Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (16)

Шестнадесета глава

Преодоля разстоянието до Бентънвил за по-малко от двайсет и пет минути, като през цялото време караше с над сто километра в час. Пътят беше почти пуст, нямаше ги дори обичайните полицейски патрули.

Не си направи труда да се отбива у Питър, а насочи колата направо към „Шез Пари“.

Паркира на съседната уличка и тръгна пеш. Когато пред очите му блесна неоновата реклама на заведението, той свърна в пресечката и се насочи към задния вход.

Спря пред високата тухлена ограда и вдигна глава. Сградата от тази страна беше тъмна, силуетът й ясно се очертаваше на фона на обсипаното със звезди небе. Отдалечи се на няколко крачки, засили се и скочи. Пръстите му се вкопчиха в ръба на оградата, мускулите му се свиха и след миг вече беше оттатък. Падането не беше от леките, но той успя да се справи без никакъв шум. Откри, че леко се е задъхал и се запита дали пък не е започнал да напълнява.

Остана до стената в продължение на няколко минути. Очите му свикнаха с тъмнината, силуетите на няколко ниски постройки в парцела бавно изплуваха пред тях. Видя аварийната стълба на стената на основната сграда и предпазливо тръгна натам. Оказа се, че долната част на стълбата е прибрана нагоре, употреби доста усилия, докато успее да я смъкне с помощта на дълга пръчка, която откри в градината.

Ослуша се внимателно, преди да поеме нагоре. Ушите му не доловиха нищо подозрително, единственият шум произхождаше от движението по главната улица и едва доловимия ритъм на музиката, която долиташе от вътрешността на заведението. Измъкна пистолета от кобура и внимателно стъпи на железните пръчки на стълбата. Хладината на оръжието му подейства успокоително.

Първата площадка беше точно срещу един от прозорците на етажа. Дюк притисна ухо до стъклото, отвътре не долиташе никакъв шум. Извади ножа си и пъхна острието му под рамката. Отмести я сантиметър-два, после провря пръстите си и пеко я тикна нагоре. Прозорецът безшумно се отвори. Той отмести дебелото перде и надникна във вътрешността на помещението. После се плъзна вътре спусна прозореца и драсна клечка кибрит.

Беше се озовал в стаята за почивка на персонала. Върху масата бяха стрували палта и шапки, на куките по стената бяха окачени няколко мръсни престилки.

Пристъпи към вратата и внимателно я отвори. В коридора беше тъмно. Някъде отдолу долитаха приглушени гласове. Изправен неподвижно в мрака, Дюк се опита да си спомни къде се намира кабинетът на Белман. С положителност знаеше, че е някъде в предната част на сградата, затова предпазливо тръгна нататък по дългия коридор.

Той опираше в стена, от нея започваха два значително по-къси пасажа, разположени под прав ъгъл. Единият от тях беше осветен. Дюк внимателно надникна иззад ъгъла. Пасажът беше пуст, светлината идваше от малка лампа на тавана, зад нея се виждаше двойната врата, която водеше към игралната зала. Вече знаеше, че е близо до кабинета на Белман.

Вратата на залата за хазарт се отвори, мъж и жена излязоха оттам и тръгнаха към стълбите. Мъжът държеше нещо в ръка, двамата го гледаха и весело се смееха.

Дюк изскочи иззад ъгъла и бързо се насочи към кабинета на Белман. Тъкмо стигна до вратата, когато откъм стълбите се появи мъж във вечерно облекло, хвърли му един равнодушен поглед и влезе в игралната зала.

Дюк натисна бравата и се плъзна в кабинета на Белман. Вътре цареше непрогледен мрак и той изненадано застина на прага. Очакваше да завари Белман тук, но него очевидно го нямаше. Дали се е прибрал у дома, или просто е отскочил да хвърли едно око на заведението?

Затвори вратата зад себе си и направи опит да си спомни къде се намира електрическият ключ. Опипа стената от двете страни на вратата, но не успя да го открие. Бръкна в джоба си за кибрита, по изведнъж замръзна на място. С някакво шесто чувство усети, че не е сам в този кабинет, сетивата му се опънаха до крайност.

Опита се да си представи разположението на мебелите. Вляво трябва да има голямо кресло, а право напред се стига до писалището на Белман. Не можа да си спомни за други едри мебели, които биха го препънали в тъмното. Направи няколко безшумни стъпки по посока на бюрото, после спря и отново се ослуша. Нищо. Пристъпи още крачка-две, изпънат като струна и готов за светкавично приклякване. Палецът му внимателно вдигна предпазителя на пистолета, изведнъж съжали, че няма заглушител. Протегната напред, лявата му ръка докосна бюрото на Белман. Замръзна на място и зачака. Не се случи нищо. Въпреки това продължаваше да усеща чуждо присъствие в стаята. Дали в тъмното не го дебне онзи, който го нападна в къщата на Кейси? Възможно ли е това да е Белман? Едва ли. Белман няма достатъчно нерви, за да си играе на криеница…

Направи малка крачка вдясно и обмисли възможността да запали клечка кибрит. В същия миг започна и действието. Съвсем близо до него се разнесе някакъв звук и той светкавично се отпусна на колене. Нещо бръмна на косъм от главата му, по лицето му пробяга хладна струя.

С едно общо и изключително пъргаво движение Дюк тикна пистолета в джоба си и се гмурна по посока на звука. Рамото му тресна някакво тяло и двамата се стовариха на пода.

Протегнатите му напред ръце напипаха копринена дреха и гъвкаво женско тяло под нея.

— Господи, колко мъки за нищо — промърмори в тъмното той.

В следващата секунда получи кроше, от което зъбите му изтракаха, остро коляно го улучи в слабините и го принуди да се прегъне на две. Женското тяло се изплъзна от ръцете му.

Замахна наслуки в мрака и успя да докопа полата й. Дръпна я рязко към себе си, до слуха му ясно достигна уплашеното й хълцане. После във въздуха просвири остра обувка и ръбът й влезе в болезнено съприкосновение с шията му. Той отказа да разтвори пръсти, в главата му се мерна тъжната мисъл, че напоследък непрекъснато го ритат… Пое дъх и рязко дръпна към себе си. Жената, междувременно успяла да се изправи на крака, силно политна. Той пусна полата и посегна надолу, към краката й.

Тялото й се строполи на пода и остана неподвижно.

Дюк бръкна в джоба си за кибрита, другата му ръка продължаваше да стиска женския глезен. Драсна една клечка и с интерес погледна нагоре, към лицето.

Треперливото пламъче освети познатите черти на Лорели. Просната по гръб, тя го гледаше с широко отворени очи и дишаше тежко.

— Взех те за Люис Удушвача — промърмори Дюк и се изправи на крака. — Изобщо не ти трябват тренировки!

Потърси с очи електрическия ключ и отиде да го натисне.

Лорели примигна и бавно се надигна.

— Би трябвало да се сетя, че това си ти — промърмори намръщено тя. — Наистина ли ТРЯБВА да ме преследваш?

Той направи крачка към вратата, открехна я и се ослуша. Май никой не беше чул падането на Лорели, Затвори вратата и се върна при нея.

— Какво правиш тук?

— Ами ти? — отвърна с въпрос тя, подви крака под себе си и се намръщи от болка. — Ох! Замалко да ми счупиш гръбнака!

Той се отпусна на колене, взе ръката й в шепата си и здраво я стисна.

— Това е нищо! Ще видиш какво още те чака, ако не побързаш да пропееш! Казвай какво правиш тук!

Тя направи опит да се освободи, но той заби пръсти в меката плът на ръката й.

— Пусни ме, гадина такава! — извика от болка тя и посегна да го удари със свободната си ръка.

Той блокира удара, стисна китката й и грубо я разтърси.

— Хайде, казвай! Какво искаш от Белман?

Лорели отвори уста да го засипе с проклятия, но изведнъж замръзна на мястото си. Очите й се опулиха, кръвта се оттегли от лицето й. Устата й се разкриви, дланта на Дюк я покри, миг преди от нея да се откъсне вик на уплаха.

Дюк я задържа в тази позиция и внимателно се обърна да проследи ужасения и поглед.

Под масивното писалище на Белман се подаваше ръка.

— Кой е там? — попита Дюк и бавно изпусна въздуха от гърдите си.

Лорели разтърси глава и той внимателно дръпна длан от устата й.

— Не викай! — промърмори заплашително той.

— Не знам кой е… — уплашено отвърна Лорели. — Хайде да се махаме оттук!

— Да не си мръднала! — предупреди я той, изправи се на крака и мина зад писалището.

Белман лежеше на една страна, бялото му като вар лице беше извърнато към Дюк, застинало в уплашена гримаса. Предната част на ризата му беше подгизнала от кръв, от гърдите му стърчеше дръжката на ножа за разрязване на хартия. Беше мъртъв.

Лорели се надигна на колене, стисна уплашено юмруци пред гърдите си и напрегнато погледна Дюк.

— Белман — промърмори той. — Някой му е видял сметката с нож.

Лорели беше готова да се разкрещи от ужас. Успя да се овладее с цената на немалко усилия, тръсна глава и скочи на крака.

— Аз изчезвам.

Дюк излетя иззад писалището и сграбчи ръката й.

— Ще правиш каквото ти кажа! — с леден глас заповяда той и я бутна в креслото: — Сядай и си затваряй устата!

После се върна при Белман и докосна китката му. Беше още топла. Наведе се и внимателно го обърна по гръб. Отдолу блесна малка сребърна табакера.

Дюк я огледа, без да я докосва, сърцето му ускори ритъма си. Беше я виждал някъде, но не можеше да се сети за собственика й. Извади носната си кърпичка, вдигна табакерата с нея и внимателно я отвори. Всичко дойде на мястото си, вече знаеше на кого принадлежи тази вещ. От вътрешната страна на капачето беше гравиран кратък, но ясен текст:

НА КЛЕЪР С ОБИЧ, ПИТЪР.

Обърнат с гръб към Лорели. Дюк уви табакерата в кърпичката си и я пусна в джоба си. После отстъпи крачка назад и продължи огледа. До крака на писалището проблесна нещо дребно и той се наведе да го разгледа. Оказа се златна обичка с малка перла в средата. Същата, която беше забелязал на ухото на Клеър снощи. Почувства, че се изпотява и хвърли поглед към Лорели, която го наблюдаваше със зле прикрито притеснение.

— Докога мислиш да се мотаеш тук? — остро попита тя. — Какво ще правиш, ако някой ни завари?

В думите й имаше логика, призна пред себе си той, отиде до вратата и превъртя ключа в ключалката. После се върна при бюрото и внимателно го претърси. Не откри нищо особено.

— Сигурно ще кажеш, че убийството не е твоя работа, нали? — погледна към Лорели той.

— Какво искаш да кажеш? — подскочи Лорели. — Току-що бях влязла тук…

— Аз те заварих вътре — напомни й той. — Сама и на тъмно. Откъде да знам дали не си му видяла сметката и си се готвила да изчезваш?

— А какво ще кажеш за себе си? — отвърна твърдо Лорели, макар че видимо пребледня. — Не можеш да ми лепнещ тая работа!

— Не само мога, но и мисля да го направя! — заплашително я изгледа Дюк. — Единственото ти спасение е да говориш. Малко ще ти помогна в ориентацията… Чувала ли си за един тип на име Келс? Дясната ръка на Белман, двамата с него сме ей така… — Преплете пръсти и ги вдигна пред лицето й. — Той ще заяви пред полицията, че съм имал уговорена среща с Белман. Влязъл съм тук и съм те пипнал, миг преди да изчезнеш! След като си наръгала Белман, разбира се. Как ти се струва?

— Мръсна гадина! — избухна Лорели. — Не можеш да ми погодиш такъв номер!

— Ще ти го погодя и още как! Пък ти сама се оправяй с ченгетата! Освен ако не си отвориш устата…

— И да си я отворя, нищо няма да постигнеш — отвърна тя. — След като Белман е мъртъв, никой нищо не може да постигне…

Дюк се отпусна на ръба на бюрото и попита:

— Причината се крие в Пиндърс Енд, нали?

Тя се поколеба, после кимна с глава.

— Да.

— Хайде, продължавай! — настоя той. — Не ме карай да ти тегля думите с ченгел! Ти как се забърка в тая история?

— Не съм се забъркала, но се опитвах — отвърна Лорели. — Това стана, след като чух нещо от Шулц…

— Значи Пол е вътре, така ли?

— Предполагам. Шулц и Спейд.

— Пак този Спейд — озадачено поклати глава Дюк. — Кой всъщност е той?

— Някакъв тип, за когото работи Шулц — рече Лорели.

Ето и нещо ново. Значи Шулц работи за Спейд. Интересът на Дюк рязко нарасна.

— Каква е тази история с Пиндърс Енд?

— Казах ти, че не знам.

— Хайде, момиче, отваряй си устата! — изръмжа Дюк. — В противен случай ще те хвърля на ченгетата! Знай, че никак не се шегувам!

— Наистина не знам! — повиши глас Лорели. — Чух Шулц да казва, че там лежат купища пари. Говореше по телефона със Спейд, а аз го подслушвах през отворения прозорец към градината. Не чух всичко, но разбрах, че става въпрос за много пари, скрити в някаква къща… Белман разполагал с точните планове. Точно затова бил купил Пиндърс Енд, а Шулц каза, че иска да пипне нотариалния акт на всяка цена… После млъкна, аз се уплаших, че ме е видял, и си плюх на петите… Това е, друго не зная…

— Ти ли уби Тимсън?

— Нищо не знам за Тимсън! — потръпна от ужас Лорели. — Когато ти ме изведе от къщата на Шулц, аз се замислих и стигнах до извода, че трябва да се върна. Изчаках ви да заспите, скочих през прозореца и се прибрах.

— Ясно — рече Дюк и подръпна носа си. — После е минал Тимсън, видял отворения прозорец и решил да си почине малко в леглото на Пит. Как не можах веднага да се сетя!

— Но ти трябва да ми повярваш! — извика Лорели. — Не съм го убила аз! Кълна се в това!

— Кажи ми нещо за Спейд — смени темата Дюк.

— Нищо не знам за него — отвърна искрено Лорели. — За мен той е само едно име. Никой не знае нищо за него. С изключение на Шулц.

— И на Корис — напомни й Дюк.

— Може би… — сви рамене тя и хвърли нервен поглед към вратата. — Искам да се махна оттук!

— Не бързай! — изръмжа Дюк. — За какви планове спомена одеве?

— Ти си луд, ако мислиш, че тях съм дошла да търся! — избухна Лорели. — Взел ги е този, който е убил Белман!

Това положително е така, съгласи се в себе си Дюк, но с нищо не се издаде.

— Само ако допуснем, че не си го убила ти, сладурче! — изръмжа на глас той.

— Стига с твоите номера! — озъби му се тя. — Получи от мен това, което искаше, нали? Хайде вече да престанеш…

Дюк огледа кабинета и реши, че основното му претърсване ще бъде прекалено рисковано. Изпитваше ужас при мисълта, че може да остави отпечатъци някъде тук и това автоматически да го превърне в обвиняем за предумишлено убийство.

— О’кей — кимна той. — Дай да се махаме. Можеш да дойдеш с мен, имаме какво още да си поприказваме…

— Няма да кажа нито дума повече! — решително тръсна глава тя. — Ако Шулц научи дори половината от това, което ти казах… — Млъкна, раменете й неволно потръпнаха. Спомни си за гнева на дебелака и за заплахите му да я отрови.

— Вече му сви номер на твоя Шулц — усмихна й се Дюк. — И от това ми става весело. Я кажи, кой според теб ще тръгне да се рови в Пиндърс Енд, след като Белман вече е на онзи свят? Освен теб, разбира се…

Лорели се поколеба…

— Шулц и Спейд, разбира се… — проточи тя. — А вероятно и ти.

— Започваш да ми харесваш — похвали я Дюк. — И кой в крайна сметка ще се докопа до скритото съкровище?

Големите й очи изпитателно пробягаха по лицето му.

— Сигурно очакваш да кажа, че това ще бъдеш ти — рече. — Но аз не съм много сигурна… Предполагам, че и Спейд има глава на раменете си.

— Моята не ти ли харесва? — попита Дюк. — Защото мисля, да те поканя за партньор. Ще делим по равно.

Лорели се сети за Джо и неволно се запита дали той би приел да работи с Дюк. Някак не й се вярваше.

— Трябва да си помисля — изрече с тих глас тя.

Напуснаха заведението през главния вход. Келс изскочи отнякъде, точно когато прекосяваха просторното фоайе.

— Здрасти, приятел — поздрави го Дюк. — Как е Белман?

— Много е добре — отвърна Келс и внимателно огледа Лорели. — Искаш ли да го видиш?

Дюк поклати глава.

— Отбих се с намерението да поиграя на някоя от вашите маси, но тая маслинка до мен хич не си пада по комара…

Очите на Келс отново пробягаха по Лорели.

— Ама вие не се ли познавате? — направи се на изненадан Дюк. — Аз защо съм останал с такова впечатление? Това е Лю Келс — обърна се той към Лорели, която неволно отстъпи крачка назад. — А това е Лорели. Не Лорели Монтгомъри, нито пък Лорели Спюък. Просто Лорели. Излюпила се е от яйце.

— Приятно ми е — промърмори Келс, извади клечка за зъби от джоба на жилетката си и я навря в устата си.

— Страшно много забравя — поясни Дюк. — Само клечката може да го накара да си спомни, че току-що се е наплюскал. Откри ли нещо интересно из дупките, Лю?

Келс намръщено го изгледа, после каза:

— Нека дамата поседне на някоя маса да те почака — рече той — Искам да си поговорим.

— Не става — поклати глава Дюк. — Ние с нея имаме да вършим още доста неща тая вечер… Все такива, дето не търпят отлагане… Утре ще се видим.

— Искам да си поговорим — повтори с безизразно лице Келс.

Дюк се наведе и прошепна няколко думи в ухото му, очите на Келс смаяно се ококориха.

— Какво? — викна той. — Заговор срещу президента ли?

— Сам виждаш, че нямаме време за губене, Лю — приключи разговора Дюк.

— Аха — отвърна онзи, после се дръпна назад и огледа Лорели с такова внимание, че тя започна да се изчервява.

— Какво му прошепна на тоя тъпак? — попита на улицата тя.

— Едно от онези нещица, които мъжете предпочитат да пазят в тайна — потупа я по ръката той. — Няма значение, вече можеш да изчезваш. Но не забравяй предложението ми. Скоро ще бъда много зает, а ти сигурно ще съжаляваш, че си изпуснала влака… Чао! И внимавай Пол да не ти извие вратлето!

Още преди Лорели да успее да отговори, той вече тичаше към ъгъла, зад който го чакаше колата.