Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paladin of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Рицарят на Шалион

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004 г.

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

ISBN: 954-585-557-6

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от ultimat
  3. — Добавяне на анотация
  4. — Добавяне
  5. — Корекция
  6. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Рицарят на Шалион от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Рицарят на Шалион
Paladin of Souls
АвторЛоис Бюджолд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПредходнаПроклятието на Шалион

„Рицарят на Шалион“ (на английски: Paladin of Souls) е фентъзи-роман на писателката Лоис Бюджолд. Романът е издаден през 2003 г. и през 2004 г. печели наградите Хюго за най-добър роман и Небюла за най-добър роман на изминалата година. Книгата е продължение на излязлата три години по-рано „Проклятието на Шалион“.

Сюжет

Действието в цялата книга се върти около царина Иста, майката на царина Изел. Историята на романа се развива 3 години след края на тази от „Проклятието на Шалион“. Наранена и разкъсвана от чувство за вина заради извършено от нея убийство в миналото, вдовицата Иста, решена да се измъкне от „затвора си“ в замъка на покойната си майка, решава да тръгне на поклонение в чест на боговете под фалшиво име. По пътя си тя среща много трудности и, водена от своите видения, отново става светец на боговете. Нападана от демони и магьосници, пленена от вражеска армия, на предела на силите си, тя среща любовта и успява да разтвори сърцето си за отдавна забравените сладости на живота. Това обаче разкрива загадката на магия поддържаща мъртвия жив, а живия – мъртъв. И така, в разгара на война между хора, богове и демони, Иста открива какво означава да живееш.

20.

Нисък стон се откъсна от устните на Горам и той се преви, посивял от страх, над юздите.

— Назад, назад — изсъска Арис на слугата и придворната дама и ги изблъска зад себе си, докато те не се свиха във фургона. Ръката му се спусна към рамото на Горам. — Карай! Карай през тях, може и да успеем. — Изправи се и даде знак на Фойкс, който стискаше с колене хълбоците на подплашения си кон и се оглеждаше трескаво. — Давай!

Фойкс козирува, изтегли меча си и обърна коня. Четиримата мъже от ордена на Дъщерята отпред извадиха оръжията си и се наредиха от двете страни на командира си, готови да отворят път. Трудно беше да се каже каква част от джоконската колона се е придвижила вече по лъкатушещия път напред, но онези, които се точеха през шубраците по стръмния склон на долината вляво, сякаш нямаха край. Горам плесна с камшика и фургонът изскърца и полетя напред.

Най-близките до тях джоконци запоглеждаха през рамо да видят какво се носи по пътя зад тях. Последваха викове, дрънчене на извадени оръжия, цвилене на уплашени коне — войниците обръщаха и пришпорваха към тях.

Арис сграбчи Иста за лакътя и я бутна назад към относителното прикритие в средата на фургона. Той подскачаше и се клатеше толкова силно, че тя падна на колене, преди да успее да се хване някъде. Парадният кон на Илвин тичаше в тръс край фургона, после, когато впрегнатите коне набраха скорост, препусна в плавния си галоп. Илвин се наведе встрани и извика:

— Арис! Дай ми някакво оръжие! — И протегна ръка към брат си, който се заоглежда трескаво. — Побързай!

Арис изпсува и грабна единствения остър предмет, който се мерна пред погледа му — вила, закачена хоризонтално за вътрешната стена на фургона. Метна я на Илвин, който го изгледа с вдигнати вежди, но все пак я хвана.

— Имах предвид меч.

— Съжалявам — каза Арис и изтегли своя. — Зает е. На мен пък ми трябва кон. — Главата му се завъртя към Лис, която препускаше в галоп от другата му страна.

— Не, Арис! — извика Илвин през трясъка на фургона, тропота на конските копита и крясъците, надигащи се отпред. — Стой там! Не прави глупости! — И посочи отпуснатата в безсъзнание Катилара.

Арис обърна рязко глава и си пое дъх през стиснати зъби, не от необходимост, а от безсилие, осъзнал чие тяло би понесло сега рисковете от рана в бой.

— Остани при царината! А. Ето го и меча ми! — Илвин стисна с взетите назаем ботуши хълбоците на белия си кон. Силните мускули на животното се свиха и то литна напред с изключителен скок. Ленената роба на Илвин се разтвори на голите му гърди и заплющя. Вързаната му на опашка коса се развя след него.

Иста стисна страничните дъски и зяпна. Неподходящ кон, неподходящо оръжие, неподходяща ризница — да си полугол беше същото като неподходяща ризница, нали?… Илвин стисна вилата и я насочи като пика към джоконския войник, който препускаше към него с вдигнат меч. В последния миг, след невидим за страничния наблюдател натиск с коляно от страна на Илвин, тежкият бял кон промени леко посоката си и се вряза в коня на джоконеца. Зъбците на вилата се стрелнаха към спускащия се меч и уловиха китката на джоконеца. Завъртане, дръпване — и ето че Илвин улови меча за дръжката с другата си ръка и вече препускаше напред, а джоконецът се строполи от седлото и попадна право под копитата на двамата войници от отряда на Фойкс, които препускаха след тях. Илвин нададе победен вик и размаха меча, но след като погледна замислено скромния селскостопански инструмент в другата си ръка, реши да запази и него.

Макар шумният им щурм да разпръсна встрани джоконците, които се намираха непосредствено пред тях, вражеските кавалеристи бързо се прегрупираха и се спуснаха да ги гонят. Във фургона нямаше с какво да ги замерят, освен с четирите сандъка и с някое и друго парче сух хляб, макар че пажът на Арис затършува трескаво за нещо по-подходящо. Придворната на Катилара притисна към гърдите си отпуснатото тяло на маршезата и зарида. Лис препускаше вдясно от фургона. Бе извадила новия си кинжал, но той едва ли можеше да се мери с мечовете на конниците. Арис се прехвърли от капрата във фургона и дръпна Иста обратно в средата, после зачака напрегнато, полюлявайки се на едно коляно с изваден от ножницата меч, готов да се хвърли натам, откъдето се появеше първият враг, решил да се прехвърли при тях.

Белият кон прелетя покрай тях — връщаше се назад. Уловил лъчите на слънцето, един меч се завъртя във въздуха и падна с дрънчене на дъските по пода на фургона. Арис го ритна към босия слуга, който го грабна с благодарност и зае позиция в задната част. След няколко мига белият кон ги застигна в галоп от другата страна, Илвин се наведе и метна още един меч. Широката му усмивка се стрелна покрай тях като слънчево зайче, той размаха победоносно вилата и отново отпраши напред.

Горам извика предупредително откъм капрата. Арис се хвърли напред. Иста виждаше само задната част на краката му, докато той замахваше към невидимия нападател встрани, като с другата ръка се държеше, за да не излети от подскачащия фургон. Движенията му бяха силни, бързи и изключително уверени. Но бялата линия от душеплам, която се изливаше от Катилара и се вливаше в него, сякаш бе станала двойно по-плътна и бързоструйна. „Твърде бързо — трескаво си помисли Иста. — Тя няма да издържи дълго на това темпо. Ще се изчерпи…“.

Фургонът изтрополи в остър завой. Иста се плъзна по грубите дъски на ръце и колене, трески се забиха в дланите й, и се стовари върху Катилара на носилката. Обляното в сълзи лице на придворната й дама, съвсем млада жена, още момиче, бе покрито с червени и бели петна от жегата и от страх. Зад Лис, един от хората на Фойкс изостана встрани от пътя, беше ранен и едва се държеше на седлото, а конят му куцаше и забавяше крачка. Иста искаше да се обърне, за да види какво ще стане с него, но в този миг едното колело попадна в дупка и тя отхвръкна настрани, а докато успее отново да се надигне, раненият войник се бе скрил от погледа й. Един галопиращ джоконец мушкаше доста несръчно с меча си в пролуката между едната ритла и навитото до половина платнище, и биваше париран също толкова несръчно от пажа на Арис, който се биеше на колене с подхвърления от Илвин меч.

Някъде отпред се чуха по-силни викове и псувни, на два езика. Проблясък от червено-виолетова демонска светлина прогори вътрешното зрение на Иста, докато тя клечеше, забила поглед надолу. Скърцане на метал прозвуча изпод фургона и той се люшна, после лявата му задна част изведнъж пропадна. Трите жени се търкулнаха и паднаха на куп; дори Иста изпищя. Чу как задната ос се счупи, после цялата задна част на фургона започна да се влачи по пътя. Слугата се изтърколи с вик. Арис се плъзна откъм капрата, като едва не наниза на меча си хлипащата придворна дама.

Огледа се като обезумял и извика:

— Лис!

— Тук съм! — Куриерският й кон бе останал на позицията си отдясно на фургона и сега намаляваше скоростта си заедно с тях.

Още викове долетяха отпред, заедно с някакъв трясък и конско цвилене. Тресящият се фургон излезе от пътя и спря под наклон с ужасяващо стържене. Арис хвърли меча си и грабна безжизненото тяло на жена си, измъкна я от фургона и я преметна пред седлото на коня на Лис.

— Бягай! — викна той на стреснатото момиче. — Препускай. Към Порифорс.

— Да, да! — подкрепи го Иста. Конят на Фойкс изникна пред погледа й, Фойкс дърпаше трескаво юздите и животното се хлъзна напред в усилието си да спре. — Фойкс, твоят демон ли направи това?

— Не, царина! — Той се наведе от седлото да я погледне. Очите му бяха широко отворени. Мечата сянка не беше свита на топка в него, а стоеше на крака и клатеше замаяно глава.

— Царина — повика я неуверено хрипливият глас на Лис; момичето се мъчеше да хване по-сигурно отпуснатото тяло.

— Да, взимай Катилара и тръгвай, иначе всички сме загубени! Фойкс, върви с нея, отвори й път!

— Царина, не мога…

— Върви! — Викът едва не разкъса дробовете й. И двата коня отскочиха настрани. Мечът на Фойкс изсвистя край нея и тъмни капки се разлетяха в дъга. Крясъци, стържещ метал, съсък на пусната тетива и зловещият съсичащ звук от тежко острие, врязало се в плът — чия? — проехтяха в ушите на Иста. Но двойното ехо от копитата на конете на Лис и Фойкс стихна в далечината, без да се забави или отклони.

Иста се изкатери напред, издърпа се за облегалката на капрата и надникна над нея. Напреко на пътя пред тях лежеше голям паланкин със зелени драперии и позлатени перила. Един от челните товарни коне риташе и се въртеше обезумяло, предните му крака бяха оплетени в задните дъски и стеги на паланкина. Разцепилото се дърво беше раздрало кожата му. Другият водещ кон лежеше до него, целият в кръв, цвилеше ужасяващо. Десетина носачи в богато избродирани зелени униформи се търкаляха по пътя, викаха и пищяха, а онези, които все още можеха да ходят, се опитваха да помогнат на ранените си другари. Трима от тях се мъчеха да уловят юздите на разбеснелия се кон и да измъкнат стенещия под останките на паланкина човек.

Бяха се спуснали по приблизително половината дължина на склона към коритото на реката, където пътят правеше последния си завой към Порифорс. Ако не беше преобърнатият паланкин, осъзна Иста, като нищо можеха да пробият челото на колоната, макар че дали щяха да се откъснат от преследвачите след това беше под въпрос.

Горам седеше замръзнал с ръце във въздуха. Иста проследи уплашения му поглед до един джоконски войник, който стоеше на пътя със запънат арбалет, насочен към коняря. Дотича още един, после още един, докато фургонът не се оказа заобиколен от десетина напрегнати мъже с пръсти на спусъците на арбалетите.

Един джоконски войник се приближи предпазливо и смъкна Горам от капрата. Горам се препъна и едва не падна на пътя, после се изправи, увил плътно ръце около себе си, като хълцаше и хлипаше. Войникът се върна, сграбчи Иста над лакътя и грубо я дръпна на пътя. Тя не се противопостави, защото краката й и без това трепереха. Арис излезе на капрата и спря за миг, с меч в ръка. Челюстите му се стегнаха, докато обхождаше с поглед стрелците. Единият ъгъл на устата му се кривна нагоре в налудничава усмивка, предизвикана навярно от мисълта колко безполезни биха били срещу него блещукащите под слънцето стрели, ако решеше — за изумление на заобиколилите го войници — да се хвърли срещу тях. Само че усмивката му стана горчива и той стисна зъби, стигнал очевидно до другия аспект на неизбежните последствия. Много бавно Арис отпусна меча си.

Стрелецът му махна да го хвърли. Очите на Арис се спряха хладно на стрелите, насочени към Иста, и той го направи. Мечът издрънча на чакъла. Един от джоконците побърза да го вдигне и Арис бавно слезе от капрата. Джоконските войници се забавиха още миг, преди да съберат куража да го хванат.

Още двама облечени в зелено носачи се втурнаха да измъкнат една дребна уплашена жена в тъмнозелена копринена роба изпод килналия се сенник на паланкина. Иста затаи дъх.

Вътрешното зрение й разкри душа, каквато не беше виждала. Тя вреше и кипеше във виолетови отсенки в границите на тялото, потъмняваше към центъра, който бе черен като кладенец посред нощ. Черен, но не и празен. Бледи цветни линии се излъчваха откъм бездънната яма във всички посоки, сложна мрежа, която се гърчеше, пулсираше и преплиташе. Наложи й се да прогони насила яркия образ, с който я заливаше второто й зрение, за да огледа външността на жената.

Външността й бе странна смесица от изящество, вехтост и безличие. Жената бе съвсем малко по-висока от самата Иста. Посивяваща кестенява къдрава коса без блясък, сплетена по рокнарийската дворцова мода и вързана с нанизи лъщящи скъпоценни камъни с формата на миниатюрни цветя. Лицето й беше изпито и прорязано от бръчки, без грим или пудра. Роклята й беше на много пластове, бродирана с копринени конци в златно и множество ярки цветове в сложна плетеница от стилизирани птици. Тялото отдолу беше слабо, с отпуснати гърди и корем. Устата й беше нацупена и гневна. Бледосините й очи, когато най-после се насочиха към Иста, горяха. Прогаряха.

Приближи се млад офицер на гърба на неспокоен кон. Дръпна здраво юздите и скочи до жената, като заряза поводите, които незабавно бяха поети от един войник, който притича да му помогне. Офицерът се взираше в Иста като зашеметен. Високият му чин личеше повече по златото и скъпоценните камъни, украсяващи сбруята на коня му, отколкото по украсата по собствените му дрехи, макар да носеше обточен със златен кант зелен шарф през гърдите си, избродиран с низ от бели пеликани в полет. Високите скули красяха хубаво, чувствително лице, а стегнато сплетените плитки грееха златни под ярките лъчи на слънцето. Душата му… се губеше в наситена виолетова омара, изпълваща тялото му.

„Имат магьосник“. Източникът на изблика от хаотична сила, която бе скъсала оста на фургона и избила задните му колела, вече не бе мистерия за вътрешния поглед на Иста — цветът в тялото му все още пулсираше и трептеше, сякаш в болезнена реакция или ехо от стореното. После демонската светлина започна да се свива пред очите й, да се отдръпва.

Пажът и придворната дама, вкопчили се един в друг, също се озоваха до Арис под заплахата на изтеглените мечове. Очите на марша се извърнаха за миг към тях, притвориха се сякаш в опит да ги поуспокоят и се върнаха към старицата и офицера. Илвин и войниците от ордена на Дъщерята не се виждаха никъде. Пръснали ли се бяха? Заловени? Посечени?

Иста си даде сметка за семплия си костюм за езда, без украса или други отличия за ранга й, за зачервеното си лице, потта и мръсотията. Познати варианти се занизаха през главата й. Щеше ли да може да мине за камериерка или слугиня? Да скрие от джоконците истинската си стойност и по-късно да избяга, възползвайки се от миг на разсеяност? Или рискуваше да я подхвърлят на войниците като евтино удоволствие, да я измъчват и зарежат като онази нещастна слугиня на богатата жена от Раума?

Офицерът-магьосник погледна към Горам и очите му за миг се разшириха, после се присвиха замислено. Дали пък… не го беше познал? Гледаше го замислено, но не и объркано. „Вижда осакатената душа на Горам. Но не е изненадан“. Погледът му се прехвърли върху Арис и този път устните му се разтвориха с искрено изумление.

— Майко, жената грее с ужасна светлина, а мъжът с нея е мъртъв! — каза той на рокнарийски на жената до себе си. Погледна отново към Иста, настойчиво, после уплашено, сякаш се чудеше дали страховитото чудо, поддържащо Арис, не е нейно дело. Сякаш се питаше дали не крие още такива ходещи мъртъвци, които всеки момент ще изникнат от пръстта под краката им.

„Това трябва да е самата вдовстваща княгиня Джоен“, разсъди с потрес Иста. „И княз Сордсо“. Стройният, изправил гръб млад мъж изобщо не приличаше на пияница. Но пък… Сордсо ли контролираше това бдително тяло? Светлината на демона, изглежда, бе взела изцяло връх. Той направи крачка назад. Жената го сграбчи за ръката и пръстите й се впиха жестоко в плътта му.

— Тя носи бог, свършено е с нас! — извика той с растящ ужас.

— Нищо подобно — изсъска жената в ухото му. — Само петна, нищо повече. Силата й стига само колкото да прелее малко светлина. Душата й е задръстена от белези и несигурност. Страхува се от теб.

Това поне беше вярно. Устата й беше пресъхнала, главата й пулсираше, имаше чувството, че я влачат мощни вълни в море от паника.

Сините очи на жената се присвиха, проблеснаха победоносно.

— Сордсо, погледни я! Това е самата Иста, точно както ни я описаха! Едната половина от това, за което дойдохме, ни падна право в ръцете! Това е дар от самите богове!

— Боли ме като я гледам!

— Не, тя е нищо. Можеш да я вземеш. Ще ти покажа. Вземи я сега! — Жената го разтърси силно за ръката. — Развали я. — Една от гърчещите се линии светлина, които извираха от корема й, набра блясък, засвети. Другият й край, видя Иста, свършваше в тялото на Сордсо като някаква неприлична пъпна връв.

Младият мъж облиза устни. Виолетовата светлина изпълни отново тялото му и набра сила. Той вдигна ръка, използвайки врасналите се навици на материята да насочи сила, която нямаше нищо общо с материалния свят. Лилаво ослепително сияние изригна от дланта му и се уви около Иста като дебела змия.

Коленете й поддадоха първи, сгънаха се под нея и тя падна в прахта. Напуканите корички на охлузванията й се отвориха окончателно и тя усети как кръвта прокапва и попива в разхлабените от потта и усилията превръзки. Гръбнакът й сякаш се разкачи, прешлен по прешлен, и тя се приведе безпомощно напред. Ужасни възли от непоносима болка се взривиха в раменете й, под лопатките. Едва не изпусна от контрол червата си, макар че това може да беше в резултат и от собствения й ужас. Зърна за миг лицето на Арис, устните му се разтвориха, очите му потъмняха объркано, когато тя се срина на земята без видима за обикновените очи причина. Ръцете й се протегнаха, търсейки опора, после и те станаха напълно безчувствени. Главата й натежа още повече и Иста едва успя да я обърне, така че бузата, а не отпусната й уста да посрещне сблъсъка с острите камъчета и прахта на пътя.

— Виждаш ли? Така ще преклонят глава пред нас цял Шалион и Ибра. — Гласът на Джоен тежеше от задоволство. Иста виждаше зелените й копринени пантофки, които се подаваха изпод полите й, виждаше и лъснатите ботуши на Сордсо. Ботушите помръднаха неспокойно. Замаяна и сякаш много отдалеч, Иста чуваше сподавените хлипове на Горам. За щастие, жалното цвилене на ранения кон бе спряло — сигурно някой милостив човек бе прерязал гърлото му. „Може би някой милостив човек ще пререже и моето“.

— Признавам — продължаваше гласът на княгиня Джоен някъде над Иста, — този, мъртвият, е загадка за мен… — Пантофките се провлачиха по чакъла по посока на Арис. Иста откри, че не е в състояние дори да изстене. Не можеше да мигне дори — капчица се отдели от единия й клепач и падна в прахта пред носа й.

Откъм склона над тях внезапно се чуха викове. Главата на Иста беше обърната в другата посока, към долината отвъд пътя. Зад и около нея се чу тропот на ботуши. Иззвънтя арбалет и тя затаи дъх от страх за Арис. Тропот на копита. На много копита, които трещяха, стържеха, плъзгаха се надолу по склона. Побъркан крясък на познат глас.

Сордсо ахна. Ботушите му изскърцаха по чакъла. Той изпъшка и зелените пантофки се люшнаха извън полезрението на Иста. Ботушите минаха тежко покрай лицето й. Някъде съвсем близо изхрущяха конски копита. Иста успя да завърти глава още малко. Конят на княза, натоварен с Джоен в многопластовата й рокля, тичаше в тръс нагоре по склона, воден от носач в зелено, който току поглеждаше уплашено през рамо.

Чу се тупване. Невидимата тежест, която притискаше Иста като огромна ръка към земята, намаля. Стърженето на извадения от ножницата на Сордсо меч преряза слуха й и тя се сви, после най-сетне обърна глава на другата страна. Неколцина стрелци си бяха позволили неблагоразумието да отделят за миг погледа си от Арис и сега маршът се биеше с тях. Няколко други бяха стреляли към височината и сега трескаво опъваха арбалетите си. Арис измъкна кинжал от ножницата на мъжа, с когото се боричкаше, и замахна точно навреме, за да парира удара на Сордсо. Удара със стомана. Виолетова светлина се сбираше в дланта на княза. Той я метна напред. Изгарящата лилава линия мина през тялото на Арис, без да го засегне, и потъна в пръстта зад него. Сордсо изписка изненадано и отскочи трескаво назад, когато ответният удар на кинжала едва не изби меча от ръката му. После побягна.

Заля ги лавина от коне. Джоконските стрелци изпопадаха под копитата им. Трещяха мечове, копия намираха целта си, забивани с ожесточение от крещящи мъже в сиво-златни табарди. Току пред лицето на Иста внезапно се материализираха конски копита с размера на чинии за супа и затанцуваха. Три от дългите конски крака бяха копринено бели, четвъртият — аленочервен от кръв.

— Доведох ви коня, който искахте — чу се гласът на Илвин, спокоен, ако не беше толкова задъхан. От другата страна на чиниите за супа друга четворка копита изтупкаха и се хлъзнаха. Той добави по-остро: — Богове пет! Ранена ли е?

— Омагьосана, струва ми се — отвърна задъхано Арис. Коленичи до Иста и я взе в хладните си, неживи, благословени ръце. Изправи се и я вдигна още по-нагоре, подаде я на брат си. Тя с тих стон се отпусна по корем в скута на Илвин.

Илвин изпсува и впи пръсти в едното й бедро през роклята да я задържи. Изрева през рамо към някого, не към Арис:

— Вземи Горам!

— Престрояват се! — изкрещя Арис. — Тръгвай! — Плесна белия кон по задницата, но и без това подканяне вече потегляха в галоп. Стрелнаха се по нанадолнището, далеч от пътя.

Източникът на кръвта подскачаше току под носа на Иста — грозна порезна рана напряко на десния хълбок на Перо; кървеше обилно. Земята се носеше шеметно под Иста. Конят се поколеба, тялото му се свиваше на възли; Илвин се наведе силно назад в седлото, ръката му стисна крака й като менгеме. Миг по-късно се плъзгаха право надолу по стръмния склон под дъжд от пръст и камъчета, предните крака на коня бяха изпружени напред, а широката му задница почти опираше в земята. Илвин изкрещя отново. Храстите я удряха през лицето. Малко да нарушаха крехкото равновесие и щяха да се затъркалят по нанадолнището сред пукот на изпотрошени кости и раздрана плът…

Безкрайното плъзгане най-после свърши, не с катастрофа, а със силен плясък в малката река, която прецапаха за нула време. Сега и други коне препускаха около тях. Илвин пусна изтръпналото й бедро и я плесна разсеяно по дупето.

Иста установи, че вече има известен контрол над тялото си, и изплю смесица от окървавена речна вода и пръст. Какво беше станало с княза-магьосник? Вниманието му явно бе отклонено изцяло от нея. „Засега“. За жалост, заедно с контрола се връщаше и усещането за телесните й функции.

— Май ще повърна — изломоти тя, забила нос в покрития с кървава пяна хълбок на Перо.

За един блажен миг спряха да се движат. Илвин се наведе, хвана я с дългите си ръце и я вдигна така, че да седне в скута му. Със сетни сили Иста уви ръце около слабия му, хлъзгав от пот кръст; гърдите му се надигаха трескаво, гълтайки жадно въздуха. Ленената си риза беше изгубил някъде по пътя заедно с вилата. Устата му беше окървавена. Тъмната му коса висеше рошава около лицето. Живото му тяло гореше от усилието. Но нямаше сериозни рани, увериха я ръцете й след бърза проверка.

Собствената му трепереща ръка се вдигна към лицето й и нежно избърса каквато там ужасна смес от конска кръв, пот и кал го покриваше.

— Скъпа Ис… царина, ранена ли сте?

— Не, кръвта е от бедния ви кон — увери го тя, досетила се, че именно кръвта го е разтревожила. — Само съм пораздрусана малко.

— Малко. Аха. — Веждите му се вдигнаха, а устните му се извиха отново в усмивка.

— Мисля, че ще ми излязат синини по корема от ездата.

— О. — Ръката му, с която я придържаше през корема, потри леко въпросното място, за неин ужас. — Съжалявам.

— Не се извинявайте. Какво ви е на устата? — Вдигна ръка и докосна с пръст устните му.

— Дръжка на копие.

— Ох.

— По-добре е от острието на копие, повярвайте ми. — Потеглиха отново напред. Той хвърли поглед през рамо. Движеха се по черен път, по-скоро пътека, която се нижеше по другия бряг на реката, срещуположно на главния път. Около тях яздеха войници в сиви табарди. — Времето не е подходящо за разходки извън крепостните стени. Джоконската колона, която застигнахме, е една от трите, които се придвижват в момента към замъка според докладите на патрулите ни. Не са забелязани обсадни машини в обозите им обаче. Ще можете ли да се държите за мен, ако препуснем в галоп?

— Разбира се. — Иста се поизправи и отмахна косата, която й влизаше в устата — не беше сигурна дали е нейна, или на Илвин. Усети мускулите на краката му да се стягат под нея и белият кон изведнъж препусна с дългата си, полюляваща се стъпка.

— Откъде намерихте войниците? — попита тя на пресекулки, прилепила се здраво към хлъзгавата му кожа, докато се тресеше върху гърба на препускащия кон.

— Вие ми ги изпратихте, за което искрено ви благодаря. Да не сте и пророчица освен другото? Срещнах ги на пътя, докато препусках към Порифорс да ги вдигна по тревога.

А. Ди Кабон бе изпълнил заповедите й значи. Малко беше подранил, но точно за това Иста не възнамеряваше да го гълчи.

— Просто проявих предпазливост. За разнообразие. Видяхте ли Лис и Катилара, и Фойкс? Опитахме се да ги пратим напред.

— Да, разминахме се, докато препускахме към билото, за да излезем във фланга на джоконската колона. Трябва вече да са на сигурно място зад крепостните стени. — Завъртя се да погледне през рамо, но не пришпори коня, по което Иста отсъди, че поне засега са се откачили от преследвачите си. Стъпката на страхотния им бял кон се скъсяваше, животното с мъка си поемаше дъх. Илвин го остави да намали до лек бяг.

— Какво стана на пътя? — попита той. — Какво ви повали така на земята? Магия, така ли?

— Магия, да. Изглежда, че Сордсо Пияницата се е превърнал в Сордсо Магьосника. Как се е сдобил с демона си не знам. Но съм съгласна с вас за едно — демонът на мъртвата му сестра трябва да знае. Ако се наложи да срещнем Сордсо в битка… всъщност демонската магия има ли обхват? Няма значение, ще попитам ди Кабон. Чудя се дали пък Фойкс не го е установил експериментално? Способен е да го направи.

— По думите му магьосниците са трима. Най-малко — каза Илвин. — Или поне толкова смята, че е усетил сред джоконските офицери.

— Какво? — Очите на Иста се разшириха. Спомни си за оплетените виолетови пипала, които се излъчваха от корема на вдовстващата княгиня Джоен като от змийско гнездо. Едното от тях без съмнение бе впило челюстите си в Сордсо. — В такъв случай може и да са повече от трима. — Десет? Двайсет?

— Видели сте и други магьосници?

— Видях нещо. Нещо много странно.

Той отново се извърна да хвърли поглед през рамо.

— Какво виждате сега? — попита Иста.

— Не и Арис, уви. Проклет да е този човек. Все той трябва да е последният. Хиляди пъти съм му казвал, че подобна безразсъдна смелост не подобава на един разумен командир. Макар че прави огромно впечатление на момчетата, признавам. Копелето ми е свидетел, даже на мен ми влияе, макар да съм наясно колко глупаво постъпва… Аха, идва. — Обърна се отново. Мрачна усмивка на временно облекчение издърпваше нагоре единия край на кървящата му уста. Отпусна юздите на Перо, който веднага забави ход, и се намръщи — конят определено куцаше. Но пък замък Порифорс надвисваше току над главите им. Неколцина закъснели бежанци се стичаха към градските порти откъм близките села. Виковете им звучаха напрегнато, но без следа от паника.

Арис ги застигна на гърба на джоконски кон, явно придобит от Илвин по същия начин като колекцията от мечове. Пажът му седеше зад него, блед като платно, и храбро не плачеше. Вътрешното зрение на Иста провери линията от блед душеплам, която се вливаше в сърцето на марша — очевидно Кати още бе жива, където и да се намираше понастоящем. Притокът не беше толкова буен като в началото, но все още се лееше изобилно.

Отдъхна си, като видя, че и Горам е тук, прилепил се като кърлеж към гърба на друг войник, също и изтормозената придворна дама на Катилара, придвижваща се по подобен начин на трети кон. Обоселия слуга не видя никъде. Арис поздрави небрежно брат си и сам бе поздравен небрежно. Очите му срещнаха Истините, мрачни и пълни с тревога.

— Време е да се прибираме — многозначително каза Илвин.

— По това няма да споря с теб — отвърна Арис.

— Добре.

Уморените им коне се изкатериха по тесния път към портата на замъка и влязоха в двора.

Лис се притече да поеме Иста, когато Илвин я смъкна внимателно от гърба на Перо. Фойкс също притича да й подаде ръка. Иста прие с благодарност предложената й помощ, защото противното би означавало да се срине безпомощно на земята.

— Царина, нека ви заведем в стаите ви… — започна той.

— Къде отнесохте лейди Катилара?

— В спалнята й. Жените се грижат за нея.

— Добре. Фойкс, намери ди Кабон и елате там, ще ви чакам. Тръгвай.

— Трябва да се погрижа за отбраната на замъка — каза Арис. — Ще дойда при вас веднага щом мога. Ако мога. Илвин?

Илвин тъкмо даваше указания на един коняр как да се погрижи за ранения му кон.

Погледът на Арис се плъзна за миг към вътрешния двор, където се намираха покоите на съпругата му.

— Направи каквото трябва.

— О, ами добре. — Илвин изкриви лице в гримаса и тръгна след Иста. Трескавата възбуда, вливала енергия в тялото му по време на сблъсъка, отминаваше. Докато минаваха под арката към двора с фонтана, той куцаше също като коня си, вдървен и посърнал.