Добре — въздъхна Фойкс. Лицето му се разкриви. — Защото тези ми изглеждат вкусни. — Ритна дънера обратно с повече сила от необходимото и тръгна да търси нещо по-сухо.

Ди Кабон се завъртя край Иста.

— Милейди…

Богове пет, жалният му тон беше точно като този на Фойкс отпреди миг. Едва в последния момент Иста успя да промени успокоителното „Да, ди Кабон?“ в едно по-остро „Какво?“, иначе току-виж решил, че му се подиграва.

— За сънищата ви. За онези, докоснатите от богинята, които са ви спохождали навремето.

„Не достатъчно отдавна“.

— Какво по-точно?

— Ами… как разбирате кои сънища са истински? Как различавате доброто пророчество от, да речем, фалшивите послания?

— Нищо добро няма в едно пророчество. Знам само, че не можеш да ги сбъркаш. Сякаш се по-реални и от най-живия спомен. — Гласът й надебеля от внезапно подозрение. — Защо питаш?

Той забарабани неспокойно с пръсти по дебелото си бедро.

— Помислих си, че може да ме научите.

— Какво, да наставлявам наставника? — Опита се да го обърне на шега, макар че стомахът й се сви. — Храмът едва ли би одобрил.

— Не съм съгласен, милейди. Кой чирак не би потърсил съвет от майстор, ако му се предостави такава възможност? Ако го натоварят със задача, която надхвърля уменията му?

Тя присви очи. Богове пет, какви ли сънища е сънувал? За строен мъж, който лежи в сън като смърт, на легло в тъмна стая… дори не би намекнала за това тайно видение.

— Какво си сънувал?

— Сънувах вас.

— Е, и? Хората често сънуват свои познати.

— Да, само че това беше преди. Само веднъж, преди да ви срещна на пътя край Валенда.

— Може би… бил ли си в Кардегос като дете, или някъде другаде, където сме били двамата с Иас? Баща ти или друг някой може да те е качил на раменете си, за да видиш царската процесия.

Той поклати глава.

— Сер ди Ферей с вас ли е бил тогава? Носели ли сте виолетово и черно, яздели ли сте кон, воден от коняр по прашен път? Били ли сте на четиридесет, тъжна и бледа? Едва ли, царина. — Той отклони поглед за миг. — Демонът в пора също ви позна. Какво видя той, което аз не видях?

— Нямам представа. Попитахте ли го, преди да го отпратите?

Той поклати глава.

— Не знаех достатъчно, за да го попитам. Тогава. Другите сънища дойдоха по-късно, по-силни.

— Какви сънища, просветени? — Беше почти шепот.

— Сънувах онази вечеря в замъка във Валенда. Сънувах ни нас, на път, в почти същата компания. Понякога Лис, Ферда и Фойкс бяха с нас, друг път — не. — Сведе поглед, после пак вдигна очи и призна: — Свещените от храма във Валенда не са ме пращали да ви бъда наставник. Пратиха ме само да предам извиненията на просветена Товиа и да ви кажа, че ще дойде при вас веднага щом се върне. Вмъкнах се непочтено в поклонението ви, царина. Мислех, че го правя по волята на боговете.

Тя отвори уста, но успя само да издиша. Направи необходимото гласът й да прозвучи неутрално, а зад гърба й ръцете й сграбчиха младото дръвче, на което се беше облегнала — може би така щяха да спрат да треперят.

— Продължавай.

— Молих се. Нарочно ви заведох в Касилхас, за да мога да се посъветвам с по-висшестоящи мои колеги. После вие… разговаряхте с мен. Сънищата престанаха. Колегите ме посъветваха да направя всичко по силите си, за да ви бъда добър духовен наставник, след като съм стигнал толкова далеч, и, милейди, аз се постарах.

Тя вдигна ръка и разпери пръсти да уталожи тревогите му, макар че дали можеше да види жеста й в гаснещата светлина, не знаеше. Излизаше, че онази странна негова убеденост в духовните й дарби, изразена в Касилхас, е имала и друг източник освен старите слухове. Между редките дървета светлината на огньовете се издигна над две плитки дупки, изкопани в песъчливия бряг на потока; жизнерадостните пламъци припукваха, сякаш напук на сбиращия се мрак. Огньовете изглеждаха… малки в подножието на високата планина. Зъбите на Копелето, така се наричаше тя, защото във високите проходи тези зъби наистина хапеха непредпазливите пътници.

— Но после сънищата започнаха отново, преди няколко нощи. Нови сънища. Или по-скоро един нов сън, който се повтори три пъти. Път, който много прилича на този. През околност, която много прилича на тази. — Белият му ръкав се развя в сенките. — Застига ме колона мъже, рокнарийски войници, квадриански еретици. Свалят ме от мулето ми. После… — Той млъкна.

— Не всички пророчески сънища се сбъдват. А и да се сбъднат, не винаги се сбъдват буквално — предпазливо рече Иста. Ди Кабон наистина изглеждаше разстроен, много разстроен.

— Да, така е. — Почти се разтрепери от желание да й разкаже. — Защото всяка нощ ме убиваха по различен жесток начин. — Гласът му се забави: явно бе обзет от съмнения. — Обаче винаги започваха от палците.

А двете с Лис се бяха смели на винената му болест… сънищата ли беше давил във виното? От това нямаше полза. Лично го беше изпробвала, преди много години в двора на Иас.

— Трябваше да ми кажеш! Отдавна!

— Вижте, тук не може да има рокнарийци. Трябва да пресекат две провинции, за да стигнат до това място. Цялата страна щеше да е на крак. — Говореше така, сякаш се опитва да изтласка мрака със силата на разума. — Този сън сигурно се отнася до някакво по-далечно бъдеще.

„Не можеш да изтласкаш мрака със силата на разума. Трябва да използваш огън“. Откъде се беше пръкнала тази мисъл?

— Или пък въобще не се отнася за бъдещето. Някои сънища са само предупреждения. Ако се съобразиш с тях, заплахата те подминава.

Гласът му прозвуча обезсилен и тих в тъмнината:

— Боя се, че разочаровах боговете и това е моето наказание.

— Не — студено рече Иста. — Боговете са по-безмилостни. Ако са те използвали за някакви свои дела, ти вече нямаш никаква стойност за тях — като засъхнала и счупена четка, която художникът изхвърля и сменя с нова. — Иста се поколеба. — Щом още те тласкат нанякъде, значи искат нещо от теб. Нещо, което още не са получили.

— О — рече той, все така тихо.

Иста стисна силно дървото. Искаше й се да крачи. Можеха ли да се махнат от пътя? Обратният път до Виняска беше по-дълъг, отколкото ако продължат напред. Можеха ли да тръгнат покрай потока, надолу към равнините? Представи си водопади, бодливи храсталаци, скални стени, които не можеха да преодолеят нито конете, нито мулетата. Биха я помислили за луда, ако ги накара да тръгнат по този маршрут. Потрепери.

— За рокнарийците си прав обаче — каза тя. — Отделни съгледвачи или малки предрешени групи биха могли да проникнат незабелязано толкова далеч на юг. Но не и достатъчно голяма сила, която да надвие добре въоръжения ни ескорт. Дори и Фойкс е годен да се бие.

— Така е — съгласи се той.

Иста прехапа долната си устна и се огледа, за да е сигурна, че не може да ги чуе.

— Ами Фойкс, просветени? За миг видях… сякаш съзрях духа на мечката. Беше по-излинял и гноясал от тялото й, гърчеше се в агонията на разложението. И Фойкс ли…

— Опасността, която го грози, е реална, но не е непосредствена. — Гласът на ди Кабон прозвуча значително по-уверено сега, когато разговорът се бе върнал към теми, които познаваше добре, и облеченото му в бяло туловище се поизпъчи. — Онова, с което той се сдоби по злощастна случайност, някои греховни, късогледи или отчаяни хора търсят сами. Да уловят демон и да го хранят бавно със самите себе си в замяна на помощта му — така хората се превръщат в магьосници. За известно време. За доста дълго време при някои, ако са умни и предпазливи.

— И накрая кой получава надмощие?

Той се прокашля.

— Почти винаги демонът. Рано или късно. Но с този недорасъл стихиен демон отначало Фойкс би имал надмощие, стига да опита. Не смятам да обсъждам това с него, за да не му хрумнат разни идеи, и ви умолявам вие също да сте предпазлива, царина. Колкото повече… колкото повече се обвържат, толкова по-трудно ще е да ги разделим.

И добави шепнешком:

— Откъде идват обаче? Какъв прорязък в ада ги рои насам в такива необичайни количества? Моят орден е призван да брани света от тяхната сган, така както войските на Сина и Дъщерята яздят под слънцето с мечове и щитове срещу злини от по-материално естество. Посветените на петия бог крачат сами в мрака, въоръжени единствено със силата на ума. — Гърдите му се надигнаха от безутешна въздишка. — Ще ми се да имах по-добро оръжие, особено сега.

— Да се надяваме, че сънят ще наточи умовете на всинца ни — каза Иста. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Моля се да сте права, царина.

Той я придружи през храсталака до колибата. Иста се въздържа да му пожелае приятни сънища. Или каквито и да било сънища.

 

 

На зазоряване Ферда нетърпеливо събуди всички освен брат си. Чак когато закуската беше готова, той клекна до спящия Фойкс и предпазливо го смушка по рамото. Лис, която минаваше покрай Иста, нарамила едно седло, поспря, неспособна да откъсне поглед от тази тревожна нежност, и устните й се свиха измъчено.

Не губиха излишно време със закуската и вдигането на лагера и много скоро отново поеха по каменистия лъкатушещ път. Неравният предпланински терен убиваше скоростта, но Ферда поддържаше равномерна стъпка начело и колоната въпреки всичко поглъщаше милите. Утрото и пътят бавно оставаха зад гърба им.

Групата пътници тънеше в мълчание и се движеше упорито напред; всеки бе потънал в свои си мрачни размисли. Иста не можеше да реши кое я тревожи повече — демонът във Фойкс или сънищата на ди Кабон. Мечешкият демон на Фойкс може и да беше злощастна случайност, ако въобще беше случайност. Сънищата на ди Кабон несъмнено бяха предупреждения, подвеждащи може би, но твърде сериозни, за да ги отминат с лека ръка.

Стискаше ядно зъби при мисълта за поредицата неестествени събития, които се завъртаха около нея. Имаше неприятното чувство, че се е замесила в нещо, което все още не проумява. „Да. В Маради потегляме обратно към дома“.

Мълчаливото решение не й донесе утеха; напрежението остана като опъната до скъсване жица. Като задъхания натиск, който я бе изстрелял през задната порта и надолу по пътя в официалната траурна рокля и по копринени пантофки онази сутрин във Валенда. „Трябва да се движа. Не мога да стоя на едно място“.

„Къде? Защо?“

Хълмовете тук бяха по-сухи дори от земята на юг, въпреки че потоците още бяха пълноводни от пролетното топене на снеговете по високите места. Чепатите борове ставаха все по-малки и бяха все по-нарядко, а дългите сипеи зачестяваха. Когато изкачиха билото на едно голямо възвишение, ди Кабон хвърли поглед назад към пътя, по който бяха дошли. И рязко дръпна юздите на мулето си.

— Какво е това там?

Иста се завъртя на седлото. Малко под хребета на склона зад тях препускаше ездач… не, ездачи. Фойкс извика:

— Ферда? Очите ти са по-силни от моите.

Ферда завъртя коня си и примижа срещу ярката светлина. Слънцето напичаше. Беше малко преди пладне.

— Мъже на коне. — Той се навъси. — Въоръжени… виждам ризници… копия. Всичко е в рокнарийски стил… демони на Копе… богове пет! Това са знамената на княжество Джокона. Виждам белите птици на зелен фон.

На Иста все още й изглеждаха като зеленикави петна, макар че и тя примижаваше. Каза разтревожено:

— Какво правят тук, в тази мирна земя? Да не би да са търговска охрана, предхождаща керван? Или пратеници?

Ферда се изправи на стремената и каза сухо:

— Войници. Всички са войници. — Огледа малката им група и сложи ръка на меча си. — Е, същото важи и за нас.

— Ъъ… Ферда? — каза Фойкс след миг. — Има още.

Иста виждаше как се движат устните му, докато брои наум. В редици от по двама и трима натрапниците продължаваха да превалят хребета на височината. Самата Иста беше преброила повече от трийсет, когато ди Кабон, чието лице беше придобило цвета на сланина, направи свещения знак и погледна към нея. Закашля се и едва тогава успя да изрече нещо членоразделно. Думите сякаш се препъваха в сухите му устни.

— Царина? Мисля, че не бихме искали да се срещнем с тези мъже.

— На същото мнение съм, просветени. — Сърцето й тупкаше като лудо.

Ферда извика на хората си:

— Продължавайте напред!

И пришпори коня си начело на групата надолу по пътя. Товарните мулета не можеха да поддържат скоростта на конете и забавяха хората, които отговаряха за тях. Послушното муле на ди Кабон в началото се справяше добре, но при всяка стъпка пръхтеше под клатушкащата се тежест на просветения. Същото правеше и ди Кабон. Когато стигнаха до билото на следващото възвишение, половин миля по-нататък, видяха, че джоконската колона е пратила двайсетина ездачи напред — галопираха с ясното намерение да настигнат групата на Иста.

Вече беше въпрос на надбягване, а те не бяха в необходимата форма. Можеха да изоставят товарните мулета, но какво щяха да правят с добичето на свещения? Ноздрите на нещастното животно бяха разширени и червени, бялата му козина започваше да се покрива с пяна по врата, хълбоците и между задните крака и колкото и да го смушкваше и да викаше ди Кабон, то постоянно забавяше крачка. Ди Кабон се тресеше отгоре му като желе; от яркочервено лицето му ставаше бледозелено и обратното. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне от физическото усилие и от ужас.

Ако това беше вражески набег, на каквото приличаше — и как, в името на петимата богове, колоната се беше появила южно от тях, без никой да разбере — Иста можеше да предложи откуп за себе си и за рицарите от ордена на Дъщерята. Но един свещен на петия бог би бил третиран като развратен еретик — наистина щяха да започнат от палците му. После щяха да му отрежат езика, след това гениталиите. Сетне, в зависимост от времето, с което разполагаха, и от изобретателността им, го чакаше смърт, каквато квадрианските войници му измислеха, във всички случаи ужасна — обесване, набиване на кол или нещо още по-лошо. Три нощи го беше сънувал, по собствените му думи, всяка нощ различно. Иста се запита каква ли смърт би била по-гротескна от набиването на кол.

Земята наоколо не предлагаше прикритие. Дърветата бяха ниски, а дори и някое от тях да растеше близо до пътя, Иста не беше сигурна, че ще успеят да качат на него пухтящия свещен. Белите му роби, колкото и да бяха мръсни, щяха да греят като фар през листата. Щяха да се виждат от половин миля през шубраците, също като мулето му. После обаче превалиха друго възвишение, временно се скриха от погледа на преследвачите си и в падината от другата му страна се плискаше…

Тя пришпори коня си напред към Ферда и извика:

— Свещеният… не бива да го хванат!

Ферда погледна назад към групата ездачи и кимна в знак на съгласие. После попита със съмнение:

— Да си сменим конете?

— Няма да свърши работа — извика тя и посочи напред. — Да го скрием в канала!

Дръпна юздите и забави коня си. Другите профучаха покрай нея. Най-накрая я настигна и капналото муле на ди Кабон. Фойкс и Лис се върнаха при тях.

— Ди Кабон! — извика тя. — В някой от сънищата ти измъкваха ли те от канал?

— Не, милейди! — изпелтечи той. Тресеше се на седлото.

— Тогава ще те скрием ей там и рокнарийците ще минат над теб. — Фойкс… Фойкс също го грозеше зловеща опасност, ако квадрианците го заловяха и научеха някак, че е обладан от демон. Като нищо можеха да решат, че е магьосник, и да го изгорят жив. — Сънува ли Фойкс да е с теб?

— Не!

— Фойкс! Можеш ли да останеш с него… да му помогнеш? Снишете се и не се показвайте, каквото и да става!

Фойкс погледна към пътя и прикритието, което тя имаше предвид, и явно веднага разбра плана.

— Да, царина!

Спряха рязко над канала. Тук потокът не го изпълваше догоре, но въпреки това скривалището щеше да е тясно, мокро и неудобно, особено за тресящото се туловище на ди Кабон. Фойкс скочи на земята, хвърли юздите на Пежар и улови задъхания свещен, който тъкмо се смъкваше от мулето си.

— Увий се с това да скриеш бялата роба. — Фойкс му хвърли сивия си плащ и го избута встрани от пътя. Друг войник задърпа решително мулето на ди Кабон — освободено от тежкия си товар, то препусна в бърз тръс. Само тръс обаче нямаше да свърши работа, помисли си Иста.

— И внимавайте! — отчаяно извика тя. Двамата вече се навираха в отвора на канала и тя не разбра дали са я чули.

Пак препуснаха напред. Имаше още един, когото грубите войници не трябваше да залавят, помисли си Иста.

— Лис! — извика тя и момичето приближи коня си. Конят на Иста беше потъмнял от покрилата го пот и дишаше шумно; високият дорчо на Лис все още галопираше с лекота.

— Препускай напред…

— Царина, няма да ви оставя…

— Глупаво момиче! Слушай какво ти говоря! Препусни напред и предупреждавай всеки, когото срещнеш, че идват джоконски нашественици. Хората трябва да знаят! Намери помощ и ни я прати!

Лицето на Лис просветна разбиращо.

— Да, царина!

— Препускай като вятъра! Не поглеждай назад!

Лис й отдаде чест като войник, свъси решително вежди и се приведе над врата на коня си. Крачката му се издължи. Изминатите дотук три или четири мили явно бяха обикновена загрявка за него. За няколко секунди дорчото задмина всички и започна да набира преднина.

„Да, лети, момиче. Дори не се налага да надбягаш джоконците, щом можеш да надбягаш нас…“

Когато стигнаха до билото на следващото възвишение, където пътят се отклоняваше да заобиколи голяма издатина в хълма, Иста погледна назад. От свещения и Фойкс нямаше и помен. Първите джоконски конници тъкмо галопираха над канала, без да губят време да погледнат в него, настървени да настигнат плячката си отпред. Стегнатата топка в гърдите й се поотпусна, нищо че едва успяваше да си поема дъх.

Най-накрая трескавият й мозък започна да се замисля и за собственото й положение. Ако я заловяха, трябваше ли да запази прикритието си? Колко ценна би им се сторила една незначителна братовчедка на богатия провинкар на Баошия? Достатъчно високо ли беше общественото положение на сера ди Айело, за да осигури безопасност за нея и за хората й в добавка? Виж, вдовстващата царина на Шалион, майката на самата царина Изел, би била твърде голяма плячка, за да бъде оставена в грубиянските ръце на глутница джоконски войници със съмнителен морал. Хвърли поглед към мрачните, решителни лица на придружителите си. „Не искам тези верни млади мъже да загинат заради мен. Не искам повече никой да умира заради мен“.

Ферда я настигна и посочи назад.

— Царина, трябва да оставим мулетата!

Тя кимна с разбиране, понеже не й стигаше дъх да отвърне с думи. Краката я боляха от усилието да стиска надигащата се бурно гръд на коня.

— Дисагите на ди Кабон… трябва да се отървем от тях… да ги скрием… книгите и документите му ще разкрият кой е и те може да се върнат да го търсят! Моите също — имам писма, подписани с истинското ми име…

Ферда кимна и изостана. Иста се изви настрани и намери опипом връзките, които задържаха дисагите й. За щастие, Лис ги беше вързала както трябва и здравите възли се разплетоха, когато Иста дръпна свободния им край.

Ферда отново я настигна, преметнал пред себе си тежките дисаги на свещения. Тя хвърли поглед през рамо. Отвързаните товарни мулета и бялото животно на ди Кабон изостанаха, после спряха и доволно свърнаха встрани от пътя.

Наближаваха мост над пълноводен поток. Ферда протегна ръка и тя му прехвърли дисагите си. Той спря коня си в средата на моста и с всички сили метна първо едните дисаги, после и другите над ронещата се каменна балюстрада право във водата. Дисагите се блъснаха в камъните, после бавно потънаха. За миг Иста съжали за книгите на свещения и за кесиите с пари — но не и за уличаващата кореспонденция и за другите издайници на истинската й самоличност.

Тази предпазливост им коства част от неумолимо скъсяващото се разстояние, което ги делеше от първите джоконски конници. Иста прехвърли тежестта си върху стремената и подвикна окуражително на уморения си кон, който се бореше с поредното възвишение. Може би отклонението да уловят товарните мулета щеше да забави преследвачите им. „Част от тях“. Врагът, изглежда, разполагаше с достатъчно хора, от които да се лиши за тази цел. Беше видяла началото на колоната им; още не беше видяла края й.

Какви бяха, изглеждаше повече от ясно. И двете страни бяха разигравали тези подли игрички на набези и наказателни акции по границите от поколения, по границите, които шалионските квинтарианци бавно изместваха на север. В спорните райони хората израстваха с мисълта за поредния набег като начин на прехрана, сякаш това беше някакъв занаят. Понякога играта се подчиняваше на сложни правила, като дворцов етикет, с делови преговори за откупи, омесени с чудати турнири на честта. Понякога правила нямаше и не беше игра, а въпросите на честта се уреждаха с кръвопролития и зверства.

Колко отчаяни бяха преследвачите им? Сякаш се бяха появили отникъде, от небето. От границите на Джокона ги деляха провинция и половина, а ето че се бяха озовали на рядко използван път в планинското подножие. Свежа войска, развръщаща се, за да нападне някаква предварително избрана цел, или изнурена войска, която бяга към родното княжество? Щом носеха табарди с герба на принца, поне не бяха импровизирана полуразбойническа банда от по-малки синове и безделници, тръгнали да заграбят, каквото дойде, а мъже, спазващи приемливо ниво на дисциплина и тръгнали на задача с по-висша цел. Поне на теория.

На хребета на следващото възвишение, докато конят й се препъваше на всяка трета крачка, Иста можа да обхване с поглед пътя напред. Дългокракият дорчо на Лис продължаваше да галопира, набрал значителна преднина.

Сърцето й внезапно се сви. Надолу, през дръгливите шубраци по склона на хълма, препускаха десетина джоконци, право към Лис. Явно бяха съгледвачи, пратени пред основната сила. Иста се опита да прецени ъглите, разстоянието, скоростите. Джоконците се спускаха сякаш да грабнат Лис от пътя, както ястреб грабва катеричка от клон на дърво. Лис още не ги беше видяла, нямаше и да чуе предупредителния й вик. Ферда се изправи на стремената си, лицето му се изкриви от безпомощен ужас. Той пришпори коня си, но не успя да изтръгне по-голяма скорост от изтощеното животно.

Нападателите наближаваха все повече и повече… Лис най-накрая погледна встрани и ги видя. Нямаше начин дори нейният сърцат кон да не е достигнал границите на издръжливостта си… Тя профуча покрай водачите на групата. Просветна стрела — цепеше въздуха. Ферда извика ужасено, но стрелата, пусната от прекалено далеч и от гърба на препускащ кон, пропусна целта си.

Патрулът стигна до пътя. Офицерът размаха ръце — даваше някаква команда. Двама от конниците се отделиха и пришпориха конете си след Лис. Останалите обърнаха конете и препречиха пътя. Чакаха.

Ферда изпсува, погледна назад, погледна напред и изскърца със зъби. Отметна плаща си и сложи ръка на дръжката на меча си. Хвърли тревожен поглед към Иста, като явно се чудеше как да я предпази, ако се опита да ги преведе през новата блокада. Иста проследи погледа му назад. Над хребета зад тях се изливаха все нови и нови ездачи, сякаш нямаха край.

Пролееше ли се кръв, положението бързо щеше да излезе от контрол. Смъртта щеше да повлече нова смърт.

— Ферда! — извика Иста. Викът й прозвуча повече като грак. — Нямаме избор. Трябва да спрем и да се предадем!

— Не, царина! — Лицето му се сгърчи в агония. — В името на клетвата и честта ми, не! Ще умрем, за да ви защитим!

— По-добре ще ме защитиш жив с ума и самообладанието си, Ферда! — Само дето бяха оставили най-добрия си ум и най-доброто си самообладание в канала по пътя назад. Тя си пое дълбоко дъх, потисна с върховно усилие заливащия я ужас и отсече: — Заповядвам да спрем!

Ферда стисна челюсти до побеляване — но наистина вече нямаха избор. Основната част на джоконците почти ги беше настигнала и ги изтласкваше към блокадата в ниското. Иста виждаше лъковете, готови за стрелба в ръцете на чакащите на пътя конници — този път галопът на конете нямаше да попречи на мерника им.

Ферда вдигна ръка.

— Стой! — Изтощените коне на хората му се запрепъваха нестройно и спряха. Мъжете заотмятаха плащовете си: посягаха към мечовете. — Не вади! — изрева Ферда.

Неколцина извикаха възмутено и объркано. Всички бяха зачервени — и от безсилие, и от усилната езда. Но се подчиниха. И те като Иста знаеха правилата на играта. И също като нея знаеха колко често те не се спазват.

Джоконците, с изтеглени мечове, готови за удар копия и стрели на тетивите, плъзнаха към тях от двете страни и бавно затвориха кръга.