Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (9)

Девета глава

На другата сутрин Клеър Ръсел влезе в редакцията на „Кларион“ и се насочи право към стаята си. Свали си шапката, докосна лицето си с напудрено памуче и седна зад бюрото. Чувстваше се потисната и уморена.

Пощата й бе акуратно подредена в единия край на бюрото, картоненият плот беше снежнобял, мастилницата напълнена. Но на нея не й се работеше. Отмести купчината писма и се загледа през прозореца. Слънцето вече напичаше и улиците изглеждаха прашни. Феървю плачеше за дъжд, всичко в малкото градче изглеждаше изгорено и посърнало.

Тя мислеше за Хари Дюк — занимание, което й беше отнело по-голямата част от нощта. Мислеше за Хари Дюк и Питър… За Питър и Хари Дюк… Мяташе се в тясното си легло и викаше в съзнанието си всички детайли на изминалата вечер. Пред очите й съвсем ясно се очертаваха широките рамене на Хари, тъмнокосата му глава, тънките мустачки… Почти физически усещаше силата, която се излъчваше от него.

Достатъчно беше да протегне ръка и тя щеше да сложи своята в нея. Тя знаеше, че той си дава ясна сметка за това и потръпваше от страх. Знаеше и друго — срещата между тях има последствия и за двамата. Секунда преди нея те бяха просто двама непознати, секунда след като ръката й потъна в неговата — близки и сродни души, черпещи сила и увереност един от друг.

Подобно нещо никога не й се беше случвало. Няколко пъти се беше влюбвала, нито веднъж щастливо. До мига, в който Хари Дюк пое ръката й, тя искрено вярваше, че е влюбена в Питър. Съзнаваше, че не е възможно да е влюбена в Хари, но едновременно с това знаеше, че той е единственият мъж на света, от който се интересува, и този интерес няма да отмине бързо.

Всичко беше объркано. Питър е чудесен човек, уязвим, но щедър и благороден. Предлагаше й любовта си като момченце, което предлага последното си бонбонче на любим приятел. Не искаше да го наранява, но си даваше сметка, че ако Хари Дюк поиска да я има, тя или щеше да му се покори, или да замине някъде надалеч. Май точно това трябва да направи — да си събере багажа и да замине! Само по този начин би си спестила много и тъжни неприятности. Но когато се замисли сериозно как ще напусне Феървю, ще намери нова работа и нови приятели, изведнъж изпита страх пред това пълно с неизвестности начинание. Не, едва ли може да го прави до безкрайност!… За да обърнеш гръб на всичко, което си създал, и да започнеш нов живот, трябва да притежаваш три неща — младост, сила и свобода.

В съзнанието й изплуваха думите, с които Питър защити пред нея Хари Дюк: „О, той не е такъв. За теб ще бъде страхотен, точно както е за мен… Зная, че е груб и див, но не и с хората, които обича. С тях той е съвсем друг…“

Твърдо вярваше, че Хари е лоялен приятел и тази вяра й помагаше да потиска страховете си. Мъжете често проявяват лоялност кът хората, на които държат, Вероятно и в случая ще стане точно така. Хари Дюк няма да й се обади и ще остане лоялен спрямо приятеля си Питър.

Звънчето на бюрото й остро издрънча. Това означаваше, че Сам Тренч има нужда от нея. Тя скочи на крака, хвърли поглед на отражението си в огледалото и леко се намръщи на сивите кръгове под очите си. После се насочи към кабинета на шефа си.

Сам се беше отпуснал върху стола на колелца, ръцете му бяха отпуснати върху плота на бюрото, изпъстрен с телефонни номера и неясно надраскани бележки. От устата му стърчеше вечната оръфана лула.

— Добро утро, Сам — поздрави го тя и седна на прозоречния перваз, с гръб към светлината.

Сам вдигна глава и й отправи един проницателен поглед. Заемането на подобна позиция не беше ново за него.

— Май пак си забравила да си легнеш, а? — остро попита той. — Имаш ужасен вид, момичето ми. Май се налага да се погрижиш за себе си… Какво ще кажеш за малко отпуска?

— Нищо ми няма — сви рамене Клеър. — Кажи какво става?

— Оказа се, че си права — отвърна Сам, извади носна кърпичка и започна да трие стъклата на очилата си. — Тимсън е купил Пиндърс Енд. Снощи попритиснах Хил и той ми разказа всичко.

— Тимсън, а? — погледна го Клеър. — Но той положително е подставено лице и зад него се крие някой друг…

— Точно така. И този някой друг се нарича „Бентънвилска поземлена корпорация“, зад която наднича името Белман… Направих си проверките и установих, че са предложили добра цена и бързо са сключили сделката. Тимсън е в града едва от три дни…

— Какво ще правят с тази земя? — попита Клеър.

— Не знам — отвърна Сам, отвори чекмеджето си и извади някакви чертежи. — Ето ти го Пиндърс Енд. Разположен в западната част на Феървю, на около три километра от центъра на града и на пет от индустриалната зона… Земята е неплодородна, десетте бараки върху нея вероятно ще се срутят при първия по-силен вятър. Собствениците им нямат пукнат грош, до там не стига нито електричество, нито канализация… Бих казал, че покупката е изгодна за Тимсън, тъй като е получил земята почти без пари. Но все си мисля, че би могъл да вложи парите си в други, далеч по-изгодни начинания…

Клеър спусна крака на пода и се извърна към оживената улица оттатък прозореца.

— Защо, Сам? — попита тя. — Защо им е притрябвал Пиндърс Енд?

Възрастният мъж изчука пепелта от чашката на лулата си и зарови пръсти в гъстата си коса.

— Фантазията ти май пак включи на скорост — усмихна се той. — Надушваш добро материалче, а?

— Точно така — извъртя се към него Клеър.

— И какво мислиш да правиш? — попита Сам, наведе глава и я стрелна изпод вежди. — Нещо ти мърда под шапката и не се опитвай да го отричаш!

— Добре де, няма — отвърна на усмивката му Клеър. — Но то няма нищо общо с теб.

— Не искам да започваш нещо, което ще ни донесе неприятности! — предупреди я Хам. — Напоследък и без това сме затънали до гуша…

— Ще се опитам — отвърна тя и се измъкна от кабинета.

Изтича право при Барнс и го хвана да си слага шапката с очевидното намерение да излиза.

— Чу ли за Пиндърс Енд? — изръмжа насреща й той. — Оня мошеник го е купил, но мълчеше като риба. Душичката ще му извадя, само да ми се мерне пред очите!

— Къде отиваш, Ал?

— Да хвърля едно око на парцела. Идваш ли с мен?

— Не — поклати глава тя. — Трябва да проведа един телефонен разговор. А ти си отваряй очите. Огледай почвата, виж дали някой не е копал напоследък…

— Защо? — озадачено я изгледа Барнс.

— Мисля, че знам кой е купил парцела. Не биха хвърлили парите си на вятъра… Там трябва да има някакви полезни изкопаеми… Я сребро, я петрол…

— Пак бълнуваш, ангелче. Земята наоколо отдавна е прокопана и преровена, никой не е успял да открие нещо ценно в нея.

— Защо тогава я купуват? — тропна с крак Клеър.

Барнс се почеса по главата.

— Може би искат да си запазят гробове — ухили се той.

— Хайде, върви и хубавичко се огледай! — шеговито го побутна тя. — Опитай се да разбереш дали досегашните собственици са получили предупреждение да напуснат.

Барнс се обърна към вратата и забързано излезе.

Клеър се затвори в стаята си. Дръпна ципа на чантичката си и се зарови в нея. Най-сетне откри това, което й трябваше, сред купищата стари сметки и отдавна прочетени писма. Измачканото листче с телефонния номер на Хари Дюк.

Посегна към слушалката с разтуптяно сърце. Странно, много странно, помисли си тя. Изпитваше непонятно задоволство от факта, че има повод да му се обади толкова скоро след срещата им, радваше се, че бе взела номера му.

Седеше като закована в стола и слушаше призивните сигнали на апарата. Някъде, в неизвестна за нея стая, звънеше телефонът. Опита се да си представи обзавеждането й, но пред очите й се мяркаха само стомана, кожа и стъкло. Просто не можеше да си го представи сред друго обзавеждане.

Някой вдигна слушалката след доста голямо закъснение.

— Да? — рязко и недружелюбно попита този някой.

— Господин Дюк, моля…

— Няма го! — тросна се онзи и затвори.

Тя погледна безмълвната слушалка и почувства как й призлява. Даде си сметка, че страшно много се бе надявала да чуе гласа на Хари Дюк.