Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (9)

9.

Иста стискаше здраво лакътя на Ферда, докато той я водеше през отъпканата трева и я заливаше ентусиазирано с подробности за тазсутрешната битка, така както той я бе видял от по-предното си място в колоната. Тя едва успяваше да осмисли едно от всеки три изречения, но разбра, че Ферда е дълбоко впечатлен от бойните умения на Арис ди Лютез. Поляната се разлюля пред очите й. Имаше чувството, че главата й не е закрепена много добре за врата и току мени размера си. Очите й пулсираха, а колкото до краката й…

— Ферда — тихо го прекъсна тя.

— Да, царина?

— Искам… малко хляб и да легна някъде.

— Този войнишки лагер не е подходящо място, където да си починете…

— Хляб. И да легна някъде, където и да е.

— Може би ще намеря някакви жени, които да ви обслужат, но те няма да са на нивото, с което сте свикнали…

— И твоето одеяло ще свърши работа.

— Царина, аз…

— Ако веднага не ми осигуриш място да си легна, ще седна на земята и ще се разрева. Действай.

Тази заплаха, изречена със зловещо спокоен тон, изглежда, най-после стигна до съзнанието му — или поне той спря да се притеснява за всички неща, които смяташе, че трябва да й бъдат осигурени, но нямаше откъде, и й осигури онова, което тя искаше и което имаше откъде. Заведе я при офицерските шатри под дърветата, избра една напосоки, мушна глава вътре и я въведе. Беше топло и задушно, миришеше на плесен, на мъже, кожа, коне, на смазка за мечове и ризници. Имаше и едно одеяло. Тя легна на него, както си беше с ботушите, окървавената пола и всичко.

След няколко минути Ферда се върна с комат черен хляб. Тя вдигна едната си ръка, махна му едва-едва и той тикна хляба в шепата й. Иста задъвка сънено. Когато се върнеше собственикът на шатрата… някой друг можеше да се оправи с това. Фойкс би могъл да го убеди, че това посегателство над собствеността му всъщност е чест, която следва да се оцени най-високо, но сигурно и Ферда можеше да се справи долу-горе толкова добре. Притесняваше се за Фойкс и ди Кабон. Още ли скитаха някъде из пущинака? Лис явно бе избягала и бе стигнала до Маради, но какво ли бе направила след това? И… и…

Тя с мъка отвори залепналите си очи и погледна нагоре. Точици светлина блещукаха през грубо тъкания плат на шатрата и намигаха, когато ветрецът раздвижеше листата над нея. Тялото й беше като газено от мечка, а главата я болеше. Наполовина изяденото парче хляб си лежеше там, където бе паднало от ръката й. Следобед? Ако се съдеше по светлината и по мехура й, не по-късно.

Нечий притеснен женски глас прошепна:

— Милейди? Будна ли сте?

Тя изпъшка, обърна се и видя, че Ферда или някой друг все пак й е намерил придворни дами. Две жени с грубоват вид, от онези, които следват всеки войнишки поход, и спретната жена в зеленото на дякон-лечител от ордена на Майката я чакаха да се събуди. Оказа се, че лечителката била мобилизирана от най-близкия град по молба на един от куриерите на марша. Не след дълго трите жени доказаха, че имат повече практически умения, взаимно допълващи се, от цялата армия високопоставени дами във Валенда, които доскоро тормозеха Иста с услугите си.

Ферда или някой от неговите хора бяха открили сред рокнарийската плячка повечето й дрехи, които сега чакаха на спретната купчинка на съседното одеяло. Изобилие от вода за миене, клечки за зъби, кръвоспиращ билков мехлем, други церове и нови превръзки, щателно разресване и сплитане на чорлавата й коса, почти чисти дрехи — когато изкуцука от шатрата под свечеряващата се светлина, опряна на ръката на лечителката, Иста се чувстваше ако не царствена, то поне женствена отново.

Лагерът беше тих, но не изоставен. Малки групи мъже идваха и си отиваха по тайнствени задачи, каквито възникваха след всяко сражение. Изглежда, никой не бързаше да я натовари на гърба на поредния кон, което й спести пристъп на истерия, с която не би имала силите да се справи. Можеше да е единствено благодарна. Няколко измити и стегнати, макар и измъчени на вид мъже от ескорта й си бяха напалили собствен лагерен огън в горичката и бяха взели назаем няколко от готвачките, които следваха войската на марша. Поканиха я да седне на един изправен пън, набързо издялан във формата на стол и грижливо тапициран със сгънати одеяла. От този импровизиран трон тя лениво наблюдаваше как се приготвя вечерята за нейните хора. Прати лечителката да се погрижи за онези от мъжете, които още не бяха прегледани, ако имаше такива. За щастие, жената се върна скоро. По някое време се появи и Ферда. Изглежда, и той бе успял да си открадне малко сън, с облекчение забеляза Иста, макар и недостатъчно.

Когато Арис ди Лютез дойде, яхнал коня си, придружен от десетина офицери и стражи, от огъня вече се издигаше ароматен дим. Приближи се към нея и я поздрави с поклон, който не би посрамил и двореца в Кардегос. Учтиво се поинтересува как се отнасят към нея и доста недоверчиво прие уверенията й, че всичко е чудесно.

— През лятото в Кардегос дамите от двора често си правеха излети в гората, подражавайки на селските нрави — каза му тя. — Много беше модерно да обядваш върху килимче, постлано на земята в горичка като тази, и да се радваш на хубавото време като това. — Без ранените мъже и разпиляното бойно снаряжение, вярно.

Той се усмихна.

— Надявам се скоро да се представим по-добре пред вас. Остава да се погрижа за още няколко неща тук и да пратя доклади на моя суверен, провинкара на Карибастос. До утре сутринта пътят би трябвало да е безопасен и прочистен от джоконски бегълци. За мен ще е чест и привилегия да ви предложа гостоприемството на замък Порифорс, докато си починете добре, раните ви заздравеят и хората ви си върнат силите, а след това да ви предложа ескорт докъдето пожелаете да отидете.

Тя сви устни, обмисляйки казаното. Усещаше настойчивия му поглед.

— Порифорс най-близкото убежище ли е?

— Той е най-силната крепост. Има градчета и села, които са по-близо, но защитата им е слаба, а и, честно казано, това са скромни поселища. Още половин ден езда, не повече, и то с почивки, обещавам. А и — усмивка пробяга по устните му като проблясък на чар и топлота — признавам, Порифорс е моят дом. Бих бил щастлив и горд да ви го покажа.

Иста не обърна внимание на сърцето си, което се топеше като восък под пламъка на свещ. И все пак, ако приемеше компанията му, това би довело до нови разговори, които на свой ред щяха да доведат до… какво? Забеляза, че Ферда я гледа с грейнали от надежда очи. Младият офицер си отдъхна открито, когато тя каза:

— Благодаря ви, милорд. За нас ще е удоволствие да приемем поканата ви за почивка и убежище. — След миг добави: — Може би онези от хората ми, с които се разделихме по принуда, ще ни намерят там, ако останем известно време. Когато пишете на ди Карибастос, бихте ли го помолили да разпространи вестта, че ги търсим спешно, и да ги препрати в Порифорс ако… когато ги открият?

— Разбира се, царина.

Ферда й прошепна:

— А ако вие сте на сигурно място, самият аз бих могъл да ги потърся.

— Ще видим — тихо отвърна тя. — Нека първо стигнем там.

По настоятелна покана от страна на Ферда маршът остана при огъня им. Слънцето вече залязваше и готвачките, амбицирани от царственото присъствие на Иста, им сервираха изненадващо богата вечеря. Иста не бе подозирала, че може да се изпече хляб, подправен с билки, чесън и лук, направо в тиган на открит огън. Арис отказа храната с обяснението, че вече се е нахранил, но прие чаша разредено вино, или по-скоро чаша вода с няколко капки вино в нея.

Тръгна си рано. Иста виждаше отблясъка на свещите в шатрата му, докато той пишеше на каквото там походно писалище мъкнеха слугите му при подобни походи, приемаше списъци на загиналите, ранените и пленниците, издаваше заповеди, съчиняваше писма и доклади, които да бъдат отнесени през мрака от бързи куриери. Един от счетоводителите на джоконците бе въведен в шатрата му и дълго остана вътре. Когато самата тя се върна в присвоената си шатра, разчистена вече от вещите на истинския си собственик и с посипани по пода дъхави билки, работните светлинки на Арис все още прозираха през стените на шатрата му като фенер в дългата нощ.

Потеглянето им на следващата сутрин се забави заради възникнали в последния момент проблеми от организационно естество и делегации, пристигнали от града, където Арис бе изпратил джоконските пленници, неща, които явно го подразниха, но най-накрая шатрите бяха прибрани. Дадоха й отпочинал кон от животните на марша — хубав бял скопец с нейното седло и сбруя. Тя забеляза, че младият войник, който й го доведе, преди това го язди из поляната, явно за да утоли първоначалния му изблик на игривост след дългата почивка, така че да е подходящ за една дама. За една уморена, застаряваща дама. Би предпочела стълба, за да се качи на гърба му, но се задоволи и с преплетените ръце на притесненото войниче.

— Надявам се да не ви създава неприятности, царина — каза младежът, като сведе глава. — Сам го избрах. Конемайсторът ни се разболя — лорд Порифорс се опитва да върши работа за двама души. Но всичко ще се нареди, щом се приберем в замъка.

— Сигурна съм, че ще стане така.

Доста голяма беше групата, която се изкатери по високия бряг на речната долина и пое през сухата местност горе. Четиридесет конници в сивите табарди на Порифорс яздеха напред, всичките с ризници и въоръжени до зъби, след тях Иста и хората на Ферда в намален състав. Най-отзад се влачеше прислугата, дългият обоз и ариергард от още двайсет войници. Поеха по широка пътека, след това свърнаха на север по черен път. Съгледвачи потегляха и се връщаха, напред и по фланговете на колоната, и сведенията, които носеха на бдителните офицери, бяха кратки, но явно насърчителни.

Движеха се с равномерна стъпка под топлите лъчи на утринното слънце. По някое време Арис успя да се откъсне за кратко от безмилостните си задължения на командир и изостана, изчаквайки Иста.

Поздрави я — вече беше в добро настроение, след като малката му армия беше потеглила в предпочитаната посока.

— Царина. Надявам се, че сте спали добре и че тази последна езда не е непоносима за вас.

— Да, ще се справя някак. Макар да ми се струва, че ще вдигна бунт, ако поемем в тръс.

Той се засмя.

— Тогава няма да искаме това от вас. Ще починем малко по обяд и ще пристигнем в Порифорс навреме за една доста по-добра вечеря от онази, която можах да ви предложа снощи.

— Значи вечерята трябва наистина да е изключителна. Чакам я с нетърпение. — Любезностите се сипеха автоматично от устните й. Но ако се съдеше по напрежението в усмивката му, той искаше нещо повече от това да си разменят любезности.

— Трябва да се извиня, задето не ви познах вчера — продължи той. — Куриерът от Толноксо, който ни предупреди за колоната, ни наприказва някакви дивотии, че и вие сте били сред пленниците, но сведенията му бяха много объркани. Когато обаче видях джоконските офицери да бягат с някаква жена, си помислих, че може и да има нещо вярно в думите му. После псевдонимът ви съвсем ме обърка.

— Не ми дължите извинения. Била съм ненужно предпазлива, както се оказа.

— Ни най-малко. Аз… никога не съм вярвал, че може да ви срещна. Лично.

— Трябва да кажа, че много се радвам, задето очакванията ви не се оправдаха. В противен случай тази сутрин щях да се събудя на някое неприятно място в Джокона.

Той се усмихна и погледна към Ферда, който яздеше от другата страна на Иста като доволна публика на всичките тези благороднически приказки. Любопитството се сборичка с ужаса в стомаха на Иста и победи. Тя разбра намека и даде знак на Ферда да се поотдалечи.

— Добри ми посветени, би ли ни оставил за малко. — С разочарован вид, той дръпна юздите си и изостана. Двамата с Арис останаха да яздят един до друг, перленобелият кон и въглищносивият, приятна картина за окото, която им осигуряваше известно усамотение, без да излиза от рамките на добрия тон. На Иста изведнъж й домъчня за Лис и се зачуди къде ли е момичето сега. Каквото и да правеше в момента девойката, правеше го компетентно, без съмнение.

Арис я погледна с леко притворени очи, сякаш се мъчеше да разгадае някаква мистерия.

— Трябваше да се сетя веднага. Усетих някаква тежест в присъствието ви още в мига, когато ви видях. От друга страна обаче, не изглеждахте така, както смятах, че би трябвало да изглежда светлата Иста.

Ако това беше началото на някакъв елегантен флирт, то тя бе твърде уморена, за да се включи в играта. А ако беше нещо друго… беше прекалено уморена. Най-накрая успя да попита:

— Как си ме представяхте?

Той махна неопределено с ръка.

— По-висока. Очите по-наситено сини. Косата по-светла — меднозлатиста, както ви описваха дворцовите поети.

— На дворцовите поети им се плаща да лъжат като разпрани, но да, косата ми беше по-светла на младини. Очите са си същите. Освен че сега май виждат по-ясно.

— Не си представях очи с цвета на зимен дъжд, нито коса с оттенъка на зимни полета. Чудех се дали дългата ви скръб не ви е довела до този тъжен сезон.

— Не, винаги съм си била безцветна — сопна му се Иста. Той не се засмя. Което би помогнало. — Признавам, възрастта се отрази добре единствено на ума ми. — „А дори и той е под подозрение“.

— Царина… ако не ви е невъзможно… можете ли да ми кажете нещо за баща ми?

„Уви, както подозирах, този интерес не е бил само заради плачущите ми очи с цвят на зимен дъжд“.

— Какво още да кажа, което хората не знаят? Арвол ди Лютез беше добър във всичко, с което се захванеше. С меча, с коня, музиката, поезията, управлението на страната… Ако брилянтните му способности имаха някакъв недостатък, то той беше в самата им многостранност, която му спестяваше усилието да се съсредоточи в една посока, и това… — Не довърши мисълта си на глас. Многото велики начинания на ди Лютез, даде си сметка тя от разстоянието на изминалите години, не можеха да се похвалят и с наполовина толкова успешни резултати. Уханни и обещаващи като цвят, зелени и натрапени като плод… „Да. Трябваше да го разбера още тогава. Или, ако момичешката ми преценка е била погрешна, къде бяха боговете, които нямат подобно извинение?“ — Той беше радост за всяко око, което се спреше на него. — „Освен за моето“.

Той сведе поглед към юздата на коня си.

— Не безцветна — каза след миг. — Виждал съм и по-красиви жени, но не мога да откъсна поглед от вас… Не мога да го обясня.

Един опитен царедворец, реши тя, никога не би допуснал грешката да признае съществуването на жени, по-красиви от настоящата му слушателка, и би прибягнал до множество поетични фрази, за да обясни чувствата си. Което значеше, че празното флиртуване можеше да се зачеркне с усмивка. Думите на Арис бяха много по-притесняващи, ако ги вземеше човек на сериозно.

Той продължи:

— Започвам да разбирам защо баща ми е рискувал живота си за вашата любов.

С известно съжаление Иста се възпря да не изкрещи.

— Лорд Арис. Спрете.

Той я погледна стреснато, после разбра, че тя не е имала предвид да спре коня си.

— Царина?

— Виждам, че романтичната мълва е стигнала и до Карибастос. Но не се налага да обяснявам такъв един провал в безпогрешния му вкус, защото Арвол ди Лютез никога не е бил влюбен в мен.

Дълбоко смутен, той мълча известно време, обмисляйки думите й. Най-накрая каза предпазливо:

— Предполагам… че нямате причина, сега, да премълчавате истината.

— Никога не съм лъгала по този въпрос. Бъбривите жестоки езици на клеветата не бяха мои. Аз през повечето време си мълчах. — И това я оневиняваше, така ли? Не.

Челото му се набръчка, докато смилаше тази поредна доза нова за него информация.

— Царин Иас не е повярвал на твърденията ви, че сте невинна?

Иста потърка челото си.

— Виждам, че трябва да се върнем малко назад. През всичките тези години в каква истина сте вярвали по отношение на случилото се с баща ви?

Той се намръщи притеснено.

— Вярвах… стигнах до заключението… че баща ми е бил измъчван, за да признае, че ви обича. И когато, за да защити вас или собствената си чест, не е проговорил, хората, които са го разпитвали, са се престарали и той е умрял по време на изтезанията в тъмницата на Зангре. Обвиненията в заговорничене с царина на Бражар са били измислени впоследствие, за да прикрият вината на Иас. Факт, който Иас негласно призна, когато не отне в полза на държавата имотите на ди Лютез, както се прави с имуществото на истинските предатели, а позволи да преминат към наследниците му.

— Умен сте — отбеляза тя. И на три четвърти прав. Губеше му се само тайната причина за всичко случило се. — Ди Лютез бе почти толкова храбър, колкото го описахте току-що. Тази версия не е по-лоша от всички останали и по-добра от повечето.

Той я стрелна с поглед.

— Обидих ви, милейди. Моля да приемете най-искрените ми извинения.

Тя се постара да овладее по-добре гласа си. Отчаяно й се искаше Арис да разбере, че не е била любовница на баща му. И защо? Какво значение имаше след всичките тези години? Представите му за ди Лютез, бащата, който, доколкото тя можеше да прецени, го е пренебрегвал напълно, бяха благородни и романтични — с какво право искаше тя да отнеме единственото наследство на сърцето му?

Изгледа го косо — висок и силен. Е, този въпрос сам си даваше отговор, нали така?

Безсмислено бе да заменя неговата красива лъжа с друга лъжа. Ала да му каже истината, в цялата й тъжна и мрачна сложност, би означавало да сложи безвъзвратно край на собствените си романтични мечти.

Може би, когато го опознаеше по-добре, би се осмелила да му каже всичко. „Кое, че баща му е бил удавен по моя идея? Колко добре трябва да го опозная, за да му кажа това?“

Тя си пое дълбоко дъх.

— Баща ви не беше предател, нито в леглото, нито другаде. Беше един от най-храбрите и благородни мъже, служили някога на Шалион. Нужно бе нечовешко изпитание, за да го пречупи. — Провал, в най-лошия случай. Провалът не е предателство, дори ако отломките, които оставя след себе си, са не по-малко страшни.

— Милейди, обърквате ме.

Самообладанието й изневери. „Като на ди Лютез ли?“

— Това е държавна тайна и Иас почина преди да ме е освободил от клетвата ми за мълчание. Обещах да не казвам на никого. Не мога да ви кажа нищо повече, освен да ви уверя, че няма причина да се срамувате от името на баща си.

— Оо — проточи той, свъсил вежди. — Държавна тайна. Разбирам.

Горкият човек прие думите й, богове мили. Идеше й да запищи. „Богове, защо ме доведохте тук? Не бях ли наказана достатъчно? Това забавлява ли ви?“

Каза с лековатост, каквато не чувстваше:

— Стига сме говорили за мъртвото минало. Разкажете ми за живото настояще. Разкажете ми повече за себе си. — Обрат в разговора, който би трябвало да издържи до края на прехода — тя трябваше само да издава по някой и друг заинтригуван звук, ако Арис беше като повечето благородници, които познаваше.

Той сви рамене.

— Няма много за казване. Роден съм в тази провинция и съм прекарал почти целия си живот тук. Яздя в нейна защита още от момче. Майка ми почина, когато бяхме… когато бях на дванайсет. Отгледа ме верният й… отгледаха ме други роднини и по необходимост се изучих на войнишкия занаят. Порифорс ми е наследство по майчина линия и когато пораснах достатъчно, за да го поема, провинкарът потвърди правата ми. Голямата част от богатството на баща ми премина към първото му семейство, макар че няколко имения тук, в Карибастос, се паднаха на мен по силата на логиката по-скоро — май е имало някакви разправии между изпълнителите на завещанието, но по онова време бях малък и не знам подробности. — Той се умълча.

Явно беше свършил. Баща му, какъвто чудесен разказвач беше, би могъл да весели цяла вечер сътрапезниците си с много по-слабо насърчение от нейното.

Той се огледа, примижавайки срещу острата северна светлина, и добави:

— Обичам тази земя. Мога да позная всяка миля тук дори в тъмното.

Тя проследи погледа му към хоризонта. Планините се бяха смалили съвсем в далечината, теренът тук бе открит, леко хълмист, затиснат от ярко небе. Беше достатъчно топло за маслинови горички, лъскав сребристозелен дар от боговете, пръснати тук-там по полегатите склонове. Няколко укрепени селца приличаха на играчки в далечината. Времето беше мирно и волски впрягове оряха нивите край тях. Високо водно колело скърцаше под напора на малка река — гласът му бе смекчен от разстоянието — и вадеше вода за градините и лозята, сгушили се като бродерия в по-ниските и плодородни места. По височините сивите кости на земята пробиваха тънката почва и се припичаха на слънцето като старец, седнал да почине на градския площад.

„Мисля, че пропусна да споменеш някои по-трудни моменти в разказа си“. Но последните му думи имаха тежестта и плътността на истина, която е прекалено голяма, за да бъде отречена. Как го постигаше това — едновременно да сменя маските си като актьор от пантомима, прикривайки всяка своя мисъл, и в същото време да оставя сърцето си на масата, небрежно, необмислено, достъпно за всички погледи.

Един съгледвач се приближи в галоп и поздрави почтително. Арис свърна коня си встрани, за да поговори с него, после примижа срещу слънцето и се намръщи.

— Царина, трябва да се погрижа за някои неща. С нетърпение чакам отново да се порадвам на компанията ви. — Кимна сериозно да се извини, че я оставя, и последва съгледвача.

Ферда зае предишното си място; усмихваше се почтително, макар любопитството му да прозираше. След няколко минути част от товарните мулета и слугите бяха препратени бързо напред, ескортирани от половин дузина войници. След още няколко мили пътят зави към дълга плитка долина, потънала в зеленото и сребристото на дървета и лозя. Укрепено селце се гушеше на брега на малка река. В маслиновата горичка близо до потока слугите разпъваха две шатри, палеха огън и приготвяха храна.

Лорд Арис, Иста, хората на Ферда и десетина войници свърнаха към горичката. Останалите продължиха напред.

Иста се усмихна с благодарност, когато Ферда й помогна да се смъкне от гърба на белия кон. Един млад войник притича да отведе животното, а друг покани Иста, облегнала се на ръката на Ферда, под сянката на стара маслина, където да си почине, докато обядът стане готов. Бяха й приготвили импровизиран стол от седла и нагънати одеяла, достатъчно мек дори за нейните уморени нозе. Със собствените си ръце лорд Арис й донесе голяма чаша разредено вино, после самият той изгълта друга такава чаша, пак с повече вода, отколкото вино в нея.

Изтри устата си и подаде чашата на един мотаещ се наблизо слуга.

— Царина, трябва да си почина малко. Хората ми ще се погрижат да получите всичко, от което имате нужда. Другата шатра е за вас, ако решите да се оттеглите.

— О. Благодаря. Тази приятна сянка ми е достатъчна засега. — И двете шатри бяха от скромния войнишки вид, който лесно се разпъва и прибира. По-голямата командирска шатра на Арис явно бе продължила с обоза.

Той се поклони, тръгна към шатрата си и изчезна вътре. Нищо чудно, че гледаше да се възползва от кратката почивка сега, ако, както Иста подозираше, е бил на крак две нощи подред. Слугата му го последва вътре, но само след няколко минути излезе и седна с кръстосани крака пред спуснатото й покривало.

Лечителката, която временно бе поела функциите на нейна камериерка, я попита от какво има нужда и понеже нуждите й не бяха много, скоро жената седна до Иста под сянката. Иста поведе ленив разговор и остави жената да приказва за местния селски живот. Слугините й донесоха обяда, наблюдаваха я притеснено как се храни и се отпуснаха едва когато тя се усмихна и им благодари.

Селцето беше много малко, за да си има собствен храм, но когато научиха, че до фонтана на селския площад има светилище на Дъщерята, след като се нахраниха, Ферда и хората му отидоха там да благодарят на богинята за избавлението си. Иста ги остави да отидат, макар че самата тя не изпитваше нужда да търси боговете на някакво специално място — те сами я намираха навсякъде, по всяко време, без разлика. Ако имаше място, където със сигурност да ги няма, виж, това би било добра цел на едно поклонение. Иста се унесе в прегръдката на тихия светъл следобед. Лечителката се сви на одеялата до стола й и заспа. Похъркваше като истинска дама — тихичко, като котка, която преде.

Иста си нагласи едно одеяло и се облегна на дървото. Възлестият ствол сигурно беше поне на петстотин години. И селото ли беше тук от толкова отдавна? Сигурно. Шалионци, ибрийци, незнаен брой рокнарийски князе, пак шалионци… господарите му бяха минавали над него като вълни над брега, а то си оставаше и продължаваше напред. За пръв път от дни Иста чувстваше, че тялото й започва наистина да се отпуска в утешителната прегръдка на този мирен час, в приемствеността на столетията. Позволи си да затвори очи, само за малко.

Мислите й станаха безформени и се повлякоха лениво по ръба на сънища. Нещо за това как тича из замъка във Валенда, или беше Зангре, и спори за дрехи, които не си пасват. Летящи птици. Стая в замък, осветена от свещи.

Лицето на Арис, сгърчено от потрес. Устата му се отваря безмълвно, ръцете му се протягат, той полита напред. Дрезгав звук изстъргва през гърлото му, нещо средно между рев и вик, който се издига в пронизителен скръбен вой.

Иста изскочи от съня, въздухът свистеше в стегнатите й като в менгеме гърди, викът сякаш още звънтеше в ушите й. Изправи гръб и се огледа, сърцето й препускаше. Лечителката спеше спокойно. Неколцина мъже седяха на сянка в другия край на горичката, близо до коневръза, и играеха на карти. Други спяха. Изглежда, никой друг не бе чул потресаващия звук; никой не обръщаше глава към шатрата на Арис. Слугата се беше махнал от поста си пред входа й.

„Беше сън… нали?“ Само че беше твърде плътен, твърде ясен, изпъкваше на фона на предхождащите го съновидения като камък в поток. Иста пак се облегна назад, но предишното спокойствие не се върна. Сякаш каиши стягаха гърдите й и й спираха въздуха.

Много тихо се изправи. Никой не я гледаше. Плъзна се през няколкото огрени от слънцето метра до сянката на съседното дърво. Спря нерешително пред закрития с платнище вход на шатрата. Ако беше заспал, как би обяснила, че го е събудила? А ако беше буден и, да речем, се обличаше, как би извинила натрапничеството си?

„Трябва да разбера“.

Повдигна предпазливо платнището и влезе; очите й се приспособяваха към сенките. Светлата материя на шатрата, достатъчно тънка, за да прозират през нея тънките потрепващи сенки на маслиновите листа върху покрива, сякаш бе попила светлината, която се процеждаше и през петдесетината миниатюрни отвори, направени за тази цел.

— Лорд Арис? Лорд Арис, аз… — Шепотът й пресекна.

Туниката и ботушите му бяха на едно одеяло вдясно. Арис лежеше по гръб на ниско походно легло вляво, завит само с тънък ленен чаршаф, главата му беше откъм вратата. Тъничка плитка в сиво и черно бе вързана на голо над лакътя му, в знак за някаква тайна молитва към Бащата на зимата.

Клепачите му бяха затворени, сиви. Не помръдваше. Плътта му беше бледа и прозрачна като восък. На чаршафа отляво на гърдите му гореше яркочервено петно.

Иста се задави, останала без въздух, и по-добре, защото иначе щеше да изпищи. „Богове пет, убит ли е?“ Но как? Никой не бе влизал в шатрата му, след като слугата бе излязъл. Той ли беше предал така жестоко господаря си? Бил е рокнарийски шпионин? Тя дръпна с трепереща ръка чаршафа.

Раната отляво на гърдите му зееше като малка тъмна уста. От нея бавно се процеждаше кръв. Сигурно бе нанесена с кама, под ъгъл нагоре, към сърцето. „Жив ли е още?“ Тя притисна длан към тази уста и усети лепкавата й целувка, докато чакаше, затаила дъх, да усети някакво туптене и изпърхване в знак, че сърцето му още бие. Не можеше да прецени. Имаше ли смелост да притисне ухо към гърдите му?

Грозен спомен прогори вътрешното й зрение, спомен за стройния сънуван мъж и червената кръв, която бликаше на мощни тласъци между пръстите й. Тя дръпна ръка като опарена.

„И преди съм виждала тази рана“. Усещаше как собственият й пулс препуска, тупти във врата и лицето й, оглушава ушите й. Главата й беше като натъпкана с памук.

Беше съвсем същата рана, можеше да се закълне в това, съвсем същата до последната подробност. Само че мъжът не беше същият.

„Богове, богове, богове, какво значи това?“

Устните му се разтвориха пред смаяния й поглед. Голата му гръд се повдигна в дълго дихание. Започвайки откъм ръбовете, раната бавно се смали и затвори, тъмният прорез избледня и се сви. Изглади се. Само за миг се превърна в едва видим розов белег, заобиколен от засъхваща алена ивица. Арис издиша с лек стон и се размърда.

Иста скочи на крака, дясната й длан още лепнеше, когато я сви в юмрук. Без да смее да си поеме дъх, тя изскочи от шатрата, заметна трескаво платнището на входа и застина премигваща под следобедното слънце. Кръвта се бе отцедила от лицето й, или така поне го чувстваше тя. Сенчестата горичка се въртеше пред очите й. Заобиколи бързешком към задната част на шатрата и спря там, между нея и дебелия дънер на старата маслина, колкото да си поеме дъх. Чу походното легло да изскърцва, долови някакво движение от другата страна на непрозрачните платени стени, после и въздишка. Отвори дясната си ръка и впери поглед в червеното размазано петно на дланта си.

„Не разбирам“.

След минута-две й се стори, че вече ще може да върви, без да се спъва, и да контролира в достатъчна степен лицето си. Върна се при импровизирания си стол и седна тежко. Лечителката се размърда и се надигна.

— Царина? О, време ли е вече да продължим?

— Май да — каза Иста. Гласът й, със задоволство отбеляза тя, звучеше нормално, без трепет или излишна пискливост. — Лорд Арис е станал вече… доколкото виждам.

Той отметна платнището и пристъпи навън, като приведе глава под ниския отвор. Беше си нахлузил ботушите. Изправи се, завързвайки последната връзка на туниката си. Туниката, която нито беше прободена, нито имаше петна от кръв. Протегна се, почеса брадата си и се усмихна доволно, точно като човек, който става от освежителна следобедна дрямка. Само дето не беше обядвал въобще…

Слугата му дотича и му помогна да нахлузи през главата си табарда — късата дреха без ръкави, която войниците носеха над ризниците си — и презраменния колан с меча. После изнесе и светлосиво ленено наметало със сложна златна бродерия по краищата и нагласи диплите му така, че да се полюляват подобаващо около прасците на Арис. Самият той се разпореди лениво и хората му се втурнаха да подготвят кавалкадата им за път.

Лечителката стана да събере нещата на Иста и да ги отнесе при товарните мулета. Ферда мина покрай нея на път към коневръза и Иста тихо го повика.

Без да го гледа в очите и със съзнателно безизразен глас му каза:

— Ферда. Погледни дланта на дясната ми ръка и ми кажи какво виждаш.

Той се наведе леко над ръката й, после изправи светкавично гръб.

— Кръв! Милейди, да не сте се наранили? Веднага ще доведа лечителката…

— Благодаря ти, нищо ми няма. Просто исках да разбера… дали и ти виждаш каквото виждам аз. — Изтри ръка в одеялата и му протегна другата си ръка, за да й помогне да стане. След миг добави: — Разчитам да си мълчиш за това.

Устните му се стиснаха озадачено, но той само вдигна ръка за поздрав и продължи към коневръза.

Втората част на ездата се оказа много по-кратка, отколкото Иста беше очаквала, някакви си пет-шест мили, отвъд следващото възвишение и покрай сравнително широкото речно легло от другата му страна. Пътят сменяше посоката си на няколко места, за да избегне най-стръмните части на склона, после продължаваше покрай реката. Арис се движеше напред-назад покрай колоната, накрая изостана, за да се изравни с Иста и Ферда.

— Вижте, ей там. — И посочи напред. — Замък Порифорс.

Друго укрепено село, много по-голямо от предишното, се гушеше до реката в подножието на висока скална стена. На хребета й, с просторен изглед към цялата долина, надвисваше нестроен ред от крепостни стени, само тук-там разчупени от кръгли кули. Еднообразните стени, надупчени от отвори за стрелба с лък и увенчани с бойници, бяха изградени от обработен камък, бледозлатист на воднистата светлина. Сложни, изрязани в контрастиращ снежнобял камък плетеници се виеха по протежение на стените — знак, че замъкът е дело на най-добрите рокнарийски каменоделци отпреди няколко поколения, когато Порифорс е бил построен, за да брани Джокона от Шалион и Ибра.

По вдигнатото лице на Арис за миг пробяга странно изражение, сякаш той се опиваше от гледката, едновременно нетърпеливо и напрегнато, копнеещо и неохотно. И само за частица от мига, колкото да мигнеш с очи, по лицето му се разля безмерна умора. После обаче той се обърна към Иста с открита усмивка.

— Хайде, царина! Почти стигнахме.

По-голямата част от товарните мулета се отделиха при селото, както и повечето от войниците. Арис поведе останалите си войници и тези на Ферда покрай крепостните стени на селото и нагоре по един по-тесен път, който се виеше по възвишението. Можеха да се движат само в колона по един между зелени шубраци, впили се шеметно в скалите с корени като пръсти. Конете се напрягаха да изнесат ездачите си по последната отсечка на шеметно стръмния склон. Радостни викове екнаха отгоре и скалите ги подеха. Ако бяха нападатели, по главите им щяха да се посипят стрели и камъни вместо поздравления за добре дошли.

Кавалкадата заобиколи стените и се отправи към подвижния мост, спуснат над дълбока естествена пукнатина в скалата, която добавяше още десетина метра към височината на крепостната стена. Арис, който сега яздеше начело на групата, замаха енергично и извика с пълни гърди, после пришпори коня си през арката сред барабанен тропот на копита.

Иста го последва с по-разумен ход и изведнъж се озова сякаш в друг свят, в някаква полудяла градина. Правоъгълният двор от другата страна на портата беше обточен с големи саксии, в които се кипреха покрити с цвят растения и сочнозелени храсти. Една открита стена беше покрита с друго войнство от саксии, поставени в пръстени от ковано желязо, забити в зидарията — истинска експлозия от цветове, цикламено, бяло, червено, синьо, крещящорозово, сред повлекла от зелен бръшлян, плъзнал по строгата бледност на камъка. Друга стена, с прикрепена към нея дървена решетка, се кипреше с кайсия, чиито клони се бяха увили нашироко около решетката, преплитайки се с клоните на също толкова стар бадем, и двете дървета бяха покрити с цвят. В дъното на двора една аркада от каменни колони поддържаше на раменете си балкон. Изящно изваяно каменно стълбище се спускаше като бял алабастров водопад към двора.

Висока млада жена — лицето й грееше от радост — литна надолу по стъпалата. Черната й коса бе сплетена назад от слепоочията и ограждаше като рамка изваяните й като от слонова кост черти с нежна руменина по страните, но отзад се спускаше на свободни вълни по раменете. Светъл лен красеше стройната й снага, а бледозелената копринена роба с широки, позлатени по краищата ръкави, се вееше около нея, издувайки се като платно под напора на бързите й стъпки. Арис скочи от коня си и едва успя да хвърли юздите на един коняр, преди момичето да се метне въодушевено на врата му.

— Милорд, милорд! Слава на петимата богове, върнахте се жив и здрав!

Младото войниче се бе появило до главата на Истиния кон и чакаше да й помогне със слизането, но сега обърна глава към господаря си и младата жена с явна, макар и весела завист в очите.

— Каква невероятно красива девойка — каза Иста. — Нямах представа, че лорд Арис има дъщеря.

Той успя да откъсне поглед от милата сцена и побърза да прихване стремето й.

— О, дъщерята на господаря не живее тук, царина…

Тя тъкмо се бе смъкнала от коня и отново стоеше на собствените си крака, когато Арис се приближи до нея; младата жена бе увиснала на ръката му.

— Царина Иста — каза той, задъхан от гордост и от дългата целувка. — За мен е удоволствие и чест да ви представя съпругата си, Катилара ди Лютез, маршеза на Порифорс.

Чернокосата млада жена прегъна колене в реверанс с изключителна грациозност.

— Милейди царина. За дома ми е огромна и незаслужена чест да ви посрещне тук. Надявам се, че ще съумея да направя престоя ви в компанията на моя господар и в моята собствена достатъчно приятен, за да си го спомняте винаги с усмивка.

— Петимата богове да бдят над деня ви, лейди ди Порифорс — промълви през стегнато гърло Иста. — Сигурна съм, че ще успеете.