Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (15)

15.

Покров се спусна над Порифорс същата вечер. Господарят и господарката на замъка се оттеглиха в покоите си и всички планирани забавления бяха отменени без обяснение. Иста нямаше нищо против да стои в стаята си, дори напротив. По някое време Лис й докладва, че по здрач неколцина от приближените офицери на Арис били повикани при него и когато се върнали, много по-късно, изглеждали изключително сериозни. Иста се надяваше маршът да е проявил достатъчно здрав разум да не променя с нищо първоначалната версия за смъртта на Умерю и да е измислил някаква друга история, която да обясни наближаващата му — или отминала по-скоро? — смъртоносна болест. Но като се имаше предвид, че истината уличаваше маршезата като убийца на джоконската княгиня, Иста не можеше да си представи Катилара да се навие, нито Арис да допусне едно публично признание.

Сънищата й тази нощ не бяха безпокоени от богове или видения, макар да бяха достатъчно неприятни, изпълнени с мрачни, накъсани кошмари за непосилно пътуване на гърба на изтощени или умиращи коне, или за объркано лутане из порутени замъци с чудата архитектура, за чийто ремонт тя неясно защо се чувстваше отговорна. Събуди се неотпочинала и зачака нетърпеливо обеда.

Изпрати Лис да помогне на Горам и да го предупреди за посещението й, после седна до прозореца и зачака да качат храната. Една прислужница занесе подноса при вратата на лорд Илвин; малко след това Лис излезе оттам и тръгна по галерията към стаята на Иста.

— Когато е готов, Горам ще ни даде знак, като отвори вратата — докладва девойката. Беше притихнала някак, все още объркана от видяното вчера и все по-разтревожена за Фойкс, въпреки многократните уверения на Иста, че той трябва вече да е в опитните ръце на архисвещения в Маради. Изглежда, намираше по-голяма утеха в думите й, че лейди Катилара е приютявала много по-могъщ демон от този на Фойкс в продължение на два месеца и повече, без това да влоши видимо състоянието й. На Иста й се искаше и собственото й сърце да споделя утешението, което тя раздаваше с пълни шепи на другите.

Най-накрая резбованата врата в другия край на галерията се отвори и двете тръгнаха натам.

Илвин седеше в леглото, облечен с туника и панталони, косата му бе сресана назад и вързана на тила.

— Царина — каза той и сведе глава в поклон. Изглеждаше едновременно потресен и нащрек. Горам или Лис, или и двамата, изглежда, най-после го бяха информирали коя в действителност е Иста, в краткото време, откакто се бе върнал в съзнание. — Съжалявам. Кълна се, че се молих за помощ, не за вас!

Речта му отново бе завалена. Иста си напомни, че докато тя бе разполагала с цял ден да обмисли новото развитие на нещата, Илвин е имал само един час. Въздъхна, приближи се до леглото му и пренасочи белия огън от долната част на тялото му към горната, за да я подсили. Той примигна и преглътна.

— Не че… не исках да ви обидя… — Думите му заглъхнаха смутено, вече не ги заваляше, просто не знаеше какво да каже. Опита се да раздвижи краката си, не успя и ги изгледа с лошо предчувствие в очите.

— Подозирам — каза тя, — че не в качеството си на царина бях призована тук. Боговете не мерят с рангове като нас. От тяхната гледна точка една царина и една камериерка изглеждат почти еднакво.

— Трябва да признаете обаче, че камериерките са доста по-многобройни.

Тя се усмихна вяло.

— Изглежда, имам някакво призвание. Не по свой избор. Сякаш привличам боговете. Налитат ми като мухи на кръв.

Той махна слабовато с ръка да възрази срещу тази метафора.

— Признавам, че никога не съм мислил за боговете като за мухи.

— Нито пък аз, честно казано. — Спомни си онези тъмни безкрайности, където се бе зареял погледът й преди. — Само че размишленията върху истинската им природа нараняват… ума ми, предполагам. Изцеждат куража ми.

— Може би боговете знаят какво правят. Откъде знаехте какво съм сънувал? Видях ви три пъти, когато се будех насън. На два пъти светехте с неестествена светлина.

— Онези сънища ги сънувах и аз.

— Дори и третия?

— Да. — Онова не беше сън, но я беше срам заради целувката. Макар че в сравнение с изпълнението на Катилара нейното изглеждаше съвсем дребно прегрешение…

Той се прокашля.

— Моля да приемете извиненията ми, царина.

— За какво?

— Ъъъ… — Той погледна към устните й, после встрани. — Нищо.

Иста се опита да не мисли за вкуса на устата му. Горам й донесе поразклатения вече стол да седне, а малкото столче сложи край долната табла за Лис, после се оттегли на обичайното си място до отсрещната стена, където приклекна, готов да скочи, ако господарят му има нужда от нещо. Иста и Илвин останаха да се взират един в друг с еднакво смущение.

— Да предположим — подхвана отново той, — че идването ви тук не е плод на случайност, а на молитвите на… ами — пак се изкашля сконфузено, — на някой… това трябва да е с някаква цел, да разрешите някак тази заплетена ситуация. Нали?

— По-скоро да я извадя на бял свят. Решението ми убягва.

— Мислех, че имате някаква власт над Катиния демон. Няма ли да го прогоните?

— Не знам как — притеснено призна тя. — Копелето ми даде второто ми зрение — върна ми го, по-точно, защото не за първи път ме тормозят боговете. Само че не ми остави никакви инструкции, освен ако не ги е поверил на друг един човек, когото видях в сънищата си. — „И обратното“. Като се замисли… беше ли появата на ди Кабон, непосредствено след тайнствената втора целувка на Копелето, някакъв намек именно за това? — Богът ми прати духовен наставник, просветен ди Кабон, и аз спешно се нуждая от съвета му, преди да продължа. Ако съм разбрала правилно, той е научил доста за това как е най-правилно демоните да се пращат обратно при господаря им. Сигурна съм, че присъствието му тук е било част от плана. Ала стана така, че се разделихме по пътя, и сега дори не знам къде е и как е. — Поколеба се. — Не искам да прибързвам. Не виждам смисъл да освободя Арис от тялото му само за да го обрека на участта на изгубен призрак.

Той застина.

— Призрак? Сигурна ли сте?

— Видях го с очите си, когато магията се прекъсна за кратко вчера. Нищо… не се случи, а би трябвало. Когато смъртта отваря портите на душата към боговете, се появява бял изблик — това е голямо събитие. Проклятието е тишина, бавно замръзване. — Тя потърка уморените си очи. — И нещо повече — дори да знаех как Арис би могъл да намери пътя си към своя бог, никак не съм сигурна, че ще може да убеди жена си да го освободи. А ако той не успее да я убеди, кой друг би могъл? Боя се, че аз не бих могла. А дори и тя да го пусне… демонът, който носи, изглежда умел и силен. Сега я поддържа несъкрушимата воля да запази Арис привидно жив, но ако тази воля се стопи и Кати се срине в скръбта си… ще стане твърде уязвима и лесна плячка за демона.

Илвин изсумтя, разкъсван от все по-дълбоки съмнения.

— Тя силен характер ли е, по ваши наблюдения?

Той свъси чело.

— Не бих казал такова нещо за нея, по-рано. Хубаво момиче, обожава Арис, но бях готов да се закълна, че ако вдигне запалена свещ до едното си хубаво ушенце, бих могъл да я духна през другото. Това, изглежда, не пречи на Арис. — Усмихна се горчиво. — Макар че ако толкова красива жена ме бе обожавала толкова пламенно, сигурно и моето мнение за умствения й багаж би се повишило заедно със самочувствието ми или нещо такова. И в същото време… тя устоя на магьосничеството на Умерю, а аз… не успях.

— Подозирам, че Умерю я е подценила. И това е другото — каза Иста. — Как въобще е могла една джоконска княгиня, убедена квадрианка, да се сдобие с демон? И да го крие достатъчно добре, за да не я обвинят в магьосничество? Там магьосниците ги изгарят на клада, макар че как квадрианските свещени пречат на демона да прескочи в друго тяло от пламъците, не знам. Сигурно успяват някак да го привържат към гостоприемника му, преди да отпратят и двамата.

— Така е. Свързано е със сложна церемония и молитви. Грозна история и което е още по-лошо, не винаги се получава. — Той се поколеба. — Кати каза, че магьосницата е била изпратена.

— От кого? От брат й, княза? Ако приемем, че наследниците на последния й покоен съпруг са я натирили обратно в дома му.

— Май точно така беше, да. Само че… трудно е да си представи човек как Сордсо Пияницата се забърква с демони в името на Джокона.

— Сордсо Пияницата? Така ли наричат в Карибастос младия княз?

— Така го наричат всички, и от двете страни на границата. Предпочете да прекара времето между смъртта на баща си и края на майчиното си регентство не в изучаване на държавното или военното изкуство, а в запивки и стихоплетстване. Всъщност е доста добър поет, по един срамежлив и меланхоличен начин, ако се съди по малкото, което знам за творчеството му. Всички се надявахме, че ще се отдаде на призванието си, което му беше повече по мярка от княжеското занятие. — Ухили се за миг. — Нашият лорд ди Карибастос би се радвал да му отпусне издръжка и един замък и да поеме тежестта на управлението от тесните му рамене.

— Изглежда, князът не е вече толкова отвеян. Именно той бе пратил войниците да ударят Ибра, онези, които после избягаха на изток от Раума през планините и пътищата ни се пресякоха. С тях пътуваха счетоводители, които да описват едната пета на княза. Лис каза ли ви за това?

— Накратко. — Той кимна на Лис, която кимна на свой ред в потвърждение. Илвин помълча, веждите му бяха свъсени. — Раума? Странно. Защо Раума?

— Аз предположих, че целта е била да ужилят Лисицата от Ибра, така че да остави войските си у дома, вместо да ги прати в подкрепа на сина си в есенната кампания срещу Виспинг.

— Хм, възможно е. Само че Раума е прекалено навътре в ибрийската територия, за да я ударят по този начин. Кофти пътища за отстъпление, както джоконците са открили от личен опит.

— Лорд Арис спомена, че по негови сметки от тристате души, тръгнали от Джокона, са се върнали само трима.

Илвин подсвирна.

— Браво на Арис! Скъпо му е излязла на Сордсо тази диверсия!

— Само дето бяха на косъм да компенсират всичките си загуби, като ме отведат с тях. Това обаче няма как да е било част от първоначалния им план. Те дори нямаха карти на Шалион.

— С марша на Раума сме отдавнашни познайници. Със сигурност не е посрещнал джоконците с отворени обятия. Беше един от най-опасните ни врагове, преди всички да станем сватове с Ибра. Женитбата на дъщеря ви свали голяма тежест от западния фланг на Порифорс, за което съм й искрено благодарен, царина.

— Царевич Бергон е мило момче. — Не че Иста би могла да погледне с неодобрение на човек, така дълбоко запленен от дъщеря й, колкото младият ибрийски съпруг на Изел.

— Баща му, царинът, си пада малко нещо кактус обаче. Сух, бодлив, пръстите ти кървят от него.

— Е, сега той е наш кактус.

— Вярно.

Иста се облегна назад с тежка въздишка.

— Новината за това обаче — или най-малкото новината, че високопоставена дама от джоконския двор е приютявала демон и се е опитала да превземе шалионска крепост чрез магьосничество — не бива да остава тайна. Редно е да предупредя писмено архисвещен Менденал в Кардегос, както и канцлер ди Казарил, най-малкото.

— Редно е, да — съгласи се неохотно Илвин, — въпреки дълбокото ми смущение от това колко близо бе Умерю до успеха. И все пак… не архисвещеният на Кардегос бе довлечен от съдбата и с риск за живота си тук, в този затънтен край на Шалион. А вие. По-невероятен отклик на молитвите си трудно мога да си представя. — Устата му се кривна нагоре в озадачение, докато я гледаше с притворени очи.

— На Копелето ли се молихте в съзнателните си моменти?

— В будните по-скоро, не толкова съзнателни. Всичко ми е като в мъгла до… вчера? Вчера, да. Да, молих се отчаяно. Нямаше какво друго да направя. Дори не можех да изрека на глас правилните думи. Само виех в сърцето си. На моя бог, когото бях забравил — не се сещах много-много за молитви, откакто възмъжах. Ако беше казал: „Разкарай се, момче. Искаше сам да се оправяш, сега яж каквото си си надробил“, щях да го разбера. — И добави по-бавно: — Но защо вие? Освен ако тази бъркотия няма още по-стари корени, свързани с бащата на брат ми и кардегоската дворцова политика.

Логически издържаната му догадка я притесни.

— Пазя един стар, изсъхнал, все още неразплетен възел от вина заради покойния ди Лютез, да, но това няма нищо общо с Арис. И, преди да сте попитали, не, не съм била любовница на Арвол!

Илвин, изглежда, се стресна от тази й пламенност.

— Не съм казвал такова нещо, милейди!

Тя издиша бавно.

— Да, не сте. Лейди Катилара обаче смята старата клюка за романтична история, петимата богове да са ми на помощ. Арис пък е склонен да ме приеме като някаква духовна втора майка, струва ми се.

За нейна изненада, той изсумтя силно.

— Като нищо. — Сетне поклати глава с умилено раздразнение, което никак не й помогна да разчете тази неясна реплика.

Тя каза малко троснато:

— Докато не ви чух да си говорите, почти бях решила, че вие сте ревнивият убиец. Презираният незаконороден брат, лишен от баща, титла, имущество, тласнат през ръба от тази последна несправедливост.

Той се изсмя сухо, но не личеше да се е обидил.

— И преди съм се сблъсквал с тази заблуда. Истината е точно обратната. Аз имах баща през целия си живот, или поне докато той беше жив. Арис имаше… една мечта. Моят баща отгледа и двама ни, във всяко отношение, и се стремеше да ни обича еднакво, но с Арис това изискваше малко допълнително усилие. Обичта му към мен не срещаше никакви пречки. Само че Арис никога не изпита ревност или негодувание, защото, разбирате ли, един ден всичко щеше да се нареди. Един ден благородният му баща щеше да го повика в двора. Когато пораснеше достатъчно. Когато станеше достатъчно добър — достатъчно добър фехтовач, ездач, офицер. Великият лорд ди Лютез щеше да го направи своя дясна ръка, да го представи на бляскавата си свита и да каже на всичките си влиятелни приятели: „Вижте, това е моят син, страхотен е, нали?“. Арис никога не носеше най-хубавите си дрехи — държеше ги опаковани за пътуването. И чакаше да го повикат. Готов беше да тръгне по всяко време. После лорд ди Лютез умря и… мечтата си остана мечта.

Иста поклати тъжно глава.

— За петте години, през които го познавах, Арвол ди Лютез почти не ми е споменавал за Арис. За вас пък изобщо не говореше. Ако не беше умрял в занданите на Зангре през онази нощ… дори и тогава може би никога нямаше да повика Арис в двора, така ми се струва.

— Всъщност и аз май не вярвах особено, че ще се случи. Моля ви, не казвайте това на Арис.

— Все още не съм сигурна какво трябва да му кажа. — „Макар да си имам своите опасения“. Едно беше ясно — че не бива да отлага много.

— Колкото до мен, аз имах жив човек за баща — продължи Илвин. — Избухлив понякога — как се карахме, когато бях по-млад! Толкова се радвам, че поживя достатъчно, за да се опознаем като зрели мъже. Грижихме се за него тук, в Порифорс, след като получи удар — ако и да не беше за дълго. Мисля, че по онова време вече му се искаше да си отиде и да потърси майка ни, защото на няколко пъти го намерихме да се лута из замъка и да я вика. — Дълбокият му глас се стегна. — Беше покойница вече от двайсет години. Накрая животът така бе изтънял в него, че смъртта му в сезона на Бащата изглеждаше утешително естествена. Държах ръката му, когато почина. Беше много студена и суха, почти прозрачна. Богове пет, защо изобщо ви говоря за това? Още малко и ще се разцивря. — „Малко си позакъснял с това твърдение“, помисли си Иста, но понеже той упорито не обръщаше внимание на подозрителния блясък в очите си, тя направи същото от учтивост. — Толкоз за живота ми като незаконороден. — Поколеба се и я изгледа. — Вие… вие, която казвате, че сте ги виждали очи в очи… вярвате ли, че боговете ни събират с онези, които сме обичали? Когато душите ни се издигнат?

— Не знам — каза тя, изненадана до степен да говори откровено. Напред ли мислеше той, за Арис, или само назад, за покойния сер ди Арбанос в този момент? — Може би никога не съм обичала достатъчно някого, за да разбера. Мисля… мисля, че подобна надежда не е лишена от основание.

— Хм.

Тя отклони очи от лицето му; чувстваше се натрапничка в съкровените мисли, свъсили челото му. Погледът й падна върху Горам, който се поклащаше напред-назад и пак стискаше юмруци. Външно — побелял застаряващ прислужник. Вътрешно… оголен, ограбен: опожарен като плячкосано от оттегляща се войска село.

— Как открихте Горам? — попита тя Илвин. — И къде?

— Бях на разузнаване в Джокона, както правя често, случи ли ми се някоя свободна седмица. Хоби ми е да се сдобивам с планове на градове и замъци. — Кратката усмивка, която пробяга по лицето му, намекваше, че се сдобива и с доста повече от това, но той продължи, без да навлиза в подробности: — След като пристигнах в Хамавик, предрешен като търговец на коне — бях събрал повече животни от предвиденото, — открих, че имам спешна нужда от още един коняр. Като рокнарийски търговец, купувам шалионски военнопленници винаги, когато се открие такава възможност. Мъжете без семейства рядко могат да се надяват на откуп. Горам още по-малко, защото очевидно бе загубил голяма част от ума и спомените си. Бих казал, че са го ударили по главата в последната битка, макар да няма белег, така че може да е в резултат на друго някакво злочестие или треска. Или и двете. Ясно беше, че никой друг на пазара няма да го купи, така че сключих по-добра сделка, отколкото очаквах. Както се оказа по-късно. — Странната му усмивка пак се появи на лицето му. — Когато наближихме Порифорс и му казах, че е свободен да си върви, той помоли да го оставя на служба при себе си, понеже не помнел къде е домът му.

Горам кимна в потвърждение от мястото си до стената.

Иста си пое дълбоко дъх.

— Знаете ли, че душата му е проядена от демон?

Илвин седна рязко в леглото.

— Не!

Горам изглеждаше също толкова изумен. Лис завъртя глава и зяпна невярващо коняря.

Илвин присви очи и попита:

— Откъде знаете това, царина?

— Виждам го. Виждам душевното му вещество. Цялото е окъсано, като стара дрипа.

Илвин примигна и се отпусна назад. След малко каза, вече по-предпазливо:

— Моето виждате ли?

— Да. Изглежда като разтеглен бял огън, който извира от сърцето ви и се прелива към брат ви. Неговата душа е сива като на призрак, започнала е да се разнищва и замазва. В тялото му е, но не е прикрепена към това тяло. Просто… плава там. Душата на Лис е ярка и цветна, но в отлично равновесие, много солидна и плътна в материята, която я поражда.

Лис се усмихна бодро, явно решила, че са й направили комплимент.

След замислено мълчание Илвин каза:

— Сигурно ви е доста неприятно — това умение.

— Да — лаконично отвърна Иста.

Той се изкашля.

— Значи твърдите, че Горам е бил магьосник, така ли?

Горам поклати енергично и ужасено глава.

— Никогаж не съм бил такова нещо, милейди!

— Какво можеш да си спомниш, Горам? — попита Иста.

Набръчканото му лице се смръщи още повече.

— Знам, че бях с войската на Орико. Помня шатрите на царина, целите от червена и златна коприна, грееха на слънцето. Помня… че ме водеха някъде като военнопленник, окован бях. Работех — на полето. Беше много горещо.

— Кои бяха рокнарийските ти господари?

Той поклати глава.

— Не ги помня.

— Кораби? Бил ли си някога на кораб?

— Май не. Коне — да. Имаше коне.

Илвин вметна:

— И преди съм го питал какво си спомня, когато се опитвах да открия семейството му. Защото трябва да е бил в робство от няколко години, ако са го пленили по времето, когато князът на Бораснен за пръв път обсади крепостта Готоргет, две години преди тя да падне. По някои неща, които Горам ми е казвал, съдя, че трябва да е участвал именно в тази кампания. Само че той не помни много и от пленничеството си. Точно затова реших, че мозъкът му се е сварил от някоя треска, може би малко преди съдбата да ни срещне.

— Горам, помниш ли какво ти се е случило, след като лорд Илвин те откупи? — попита Иста.

— О, да. От това не боли.

— Помниш ли нещо, каквото и да е, от времето точно преди лорд Илвин да те откупи?

Горам поклати глава.

— Имаше някакво тъмно място. Харесваше ми, защото беше хладно. Обаче вонеше.

— Умът и паметта проядени, демонът прескочил, само че Горам… не е умрял — заразсъждава на глас Иста. — От ди Кабон знам, че за един демон не е лесно да изостави жив гостоприемник. Изглежда, се срастват по някакъв начин. Демонът се прогонва, като убиеш човека. Както при Умерю. Или при квадрианските изгаряния на клада.

— Не ме изгаряйте! — извика Горам. Сви се, почти клекна на пода и заби объркан поглед в гърдите си.

— Никой няма да те гори — твърдо рече Илвин. — В Шалион не горят хора за такова нещо, пък и вече няма нужда, защото тя казва, че демонът си е отишъл. Отишъл си е. Нали? — Той стрелна Иста със суров поглед.

— Съвсем си е отишъл. — Заедно с по-голямата част от Горам, както личеше. Зачуди се дали и преди това е бил прислужник… или нещо повече.

— Хамавик… — измърмори Илвин. — Колко странно. Горам и княгиня Умерю са били там по едно и също време. Възможно ли е това… това злополучие на Горам да има нещо общо с демона на Умерю?

Връзката изглеждаше изкушаваща. И все пак…

— Демонът на Кати се усеща различно, не като такъв, който се е хранил с войници. Усеща се… не знам как да го обясня. Твърде женствен. Предполагам, че бихме могли отново да се опитаме да изтръгнем някаква информация от него. Не мисля, че начинът, по който се държа тук вчера, е обичаен за един демон, толкова колкото е необичаен и за един човек. В противен случай магьосниците щяха да се познават от пръв поглед.

Лис, забеляза Иста, бе изключително притеснена. Дали не виждаше един бъдещ Фойкс в отпуснатото, плашливо, объркано лице на Горам? Къде беше това момче? Още не се беше отчаяла дотолкова, че да започне да се моли, предвид отношението й към молитвите, но подозираше, че може да се стигне и дотам, ако тази грозна несигурност се проточеше.

Иста продължи:

— Просветен ди Кабон ми е казвал, че обикновено демоните се срещат много рядко в света на хората, не като през последните няколко години. Че Храмът не помни такова настъпление от дните на царин Фонса, преди пет десетилетия. Умът ми не го побира каква ли цепнатина се е отворила в ада на Копелето, за да нахлуват с такава численост в света на хората, но друго обяснение не виждам.

— Дните на Фонса. — Илвин започваше да заваля думите. — Странно.

— Времето ви почти изтече — каза Иста и погледна неприязнено надебеляващото бяло въже. — Бих могла да ви заделя още малко.

— Казахте, че Арис ще започне да се разлага — завалено възрази Илвин. — Лято е. Не можем да допуснем… парчета от него да падат в супата му, нали?… — Гласът му стихна, после се надигна в пристъп на отчаяние. — Не! Трябва да има и друг начин! Трябва да намерим друг начин! Милейди… елате пак!

— Ще дойда — каза тя. Успокоен, той пусна крайчеца на завивката си и се отпусна на леглото. Лицето му за пореден път се изпразни и застина във восъчна неподвижност.

Иста прекара деня в стаите си — чакаше нетърпеливо слънцето да измине маршрута си и да изгрее отново. Написа нови писма до Кардегос и когато слънцето се плъзна към заник, подхвана нервни разходки из каменния двор, докато дори Лис се отказа да я придружава и седна на една пейка, откъдето я гледаше как крачи напред-назад. Малко преди обед на следващия ден бе стигнала дотам, че съчиняваше наум ново остро писмо до провинкара на Толноксо, макар че първото едва ли беше пристигнало, да не говорим за мерките, които би породило.

По стълбите отвън се чуха бързи стъпки. Иста вдигна очи и спря да гризе перодръжката — плитката на Лис се мярна през решетките на прозореца. Момичето прекоси на бегом предната стая и подаде глава през вратата.

— Царина — задъхано рече Лис. — Нещо става. Лорд Арис е тръгнал с група въоръжени конници — отивам на северната кула, може да ги видя оттам.

Иста се изправи толкова рязко, че едва не събори стола си.

— Ще дойда с теб.

Изкачиха витото каменно стълбище към кулата, водени от забързан стрелец в сиво-златната туника на Порифорс, отидоха до най-северната точка и се взряха през бойниците.

От тази страна на замъка, срещуположна на пада към реката, хълмистият терен беше на едно ниво с планината. Един път, побелял от сух прахоляк, завиваше на изток през голата, напечена от слънцето земя.

— Това е пътят за Оби — задъхано обясни Лис.

Двама конници яздеха по него — подробностите се губеха заради разстоянието. Но дори оттук Иста виждаше, че единият е набит, а другият — много дебел. Дебелият носеше някаква кафява дреха, под която се провиждаше бяла материя. Съсредоточената стъпка на кон, който се опитва да тича в галоп под отскачащата тежест на просветен ди Кабон, Иста не можеше да сбърка.

Малко зад тях галопираха десетина мъже. Ескорт? „Не“. Зелени джоконски табарди, тук, под свъсените вежди на самия Порифорс? Иста ахна. Потерята скъсяваше разстоянието до двамината отпред.

Сред топуркане на пантофки и шумолене на коприна лейди Катилара се появи на кулата и притича да погледне. Изправи се на пръсти и се наведе през балюстрадата, гърдите й се надигаха тежко.

— Арис… богове пет, о, Бащице на зимата, пази го…

Иста проследи погледа й. Под Порифорс, на гърба на петнистия си кон, Арис яздеше начело на въоръжените си конници в галоп по пътя. По-непородистите животни изпъваха жили да не изостават от дългата крачка на сивия си водач и Лис измърмори нещо одобрително за скоростта, с която конят на Арис гълташе разстоянието.

Катилара отвори устни, за да си поеме дъх, очите й се разшириха тревожно и тя изстена.

— Какво? — обърна се към нея Иста. — Не може да ви е страх, че ще го убият, в края на краищата.

Катилара я стрелна сърдито с поглед, сви рамене и отново впери очи в пътя.

Претовареното животно на ди Кабон явно беше на края на силите си и започваше да изостава. Другият ездач — да, определено беше Фойкс ди Гура — забави коня си и махна на свещения да мине пред него. Конят му напираше напред, опъвайки юздите. Фойкс го укроти с лявата си ръка, стисна дръжката на меча с дясната и се обърна към преследвачите.

„Не, Фойкс!“ безпомощно си помисли Иста. Фойкс беше силен мъж и владееше сносно меча, но му липсваха бързината и тънкият усет към оръжието, които притежаваше Арис. Можеше и да се справи с един или двама от враговете, може би дори с трима, и тези трима нямаше да станат повече, а останалите щяха да му видят сметката. Още не беше видял спасителния отряд, който бе извън полезрението му, в една дълга падина по пътя. Щеше да се хвърли да спасява свещения и да загине без нужда…

Дясната му ръка се вдигна от дръжката на меча, пръстите му се стискаха и отпускаха. Той протегна ръка напред. Бледо виолетово сияние се стрелна от дланта му и Катилара си пое рязко дъх от удивление. Лис не реагира — тя не можеше да види светлината, напомни си Иста.

Първият кон от потерята се спъна и падна с главата напред, като изхвърли ездача си от седлото. Още два паднаха отгоре му, преди ездачите им да реагират. Няколко коня се изправиха на задните си крака, други зацвилиха уплашено и се задърпаха встрани от пътя. Фойкс обърна коня си и го пришпори след ди Кабон.

„Така. Фойкс все още отглежда малката си мечка. И изглежда, я е научил да танцува“. Устните й се стегнаха тревожно при мисълта за изводите, на които навеждаше видяното току-що.

Други тревоги обаче бяха по-непосредствени. В падината на пътя Арис пресрещна ди Кабон. Запененият кафяв кон на свещения се закова на място с раздалечени нозе. Петнистият сив жребец се изправи на задните си крака до него. Жестикулации, сочене. Арис вдигна ръка във въздуха и хората му се сбраха около него. Нови жестове и команди, които вятърът издуха нанякъде и смисълът им не долетя до Иста и другите на високата кула. Мечове изскочиха от ножниците, стрели се запънаха на тетивите, пики настръхнаха като таралежи, конниците се подредиха в редица и тръгнаха бавно напред, все още под прикритието на падината.

Изтощеният кон на свещения пое ходом към Порифорс, но ездачът му извъртя дебелата си снага на седлото да погледне назад точно когато Фойкс се появи иззад хребета на възвишението. Младежът се стресна за миг при вида на въоръжената група, но Арис му махна окуражително, ди Кабон също, и той, изглежда, се успокои. Пришпори коня си напред, каза нещо на Арис, обърна се и изтегли меча си.

Напрегнато изчакване. Иста чуваше как кръвта тупти в ушите й и колкото и да бе глупаво, как някаква птичка пее в шубрака — ясно, бълбукащо, безразлично чирикане, сякаш утринта бе преизпълнена с мир и покой. Арис вдигна меча си високо, после го свали отсечено в знак за атака и хората му препуснаха напред.

Мъжете от Порифорс изкачиха възвишението и нападнаха джоконците, преди те да успеят да обърнат конете и да се оттеглят. Конниците от двата авангарда се счепкаха. Джоконците в края на колоната заобръщаха трескаво конете си и ги пришпориха встрани, но поне две стрели ги изпревариха. Един ездач със зелен табард се люшна и падна от седлото. Разстоянието от кулата беше прекалено голямо и войникът, който придружаваше жените, не би могъл да стреля в мелето, без риск да улучи някой от своите. Той изпсува от гняв и безсилие, после погледна към царината и неловко се извини. Иста му махна царствено да не се притеснява, опря ръце на нагорещения грапав камък и се наведе напред, като примижа срещу ярката светлина.

Мечът на Арис танцуваше шеметно под слънцето. Петнистият му жребец бе в центъра на група ритащи, пръхтящи коне. Един джоконски войник замахна с копието си и Арис се дръпна встрани. Катилара изпищя, когато джоконецът изтегли копието сред пръски кръв.

— Раниха господаря! Раниха го! — извика стрелецът и проточи врат напрегнато като жените. — О… не! Вдига меча си. Слава на боговете!

Конниците се раздалечиха — джоконецът се клатушкаше на седлото си. Копиеносецът съзря пролука и препусна след своите оттеглящи се другари, привел се ниско над врата на коня си. Една стрела изпищя над главата му за довиждане.

Проклятие, върхът на копието все пак бе уцелил рамото на Арис — Иста бе видяла как откатът от удара тласва назад ръката на джоконеца, почти изтръгвайки пиката от ръката му. А в същото време Арис въртеше меча без никакво усилие… Тя си пое рязко дъх, обърна се и хукна към стълбите.

— Лис, ела!

— Ама, царина, не искате ли да видите какво ще стане?

— Ела!

Без да поглежда назад дали момичето я е последвало, Иста събра в шепи люляковите си поли и заслиза тичешком по тесните тъмни каменни извивки на стълбището. Едва не падна от бързане.

През вратата, през още един двор, под арката, в каменния двор. Нагоре по стълбите. Краката й тропаха по галерията. Отвори със замах резбованата врата на Илвин.

Горам се бе свил отдясно на лорд Илвин и стенеше от страх. Ленената туника на Илвин бе отворена и смъкната наполовина. Конярят погледна през рамо и извика:

— Милейди, помогнете!

Ръцете му, забеляза тя, когато се приближи, бяха притиснати към рамото на Илвин и омазани с кръв. Ръкавът на туниката бе почервенял. Иста се огледа трескаво, после заотваря поред раклите, докато не намери парче плат, което можеше да послужи за импровизиран тампон, сгъна го и го подаде на Горам. Горам го грабна и го притисна към грозната рана на рамото на Илвин.

— Нищо не съм направил! Нищо! — извика й Горам; очите му шареха налудничаво. — Просто се случи!

— Да, Горам, знам. Няма нищо — успокои го Иста. — Справяш се добре. — Изкуши се да притисне отново въжето от бял огън и да върне грозния излив назад към онзи, комуто принадлежеше по право. Само че моментът определено не бе подходящ да събори Арис безжизнен от седлото. Затворените сивкави клепачи на Илвин не помръдваха, не потрепваха, нито се присвиваха от болка — поне тя му беше спестена. В това му безчувствено състояние можеха спокойно да се погрижат за него, да промият раната със солен разтвор и да я зашият. Иста се зачуди замаяно дали ако демонът му позволи да се събуди по обяд, пробожданията от иглата още ще са там, когато зашитата рана се прехвърли обратно при брат му?

Вратата се отвори широко — най-после беше дошла и Лис.

— Лис. Тичай да намериш някоя жена, която има опит с прободни рани — изкуството на Майката сигурно има много последователки тук. Да си вземе мехлемите и иглите. Виж и някой слуга да донесе прясна вода.

— Какво? Защо? — Тя се приближи любопитно.

— Лорд Илвин е ранен лошо.

В същия миг Лис видя кръвта и ахна.

— Да, царина. Но… как може да…

— Нали видя онзи удар с копието.

— Оо! — Девойката се ококори и хукна през вратата.

Горам вдигна тампона да погледне, после пак го притисна към раната. Иста се наведе над рамото му. Пробождането не беше толкова дълбоко, колкото се бе опасявала — кръвоизливът вече намаляваше.

— Добре, Горам. Натискай.

— Да, милейди.

Иста зачака, пристъпваше от крак на крак. Накрая откъм галерията се чуха гласове. Лис отвори и пусна пред себе си една жена с престилка и голяма кошница. След тях влезе и един слуга.

— Лорд Илвин… — започна Иста и погледна към Горам — паднал от леглото и си ударил рамото. — В какво? Този път нищо не й хрумна. Тя продължи бързешката: — Погрижете се за раната. И помогнете на Горам да почисти. Не говорете за това с никого освен с мен, лорд Арис или лейди Катилара.

Мъжете от спасителния отряд, които не участваха в преследването на джоконците, сигурно вече превеждаха новите си гости през портите на замъка, предположи Иста. Тръгна към вратата.

— Лис, ела с мен.