Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (4)

4.

На следващия ден потеглиха рано и яздиха дълго, но пущинаците на Баошия бавно оставаха зад гърба им. Появиха се заоблени хълмове, потоците бяха повече, дърветата също, особено в посока към планините, които едва се виждаха на западния хоризонт. Земята все още си беше костелива по сърце.

Градската стена на Касилхас прегръщаше скална стена над поток, чиито води клокочеха бистри и студени откъм далечните височини. Камъни в сиво и охра, обработени или не, изграждаха както стената, така и сградите, тук-там освежени с мазилка в розово или бледозелено или с боядисани дървени врати и прозоречни капаци, наситено червени, сини или зелени под косата светлина на пролетния следобед. „Човек може да поглъща тази светлина като вино и да се опие от цветове“, помисли си Иста, докато конете им чаткаха с копита по тесните улички.

Градският храм се намираше на малък площад, павиран с различни по форма гранитни плочи, наредени като мозайка. Срещу него, в голяма сграда — навярно стара градска къща на някой местен аристократ, завещал я на ордена — се помещаваше семинарията на Копелето.

Малка врата в подсилената с метални орнаменти тежка двойна порта се отвори под ударите на ди Кабон и портиерът излезе и поклати обезкуражително глава при поздрава на свещения. Ди Кабон се скри вътре за няколко минути. После крилата на портата се отвориха широко и през тях се изсипаха коняри и посветени, които се заеха да помогнат на гостите с конете и багажа. Въведоха коня на Иста вътре. Три етажа с орнаментирани дървени балкони се издигаха над настлан с калдъръм вътрешен двор. Облечен в бяло дякон дотича с блокче за слизане. Друг, с по-висок сан, се поклони и им предложи скромното гостоприемство на дома. Обърна се към нея с името „сера ди Айело“, но Иста не се заблуждаваше — на Иста ди Шалион се покланяше толкова ниско човекът. Ди Кабон може и да не беше толкова дискретен, колкото й се искаше, но пък несъмнено им беше осигурил по-добри стаи, по-услужливи слуги и най-добрата грижа за уморените им животни.

Едва бяха въвели Иста и Лис в определената им стая, когато им донесоха и вода да се умият. В семинарията всички стаи бяха малки, подозираше Иста, но в тяхната поне имаше място за един нормален креват и за легло на колелца, което се прибираше под него, плюс маса и столове, а от балкона се откриваше гледка към градската стена и към потока зад тази централна сграда. Скоро им донесоха и табли с храна, донесоха и саксии с бели и сини цветя в унисон със сезона.

След вечеря Иста излезе с Лис и с Ферда и Фойкс за ескорт да се поразходи из града под смрачаващото се небе. Двамата офицери от ордена на Дъщерята радваха окото със сините си туники и сивите плащове и с мечовете, които носеха дискретно, но опитно, а не заради едната фукня, и не една тукашна девойка, а и не само девойките, обръщаха глави след тях. Походката и височината на Лис не падаха по-назад от тези на братята ди Гура — демонстрираха младост и здраве, пред които коприните и бижутата изглеждаха като безвкусни труфила. И в царския двор не се бе чувствала толкова добре в компанията на придружителите си, реши Иста.

Храмът беше със стандартната архитектура, макар и в умален мащаб — четири купола, по един за всеки член на Светото семейство, около открит двор, където свещеният огън гореше на централно място, а кулата на Копелето се издигаше зад двора на Майката. Стените бяха изградени от местния сив камък, покривните арки бяха направени от дърво с фина резба, а по трегерите се вихреше цветна врява от рисувани демони, светци, свещени животни и растения, съответстващи на всеки от боговете. Поради липса на по-добро развлечение, Иста и придружителите й отидоха да чуят вечерната служба. Макар да й се бе досадило от боговете, Иста трябваше да признае, че химните й доставиха истинска наслада — семинарията даваше своя принос във вид на ентусиазиран хор в бели одежди. Благочестивият ефект се разваляше донякъде само от ръководителката на певците, която току попоглеждаше към Иста да провери реакцията й. Иста въздъхна вътрешно и се постара да се усмихне и да кимне, колкото да успокои притесненията на жената.

Трите дни езда бяха уморили както хората, така и животните, и на следващия ден всички щяха да си починат тук. Някаква неуловима ведрина се беше промъкнала в душата на Иста — дали от слънцето, физическото натоварване, жизнерадостната младежка компания, или заради увеличаващото се разстояние до Валенда, тя не знаеше, но беше благодарна. Пъхна се под пухения юрган и установи, че тесният креват й се струва по-мек и разкошен от много по-красиви, но не така удобни легла в царските замъци, и заспа, преди Лис да е спряла да се върти в ниското легло до нея.

Иста сънуваше и знаеше, че сънува.

Пресичаше павиран вътрешен двор в някакъв замък, по обяд късно напролет или през ранно лято. Алея под каменни арки обикаляше двора, прекрасните алабастрови колони бяха покрити с фина резба на лози и цветя в рокнарийски стил. Слънцето напичаше, сенките бяха като черни запетайки в краката й. Тя се качи… не, издигна се нагоре по каменните стълби в края, които водеха към дървена галерия над алеята с колоните, и тръгна по нея. В другия й край имаше стая — тя влезе с лекота в нея, без да отваря резбованата врата, която сякаш се отля и затвори като вода около кожата й.

Стаята беше сумрачна и хладна, но снопове светлина се процеждаха през решетката на прозоречния капак върху тъканите килими и събуждаха за кратко смълчаните цветове. В стаята имаше легло; в леглото — човек. Иста се понесе натам като някакъв призрак.

Мъж, заспал или мъртъв, много блед и неподвижен. Дългото му тънко тяло беше облечено в роба от небоядисан лен, загърната на гърдите и стегната на кръста с ленен колан. Отляво на гърдите му бавно се разрастваше петно тъмночервена кръв.

Въпреки жилестата дължина на снагата на мъжа, в костите на лицето му имаше някакво изящество — широко чело, изваяна челюст, брадичката — леко заострена. Никакви белези и петънца не разваляха кожата, само тънки бръчици пресичаха челото му, ограждаха устните, разтваряха ветрила край очите. Тъмната му права коса бе сресана назад, откривайки високо чело, започнало да олисява, и се спускаше по възглавницата до раменете му като река от нощ, в която тук-там блещукаха лунните лъчи на посребрели кичури. Веждите му бяха извити и издължени; носът — прав; устните — разтворени.

Призрачните ръце на Иста развързаха колана и разтвориха робата. Космите по гърдите му бяха редки, сгъстяваха се към чатала. Птицата, която гнездеше там, беше хубава и Иста се усмихна. Ала раната от лявата страна на гърдите му зееше като малка тъмна уста. Закърви пред очите й.

Тя натисна с две ръце да запуши тъмния срез, но червената течност изби между белите й пръсти, избликна с неочаквана сила, плисна се по гърдите му и плъзна в алена вълна по чаршафите. Очите му се отвориха като крило на птица, той я видя и ахна.

Иста се събуди, изправи се рязко в леглото и затисна с ръка устата си да потуши напиращия вик. Очакваше да усети вкуса на кръв, гореща и гадно солена, и се смая, когато не стана така. Тялото й плуваше в пот. Сърцето й препускаше, дъхът не й стигаше, сякаш бе тичала.

Стаята беше тъмна и хладна, но през процепите на капака се процеждаше лунна светлина. На ниското легло Лис промърмори нещо и се обърна на другата страна.

И този сън беше от онези. От истинските сънища. Не можеше да ги сбъркаш.

Иста стисна в шепи косата си, отвори широко уста и изкрещя без звук. Прошепна:

— Проклет да си. Който и от вас да беше този път. Проклет да си, и петимата ви проклинам. Махай се от главата ми. Махай се от главата ми!

Лис измърка като коте и избъбри сънено:

— Милейди? Добре ли сте? — Надигна се на лакът и примигна.

Иста преглътна в опит да възвърне самообладанието си и се изкашля през стегнато гърло.

— Сънувах нещо. Заспивай, Лис.

Лис изхъмка послушно и се обърна на другата страна. Иста се отпусна в кревата и притисна пухения юрган към себе си въпреки мокрото си от пот тяло.

Пак ли започваше?

„Не. Не. Няма да го позволя“. Изхлипа, преглътна и едва успя да сдържи риданията. След няколко минути дишането й се успокои.

Кой беше онзи мъж? Не го познаваше, никога не го беше виждала, в това беше сигурна. Щеше да го познае веднага обаче, ако го видеше някога — изящната форма на лицето му беше прогорена като дамга в паметта й. Както и… както и останалото от него. Враг ли беше? Приятел? Предупреждение? Шалионец, ибриец, рокнариец? От благородно потекло или от обикновено? Какво означаваше онзи зловещ кръвоизлив? Нищо добро, в това поне беше сигурна.

„Каквото и да искаш от мен, не мога да го направя. Доказвала съм го и преди. Махай се. Махай се“.

Дълго лежа разтреперана. Лунната светлина бе изсветляла в сивото на мъгла преди зазоряване, когато най-после заспа отново.

Събуди се не от шумовете на измъкващата се от постелята Лис, а от шумовете на вмъкващата се обратно в постелята Лис. Сконфузено установи, че камериерката й я е оставила да проспи утринната молитва, което беше недопустимо и за обикновен гост, какво остава за поклонник, колкото и да е фалшив той.

— Изглеждахте толкова уморена — оправда се Лис, когато Иста я сгълча. — Май не спахте добре нощес.

„Наистина“. Трябваше да признае, че допълнителната почивка й се бе отразила добре. Един покланящ се доземи дякон й донесе табла със закуска, което също беше необичайно внимание към поклонник, който е бил толкова муден, че е пропуснал първите молитви за деня.

След като се облече и косата й бе прибрана в малко по-сложна плитка от обикновено — без да прилича твърде много на конска плетеница, надяваше се тя, — Иста излезе с Лис да се разтъпчат из старата господарска къща. Накрая спряха в огрения от слънцето вътрешен двор. Седнаха на една пейка до стената и зазяпаха хората от училището, които бързаха по задачите си — ученици, учители и слуги. Иста реши, че харесва още нещо у Лис — момичето не беше от бъбривите. Можеше да разговаря достатъчно приятно, когато я заговореха, но през останалото време си мълчеше, очевидно без да страда от това.

Иста усети по тила си хладно дихание откъм стената, на която се беше облегнала — някой от тукашните призраци. Той се усука около нея като котка, която търси в чий скут да се сгуши, и тя едва не вдигна ръка да го изкъшка, но после усещането се стопи. Някой тъжен дух, неприет от боговете, отблъснал ги сам или изгубил се по някакъв начин. Новите призраци запазваха за известно време формата, която са имали приживе, често бяха гневни, резки и склонни към насилие, но постепенно всички стигаха до това избледняло, безформено, бавно забвение. За такава стара сграда духовете тук изглеждаха малко и омиротворени. В крепостите — като Зангре — обикновено беше най-зле. Иста се беше примирила с тази си латентна чувствителност, стига разни изгубени души да не се материализираха пред вътрешния й взор. Да види такъв дух би означавало, че някой от боговете е бил прекалено близо, че второто й зрение е получило пробойна — и всичко, което вървеше с това.

Замисли се за двора от съня си. Мястото не й беше познато, в това беше сигурна. Също толкова сигурна беше, че мястото съществува в действителност. За да го избегне… да го избегне със сигурност, трябваше само да допълзи обратно във Валенда и да остане там, докато плътта не изгние по костите й.

„Не. Няма да се върна“.

Мисълта за това прогони относителния й вътрешен мир и тя стана и тръгна из училището. Лис ситнеше послушно по петите й. Дяконите и свещените, с които се разминаваше по балконите и коридорите, спираха да се поклонят и усмихнат, по което тя заключи, че недискретността на ди Кабон вече е станала всеобщо достояние. Да се преструва на сера ди Айело беше приемливо; петдесетина напълно непознати да се преструват усърдно заедно с нея определено дразнеше.

Надзърнаха в редица малки стаи, претъпкани с книги, плътно подредени на рафтове и натрупани по масите — въжделената библиотека на ди Кабон. За изненада на Иста, Фойкс ди Гура се беше свил на скамейката при един прозорец, забил нос в дебела книга. Вдигна очи, примигна, изправи се и се поклони леко.

— Милейди. Лис.

— Не знаех, че обичаш да четеш теологическа литература, Фойкс.

— О, чета всичко. Но тук няма само теология. Има стотици други неща, някои много стари. Тук никога нищо не изхвърлят. Има една заключена стая, където държат книги за магьосничество и демони, и, ъъ, неприличните книги. Приковани.

Иста вдигна вежди.

— За да не могат да се отварят ли?

Фойкс се ухили за миг.

— За да не може никой да ги изнесе, според мен. — Показа й книгата в ръката си. — Има още романи в мерена реч като този. Мога да ви намеря някой.

Лис, която се оглеждаше с изумление при вида на повече струпани на едно място книги, отколкото най-вероятно беше виждала през целия си живот, го погледна обнадеждено. Иста поклати глава.

— По-късно може би.

Ди Кабон пъхна глава през вратата и каза:

— А, милейди. Добре. Търсех ви. — Вмъкна тежката си снага в стаята. Не го беше виждала, откакто бяха пристигнали, едва сега си даде сметка Иста, дори и на вечерната молитва го нямаше. Изглеждаше уморен, лицето му сивееше, очите му бяха подпухнали. Да не би да беше стоял до късно над някое наложено му проучване? — Моля ви… настоятелно ви моля за частна среща, ако може.

Лис вдигна поглед — беше се загледала някъде над рамото на Фойкс.

— Да ви оставя ли, царина?

— Не. Когато господарката иска да разговаря насаме с господин, който не е от семейството, придворната й дама трябва да се отдалечи така, че да не ги чува, но да ги вижда и да е достатъчно близо, в случай че я повикат.

— Аха. — Лис кимна в знак, че е разбрала. Нямаше да се наложи да повтаря урока. Лис може и да не беше образована, но, боговете й бяха свидетели, беше истинско облекчение най-после да има до себе си човек, който е с всичкия си.

— Бих могъл да й почета, в тази стая или в съседната — веднага си предложи услугите Фойкс.

— Ъъ… — Ди Кабон махна към една маса със столове в съседната стая — виждаха се през отворената врата. Иста кимна и мина пред него. Фойкс и Лис се настаниха един до друг на уютната седалка под прозореца.

Изглежда, пак щяха да обсъждат плана на поклонението, подозираше Иста, и да съчиняват досадни писма, с които да уведомят ди Ферей за маршрута си. Ди Кабон й задържа стола, после заобиколи масата и седна срещу нея. Иста чуваше тихия глас на Фойкс в съседната стая. Не долавяше отделните думи, но ритъмът им беше типичен за романите в стихове.

Свещеният опря ръце на масата пред себе си, известно време ги гледа втренчено, после вдигна очи към лицето й. И попита с равен тон:

— Милейди, ще ми кажете ли истинската цел на това поклонение?

При този директен въпрос веждите на Иста литнаха нагоре. Реши да отвърне по същия начин — откровеността беше рядко явление в присъствие на една царина и трябваше да бъде насърчавано.

— За да избягам от надзирателите си. И от себе си.

— Значи нямате и не сте имали намерение да се молите за внук?

Иста изкриви лице в гримаса.

— И заради всичките богове на Шалион не бих обидила Изел и малката си внучка Исара по този начин. Още помня как преди деветнайсет години ме коряха и засрамваха, задето съм родила дъщеря на Иас. Същото изключително момиче, което сега е най-голямата надежда на Шалион от цели четири поколения! — Тя овладя гневния си тон, който явно беше стреснал свещения. — Ако се появи и внук, когато му дойде времето, аз, разбира се, ще съм много щастлива. Но не ще моля боговете за каквато и да било услуга.

Той я изслуша внимателно и бавно кимна.

— Да. Бях започнал да подозирам нещо такова.

— Не е особено благочестиво, признавам, да използвам така едно поклонение и да се възползвам неправомерно от ескорта, отпуснат ми от ордена на Дъщерята. Макар че едва ли съм първата, която си прави екскурзия за сметка на боговете. Ще имам грижата кесията ми да възмезди щедро храма.

— Това не ме интересува. — Ди Кабон размаха ръце, сякаш да измете от разговора тези финансови съображения. — Милейди. Чел съм. Говорил съм с по-образовани от мен люде. Мислил съм. Освен това съм… но това е без значение сега. — Той си пое дълбоко дъх. — Съзнавате ли, царина… давате ли си сметка… вижте, сдобих се с основание да смятам, че може би ви е дадена изключителна духовна дарба. — Погледът му беше толкова проницателен, че сякаш ровеше из душата й.

Сдобил се бил с основание — и откъде? Какви изопачени, предавани на ухо истории беше чул? Иста се облегна назад — просто се облегна, не се отдръпна отвратено, да.

— Боя се, че това не е така.

— Според мен се подценявате. Сериозно се подценявате. Такова нещо, признавам, се среща рядко при жена с вашия ранг, но вече разбрах, че вие сте изключително необикновена жена. Вярвам обаче, че с молитви, наставления, медитация и упражнения може да достигнете степен на духовна чувствителност, на осъществено призвание, за каквито, ами, за каквито повечето от нас, облечените в цветовете на нашия бог, можем само да мечтаем. Такъв дар не може да се отхвърли с лека ръка.

„С лека ръка не може, вярно. Само с огромно усилие“. Откъде, в името на петимата богове, го беше споходила тази внезапна заблуда? Напрегнатото лице на ди Кабон, даде си сметка тя, гореше с ентусиазма на човек, погълнат от натрапчива мисъл за велико откритие. Дали не си се представяше като нейния горд духовен наставник? Никакви неясни обяснения от нейна страна не биха го отклонили от убеждението му, че е призван да й държи ръката по пътя към някаква благословена от боговете цел. Можеше да го спре единствено цялата истина. Стомахът й се сви. „Не“!

„Да“. В края на краищата, веднъж вече бе направила пълно признание пред друг докоснат от боговете мъж. Може би тези неща ставаха по-лесни с практиката.

— Грешите. Разберете, просветени. Вече съм минала по този път, до самия му горчив край. Някога бях светица.

Беше негов ред да се отдръпне — от изумление. Преглътна шумно.

— Били сте съд на боговете? — Лицето му се сгърчи ужасено. — Това обяснява… нещо. Не, не обяснява. — Той стисна в шепи косата си за миг, после явно се смили над нея и я пусна, без да й нанесе поражения. — Царина, не разбирам. Как се е стигнало до това да ви докоснат боговете? Кога е станало това чудо?

— Много отдавна. — Иста въздъхна. — Дълго време тази история беше държавна тайна. Престъпление срещу държавата. Вече май не е така. Дали след време ще се превърне в мълва, в легенда, или ще избледнее в забвение, не знам. Във всеки случай, не бива да я споделяте с никого, дори и с по-високопоставените си колеги в ордена. Или, ако сметнете, че се налага по някаква причина, първо се посъветвайте с канцлер ди Казарил. Той знае цялата истина.

— Казват, че е много мъдър човек — рече ди Кабон с широко отворени очи.

— Като никога мълвата е права. — Тя замълча, подреждайки мислите си, спомените, думите. — На колко години бяхте, когато първият придворен на царин Иас, лорд Арвол ди Лютез, беше екзекутиран за държавна измяна?

Ди Лютез. Приятелчето на Иас от детството, братът по оръжие, най-близкият му довереник през мрачните, трудни трийсет и пет години на управлението му. Могъщ, интелигентен, храбър, богат, красив, умел в светските дела… сякаш нямаха край даровете, с които боговете — или царинът — бяха отрупали великолепния лорд ди Лютез. Иста се беше омъжила за Иас на осемнайсет. По това време Иас и дясната му ръка ди Лютез наближаваха петдесетте. Ди Лютез беше уредил брака им, втори за застаряващия царин, защото вече се бяха появили опасения за единствения оцелял син и наследник на Иас, Орико.

— Ами, бил съм дете. — Поколеба се, после се изкашля да си прочисти гърлото. — Макар да съм чувал приказки за това, по-късно. Говореше се, че… — Той изведнъж млъкна.

— Говорело се е, че ди Лютез ме е съблазнил и че царинът го е убил със собствените си ръце, нали? — хладно довърши тя.

— Хм, да, милейди. Беше ли… не е било…

— Да. Не беше така.

Той си отдъхна с прикрито облекчение. Тя изкриви устни.

— Не към мен бяха насочени чувствата му, а към Иас. Ди Лютез трябваше да бъде посветен към вашия орден, според мен, а не да е свещен генерал на Сина.

Освен на незаконните деца на пътуващите артисти и на други отхвърлени от обществото нещастници орденът на Копелето беше убежище и на онези, които не бяха в състояние да се пригодят към плодоносните отношения между мъжете и жените, за които имаха грижата великите Четирима, а им е било писано да търсят собствения си пол. При това отстояние във времето, пространството и греха за нея беше почти забавно да наблюдава лицето на ди Кабон, докато той разгадава тактичното й обяснение.

— Това трябва да е било… много трудно за вас, като млада невяста.

— Тогава, да, беше — призна тя. — Сега… — Протегна ръка и разтвори шепа, сякаш пясък се изсипваше между пръстите й. — Сега е без значение. Много по-болезнено беше откритието, че след злочестата смърт на бащата на Иас, царин Фонса, върху царския дом на Шалион е паднало жестоко и необикновено проклятие. И че без да подозирам, съм обрекла децата си да живеят с него. Без да ми кажат, без да ме предупредят.

Устните на ди Кабон оформиха мълчаливо възклицание.

— Имах пророчески сънища. Кошмари. За известно време мислех, че полудявам. — За известно време Иас и ди Лютез я бяха оставили да живее сама с този ужас. Тогава, а и сега, й се струваше, че това е по-голямо предателство от всяко банално, потно боричкане между чаршафите. — Не спирах да се моля на боговете. И молитвите ми бяха чути, ди Кабон. Говорих с Майката лице в лице, както говоря с вас сега. — Потрепери при спомена за онова всепоглъщащо сияние.

— Велика благословия — прошепна със страхопочитание той.

Тя поклати глава.

— Велика тъга. Следвайки указанията на боговете, така както ми бяха дадени, ние — ди Лютез, Иас и аз — планирахме опасен ритуал, който да развали проклятието и да го върне на боговете, откъдето се беше изсипало по една злощастна случайност. Ала ние… аз, в нетърпението и страха си, направихме грешка, огромна и непростима грешка, и ди Лютез умря по средата на ритуала като пряк резултат от него. Магьосничество, чудо, както искате го наречете, но ритуалът се провали и боговете се отдръпнаха от мен… Иас изпадна в паника и пусна слух за измяна, за да обясни смъртта на ди Лютез. Най-ярката звезда в двора му, неговият любим, убит, погребан — а после и озлочестен, което беше равносилно на повторно убийство, защото ди Лютез ценеше честта си повече от живота.

Ди Кабон сбърчи чело.

— Но… не е ли било това посмъртно опетняване на лорд ди Лютез петно и върху вас, милейди?

Иста се поколеба, защото за пръв път й изтъкваха тази гледна точка към трагичната история.

— Иас знаеше истината. А друго мнение не ме интересуваше. Че хората погрешно ще ме смятат за прелюбодейка, ми се струваше много по-поносимо от истината — че съм убийца. Но скоро след това Иас умря от мъка, остави ме сама да роня горчиви сълзи сред пепелищата на трагедията, със замъглен ум и все така прокълната.

— На колко години бяхте? — попита ди Кабон.

— На деветнайсет, когато започна всичко. На двайсет и две, когато свърши. — Тя смръщи чело. Кога беше започнало да й се струва толкова…

— Били сте много млада за такъв голям товар — каза той, изричайки на глас собствените й мисли.

Устните й се стиснаха в отрицание.

— Войници като Ферда и Фойкс ги пращат да се бият и да умират на същата възраст, че и по-млади. Бях по-голяма, отколкото е сега Изел, а ето че тя носи на крехките си рамене товара на цял Шалион, а не само на женската половина.

— Но не е сама. Има мъдри и смели съветници, има и царевич-консорт Бергон.

— Иас имаше ди Лютез.

— А кого имахте вие, милейди?

Иста се умълча. Не можеше да си спомни. Наистина ли е била толкова сама? Поклати глава и си пое дълбоко дъх.

— Друго поколение доведе друг мъж, по-скромен и по-велик от ди Лютез, по-мъдър, по-равностоен на задачата. Проклятието беше развалено, но не от мен. Ала не и преди то да убие сина ми Теидез — да го убие проклятието, моята неспособност да го вдигна от него, когато Теидез беше дете, предателството на онези, които трябваше да го защитават и водят. Преди три години, благодарение на усилията и саможертвата на други хора, аз бях освободена от дългото робство. Чието място зае тишината във Валенда. Непоносима тишина. Аз не съм стара…

Ди Кабон размаха в знак на протест меките си ръце.

— Недейте така, милейди! Вие още сте много хубава!

Иста поклати рязко глава да пресече породения от недоразумение и неканен комплимент.

— Майка ми е била на четиридесет, когато съм се родила аз, последното й дете. Сега аз съм на четиридесет, в тази злополучна пролет на нейната смърт. Половината ми живот е зад мен, и половината от него ми беше открадната от проклятието на Фонса. Другата половина ми предстои. Трябва ли да бъде само едно дълго, бавно умиране?

— Разбира се, че не, милейди!

Тя сви рамене.

— Тази изповед я правя за втори път. Може би ако се изповядам и пред трети човек, ще се почувствам свободна.

— Боговете… боговете могат да простят много неща на едно искрено покаяло се сърце.

Усмивката й стана горчива като солена локва в пустинята.

— Боговете могат да прощават на Иста колкото си искат. Но ако Иста не прости на Иста, боговете могат да идат да се обесят.

Възклицанието му беше съвсем тихо. Но понеже беше искрено вярващ по природа, трябваше да опита още веднъж:

— Но да обърнете така гръб… ако позволите да кажа, царина… означава да предадете дарбите си!

Тя се наведе напред и сниши глас до дрезгаво ръмжене:

— Не, просветени. Не ви позволявам.

Той се дръпна назад и няколко минути не помръдна, нито каза нещо. Накрая лицето му се сгърчи отново.

— Ами поклонението ви, царина?

Тя се намуси и махна с ръка.

— Изберете маршрута според най-богатите трапези, ако предпочитате. Не ме интересува къде отиваме, стига да не е обратно към Валенда. — „Стига да не е обратно към Иста ди Шалион“.

— Все някога ще трябва да се върнете у дома.

— По-скоро бих скочила в някоя пропаст, само дето тогава бих паднала право в ръцете на боговете, които не желая да виждам повече. Този път за бягство е затворен за мен. Трябва да продължа да живея. Да живея. И да живея… — Млъкна, осъзнала, че гласът й става опасно писклив. — Светът е пепелище, а боговете ме изпълват с ужас. Кажете, просветени, къде другаде бих могла да отида?

Той поклати глава, очите му бяха широко отворени. Сега тя го беше уплашила и съжаляваше за това. Потупа го успокоително по ръката.

— Ако трябва да съм откровена, тези няколко дни по пътя ми донесоха повече покой от последните три години на леност. Бягството ми от Валенда може и да започна като спазъм, както давещ се се отблъсква от дъното към въздуха горе, но твърдо вярвам, че вече съм започнала да дишам, просветени. Това поклонение може да ме изцели въпреки собствените ми намерения.

— Аз… аз… Петимата богове да дадат така да стане, милейди. — Той направи свещения знак. По краткото колебание на ръката му при всяка свещена точка Иста прецени, че този път знакът не е само обикновен ритуал.

За миг се изкуши да му разкаже за съня си. Не, това само щеше да го стресне още повече. На бедния младеж определено му стигаше за един ден. Страните му бяха пребледнели.

— Ще, ъъ, ще помисля още върху това — увери я той и премести със стържене стола си назад. Поклонът му, когато стана, не беше поклон на наставник към повереница, нито на придворен към неговия васал. Поклони й се дълбоко със страхопочитанието, дължимо на жив светец.

Тя стрелна ръка и стисна неговата, преди да е довършил жеста на най-дълбоко уважение.

— Не. Нито сега. Нито тогава. И никога повече.

Той преглътна, трескаво промени поклона си в неспокойно кимване и избяга.