Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paladin of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Рицарят на Шалион

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004 г.

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

ISBN: 954-585-557-6

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от ultimat
  3. — Добавяне на анотация
  4. — Добавяне
  5. — Корекция
  6. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Рицарят на Шалион от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Рицарят на Шалион
Paladin of Souls
АвторЛоис Бюджолд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПредходнаПроклятието на Шалион

„Рицарят на Шалион“ (на английски: Paladin of Souls) е фентъзи-роман на писателката Лоис Бюджолд. Романът е издаден през 2003 г. и през 2004 г. печели наградите Хюго за най-добър роман и Небюла за най-добър роман на изминалата година. Книгата е продължение на излязлата три години по-рано „Проклятието на Шалион“.

Сюжет

Действието в цялата книга се върти около царина Иста, майката на царина Изел. Историята на романа се развива 3 години след края на тази от „Проклятието на Шалион“. Наранена и разкъсвана от чувство за вина заради извършено от нея убийство в миналото, вдовицата Иста, решена да се измъкне от „затвора си“ в замъка на покойната си майка, решава да тръгне на поклонение в чест на боговете под фалшиво име. По пътя си тя среща много трудности и, водена от своите видения, отново става светец на боговете. Нападана от демони и магьосници, пленена от вражеска армия, на предела на силите си, тя среща любовта и успява да разтвори сърцето си за отдавна забравените сладости на живота. Това обаче разкрива загадката на магия поддържаща мъртвия жив, а живия – мъртъв. И така, в разгара на война между хора, богове и демони, Иста открива какво означава да живееш.

17.

Фойкс, явно разтревожен, опря лакти на парапета до Иста и се загледа след Арис.

— Забележителен човек — отбеляза той. — Ако целта на онази джоконска вещица е била да премахне Порифорс като стратегически обект от картата на Шалион, да парализира силата му на крепост… може и да я е постигнала отчасти въпреки провала на първоначалния си план. Да осакати такъв командир. Че и нещо по-лошо, да не дава Дъщерята.

Лис се приближи и се опря на парапета от другата страна на Иста. Челото й се навъси притеснено.

— Какво точно почувства от онзи демон, когато видя лейди Катилара в двора при портата? — попита Иста Фойкс.

Той сви рамене.

— Не мога да определя точно. Сякаш изведнъж… настръхнах. Обзе ме необяснимо безпокойство.

— Но не си го видял — вътре в душата й, като сянка?

— Не, царина. — Той се поколеба. — Вие виждате ли го?

— Да.

Той се окашля.

— А… моя виждате ли? — Потърка разсеяно корема си.

— Да. Прилича на меча сянка, която се крие в пещера. Говори ли ти?

— Не… не точно. Е, малко. Не с думи, но го усещам, ако стоя тихо и се съсредоточа. Сега е много по-спокоен и доволен, отколкото в началото. По-опитомен. — Ухили се накриво. — Уча го да прави разни номера, когато свещеният не ме тормози.

— Да, видях какво направи на пътя. Много умно от страна и на двама ви, но и много опасно. Имаш ли някаква представа какво или къде е бил, преди да намери теб?

— Мечка, която се е скитала в пущинака. Преди това птица, струва ми се, защото нито мечката, нито аз бихме могли да погледнем планините отвисоко, а сега имам такъв спомен. Малко неясен, но едва ли съм го сънувал. Помня и как гълтам огромни насекоми… Гадост, само дето не бяха гадост. Гадост! Преди това… не знам. Мисля, че не си спомня кога се е родил, точно както аз не пазя спомени от най-ранното си детство. Съществувал е, но е бил много глупав.

Иста се изправи и протегна схванатия си гръб.

— Когато се върнем в стаята на лорд Илвин, огледай слугата му, Горам. Смятам, че и той някога е носил демон, също като теб сега.

— Конярят е бил магьосник? Ха. Всъщност защо не? Щом един демон може да се всели в мечка, защо да не се всели и в простоват човек?

— Не мисля, че винаги е бил толкова простоват. Подозирам, че навремето може да е бил кавалерийски офицер в армията на царин Орико, преди да го пленят и да го продадат в робство, след като никой не е платил откупа за него. Добре огледай Горам, Фойкс. Той може да ти бъде огледало.

— Ясно — промълви Фойкс и сгърби леко рамене. Лис се навъси още повече.

След малко резбованата врата се отвори и Горам им махна да влязат. Чаршафите бяха сменени, окървавената ленена роба беше изчезнала някъде и Илвин беше облечен като за пред хора, с туниката и панталоните си, косата му бе вързана на тила. Иста се зарадва, без да й е съвсем ясно защо, че са го пременили така за пред придружителите й. Горам й премести стола и като не преставаше да се кланя, й помогна да седне до леглото на Илвин.

Ди Кабон й докладва с развълнуван шепот:

— Току-що видях как раните се затвориха. Невероятно.

Лорд Илвин потърка внимателно дясното си рамо и се усмихна на Иста.

— Изглежда, съм пропуснал интересна сутрин, царина, само дето не съм я пропуснал докрай. Просветен ди Кабон ми разказа за опасната си езда. Радвам се, че хората ви се върнаха при вас. Дано сега сте по-спокойна.

— Много по-спокойна.

Ди Кабон седна на високото столче откъм краката на болния, което си беше рискована позиция за възедрото му тяло. Иста представи Фойкс на лорд Илвин и разказа накратко за срещата му с мечката, като един вид обяснение за изпълнението му на пътя. Горам пристъпяше от крак на крак от другата страна на леглото и пъхаше хапки в устата на Илвин, докато той слушаше царината.

После Илвин се намръщи, бутна ръката с поредната хапка хляб и каза:

— Присъствието на нападателен джоконски отряд толкова близо до Порифорс говори или за млад джоконски благородник с гореща кръв, който си търси забавления, или за по-голяма войска, която се движи след отряда. Какво донасят съгледвачите ни?

— Още не са се върнали — каза Иста. — Лорд Арис каза, че се подготвят и че е пратил хора да предупредят отдалечените села.

— Добре. — Илвин се облегна на възглавниците си. — Петимата богове да са ми на помощ, дните се изнизват покрай мен като часове. Какво ли не бих дал да съм там сега!

Тя добави:

— Казах на брат ви да си сложи ризницата.

— А — каза той. — Да. — Стисна устни и лявата му ръка отново се вдигна към странната рана на рамото му. Той впери поглед в краката си, потънал в кой знае какви мисли. Иста се запита дали и неговият ум не обикаля шеметно в кръг като нейния.

Пое си дълбоко дъх.

— Горам.

Той застина с лъжица в ръката.

— Милейди?

— Ходил ли си някога в Раума?

Той примигна недоумяващо.

— Не го знам туй място.

— Това е град в Ибра.

Той поклати глава.

— Бяхме във война с Ибра. Нали? Знам, че съм бил в Хамавик — каза той като един вид компенсация. — Лорд Илвин ме намери там.

— По душата ти има белези от демон, ужасни белези. Но от друга страна… ако си бил магьосник по време на пленничеството си и си разполагал с възможностите на един демон, би трябвало да си се измъкнал някак или поне да си облекчил съдбата си.

Горам, изглежда, се уплаши, сякаш го бяха порицали за някакъв пропуск.

Иста протегна ръка да го успокои и продължи:

— Има… твърде много демони на свобода. Като нашествие, или епидемия, предизвикана незнайно от какво, така каза свещеният, нали, просветени?

Ди Кабон потърка тлъстата си брадичка.

— На такова започва да прилича, да.

— Храмът води ли някаква сметка на местата, където са наблюдавани тези явления? От едно място ли идват, или едновременно от различни места?

Дебелото му лице застина в размисъл.

— Нямам пълна информация, но от онова, което съм чул, наистина изглежда, че повечето са на север.

— Хм. — Иста отново размърда схванатите си рамене. — Лорд Илвин, ди Кабон ми каза и друго — че свещената на Копелето в Раума е била светица на неговия орден, надарена със способността да извлича демони от гостоприемниците им и да ги връща, по някакъв чудодеен начин, при бога. Джоконците са я убили.

Илвин издиша през стиснати устни.

— Това е твърде неприятна загуба, точно сега.

— Да. Иначе той е щял да завлече Фойкс право при нея, вместо да идват тук. Сега обаче започвам да се чудя дали не се касае за нещо повече от обикновена злощастна случайност. Когато яздех като пленничка в обоза на джоконците, видях нещо странно. Един висш офицер, може би самият им командир, яздеше с нас, завързан за седлото си като пленник или като тежко ранен човек. Лицето му беше отпуснато… лигавеше се и бръщолевеше нещо, без думи, а от време на време викаше, сякаш от страх, или хлипаше. Реших, че сигурно са го ударили по главата и е пострадал разсъдъкът му, но пък не беше превързан, нито кървеше. Сега се чудя, дали ако тогава разполагах с вътрешното си зрение… какви ли пукнатини бих съзряла в душата му.

Илвин примигна при тази страховита словесна картина. Мислите му прескочиха напред към извода, който Иста още не бе изрекла на глас.

— Възможно ли е и той да е бил магьосник на служба на Джокона, как мислите? И е командвал колоната.

— Възможно е. Ами ако светицата от Раума не е загинала без борба или съвсем напразно? Ами ако именно тя е изтръгнала из корен демоничните му сили, преди насилието да я надвие? Нима и ние, в началото на една кампания, не подпалваме реколтата на враговете, не запълваме с пръст кладенците им, не ги лишаваме от ресурси? Според мен една светица, която може да прогонва демони по своя воля, би била мощен ресурс срещу враг, който разчита именно на такива магьосници, ако сме прави в предположенията си. Знаем за двама, а може да има и повече. Онзи ден ме попитахте защо точно Раума. Ами ако убийството на светицата, което сметнахме за инцидентно зло, съпътстващо нахлуването, всъщност е било основната му цел?

— Но демоните трудно се сработват — възрази ди Кабон. — Един магьосник с висок ранг в джоконския двор би могъл да стори големи злини, ако е зъл по природа. Е, както и от лоялност — призна той. — Към Джокона, имам предвид. Но да свика и оглави легион от демони — това е по силите единствено на Копелето. Немислимо високомерие за един човек, и два пъти повече за квадрианец. Освен това такава една концентрация на демони би породила хаос, който няма как да се скрие.

— Границите се готвят за война — каза Иста. — По-голям хаос от този трудно мога да си представя. — Потри челото си. — Лорд Илвин, предполагам добре познавате двора на Джокона. Разкажете ми за него. Какво представляват главните съветници и командири на княз Сордсо?

Той я изгледа с подновен интерес.

— В голямата си част са хора от по-старото поколение, които Сордсо наследи от баща си. Първият му канцлер беше негов чичо, той почина. Настоящият му генерал заема този пост от години. Личните приятелчета на Сордсо са значително по-млади, но засега не му се е удало да назначи никого от тях на влиятелни позиции. Много е рано да се каже дали някой от тях ще се окаже подходящ за война или държавно управление, макар че тези постове, изглежда, се раздават предимно на богаташки синчета, които не са имали възможност или желание да усвоят друга професия. Двамата с Арис често сме си говорили кои ще се придвижат нагоре, когато старата гвардия най-после започне да измира. А, да не забравяме и майка му, княгиня Джоен — вдовстващата княгиня Джоен. Беше регент на Сордсо, заедно с чичо му и генерала, докато князът навърши пълнолетие. Исках да си пробваме късмета, когато тя пое юздите преди няколко години, но Арис изведнъж бе обзет от пристъп на уважение към пола и вдовството й. Пък и точно тогава бяхме в разгара на кризата, която завърши с болестта и кончината на царин Орико, и се бояхме, че Кардегос може би не ще успее да ни спаси от грешките ни. Или още по-лошо, не ще успее да подкрепи една наша победа.

— Разкажете ми повече за Джоен — бавно рече Иста. — Срещали ли сте се с нея? Ако Умерю се бе придържала към първоначалния си план, тя можеше да ви стане тъща.

— Ужас. Дори фактът, че недостатък от такъв мащаб не ме е притеснил навремето, е достатъчен знак за могъществото на Умерю. Никога не съм се срещал с Джоен лице в лице. Тя е десетина или петнайсет години по-голяма от мен и по времето, когато бях възмъжал достатъчно, за да се замисля за политиката на княжеството, тя вече бе слязла от сцената, заменяйки я с женските покои. Бих казал, че тя е княгинята с най-много, почти непрекъснати бременности в най-новата история на Джокона — определено изпълни своя дълг към съпруга си. Макар да нямаше голям късмет с децата си, въпреки всичките си усилия. От десетината или повече, само три бяха момчета и две от тях починаха съвсем малки. Няколко помятания и мъртвородени бебета, ако не се лъжа. Седем момичета доживяха да се омъжат — Сордсо има родствени връзки из всичките пет княжества. О, освен това е пряка потомка на Златния генерал. Компенсация за разочарованието й от собствения й съпруг и син, предполагам, или пък е причината за него, не знам.

Златния генерал, Рокнарийския лъв. За известно време, през управлението на царин Фонса, прочутият квадриански водач се бе опитал да обедини петте княжества, за пръв път от векове, и да помете като приливна вълна отслабените квинтариански царства. Ала бе умрял без време, трийсетгодишен, унищожен от застаряващия царин Фонса, посредством магия за смърт, в една нощ на възвишена саможертва. Ритуалът бе убил и двамата водачи и бе спасил Шалион от рокнарийската угроза, но едновременно с това бе причинил излив на сила, проклятие, което бе преследвало наследниците на Фонса до дните на Иста, че и след това. Златния генерал бе оставил след себе си само подновено политическо безредие в княжествата, както и няколко невръстни деца, от които Джоен беше най-малката.

Нищо чудно да е пораснала с мисълта, че баща й е трагично загинал герой. Но ако не е могла да тръгне по великите стъпки на баща си, възпрепятствана от пола си, който не й е позволявал да участва на военната и политическата сцена, дали не би се опитала да го възкреси в свой син? Всички онези бременности… Иста, която бе преживяла едва две, добре знаеше колко изтощителни могат да бъдат за тялото и живеца на една жена.

Намръщи се замислено.

— Постоянно се сещам за онова, което каза Катиният демон. „Тя идва“, сякаш това е събитие от изключителна важност. Първоначално реших, че има предвид мен, защото фактът, че съм докосната от бог, изглежда, притеснява сериозно демоните, но… аз не идвах. Вече бях пристигнала. Така че няма смисъл.

Илвин отбеляза замислено:

— Ако някой в двора на Джокона наистина се е забъркал с магьосничество с цел да нападне Шалион, бих казал, че не се справя особено добре. И двамата му агенти-демони — и Умерю, и командирът на колоната — се провалиха още при първите си изпитания, ако сте права в предположенията си.

— Може би — каза Иста. — Но не и без да са приближили Джокона към крайната й цел. Светицата от Раума е мъртва, а Порифорс… си има други грижи, които го отвличат от защитата на границата.

При последните й думи той вдигна рязко поглед.

— Арис все още ни води… нали?

— Засега. Но е явно, че резервите му се изчерпват.

Това, изглежда, подсети Илвин за собствените му резерви, защото той даде знак на Горам и послушно задъвка нова хапка хляб. Лицето му се изкриви от дълбок размисъл. Той преглътна и каза:

— Сега се сещам, че всъщност разполагаме с някой, който трябва да знае всичко за джоконските планове, ако има такива, и кой точно от двора на Сордсо стои зад тях. Самият демон. Трябва пак да го разпитаме. По-решително. — И добави: — Може би ще е по-добре, ако този път Арис не присъства на разпита.

— Аз… разбирам какво имате предвид. Тук? Да кажем, утре?

— Ако може да се уреди. Не знам дали Кати ще се навие, без Арис да я убеди.

— Ще трябва да я накараме — каза Иста.

— Тази част по принуда я оставям на вас.

С известно облекчение, ако правилно бе доловила Иста.

— Въпросът е дали в лицето на тези двамата Джокона е загубила всичките си магьосници, или има и други? — каза тя. — Ако всички стихийни създания, открити напоследък в Шалион, са се изгубили или са избягали от един и същи източник, още колко са били заловени целенасочено? И как? Може би тези двамата са били пожертвани, както командир, разполагащ с много хора, би изпратил неколцина с рискована задача, знаейки, че ще понесе загуби, които обаче не ще надвишават постигнатото. Но не и ако разполага с малцина. Освен ако не е на границата на отчаянието… — Потропа с пръсти по страничната облегалка на стола. — Не, не може да е Джоен. Не би въдворила демон в собствената си дъщеря. — Погледна към Горам. — Освен ако е била ужасно невежа по отношение на природата и въздействието им, а в този случай не виждам как би могла да контролира и един магьосник, какво остава за повече.

Илвин й хвърли неразгадаем поглед.

— Вие много обичате дъщеря си, доколкото разбирам.

— Кой не би я обичал? — Усмивката на Иста се смекчи. — Тя е ясната звезда на Шалион. Което надхвърля и най-големите ми надежди и заслуги, защото не бях в състояние да сторя много за нея през всичките онези мрачни години.

— Хм. — Той й се усмихна любопитно. — А казахте, че не сте обичали никого достатъчно, за да се замисляте за надеждата, която ни обещават небесата.

Тя махна лекичко с ръка.

— Мисля, че е възможно боговете да ни дават деца, за да ни покажат какво представлява истинската обич, така че да сме подготвени за Тяхната компания, когато ни дойде времето. Урок за онези от нас, чиито сърца са твърде лениви и инертни, за да се научат по друг начин.

— Инертни? Или просто…

Въжето от бял огън започваше да изтънява; ръката му се отпусна безсилно върху завивката. Горам погледна тревожно недоядената храна на подноса. Илвин се отпусна назад, очите му се затваряха и Иста изскърца със зъби, вбесена от собствената си нерешителност. Имаше нужда от острия ум на Илвин в борбата си срещу загадката, но тялото на Арис им бе не по-малко необходимо днес. Искаше й се да бе зима, така че да открадне още някой и друг час за Илвин. Но беше твърде горещо и маршът щеше да започне да гние, ако енергията на брат му не бъдеше пренасочена още сега.

— Елате пак, сияйна Иста — прошепна едва чуто той. — Доведете Кати…

„Отиде си“. Беше все едно умира пред очите й, всеки ден. Не искаше да свиква с това.

 

 

Иста поспря при стълбите към каменния двор.

— Просветени, моля, последвайте ме. Трябва да поговорим.

— А аз, царина? — с надежда попита Лис.

— Ти… свободна си да си починеш, стига да не се отдалечаваш много.

Разбрала намека, Лис се отправи към една пейка в другия край на двора. След миг на колебание Фойкс тръгна след нея — не изглеждаше недоволен от така стеклите се обстоятелства. Сбраха глави веднага щом седнаха.

Иста поведе ди Кабон към пейката под сянката на галерията и му даде знак да седне. Той се отпусна с уморено сумтене. Дните на усилна езда и силни вълнения си бяха казали думата — петносаната му бяла роба висеше като на закачалка, а на колана му бяха пробити няколко нови дупки. Иста добре помнеше огромната коремна обиколка и пищната плът на бога в заетото насън тяло на ди Кабон и, като цяло, изпосталялата снага на свещения я изпълваше по-скоро с лоши предчувствия.

Седна до него и подхвана:

— Каза, че си видял с очите си прогонването на стихийно създание, когато демонът в онзи пор е бил отпратен от света на живите. Как точно стана това? Какво видя?

Той сви тлъстите си рамене.

— Нямаше кой знае какво за гледане. Архисвещеният на Тарион ме заведе в храмовата болница при свещената, която се бе нагърбила с тази задача. Много стара жена, крехка като хартия. Имаше вид, сякаш всеки момент ще напусне белия свят. Светът на материята предлага толкова много наслади — да се умориш от него ми се струва неблагодарно, но тя ми каза, че е погълнала цялата полагаща й се болка и с нетърпение чака да се пресели на по-добър банкет. Искрено се стремеше към своя бог, така, както уморен пътник се стреми към леглото си.

— Един мой познат с мистична нагласа и познания веднъж ми каза, че при крайно необичайни обстоятелства е видял как умиращите души се издигат като цветя в градината на богинята. Само че той беше посветен на Пролетната дама. Предполагам, че всеки бог си има различна метафора — хубави животни за Сина на есента, така съм чувала, силни мъже и красиви жени за Бащата и Майката. За Копелето… какво?

— Приема ни такива, каквито сме. Надявам се.

— Хм.

— Но на първия ви въпрос — продължи ди Кабон, — не, нямаше никакви специални ритуали и дори молитви. Свещената каза, че нямала нужда от тях. Понеже тя беше умиращата, не исках да споря с нея. Попитах я какво е да умираш. Изгледа ме особено изпод вежди и ми се тросна, че когато разберяла със сигурност, щяла да ме уведоми. В този момент архисвещеният ми даде знак да прережа гърлото на пора, което и направих, в един леген. Старата жена въздъхна, после изсумтя, сякаш й бяха задали още някой глупав въпрос като моя, който ние не сме чули. После… спря. Нужен й бе само миг да премине от живота към смъртта, но не можеше да има съмнение. Не беше сън. Остана само празна черупка. И това беше всичко. Като се изключи очистването след това.

— Не е… не ми помагаш особено — въздъхна Иста.

— Това видях. Подозирам, че тя е видяла повече. Но нямам представа какво точно.

— В моя сън — онзи, в който се появи и ти, — богът ме целуна два пъти. Първия път по челото — тя докосна с ръка мястото, — както Майка му го направи веднъж преди години, така че знаех какво означава целувката — дарът на второто зрение, способността да виждам света на духовете директно, така, както го виждат боговете, защото и преди съм го получавала. После обаче той ме целуна още веднъж, по… в… устата. Дълбоко и крайно смущаващо. Просветени, кажи ми какво означаваше онази втора целувка? Трябва да знаеш, нали беше там.

Той преглътна и се изчерви.

— Царина, представа си нямам. Устата наистина е личната теологична точка и символ на Копелето, също като палците на ръцете. Той не ви ли подсказа и по някакъв друг начин, чрез нещо друго освен чрез моето присъствие?

Тя поклати глава.

— На следващия ден Горам, въобразил си, че една царина — пък била тя и само вдовстваща — би могла да развали направеното от една княгиня, ме помоли да целуна господаря му. За един миг на въодушевление реших, че съм разбулила загадката — че това ще е целувка на живота, точно като в детските приказки. Но не се получи. Нито с Илвин, нито с лорд Арис, когато го изпробвах и върху него малко по-късно. Реших да прекратя по-нататъшните практически изпитания на теорията си и толкова по-добре, иначе репутацията ми щеше да пострада тежко. Целувката явно бе нещо друго, друга някаква дарба или тегоба.

Иста си пое дъх.

— Изправена съм пред троен възел. Два от възлите могат да бъдат разхлабени едновременно — ако открия начин да прогоня демона на Катилара, Илвин ще се върне към нормалния живот, а маршезата ще е свободна. Но каква надежда би могло да има за Арис тогава? Видях душата му, просветени. Със сигурност е изгубена, освен ако вътрешните ми очи не са напълно слепи. Достатъчно лошо би било да довършим смъртта му и да го изгубим за неговия бог. Още по-лошо би било да удължим проклятието му и да го обречем на окончателна празнота.

— Аз… хм… знам, че някои души, след особено неочаквана и жестока смърт, са оставали в света на живите няколко дни, а после, с помощта на церемониите и молитвите при погребението, са поемали по пътя си. Промъквали са се през портите на смъртта преди те да са се затворили докрай.

— Това означава ли, че ритуалите на Храма биха му помогнали да открие пътя си към своя бог? — Смущаваща представа беше това: щеше ли Арис да отиде на собственото си погребение и чинно да легне в ковчега?

Ди Кабон изкриви лице в гримаса.

— Три месеца ми се струват твърде голямо закъснение. Изборът е изпитанието за всички, попаднали в капана на времето; и този избор е последният, който времето ни налага. Ако неговият момент да вземе решение все още не е отминал, поради някакъв телесен навик, ще го разберете ли с помощта на вътрешното си зрение?

— Да — тихо каза Иста. — Възможно е. Но аз искам друг отговор. Този не ми харесва. Хранех надежди за онази целувка, но тя се провали.

Той се почеса озадачено по носа.

— Казахте, че богът е разговарял с вас. Какво ви каза?

— Че съм изпратена тук в отговор на нечии молитви, сред тях и тези на Илвин най-вероятно. Копелето ме предизвика, в името на собствения ми забравен от боговете мъртъв син, да не отвръщам лице. — Тя се смръщи гневно при спомена за това и ди Кабон се отмести леко встрани. — Попитах го, след като са ми отнели Теидез, какво биха могли да ми предложат боговете в замяна. Работа, отговори ми той. Ласкателствата му бяха накичени с дразнещи комплименти, които биха осигурили на обикновен ухажор най-краткия път до най-близката кална локва, сподирян от ритниците на слугите ми. Целувката, която положи на челото ми, гореше като дамга. Целувката в устата — тук тя се поколеба, после продължи упорито — ме възбуди, като да бях влюбена глупачка, каквато със сигурност не съм.

Ди Кабон се измести още малко встрани, като се усмихваше хем нервно, хем успокоително и махаше хем в съгласие, хем възмутено, докато ръцете му не заприличаха на плавници.

— Така е, така е, царина. Никой не би си и помислил обратното.

Тя го изгледа страшно, после продължи:

— После изчезна и те остави теб да му сърбаш попарата. Образно казано. Ако това е предсказание, то не предвещава нищо добро за теб, просветени.

Той направи бързешката свещения знак.

— Така е, така е. Хм. Щом първата целувка е била духовен дар, такава трябва да е била и втората. Да, това го разбирам съвсем ясно.

— Да, само че той не го каза изрично. Копеле. Една от малките му шегички, изглежда.

Ди Кабон вдигна поглед, сякаш се опитваше да прецени дали това е молитва, или възклицание, отсъди правилно и си пое дъх, подреждайки мислите си.

— Така. Само че всъщност го е казал. Казал е „работа“. Ако звучи като шега, то не ще да е била от смешните. — Добави по-предпазливо: — Изглежда, пак са ви направили светица, искате или не.

— О, аз все още мога да се отметна. — Тя свъси чело. — Всички сме такива, между другото. Хибриди, направени от материя и дух. Достъп на боговете към света на материята, която другояче е недостъпна за тях. Врати. Той чука на моята врата и моли да го пусна. Пуска ми език като любовник, имитирайки с горната част онова, което желае долната. Милиони пъти е по-сложен и от най-сложния любовник, а иска да се открия пред него и да се предам, сякаш е такъв. И ако искаш да знаеш, изборът му на метафори ме изпълва с презрение!

Ди Кабон пак заразмахва трескаво ръце. Прииска й се да го ухапе.

— Вие сте непревземаема крепост, така е!

Иста заглуши напиращото в гърлото й ръмжене и се засрами, че е позволила яростта, която изпитваше към бога на ди Кабон, да се излее върху скромната му глава.

— Ако не знаеш другата половина на загадката, защо си тук тогава?

— Царина, не знам! — Той се поколеба. — Утрото е по-мъдро от вечерта, казват хората. — Сви се под гневния й поглед и опита отново: — Обещавам да помисля.

— Направи го.

В другия край на двора Фойкс и Лис вече седяха по-близо един до друг. Фойкс бе хванал ръката на момичето, което не бързаше да си я прибере, и говореше нещо сериозно, забил поглед надолу. Тя го слушаше, по преценка на Иста, с твърде доверчиво изражение. Иста се изправи рязко и я повика при себе си. Наложи се да извика два пъти, докато й привлече вниманието. Лис скочи смутено, но усмивката остана да витае на лицето й като парфюм във въздуха.

 

 

Лейди Катилара, в отчаян опит да поддържа ролята са на домакиня пред новите си гости, организира вечеря в стаята, където бе забавлявала Иста заедно с придворните си дами втората вечер след пристигането й. Арис отново беше извън замъка. От офицерите му присъстваха само малцина, а дори и те по-скоро се възползваха от възможността да хапнат набързо, отколкото да се правят на кавалери. Катилара бе настанила Фойкс колкото се може по-далеч от себе си на високата маса, като се имаше предвид, че сега, като капитан на ескорта, му се падаше място от едната страна на Иста. Въпреки разстоянието за Иста не остана скрито тайното напрежение между двамата по време на цялата вечеря. Напрежение, което не вещаеше нищо добро.

Макар и изнервен, просветен ди Кабон прочете молитвите с достойна за възхищение дискретност, без да уточнява излишно молбата си за божия благословия. Разговорите, които бяха подети, докато прислугата сервираше ястията, вървяха трудно и на пресекулки. Свещеният се спаси от необходимостта да участва в тях, като се отдаде на усърдно дъвчене. Което не му пречеше да слуша внимателно обаче, както одобрително забеляза Иста.

Един от висшите офицери на Арис седеше отдясно на Иста. Беше учтив, рангът й явно не го изпълваше с излишно страхопочитание, но мислите му, изглежда, бяха заети с друго. След няколко лишени от въображение реплики за храната и виното той внезапно й каза:

— Господарят каза, че е много болен. Вие знаете ли за това?

— Да. Знам. Говорихме.

— Вярно, забелязал бях, че е блед и че не се храни добре, нито спи достатъчно, но не очаквах… ако е толкова болен, не трябва ли да почива? — Погледна към Катилара, сякаш обмисляше потенциален съюз срещу неразумния си командир, за негово добро.

— Почивката няма да облекчи страданието му — каза Иста.

— Боя се, че толкова езда в това горещо време ще влоши състоянието му.

— Не виждам как би могла.

Катилара, вляво от Иста, я изгледа гневно.

— Не знаех, че сте лечителка, царина… — Офицерът не довърши изречението си, сякаш я подканяше да обясни.

— Не съм. Уви.

— Точно обратното — с негодувание измърмори Катилара.

Офицерът примигна смутено, но накрая, изглежда, схвана, че е по-добре да зареже тази тема, която очевидно бе твърде неприятна за маршезата.

— Разбойници от княжествата рядко се появяват толкова близо до Порифорс, царина, уверявам ви. Но тази сутрин добре ги сдъвкахме и не вярвам да опитат отново.

— На мен не ми се сториха обикновени разбойници — каза Иста. — По-скоро част от войска, ако се съди по табардите им, макар че и истинските разбойници едва ли биха се поколебали да използват подобна дегизировка, предполагам. Дали Сордсо Пияницата внезапно е развил военни амбиции, или някой друг от двора му е решил да изпробва защитата ви, как мислите?

— Никога не бих си го помислил за Сордсо, но е вярно, или поне така се говори, че след трагичната смърт на сестра му Умерю той много се бил променил. Ще трябва да му измислим друг прякор, ако продължава в същия дух.

— О?

Окуражен по този начин, офицерът охотно подхвана клюки за друг двор, което явно бе по-безопасно, отколкото да обсъжда събитията в своя.

— Казват, че внезапно се загрижил за армията си, като никога преди. И че се е отказал от пиенето. И че изгонил всичките си предишни приятелчета. Освен това съвсем неочаквано се бил оженил, за наследница на Бораснен. И си взел две официални метреси, които рокнарийците наричат съпруги, за да спестят на децата им клеймото на незаконородени. Не знам защо се е разбързал така — за никого не е тайна, че съветниците му от години го притискат да се ожени. Направо нов човек. Да не споменавам невижданата му досега енергичност, макар че новите съпруги вероятно ще се погрижат за това. Колкото до нас, ние горещо се надяваме тази неочаквана активност от негова страна да не продължи дълго. Поезията му никак не беше лоша, жалко ще е, ако го загубим като поет. — Той се усмихна за миг.

Иста вдигна вежди.

— Това доста се различава от онова, което ми каза за княза лорд Илвин, но пък той не е имал възможност да следи събитията в Джокона или където и да било другаде през последните месеци.

Офицерът извърна рязко глава към нея.

— Илвин ви е казал… той говори ли вече? Разговарял ли е с вас, царина? О, това е обнадеждаваща новина!

Иста хвърли поглед към Катилара, която слушаше със стиснати зъби.

— Идва за кратко в съзнание. Разговарям с него почти всеки ден, откакто съм тук. Няма съмнение, че умът му е непокътнат, но иначе все още е много слаб. Опасявам се, че все още не е извън опасност. — И на свой ред изгледа гневно Катилара.

— Така е… но… бояхме се, че завинаги сме изгубили ума му, когато не се събуди. Ум като неговия би бил огромна загуба за Порифорс, точно колкото силата на Арис… би била. — Зърна смръщената физиономия на Катилара и прикри смущението си с голяма хапка, после с още една.

Вечерята, която си бе изпитание за повечето присъстващи, не се проточи непоносимо — изслушаха само кратка музикална програма и се разотидоха. Ди Кабон се оттегли в стаята си за заслужена и дълго отлагана почивка, а Фойкс тръгна с офицера на Арис да види каква помощ би могла да окаже на Порифорс малката му войска в замяна на гостоприемството. Както и, ако Иста не грешеше в преценката за младия си капитан, да изтръгне незабелязано голяма част от нужната му информация относно защитния потенциал на замъка и обитателите му. Следващото му писмо до Кардегос най-вероятно щеше да е от строго информативен характер. Запита се дали ще признае на канцлер ди Казарил за новия си домашен любимец, или този пропуск ще е умело прикрит зад изобилието от други сведения.