Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (17)

Седемнадесета глава

Сержант О’Мали беше разгърнал вестника на спортната страница и се опитваше да отгатне кой ще бъде поредният победител в конните надбягвания.

На дървената скамейка срещу бюрото му тихо си приказваха патрулните полицаи Стоун и Флеминг, които застъпваха на служба в десет часа.

О’Мали сгъна вестника с доволен вид и погледна към тях.

— Нещата изглеждат добре — съобщи им той. — Даже много добре.

— Днес на какво ще залагаш, сержант? — попита Флеминг.

— Едно конче на име Ел Нагани — отвърна О’Мали. — Шест към едно. Дюк ми го препоръча.

— Как ги познава, дяволът? — въздъхна Стоун. — Сигурно вади купища пари от надбягванията.

— Умно копеле — кимна О’Мали. — Само този месец съм изкарал двеста-триста долара, благодарение на него. Ако не ме беше шубе, можеха да са и хиляда.

— Това е дарба — рече Флеминг. — Де да имах и аз неговия късмет!

Стоун избърса нос с опакото на дланта си.

— Ти на това късмет ли му викаш? — попита той. — Тоя тип си използва главата както трябва, а и жокеите правят всичко възможно да спечелят, когато знаят, че Дюк е заложил на тях… Иначе лошо им се пише!

Всички се засмяха.

— Наистина е така — кимна О’Мали.

— Нещо ново за смъртта на онзи Тимсън, сержант? — попита Стоун.

— Капитанът се занимава със случая — поклати глава О’Мали. — Но ако питате мен, цялата работа ми намирисва…

Полицаите се спогледаха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Флеминг.

— Калън ни прати да пасем… При това не го направи особено сполучливо…

— Значи според теб не става въпрос за самоубийство, така ли? — попита Стоун.

— Питай капитана. Той по-добре знае.

Отвън изскърцаха спирачки, миг по-късно в участъка се втурна Тод Корис.

Дребен и пъргав, Корис беше облечен в черен костюм, бяла риза и яркожълта вратовръзка. Чертите на лицето му бяха остри, очила в тънки сребърни рамки висяха на въздългия му нос.

— Добър вечер, господин Корис — любезно го поздрави О’Мали и на лицето му се появи мазна усмивка. — Какво ви води насам?

— Хич не ми е до любезности! — тросна се Корис. — Къде е Халахън?

— В кабинета си, сър — угоднически се надигна иззад бюрото О’Мали. — Да съобщя ли за вас?

Корис го бутна настрана и влезе в кабинета на полицейския началник.

О’Мали въздъхна и хвърли един поглед към патрулните ченгета.

— Ох, как ми се иска да спипам това копеленце! — гневно промърмори той и лицето му бавно почервеня. — Някой ден ще го направя и тогава Господ да му е на помощ!

Капитан Халахън вдигна глава, видя Корис и стана да го посрещне.

— Тази вечер не те очаквах — рече той и стисна ръката му. — Случило ли се е нещо?

— Още не, но всеки момент може да се случи! — изръмжа дребният мъж.

— Сядай — махна по посока на стола полицаят. — Една пура? — Ръката му се придвижи по посока на кутията върху бюрото.

— Не от тая трева — поклати глава Корис. — Дай една от онези, специалните.

Халахън се намръщи, дръпна едно от чекмеджетата на бюрото си, после направи безуспешен опит да се усмихне.

— Май знаеш всичко за това заведение! — промърмори той.

Корис бръкна в кутията, която му бе предложена, избра си една пура и отхапа крайчето й.

— Казвай сега какво става! — нареди той, след като изплю парчето тютюн на пода.

Халахън седна на мястото си, изчака го да запали и рече:

— Чакам обаждането на господин Спейд. Докторът твърди, че Тимсън е бил убит.

— Така ли? — изпусна тънка струйка дим Корис. — Как го е разбрал?

— Смъртта е била причинена от удар в задната част на главата, а гърлото му е било прерязано няколко часа след настъпването й — загрижено отвърна Халахън.

— Ти едва ли приемаш сериозно заключенията на доктор Голдстин… — проточи Корис.

— А защо да не ги приемам сериозно? — втренчи се в него Халахън — Та той е съдебен лекар!

— Не знам — поклати глава Корис. — За мен Тимсън се е самоубил… Мисля, че и господин Спейд е на това мнение.

— Виж какво пише в заключението на Голдстин — размърда се в стола си Халахън и извади няколко листа хартия — Ето…

— Вече имаш рапорта, така ли? — попита Корис. — Я дай да го видя.

Халахън му подаде папката.

Корис потъна в четене, а полицейският началник притеснено мълчеше Така изтекоха десетина минути.

— Тоя трябва да е луд! — промърмори накрая Корис, впи очи в лицето на Халахън и бавно скъса папката със заключението на патолога.

— Какво правиш? — скочи на крака полицаят.

— Сигурно не искаш едно неправилно медицинско заключение да попадне в неподходящи ръце! — хладно му се усмихна дребният мъж. — Нали така, Халахън?

— Ти го скъса! — зяпна насреща му полицаят. — Скъса един официален документ!

— Нося ти друг — успокои го Корис, извади лист хартия от вътрешния си джоб и го плъзна върху бюрото.

Халахън бавно го взе. Беше чек за пет хиляди долара на негово име, подписан от Корис.

Двамата си размениха продължителни погледи, по лицето на Халахън се разля мазна усмивка.

— Голдстин ще вдигне шум до бога — рече с леко притеснение той. — Страхотен педант е…

Корис изтръска пепелта ся върху килима.

— Кажи му, че не си разбира от работата — рече той. — Ако продължава да създава неприятности, някой може да се отбие у тях и да го почеше… Да речем с бутилка, на която дъното е счупено… И това му кажи!

Халахън разхлаби яката на ризата си, прибра чека и промърмори:

— Ще се погрижа за него.

— А и ти едва ли искаш да ти тръснат разследването на предумишлено убийство, нали? — продължи обработката Корис. — Досега в града няма регистрирани подобни случаи, а догодина са изборите… Няма начин да не бъдеш преизбран, ако графата „убийства“ си остане празна, разбира се… Никой не може да те обвинява за самоубийство, нека го оставим на драскачите… — Поклати глава и стана на крака: — Трябва да вървя. Скоро пак ще се отбия да те видя.

Халахън пое протегнатата му ръка и замислено промълви:

— Прав си за изборите… Знаеш ли, много ми се иска да се пробвам в политиката, но това струва много пари…

— Остави на нас да издигнем кандидатурата ти — небрежно отвърна Корис. — Ти се погрижи за репутацията си тук, а изборите са наша работа…

— Наистина ли ще ме финансира господин Спейд?

— Нали чу какво ти казах за графата „убийства“, или имаш восък в ушите?

— Чудесно! — потърка ръце Халахън. — Зная, че господин Спейд държи на думата си! Няма да допусна да ни залее вълна от престъпления! Досега съм успявал, не виждам какво може да ми попречи и в бъдеще. Нали така?

— Точно така — кимна с тънка усмивка Корис. — Само дръж юздите изкъсо. Ще имам грижата да предам благодарността ти на господин Спейд. — Тръгна да си върви, на вратата се спря и погледна към началника на полицията. — Да си чувал името Белман?

— Белман от „Шез Пари“? Чувал съм го, разбира се.

— Точно той.

— Познавам го много добре.

— Да е отпускал средства за Спортния ти фонд?

— Не — объркано примигва Халахън. — Не си пада особено по спорта…

— Още ли не си чул какво му се е случило?

— Не. Какво?

— Преди няколко часа и той се самоубил. Келс сигурно изпитва нещо като свенливост към полицията и не е посмял да ти каже… Познаваш Келс, нали?

— Белман се е самоубил? — Халахън замръзна на мястото си.

— Така чух — нехайно отвърна Корис. — Може пък да се окаже само клюка… Знаеш колко клюки се носят из това градче.

Телефонът върху бюрото остро издрънча, ръката на Халахън вдигна слушалката, очите му не се отделяха от лицето на Корис.

— Да? — Послуша няколко секунди, после късо отвърна: — Добре, идвам веднага.

Корис отново изтръска пурата си на килима.

— Да не би да беше Келс? — тихо попита той.

— Точно той беше — мрачно кимна Халахън — Твърди, че Белман е убит. Забили му нож преди по-малко от час…

— Трябва да му пратя венец — промърмори като на себе си Корис.

— Разполагаш с доста точни източници на информация, нали? — язвително го погледна Халахън. — Как стана така, че знаеш всичко предварително?

— Сега ми приличаш повече на ченге, отколкото на кандидат за политическа кариера — меко отвърна Корис.

Халахън замълча, после тръсна глава:

— Но тоя твърди, че става въпрос за убийство!

— Няма да се изненадам, ако и съдебният лекар подкрепи становището му — поклати глава Корис и се обърна към вратата. — Но господин Спейд е убеден, че и тук става въпрос за самоубийство… А ти знаеш на кого да вярваш, нали?

Излезе и внимателно затвори вратата зад гърба си.

Халахън втренчено гледаше след него, устата му конвулсивно се разкриви. Вратата се отвори и Корис отново надникна.

— Между другото, капитане, защо не се освободиш от съдебния си лекар? Ние ще ти намерим подходящ човек…

После затвори вратата и се насочи към изхода, без да обръща внимание на О’Мали, който беше скочил на крака и почтително козируваше.