Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (10)

Десета глава

Питър Калън отвори очи и объркано огледа хола. Тялото му беше схванато, тилът му пулсираше от болка. Направи опит да седне и неволно простена.

Хари Дюк се размърда и зяпна насреща му.

— Ужас, а? — промърмори той, докато се надигаше и търкаше очите си с юмрук. — Какво ли не прави човек заради една жена! С тапицерията, която има оная мадама, би трябвало да я оставим да спи на пода, а леглото да си остане за нас!

Питър разкопча сакото и жилетката си.

— Доколкото си спомням, тя точно това предложи — отвърна той и внимателно се протегна.

— Тъй си беше — кимна Дюк. — И не мога да разбера какво ме накара да отхвърля предложението й… Пит, синко, май започвам да се превръщам в стар развратник, когото всяка мацка може да върти на пръста си!

— Ези или тура — извади някаква монета Питър. — Който познае, пръв ползва банята.

Дюк не позна и поклати глава.

— Хайде, бягай — рече. — През това време ще приготвя нещо за закуска… Я да видим дали онова пиленце се е събудило… — Открехна вратата на спалнята и извика: — Ставай, момичето ми! Аз правя закуската, а ти си последна в банята!

Отвътре не долетя нито звук.

— Спи като заклана! — помърмори Дюк и хвърли поглед през рамо към Питър. — Ей това не им харесвам на жените! Обичам само онези от тях, които спят леко, като сърнички…

— Това пък защо? — попита Питър, вече останал по бельо.

— Ами кой ще ме пази от крадци? Аз самият спя като убит!

— Я иди да я събудиш — посъветва го Питър. — Може пък да умее да готви…

— Ти си имал НЕЩО между ушите си! — похвали го Дюк. — Досега бях сигурен, че там е пълно само с хрущяли!

Ръката му пипнешком потърси ключа за осветлението, намери го и го натисна.

— Ставай, сънливке! — бодро се провикна той. — Имаме нужда от закуска!

После изведнъж зяпна и направи крачка напред.

Върху постелята се беше проснал Тимсън, главата му беше отметната назад, ръцете му бяха свити в юмруци. На гърлото му зееше грозна рана, кръвта влажно проблясваше под ярката светлина. Чаршафите бяха червени, стената над възглавницата беше цялата в кръв, на килима също се бе събрала малка локвичка.

Дюк пое дълбоко въздух. Стомахът му се сви, кожата му леко настръхна. Пристъпи внимателно към леглото и докосна китката на Тимсън. Беше студена и лепкава като пластелин. Вероятно е мъртъв от няколко часа, прецени Дюк.

Изправи се и внимателно огледа стаята. Не откри нищо, което да заслужава внимание. Лорели бе изчезнала без следа, а той кой знае защо не се учудваше от този факт. Проснатият върху леглото труп променяше обстановката изцяло. Сякаш бе попаднал в непознат дом, всъщност и в съвсем непознат свят…

Потърси оръжието на престъплението и в очите му проблесна лека надежда. Не го откри и това го разстрои повече дори от откриването на трупа. Защото означаваше убийство, защото означаваше усложнения от всякакъв вид. И което беше най-лошото — означаваше контакт с полицията.

Върна се при вратата, внимателно огледа дрехите и обувките си за следи от кръв, после угаси лампата и затвори след себе си. Същото стори и с вратата на банята, но далеч по-внимателно.

— Защо не я измъкнеш от леглото? — извика изпод душа Питър. — Да не би да те е страх от нея?

Дюк си наля една внушителна порция неразредено уиски и бавно я погълна. После пристъпи към банята.

Питър все още беше под душа.

— Страхотно е! — викна той. — Влизай да се къпеш и ти!

— Идвам — кимна Дюк и започна да се съблича. Уискито бавно се качваше в главата му.

Питър му освободи душа и започна да се разтрива със суха хавлия.

— Мирише ми на уиски — започна да души въздуха той. — Не ми казвай, че вече си ударил едно, моля те!

— И на мен ми мирише — свали ризата си Дюк. — Тъкмо се канех да те питам същото…

— Какво има? — втренчи се в него Питър. — Лошо ли ти е?

Дюк се пъхна под душа и промърмори:

— Почакай една минута.

Завъртя крана на студената вода и кожата му настръхна под ледената струя. Главата му бавно започна да се прояснява. Остана така в продължение на няколко минути, после завъртя крана и започна да се разтрива с кърпа. Питър се бръснеше пред огледалото.

— През нощта сме се сдобили с един труп, Пит — мрачно рече Дюк — Някой му е прерязал гърлото.

Питър замалко не преряза собственото си гърло. Ръката му остави бръснача върху мивката, очите му недоумяващо се заковаха върху лицето на Дюк.

— Не разбрах — дрезгаво рече той. — Как така сме се сдобили с труп?

— Може да ти е смешно — започна да сапунисва брадата си Дюк, — но точно това казах…

— Е, какво е един труп между приятели — рече Питър и отново взе бръснача в ръка. После очите му подозрително огледаха Дюк: — Нещо не ми е до майтап рано сутринта…

— Да ти призная, на мен също… — промърмори Дюк и започна да се бръсне. — Ех, че съм юначе! Ръцете ми изобщо не треперят!

— Какви ги дрънкаш? — тихо попита Питър.

— Съжалявам, Пит — погледна го в очите Дюк. — Но дори и АЗ изпитах нещо като шок! Помниш ли Тимсън? Именно той лежи с прерязано гърло в спалнята ти…

— Тимсън? С прерязано гърло? — Питър грабна халата си и забързано го навлече. — Трябва да си откачил! Снощи вкарахме вътре не Тимсън, а твоята мадама!

— Не ти препоръчвам да влизаш! — предупреди го Дюк. — Гледката е доста по-лоша от описанието, което ти дадох… Въпросът е какво да правим сега, дявол да го вземе!

Питър се втурна навън и Дюк чу как притичва през хола, отваря вратата на спалнята и щрака ключа на осветлението. Сви рамене и изми пяната от лицето си. Питър се върна точно когато закопчаваше последното копче на ризата си. Лицето му беше придобило цвета на замразен овнешки бут.

— Да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Дюк. — Оттатък е останало още малко уиски…

— Едва ли ще мога да го преглътна — промърмори Питър. — Мисля, че по-скоро ще повърна…

— Не ставай глупак! — остро каза Дюк. — Само ни е до драйфане!

Питър бавно се отпусна на стола и посегна към бутилката.

— Кой го е направил? — объркано попита той. — Къде е момичето?

— Точно това ще ни попитат и ченгетата, не е нужно да ги изпреварваш — запали цигара Дюк. — Дали няма да свариш малко кафе? Предстои ми доста мислене…

— Кафе ли? — погледна го объркано Питър и автоматично отпи глътка уиски. — Сигурно ще се задавя с него!

— Не те помолих да пиеш кафе, а само да направиш известно количество — поясни Дюк. — Хайде, Пит, размърдай се! Това ще ти се отрази добре!

Малко съживен от питието, Питър се изправи и включи електрическия чайник в контакта. Докато слагаше чаши и чинийки на масата и търсеше млякото, Дюк леко се поклащаше в стола си и напрегнато размишляваше.

Не каза нищо, преди да стане кафето, после се надигна и запали цигара.

— Скоро ще трябва да извикаме полицията — започна той. — Но преди това ще трябва да се уточним за показанията си.

— За нас двамата ли говориш, или използваш множествено число, както го правят вестникарите?

— Съжалявам, Питър — усмихна му се Дюк, — но ти си вътре и с двата крака…

— Знаех си аз! — въздъхна Питър. — Поне ми разкажи за какво става въпрос!

— Де да можех — поклати глава Дюк. — Разполагам само с част от историята… — Опразни чашата с кафе, пусна една доволна въздишка и отново си сипа. — Върви екстра с уискито, нали? Май открих още един начин за приготвяне на закуска, който отнема не повече от десет секунди…

— Бих искал да не дрънкаш глупости! — раздразнено го прекъсна Питър. — Работата е сериозна!

— Добре де, не вдигай толкова пара… Все някак ще се оправим… Изход винаги се намира… Сега ще те просветя, може пък да видиш нещо, което аз съм пропуснал. — Ръката на Дюк остави чашата върху масата, гърбът му се отпусна в удобната облегалка. — Всичко започна с посещението на Келс. Нали помниш, че ти споменах за него? Каза, че Белман иска да работим заедно. Имал нужда от комарджия с моята репутация. Предлагаше ми един куп мангизи. Мисля, че някой е вдигнал мерника на Белман и той ме иска за бодигард. Просто в случай, че веселбата започне…

Отхвърлих офертата му, защото ми е дошло до гуша от неприятности. Изритах Келс, малко след това звънна телефонът. Беше жена, няколко часа по-късно разбрах, че ми е звъннало същото това маце, което ти доведох на гости…

— Коя е тя? — пожела да узнае Питър.

— Приятелка на Шулц — отвърна Дюк. — Пипнах го точно когато се готвеше да я удуши. Нищо повече не знам. Вероятно по-късно ще научим това-онова и за нея… Следата още е гореща. Както и да е… Звънна ми у дома и ме предупреди да не се захващам с Белман… „Няма да ми е приятно да те видя умрял“, рече. Обикновено не обръщам внимание на подобни приказки, затова реших да си поговоря с Белман. Преди това се отбих да се видя с Шулц…

Сигурно знаеш, че Шулц е собственик на игрален дом, аз държа една от стаите му под наем. Използвам я за офис. Познавам го доста добре и допреди няколко часа го мислех за умно копеле. Той има връзки навсякъде, знае всичко за Бентънвил, беше един от първите, които надушиха големи печалби тук… Не знаех, че Лорели ми се е обадила по телефона, не знаех дори, че двамата се познават. Ако знаех това, никога нямаше да му кажа за това обаждане, щях да си държа голямата уста затворена… От Шулц не успях да измъкна нищо, с изключение на предположението, че Белман се страхува от Спейд. Ще се наложи да се поразровя около тоя тайнствен тип, Питър. Всичко в Бентънвил в крайна сметка опира до неговото име и сигурно ще ми бъде интересно да се опознаем. Както и да е… Усетих, че Шулц знае повече отколкото казва, а това, което казва, сигурно е лъжа…

Отидох при Белман. Както си приказвахме, в кабинета му се втурна някакво дребно копеле и започна да гърми насреща му. Бях толкова уплашен, че си разсипах уискито, а то взе, че се плисна върху лицето на дребното копеле. То изведнъж си спомни, че има неотложна среща и се изпари, а Белман отърва кожата…

И от него нищо не научих, само дето си губих времето. Почти се беше надрискал от страх, но пак не пожела да си отвори плювалника. Реших, че няма да е лошо да си поприказвам още малко с Шулц и му отидох на гости. Преди да натисна звънеца, по навик хвърлих едно око през прозореца. И добре, че го сторих. Защото видях как дебелото копеле е затиснало Лорели на пода, а около шията й беше навил едно хубаво дебело въже.

Отворих тихичко прозореца и му попречих да извърши поредната си глупост. Когато Лорели се свести и отвори уста, веднага познах гласа, който ми се беше обадил по телефона. Реших, че трябва да се погрижа за нея и я взех да ми прави компания. На Шулц това явно не му хареса и ме изпрати с такава пукотевица, че замалко не получих инфаркт.

После я доведох тук и това е краят на приказката. За съжаление не пожела да говори, но очевидно знае нещо важно. Шулц я предупреди, че ще й види сметката, ако си отвори устата… Е, сега знаеш толкова, колкото и аз…

— А откъде се появи този Тимсън? — присви очи Питър. — За него не спомена нито дума…

— Спомних си за него едва снощи, когато твоята мадама му спомена името… Преди време беше управител на „Шез Пари“ и още тогава подозирах, че е подставено лице. А как се е озовал тук не мога да ти кажа.

— По всичко личи, че тая Лорели му е видяла сметката — притеснено въздъхна Питър. — Допускаш ли, че Тимсън е дошъл да я прибере, а тя му е рязнала гърлото и е духнала?

— Но защо Тимсън? Той няма нищо общо с Шулц. Нещата биха били далеч по-ясни, ако оттатък лежеше с прерязано гърло Джо…

— Кой Джо? — объркано го погледна Питър.

— Едно от момчетата на Шулц — отвърна Дюк. — Използва го за шофьор…

— Не можем цял ден да си седим тук и да правим догадки — изправи се Питър. — Трябва да се обадим в полицията.

— Естествено — кимна Дюк. — Въпросът е какво да им кажем… Да споменаваме ли за Шулц и Лорели?

— Няма друг начин. Иначе ще трябва да им обяснявам защо не съм си спал в леглото.

— Мисля, че нещата ще се поизяснят, ако разменя някоя дума с Пол — рече Дюк и посегна към телефона.

Питър запали нова цигара и започна да крачи напред-назад из помещението.

Дюк замислено го наблюдаваше, после в слушалката прозвуча гласът на Шулц и той моментално забрави за приятеля си.

— Пол? — дрезгаво попита той. — Хари се обажда.

— Какво искаш? — изръмжа онзи след кратка пауза, очевидно предизвикана от изненада.

— Знаеш ли къде е Лорели?

— Теб пък какво те интересува!

— Не се дръж като глупак, работата е дебела! — сопна се Дюк. — Снощи я доведох у Питър Калън, а сутринта открихме, че е изчезнала.

— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните? — ехидно се изхили Шулц. — Снощи май здравата си се натряскал!

— Значи съм се натряскал, а? — втвърди се лицето на Дюк. — Откъде си толкова сигурен?

— Ако не си бил пиян, вероятно си луд! — поясни Шулц. — Лорели не е мърдала оттук нито снощи, нито по-късно. Ето я, до коляното ми. Питай Джо, ако не вярваш!

— Чакай малко — забързано рече Дюк, почувствал, че онзи се готви да затвори. — Не ми трябва Джо, искам да разменя две думи с Лорели…

— Едва ли тя ще иска, но все пак ще я попитам — отвърна Шулц, после в слушалката се разнесе доста по-приглушеният му глас: — Хари Дюк е на телефона, иска да говори с теб…

След кратка пауза в ухото на Дюк звънна гласът на Лорели:

— Да, моля… — Беше хладен и равнодушен глас.

— Какво става, момичето ми? — попита Дюк. — Шулц твърди, че цяла нощ си била там. Нима ще му; позволиш да се измъкне по този начин?

— А къде съм била според теб?

— Не си добре, сестричке! — не на шега се разсърди Дюк. — Не си ли спомняш, че снощи се появих, тъкмо когато дебелото ти приятелче се готвеше да ти види сметката с въженце около врата? Ако не бях аз, сега щеше да си нанкаш в моргата! Имаш изгода да си на моя страна! Кажи къде изчезна снощи!

— Я ти се оправяй с него! — каза на Шулц тя. — Съвсем е откачил!

Дюк затвори още преди Шулц да поеме слушалката, после отправи един напрегнат поглед към приятеля си.

— Върнала се е при Шулц — кратко му съобщи той. — Твърди, че изобщо не е мърдала оттам, Джо ще потвърди алибито й. А ако ние не измислим нещо, при това веднага, вероятно ще се озовем в ареста с обвинение в убийство.

— Но това е смешно! — пребледня Питър. — Не могат да се измъкнат толкова лесно!

— Страхувам се, че могат — протегна се Дюк. — А ако ние не намерим приемливо обяснение за присъствието на Тимсън тук, като нищо можем да изгорим!

— Но как да го намерим, по дяволите! — викна Питър и объркано разроши косата си.

— Чакай малко — рече Дюк и отиде в спалнята.

Забави се няколко минути вътре, после високата му фигура се изправи в рамката на вратата.

— Ще мине за самоубийство, приятел — рече той. — Сцената е готова, остава само да сложим вътре един бръснач.

— Пресвета Дево! — избухна Питър. — Не можеш да правиш това! Открият ли измамата, и двамата ще свършим на електрическия стол!

— Докато я открият, аз вече ще съм пипнал тоя, дето НАИСТИНА е видял сметката на Тимсън! — мрачно промълви Дюк. — Но къде пише, че трябва да я открият? — Хлътна в банята и миг по-късно се появи с бръснача на Питър в ръка. — Няма да трае повече от секунда — успокои приятеля си той и изчезна зад вратата на спалнята.

Питър напълни чашата си, изведнъж почувства, че има нужда от още уиски.

Дюк излезе от спалнята и затвори след себе си.

— Всичко е готово и изглежда доста убедително — съобщи с лека гримаса той. — А сега слушай внимателно, Пит, ще се наложи да запомниш дума по дума нашата версия. Снощи сме били тримата — Клеър, ти и аз. Ти си я изпратил, след което си дошъл у дома. Пийнали сме чашка-две, след което сме излезли да се поразходим. Сблъскали сме се с Тимсън, пиян като дърво. Имал е бутилка скоч и ние, също доста пийнали, сме му помогнали да я пресуши. Тимсън не е бил в състояние да се движи и ние сме го домъкнали тук. Оставили сме го да си отспи в спалнята, а самите ние сме се настанили тук. На сутринта сме поискали да се избръснем и сме открили, че бръснача ти го няма. Тогава сме влезли в стаята и сме открили, че копелето си е прерязало гърлото с него. Нека ченгетата сами открият защо го е направил.

— Но това е лудост? — втренчи се в него Питър. — Не знаем какво е правил снощи Тимсън! Ами ако е бил с някой друг?

— Това няма да има никакво значение, стига да твърдим, че сме го срещнали късно през нощта. Появил се е тук някъде между три и четири сутринта… О’кей, значи и ние сме го срещнали по това време. Ако запазиш самообладание, положително ще успеем да се измъкнем! Друг начин не виждам.

— Ти си едно шантаво копеле, Хари — промълви с нещастен вид Питър. — Само да те видя и неприятностите са налице!

— Спести ми тази част от сценария! — кратко му нареди Хари. — Затънали сме до шия и трябва да се измъкваме!

Телефонът иззвъня и Питър се насочи към него.

— Здравей, Питър — каза Клеър. — Случайно да знаеш къде се намира Хари Дюк?

Питър се втренчи в слушалката, сърцето му се сви от остър пристъп на ревност.

— За какво ти е? — попита той, опитвайки се да скрие горчивината в гласа си.

— Моля те, не се ядосвай — меко отвърна Клеър. — Става въпрос за Тимсън.

— За Тимсън ли?

— Нали помниш, че Хари Дюк помоли да му се обадя, ако науча нещо за спекулациите на Тимсън с недвижими имоти? Е, научих… Тимсън е купил Пиндърс Енд.

— Задръж така, Клеър — рече Питър и се извърна към Дюк: — Тимсън е купил Пиндърс Енд.

— Това може да означава какво ли не — подсвирна Дюк. — Мога ли да говоря с нея?

Питър тикна слушалката в ръцете му и се дръпна встрани.

— Разбира се — рече. — Нали живеем в свободна страна?

— Още от пръв поглед си личи — язвително отвърна Дюк. — Ало, Хари Дюк на телефона! — Чу как Клеър остро си поема дъх и отново усети онова странно стягане в гърлото.

— Господин Дюк, от доста време се опитвам да ви открия — рече тя.

— Става въпрос за Тимсън, така ли? — уточни той. — Наистина ли е купил Пиндърс Енд?

— Да, договорът е бил подписан вчера. Купил го е от името на „Бентънвилската поземлена корпорация“. Никой не е чувал нищо за подобна компания…

— Благодаря за информацията, ще се опитам да открия нещо — отвърна Дюк. — Макар че това едва ли би донесло някаква полза на Тимсън… Снощи се натъкнахме на него и малко си пийнахме… Настанихме го в леглото на Питър, а тази сутрин го намерихме мъртъв. Прерязал си е гърлото…

Питър щракна с пръсти и промърмори:

— Тя никога няма да повярва на подобни глупости!

Дюк му направи знак да мълчи.

— Какво, мъртъв ли е? — попита Клеър. — Наистина ли е самоубийство?

— Да. Снощи изглеждаше доста депресиран, но ние бяхме сигурни, че ще му мине… Току-що го открихме и мисля да позвъня в полицията…

— Идвам веднага! — извика Клеър, после успя да се овладее и тихо добави: — Предполагам… Предполагам, че и Питър е замесен в тая история…

— И двамата сме замесени! — стисна устни Дюк. — Но това не означава нищо, освен малко шумотевица. Репутацията на Пит няма да пострада.

— Дано — въздъхна тя. — Идвам!

Дюк внимателно постави слушалката върху вилката и се обърна към приятеля си:

— Предполагам, че е разтревожена за теб — рече. — Поне така ми прозвуча по телефона…

— Нищо не може да се направи — въздъхна Питър, избягвайки погледа му. — Май ще е най-добре да се обадя в службата…

— Преди това ще си поприказвам с ченгетата — вдигна слушалката Дюк. — Искам от теб да запазиш самообладание, Пит. Вероятно ще се опитат да те извадят от равновесие…

— Няма проблеми — отвърна Питър и се втренчи в ръката му, която започна да избира номера на полицията.