Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paladin of Souls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 51 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
ultimat (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Рицарят на Шалион

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004 г.

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

ISBN: 954-585-557-6

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от ultimat
  3. — Добавяне на анотация
  4. — Добавяне
  5. — Корекция
  6. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Рицарят на Шалион от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Рицарят на Шалион
Paladin of Souls
АвторЛоис Бюджолд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
ПредходнаПроклятието на Шалион

„Рицарят на Шалион“ (на английски: Paladin of Souls) е фентъзи-роман на писателката Лоис Бюджолд. Романът е издаден през 2003 г. и през 2004 г. печели наградите Хюго за най-добър роман и Небюла за най-добър роман на изминалата година. Книгата е продължение на излязлата три години по-рано „Проклятието на Шалион“.

Сюжет

Действието в цялата книга се върти около царина Иста, майката на царина Изел. Историята на романа се развива 3 години след края на тази от „Проклятието на Шалион“. Наранена и разкъсвана от чувство за вина заради извършено от нея убийство в миналото, вдовицата Иста, решена да се измъкне от „затвора си“ в замъка на покойната си майка, решава да тръгне на поклонение в чест на боговете под фалшиво име. По пътя си тя среща много трудности и, водена от своите видения, отново става светец на боговете. Нападана от демони и магьосници, пленена от вражеска армия, на предела на силите си, тя среща любовта и успява да разтвори сърцето си за отдавна забравените сладости на живота. Това обаче разкрива загадката на магия поддържаща мъртвия жив, а живия – мъртъв. И така, в разгара на война между хора, богове и демони, Иста открива какво означава да живееш.

7.

Иста се изправи на стремената, изкълчи подпухналия си език около фразата „Предлагам откуп“ на позабравения си рокнарийски и продължи на ибрийски:

— Аз съм сера ди Айело и провинкарът на Баошия е мой патрон! Гарантирам, че той ще плати откуп за мен и за всичките ми хора! За всичките! — После повтори на рокнарийски, за всеки случай: — Откуп за всички.

Един офицер поведе коня си напред. Ризницата му беше по-добра от тези на войниците му, по юздата, седлото и ножницата му бяха набити красиво гравирани златни листа, а по зеления копринен шарф напреко на гърдите бяха избродирани със златни и бели конци летящите пеликани на Джокона. Типичната му за рокнариец къдрава червеникава коса беше сплетена на пресичащи се плитчици, които се събираха в опашка на тила. Очите му обходиха шалионците, преценявайки броя им — може би одеждите и знаците на ордена на Дъщерята му вдъхнаха известна доза респект? Иста, която бе отхвърляла мълчаливо молитвите през всичките седмици на поклонението, макар устните й по навик да бяха изричали познатите думи, сега се помоли горещо под бесните удари на сърцето си: „Богиньо, в този Твой сезон на сила, хвърли защитен плащ над тези Твои верни слуги“.

Офицерът извика на ибрийски:

— Хвърлете оръжията си на земята!

Едно последно, отчаяно колебание, после Ферда отметна късото си наметало и изхлузи нагръдния колан през главата си. Мечът в ножницата издрънча на прашната земя. Камата го последва. Войниците последваха примера му със същата неохота. Няколко лъка и копия също се озоваха върху растящия куп. Запенените, задъхани коне наведоха глави, когато Ферда и хората му слязоха от тях и седнаха на земята малко встрани, заобиколени от джоконци с извадени мечове и опънати лъкове.

Един войник хвана юздата на Истиния кон и й даде знак да слезе. Краката й за малко да се подгънат, когато стъпи на земята — не я държаха. Тя се дръпна като опарена от вдигнатата му ръка, макар веднага да си даде сметка, че просто е искал да я прихване за лакътя, за да не падне в прахоляка. Офицерът се приближи и отдаде чест, може би с цел да я успокои.

— Шалионска благородничка. — Прозвуча като въпрос: семплата й рокля не съответстваше на ранга, за който претендираше. Очите му я огледаха и не видяха бижута, пръстени и брошки. — Какво правите тук?

— Аз имам пълно право да бъда тук. — Иста вирна брадичка. — Вие прекъснахте поклонението ми.

— Квинтарианска дяволопоклонничка. — Той плю ритуално, но на една страна, а не в лицето й. — И за какво си тръгнала да се молиш?

Иста вдигна едната си вежда.

— За мир. — И добави: — И ще се обръщате към мен със „сера“.

Той изсумтя, но думите й, изглежда, го убедиха, или поне любопитството му се притъпи. Няколко от хората му вече бяха започнали да ровят из дисагите; офицерът излая нещо на рокнарийски, твърде бързо, за да го разбере Иста, тръгна към тях и ги разбута.

Защо, стана ясно след миг, когато пристигна и останалата част от колоната, заедно с двама мъже, които носеха зелените кесии на княжески чиновници и които побързаха да минат напред, следвани от по-висшите офицери. Сега всички дисаги бяха смъкнати от седлата и плячкосани по много по-систематичен начин, а вещите бяха описани в инвентарен списък. Задачата на чиновниците бе джоконският княз да си получи едната пета от плячката. Единият от тях тръгна между насъбралите се хора, като не преставаше да дращи по плочата си, описвайки конете и сбруите им. Вече нямаше съмнение, че това е официално начинание, а не импровизиран бандитизъм.

Офицерът докладва на началниците си. Иста на два пъти чу да споменава „Баошия“. Един от мъжете, които ровеха в дисагите, се изправи с доволен вик; Иста помисли, че сигурно е намерил пълна кесия, но той размаха картите на Ферда и хукна към офицерите, като викаше на рокнарийски:

— Вижте, милорди, вижте! Карти на Шалион! Сега вече ще разберем къде се намираме!

Иста примигна. И започна да се оглежда по-внимателно.

Конете на преследвачите им бяха също толкова запотени и изтощени като техните. Спомни си какво беше казала Лис за конете, които умората забавила в края на надбягването, и се зачуди дали все пак не биха могли да надбягат рокнарийците, ако не бяха попаднали в капан. Мъжете бяха уморени, мръсни и брадясали. Сложно преплетените им плитчици бяха чорлави, сякаш не бяха сплитани от дни и дори от седмици. Онези, които пристигнаха последни, изглеждаха още по-зле. Мнозина бяха с превръзки, със синини или дълбоки порязвания, а повечето водеха допълнителни коне с празни седла, понякога три-четири в редица със завързани за седлата поводи. Не бяха плячка, защото повечето носеха рокнарийска сбруя. Част от тях може да бяха коне за смяна. Не всичките обаче. Товарният обоз, който пристигна последен, изглеждаше необичайно оскъден.

Ако товарният обоз се тътреше накрая, а сред пленниците нямаше и помен от Фойкс и ди Кабон… Иста си позволи искрица надежда. Дори ако чиновниците, които брояха конете, преброяха и хората и забележеха двете празни седла, докато офицерите пратеха хора назад да претърсят пътя, Фойкс със сигурност щеше да е преместил свещения в по-добро скривалище. Ако Фойкс беше толкова бърз в краката, колкото и в главата… и ако мечешкият демон не беше разбъркал прекалено мозъка му… и ако джоконците просто не ги бяха убили и не бяха зарязали труповете им край пътя…

Едно нещо беше сигурно. Тези джоконци не се придвижваха с цел внезапна атака. Всички признаци сочеха, че бягат от поражение или от победа, която им е струвала скъпо. Бягаха на север към дома. Тя се радваше заради Шалион, но започваше все повече да се тревожи за себе си и за Ферда и хората му. Напрегнати, изтощени, изнервени мъже на края на издръжливостта си рядко се отнасяха добре с пленниците.

Офицерът се върна и й нареди да седне край пътя под шарената сянка на едно ниско сведено дърво, някакъв странен северен вид с широки като длан листа. В дисагите на Ферда откриха кесия със злато, която зарадва чиновниците на княза, а офицерите започнаха да я оглеждат с повече уважение или поне с пресметливост в очите. Претърсиха багажа и на товарните мулета. Иста извърна поглед встрани, за да не гледа как войниците си подмятат цинично дрехите й. Офицерът я разпита по-подробно за връзката й с провинкара на Баошия и Иста му разясни въображаемото родословно дърво на сера ди Айело. Той, изглежда, искаше да е сигурен, че богатият провинкар наистина ще плати откуп за нея.

— О, да — високомерно рече Иста. — Ще дойде лично, предполагам. — „Заедно с десет хиляди мечоносци, пет хиляди лъкометци и кавалерията на марш ди Палиар“. После изведнъж й хрумна, че ако не иска заради нея да умират хора, подхожда напълно погрешно към проблема. Не, не. Все още имаше шанс да избяга или да бъде разменена за малка част от истинската й стойност в парично изражение, ако инкогнитото й не бъдеше разкрито. Лис… беше ли избягала Лис? Засега по пътя не се бяха върнали войници, които да я влачат насила след себе си, нито да я карат във вид на безжизнен труп, преметнат през седлото.

Офицерите заспориха, наведени над картите, докато войниците и животните почиваха под малкото сенки наоколо, а мухите бръмчаха около тях. Говорещият ибрийски офицер й донесе вода в един доста мръсен мях, тя се поколеба, облиза прашните си напукани устни и пи. Поне водата беше сравнително прясна. Даде му знак да занесе меха на Ферда и хората му и той го направи. След известно време я качиха на собствения й кон, с китки, вързани за седлото — самият кон беше вързан с още няколко други в края на обоза. Хората на Ферда бяха вързани по подобен начин, но по-напред и заобиколени от повече войници. Колоната отново потегли на север.

Иста плъзна поглед по другите пленници, завързани за конете си също като нея. Бяха неочаквано малко на брой — няколко десетки изтощени мъже и жени, деца нямаше. Една по-възрастна жена яздеше близо до нея: клатушкаше се нестабилно на седлото. Дрехите й, макар и мръсни, бяха добре ушити и с изобилие от бродерия — явно не беше от простолюдието, а от семейство, което можеше да плати щедър откуп. Иста се наведе към нея и попита:

— Откъде идват тези войници? Като оставим настрана Джокона.

— От някой рокнарийски пъкъл, предполагам — каза жената.

— Не, това е последната им спирка — измърмори в отговор Иста.

Горчива усмивка изви устните на жената. Това беше добре — значи не бе оглупяла от шока. Или пък вече го беше преодоляла, най-малкото.

— Непрекъснато се моля за това. Мен ме плениха в град Раума, в Ибра.

— Ибра! — Иста погледна наляво към планинската верига, която се издигаше на хоризонта. Сигурно се бяха измъкнали от Ибра през някой малко използван проход и се бяха озовали в Шалион, за да минат напряко към Джокона. А преследването трябваше да е било ожесточено, щом бяха прибягнали до такъв отчаян план. — Нищо чудно, че сякаш паднаха от небето.

— Къде точно в Шалион се намираме?

— Това е провинция Толноксо. Остават им още повече от сто мили езда през вражеска територия, останалата част от Толноксо и цял Карибастос, преди да стигнат границата с Джокона. Ако въобще стигнат дотам. — Тя се поколеба. — Имам основания да се надявам, че присъствието им вече не е тайна. Смятам, че част от хората ми успяха да им избягат.

Очите на жената грейнаха за миг.

— Добре. — След малко тя добави: — Нападнаха Раума призори, съвсем неочаквано. Добре се бяха подготвили — сигурно са заобиколили отдалеч поне десетина по-добре защитени градове близо до границата. Бях завела дъщерите си в града да се помолят на Дъщерята, защото най-голямата ще се жени — богинята да даде още да е така. Отначало джоконците като че ли целяха да заграбят набързо каквото успеят, а не да плячкосат и разрушат целия град. Храма не пипнаха, макар зорко да пазеха заграбеното. После обаче се забавиха, за да сринат кулата на Копелето и да измъчват бедната свещена, която отговаряше за нея. — Жената се намръщи. — Хванаха я, както си беше с белите роби; нямаше начин да я скрием. Убиха съпруга й, когато се опита да я защити.

При жените, посветили се на петия бог, квадрианците също започваха с палците и езика. После най-вероятно следваше изнасилване, продължително и жестоко.

— Накрая я изгориха в кулата на нейния бог. — Жената въздъхна. — На фона на останалото това си беше направо милостиво. Но богохулството им коства всичко, което бяха заграбили, защото войската на Раума ги нападна, докато бяха още в града. Синът вля сила в меча на военачалника им, марша на града! Удари ги безмилостно, защото свещената му беше природена сестра. Предполагам, че именно той е направил дарението на храма, за да живее тя в удобства.

Иста изсумтя в знак на съпричастие.

— Дъщерите ми избягаха в бъркотията… надявам се. Може би Майката е чула молитвите ми, защото в ужаса си предложих себе си в замяна на тяхната свобода. Мен обаче нападателите успяха да ме метнат на един кон въпреки безредното си отстъпление. Сигурно са решили, заради дрехите и бижутата ми, че ще спечелят от мен.

Сега естествено тя не носеше никакви бижута.

— Алчността им ми спечели известно уважение. Камериерката ми обаче… с нея се отнесоха ужасно. Мисля, че още е жива все пак. Зарязаха всички по-незначителни пленници в планината, защото ги забавяха при изкачването. Ако са проявили достатъчно разум да останат заедно и да не се поддадат на паниката, може вече да са намерили начин да се спасят. Надявам се… надявам се, че са пренесли ранените.

Иста кимна с разбиране. Зачуди се какво ли си е бил наумил княз Сордсо от Джокона, за да допусне — не, да нареди — това нахлуване. Може би целта е била просто да разбуни Северна Ибра, да ангажира войските на стария царин в защита на голяма територия и така да отклони подкрепата му за Шалион в есенната кампания срещу Виспинг? Ако беше така, стратегията му беше успяла прекалено рано. Макар че тези мъже можеше да са били пожертвани нарочно, без дори да го знаят…

Леко ранените също яздеха с обоза. Тежко ранените сигурно бяха зарязани по пътя, предположи Иста, на съмнителната милост на собствените им жертви. Един мъж привлече погледа на Иста. Беше възрастен офицер, с много висок ранг, ако се съдеше по дрехите му и по сбруята на коня. Не беше превързан, не се виждаше и някаква рана по него, но яздеше вързан на коня си като пленник, с безизразно лице, плитките му се развяваха на гърба. Думите, които редеше завалено, бяха неразбираеми дори на рокнарийски, прецени Иста. Дали не бе получил удар по главата? Бръщолевенето му й лазеше по нервите, а стоновете му я караха да стиска зъби до болка. Тайно си отдъхна, когато обозът се преподреди и възрастният офицер се оказа далеч от нея.

След няколко мили настигнаха мъжете, които бяха пратени след Лис. Двамата яздеха един кон, който едва пристъпяше, а другия водеха за повода, окуцял. Вбесеният им командир ги посрещна с колоритни рокнарийски ругатни, а безполезните им коне бяха сменени с два от многото резервни. Иста прикри мрачната си усмивка. Последва нова консултация с картите на Ферда, бяха пратени и нови съгледвачи. Колоната продължи да се влачи напред.

След още час стигнаха до селцето, откъдето групата на Иста бе планирала да свърне на изток и да поеме по пътя към Маради. То беше изоставено — не се мяркаше ни човек, ни животно, с изключение на няколко заблудени кокошки, котки и зайци. „Изглежда, Лис е стигнала дотук“, доволно си помисли Иста. Джоконците претърсиха селото набързо, взеха каквато храна и фураж намериха, поспориха дали да не го опожарят, консултираха се за пореден път с картите и най-накрая поеха на север. Предпазливостта и дисциплината все още имаха думата, макар и на косъм, защото колоната остави селцето непокътнато, без издигащи се колони от черен дим, които да оповестят на мили разстояние присъствието й. Слънцето се скри зад планината.

Здрачът се сгъстяваше. Колоната изостави по-лекия, но и опасно открит път и започна да се катери по речно корито, което във всеки друг сезон би било сухо като стара кост. Сега в средата му ромолеше тънко поточе. След две-три мили пак свърнаха на север, през ниски храсталаци до по-висока местност, която предлагаше прикритието на редки дървета. Иста се чудеше дали наистина вярват, че така ще скрият дирите си — бяха оставили толкова следи от копита, скършени клонки и животинска тор след себе си, че дори и тя би могла да ги проследи.

Спряха за нощувка в заслонена долчинка и запалиха само няколко огъня, колкото да опърлят пилетата, които бяха откраднали. Трябваше да дадат време на конете си да изядат плячкосания фураж и зърно и да възстановят силите си. Няколкото пленени жени бяха отделени на една страна и получиха завивки, не по-лоши от тези на самите джоконци — може би същите. Храната също не беше по-лоша от онази, която ядяха джоконците. Във всеки случай не приличаше на печено котешко. Иста се зачуди дали не спи върху постелките на мъртвец и какви ли сънища ще й донесе това.

„Нещо полезно би било приятно разнообразие“. Не беше точно молитва. Само че никакви пророчески сънища не я споходиха тази нощ, нормалните също не бяха много, докато се мяташе в твърдата постеля, унасяше се, после се стряскаше от необичайните звуци на лагера, а веднъж и от риданията на една от другите жени, която хлипаше под одеялото си.

Един от ранените джоконци умря през нощта, явно от треска в резултат на раните си. Погребението му призори беше претупано откъм церемонии, но в Своята милост Братът въпреки това прие душата му, реши Иста — или ако не друго, тя поне не усети объркания му дух да витае над тъжния плитък гроб. Синът й Теидез беше починал от инфектирана рана. Тя изчака момент, когато никой от джоконците не я гледаше, и скришно направи квадрианския знак за благословия към гроба, с надеждата това да донесе поне малко утеха на едно мъртво момче, изгубено в чужда земя.

Колоната не се върна на пътя, а продължи на север през хълмистия пущинак. По принуда се движеха по-бавно и тя усещаше как напрежението на джоконците нараства с всеки час.

Планините вляво от тях се смалиха. Привечер пресякоха неотбелязаната граница на провинция Карибастос. На места пущинакът отстъпваше пред населени местности и трябваше да заобикалят отдалеч крепости и укрепени села. Все по-рядко пресичаха потоци. Край един поток спряха за нощувка, този път малко по-рано, за да починат конете. Като погранична провинция на Шалион, Карибастос беше по-подготвен за набези, крепостите му бяха в по-добро състояние, а хората — нащрек. Джоконската колона сигурно щеше да се опита да го пресече под прикритието на нощта. Още три прехода, прецени Иста.

Ценните пленнички отново бяха настанени встрани под дърветата, донесоха им храна и ги оставиха на мира. Докато говорещият ибрийски офицер, в компанията на двама по-висши офицери, не ги приближи под тихата светлина на залеза. Държеше някакви листове, а лицето му бе напрегнато и смутено. Спря пред Иста, която седеше на един пън, опряла гръб на дървото отзад. Тя запази мълчание, принуждавайки го да заговори пръв.

— Добра вечер, сера. — Обръщението излезе със странно ударение от устата му. Без да каже друго, той й подаде листовете.

Беше писмо, недовършено, омачкано от престоя си в нечии дисаги. Дисагите на Фойкс, защото почеркът беше неговият — едри букви, изписани със замах. Иста изтръпна още преди да прочете поздрава. Беше адресирано до канцлер ди Казарил в Кардегос. След почтителен и пълен списък на постовете и сановете на великия царски съветник идваше следното:

„Скъпи ми господарю,

Продължавам доклада си според възможностите. Напуснахме Касилхас и вече сме във Виняска — утре тук ще има фестивал. Просветен ди Кабон е принципно неспособен да пази тайна или поне да прояви някаква приемлива дискретност. За нула време половината град научи, че сера ди Айело е не друга, а вдовстващата царина, и се изсипа да я почете, което по мое мнение не й хареса особено.

С всеки изминал ден все повече съм склонен да се съглася с вас — царина Иста не е луда в обичайния смисъл на думата, макар че понякога ме кара да се чувствам много странно и глупаво, сякаш вижда, усеща или знае неща, които за мен не съществуват. Все още изпада в дълги периоди на мълчание, някъде далеч в тъжните си мисли. Не знам защо винаги съм си мислил, че жените са по природа бъбриви. Би било облекчение, ако тя говореше повече. Колкото до това дали поклонението й е резултат от някаква божествена намеса, както се опасявахте след дългите си молитви в Кардегос, все още не мога да преценя. Но пък нали седмици наред пътувах рамо до рамо с истински чудеса, докато яздехме с вас, без въобще да подозирам, така че това нищо не значи.

Фестивалът в чест на Дъщерята би трябвало да отвлече мислите ми поне за малко от тези тревоги. Ще продължа с това писмо утре“.

Датата на следващия ден и под нея, със същия ясен почерк:

„Празникът мина добре… (Следваха два параграфа със забавни описания). Ди Кабон се напи като свиня. Казва, че било за да забрави за някакви лоши сънища, макар че според мен по-вероятно е да ги предизвика след всичкото това вино. Ферда не остана много доволен от поведението му, но пък свещеният общува най-отблизо с царината от всички нас, така че може и да е имал нужда човекът. Отначало го мислех за дебел нервозен глупак, както ви писах преди, но сега започвам да се чудя дали аз не съм глупакът.

Ще пиша повече по този въпрос при следващата ни спирка, която е в някакво кирливо селце сред хълмовете, родно място на някакъв светец. И аз бих се родил там, ако имах избор. Ще мога да изпратя това писмо от палатата на Дъщерята в Маради, ако тръгнем натам. Ще се опитам да ги убедя. Не мисля, че ще е добре, ако продължим още на север, освен това вече нямам какво да чета“.

Писмото прекъсваше тук, с още половин празна страница — Фойкс може би просто не бе имал време да добави и мечешката злополука от деня преди джоконците да ги нападнат. А може би…

Иста вдигна очи. Един джоконец, тъмнокос и по-млад, я гледаше с доволна, алчна усмивка. По-възрастният и по-нисък негов сънародник, по чийто зелен нагръден колан лъщеше повече злато и който, изглежда, беше командирът на експедицията или поне най-висшият оцелял офицер, се мръщеше замислено. В очите му тя прочете по-дълбоки стратегически съображения, много по-притеснителни от обикновената алчност. Говорещият ибрийски офицер изглеждаше като на тръни.

Тя направи още един опит да защити опропастеното си прикритие, колкото и безсмислено да изглеждаше това. Протегна безразлично ръката си да върне писмото.

— Какво общо има това с мен?

Преводачът й взе листовете.

— Какво ли, наистина, царина? — Удостои я с поклон според рокнарийския дворцов обичай, дясната ръка се стрелна в арка пред него с палеца прибран към дланта — наполовина ирония, наполовина предпазливост.

Командирът каза на рокнарийски:

— Значи това е лудата майка на царина Изел, така ли?

— Така изглежда, милорд.

— Боговете са щедри към нас — каза тъмнокосият с глас, който трепереше от вълнение. Направи квадрианския четворен знак за благословия, докосвайки челото, пъпа, слабините и сърцето си, палецът бе грижливо сгънат навътре. — Само с един удар всичките ни проблеми се разрешиха и кесиите ни се напълниха.

— Мислех, че я държат заключена в някакъв замък. Как така са проявили небрежността да я пуснат да се размотава по пътищата? — каза командирът.

— Ескортът й не е очаквал да ни срещне тук. Ние също не очаквахме да сме тук — каза тъмнокосият.

Командирът се намръщи на писмото, макар да беше ясно, че не може да прочете и дума от него без помощта на офицера си.

— Този шпионин на техния канцлер говори твърде свободно за боговете. Това е неблагочестиво.

„И те притеснява. Добре“, помисли си Иста. Трудно беше да мисли за Фойкс като за шпионин. Макар че оценката й за интелигентността и такта му порасна с още една степен, защото не й бе дал и най-дребното основание да го заподозре в изпълняването на такава задача. Като се замислеше обаче, това си беше съвсем естествено. Ако беше писал на когото и да било другиго освен на лорд ди Казарил, тя би се засегнала дълбоко, но канцлерът отговаряше за цял Шалион, а и собственият й дълг към ди Казарил беше безкраен като морето.

Командирът се прокашля и се обърна към Иста на ибрийски, със силен акцент:

— Мислите ли, че сте докосната от бог, луда царице?

Иста — продължаваше да седи неподвижно — вдигна ъгълчетата на устните си съвсем малко, така че усмивката й да изглежда тайнствена.

— Ако вие бяхте докоснат от бог, нямаше да питате. Щяхте да знаете отговора.

Той се дръпна и присви очи.

— Богохулна квинтарианка.

Тя го удостои с най-добрия си безразличен поглед.

— Допитайте се до своя бог. Обещавам ви, че скоро ще се срещнете с него. Белегът му е на челото ви и ръцете му са отворени да ви приемат.

Тъмнокосият изсумтя въпросително; офицерът, който говореше ибрийски, преведе спокойните й думи, които от нейна гледна точка бяха изстрел напосоки. Макар че едва ли беше нужно да общува с боговете, за да направи такова предсказание, като се имаше предвид опасната ситуация, в която се бяха озовали джоконците. Устните на командира се свиха още повече, но той не понечи отново да кръстоса шпаги с нея. Изглежда, поне си даваше сметка колко по-рисковано е станало отстъплението му с такава пленница в обоза им. Бягството на Лис се бе оказало по-опасно от очевидното.

Жените бяха преместени до лагерния огън на командира и пратиха още двама стражи да ги пазят — да пазят нея, знаеше Иста. Това сложи край на всяка надежда да се шмугне в гората, издебвайки подходящ момент.

Вечерта продължи в същия неспокоен дух. Довлякоха един джоконски войник в средата на лагера и го биха с камшик за някаква простъпка — опит да дезертира най-вероятно. Висшестоящите офицери седяха около един от огньовете и спореха — понякога на висок глас и доста разгорещено, но после гневните ругатни бързо утихваха — за това дали да продължат всички заедно, за да се защитават взаимно в случай на нападение, или да се разделят на малки групи и да довършат бягството си към Джокона при по-малък риск от разкриване.

Нямаше да е далеч моментът, когато някои от тях щяха да се отделят от основната група и без да чакат заповед в този смисъл. Иста бе убивала времето, пресмятайки приблизителния брой на джоконците — освен ако не грешеше с много, бяха около деветдесет души. Би било интересно да ги преброи отново утре. Колкото по-малобройни бяха, толкова по-слаба щеше да е съпротивата им, ако останеха заедно. Още колко време щеше да мине, преди да се видят принудени да се разделят?

Джоконският командир имаше всички основания, и вътрешни, и външни, да поддържа възможно най-високата скорост на придвижване, така че Иста не се изненада, когато в полунощ я събудиха и я качиха на коня. Този път обаче нямаше да пътува с обоза — предадоха я на грижите на офицера, който говореше ибрийски. Двама други яздеха близо до тях. Колоната потегли в мрака сред цвилене на препъващи се коне и ругатните на ездачите.

Отначало Иста бе очаквала войската на Толноксо да ги подгони — дирята, която оставяха, можеше да ти избоде очите, — но колоната отдавна беше пресякла този район. С всеки час залозите се променяха — вероятността да ги нападнат изотзад намаляваше в полза на засада отпред. В това имаше тактически смисъл — нека джоконците губят сили, придвижвайки се към бойно поле, избрано от враговете им.

И все пак… възможно ли беше Лис да е запазила инкогнитото й, съобщавайки на властите, че някаква си дребна благородничка на поклонение е била отвлечена от неканените бегълци, пресичащи провинцията на път към дома? Иста лесно можеше да си представи как провинкарът на Толноксо се помотава точно толкова, колкото бягащите джоконци да се превърнат в проблем на провинкара на Карибастос. Ди Кабон и Фойкс обаче не биха допуснали такова небрежно отношение… но дали бяха стигнали до някое безопасно място? Или все още се скитаха сред хълмовете? Победени или отклонени от стихийния демон на Фойкс, внезапно набрал сила и воля, пирувайки с острия ум на момчето?

Водени от незнайно какви сведения на съгледвачите си, джоконците изоставиха рядката гора и поеха в тръс по път, който им позволяваше да се придвижват малко по-бързо. Зазоряваше се, когато свърнаха в пълно до половина с вода речно русло. Копитата на конете хрущяха остро в омесения с чакъл пясък. Иста облиза сухите си устни и протегна схванатия си гръб, доколкото й позволяваха вързаните отпред ръце. Въжето, свързващо китките й с лъка на седлото, не беше стегнато, и ако повдигнеше ръце и се наведеше напред, можеше да си почеше носа. Много време беше минало, откакто бе пила, яла или ходила по нужда, а коленете й бяха ожулени до кръв от вътрешната страна.

Ами ако колоната въобще не попаднеше в засада и се озовеше от другата страна на границата, в Джокона? Без съмнение щяха да я предадат на княз Сордсо, да я настанят в замъка му, да я заобиколят с удобства, не — с лукс, и с дами, които да й правят компания… с много дами, които да не я изпускат от поглед. Беше ли избягала от един замък само за да се озове като затворничка в друг — и още по-лошо, да я превърнат в политически лост, който да използват срещу малкото хора, които обичаше?

Мракът отстъпи на сивота, сенките добиха форма с неясни цветове — звездното небе избледняваше, за да посрещне зората. Ниска мъгла се стелеше над водата, къдреше се над полегатите брегове и конете я разплискваха като мляко след себе си. Малка скала, подкопана от течението на реката, се издигаше отляво: червеникавите цветове на пластовете й тъкмо започваха да се различават.

Камък цамбурна в тъмната вода, която се плъзгаше в основата на скалата. Войникът от нейната страна погледна натам, стреснат от шума.

Една стрела изсвистя отнякъде и се заби в гърдите му. Той дори не успя да извика, преди да се срине в плитката вода. Миг по-късно Иста усети шока на смъртта му като светкавица, която порази всичките й сетива и я замая. Конят й внезапно хукна напред, първо в тръс, после в галоп. Навсякъде около нея мъже крещяха, издаваха заповеди, псуваха. Отговориха им други викове и още стрели заваляха като дъжд.

„Богове пет, нека атаката свърши бързо“. Ферда и хората му бяха в най-голяма опасност, защото на джоконците като нищо можеше да им хрумне да убият най-рисковите си пленници, преди да се обърнат към новия враг. Още една смърт и още една изсвистяха като бял огън през вътрешните й сетива, докато външните бяха залети с въртопи от движение. Тя задърпа панически охлузените си китки, но стегнатите възли не се бяха разхлабили въпреки дългата нощна езда. Ако изриташе стремената и се килнеше на една страна в някакъв безумен опит да се смъкне от коня, щеше само да си счупи китките, без никаква гаранция, че въжетата, които ги стягаха, ще се скъсат — конят просто щеше да я повлече.

Гръмотевичен тропот на копита, викове и крясъци се надигнаха откъм началото на колоната — по бреговете на речната долина с викове се изсипваше кавалерия, чу се трясък на метал. Коне цвилеха, пръхтяха и падаха. Чуха се викове и откъм края. Офицерът, който я водеше, дръпна юздите на коня си толкова рязко, че животното се изправи на задните си крака. Мъжът се огледа паникьосано.

Командирът препусна към него откъм мелето, с изваден меч; крещеше на рокнарийски и махаше на още неколцина да го последват. Настигнаха Иста и нейния офицер и ги подбраха настрани към ниския бряг. Войникът отпред повали с меча си двама лъкометци в непознати й сиви туники, които тичаха да се присъединят към битката. Неколцината джоконци и Иста прелетяха покрай група конници и продължиха в див галоп през шубраците покрай брега на реката.

Главата на Иста пулсираше лудо, зрението й се замъгляваше, като ту потъмняваше, ту се нажежаваше до бяло от болезнените удари на всяка следваща смърт — толкова много души на едно място и едновременно изтръгнати насила от телата им. Можеше да мисли само за едно — колко несправедливо беше за онова бедно войниче, което бичуваха предната нощ, че сега собствените му командири изоставяха него, без да се поколебаят дори…

Виждаше единствено врата на коня си, протегнат пред нея — ушите му, прилепнали назад, и твърдата земя, стрелкаща се отдолу. Дори не се налагаше да теглят този неин глупав, уплашен кон, който тичаше толкова бързо, че по някое време за малко да надбяга водача си. Завиха надясно в широка дъга. Забавиха едва когато теренът стана неравен, осеян с ниски хълмове, с пръснати тук-там групи дървета, където най-после да се скрият от погледа на евентуални преследвачи. Преследваха ли ги въобще?

Командирът най-после си позволи да прибере меча си в ножницата. Не го беше използвал — по острието нямаше кръв, забеляза Иста. Поведе ги през пущинака, като заобикаляше дървета и скали. Иста подозираше, че единственият критерий, по който подбира пътя, е да обърка преследвачите и че съвсем скоро сам ще се обърка, отново. Е, сигурно можеше да определи накъде е север, и с толкова малка група, на която да търси прикритие, друго навярно не му и трябваше. Тук дърветата растяха по-нагъсто. Изкачиха едно възвишение, после се спуснаха по склона на някаква клисура. Иста се опита да прецени на колко мили са се отдалечили от засадата. На пет или шест, най-малко.

Докато конете им внимателно стъпваха по каменистото дъно на плитката река, тя се замисли за грозящата я опасност. Едва ли беше по-голяма отпреди. От изнасилване не се страхуваше, нито от мъчения или нещо подобно, макар че несъмнено щеше да сподели всичките трудности, които чакаха джоконците при това неподготвено бягство. Тези офицери бяха изгубили всичко — хората си, екипировката си, плячката, честта си, дори пътя. Успееха ли обаче да я предадат на княза на Джокона, той щеше да им прости всичко. Тя беше надеждата им за изкупление. Нямаше да я пуснат срещу пари или заплахи, нито да я заменят срещу живота си дори. Така че умишлена смърт не я грозеше от техните ръце. Ала смърт при злополука или поради лоша преценка… да, такава смърт съвсем не беше невъзможна. Положението й май не се беше подобрило особено.

Вървяха по дъното на клисурата повече от миля. Тя ставаше все по-дълбока, а стените й — все по-стръмни, залесени и надвиснали на места, но в далечината се провиждаше мъглява светлина. При поредния завой откриха, че клисурата се отваря внезапно към равна поляна.

А на поляната стоеше самотен ездач. Иста затаи дъх смразена — или беше от вълнение? Въглищносивите хълбоци на коня се издуваха мокри от пот, ноздрите му бяха кръгли и кървавочервени, но животното риеше с крак земята и пристъпваше неспокойно, а мускулите му потрепваха в готовност. Мъжът изобщо не изглеждаше задъхан.

Тъмночервеникавата му коса не беше сплетена, а подстригана късо по шалионската мода и се завиваше в разбъркани къдрици около ушите. Късо подрязана брада покриваше челюстта му. Носеше плетена метална ризница, тежки кожени предлакътници, сив табард, целия в злато. Табардът беше опръскан с кръв. Очите му се стрелнаха, докато пресмяташе шансовете си — присвити, святкащи очи.

Замахна настрани с меча си в поздрав. Ръката, която го стискаше, беше мръсна и покрита със засъхнала кръв. Само за миг най-налудничавата усмивка, която Иста беше виждала върху лицето на мъж, грейна по-ярко от стоманата.

Той смуши коня си и нападна.