Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (6)

Шеста глава

Телефонът иззвъня точно когато Шулц сложи шапката си и се приготви да излиза. Той се намръщи, хвърли едно око на часовника си и придърпа апарата към себе си.

— Ало, кой е?

На лицето му се появи заинтригувано изражение, тялото му несъзнателно се отпусна на близкия стол.

— Кога? Тази вечер? Мъртъв ли е? — Намръщи се а с усилие се намести върху седалката. Послуша малко, после рязко излая: — Кой стреля по него? — Отсреща се разнесе поток от дрезгаво произнесени слова, той повиши глас, за да надвика събеседника си: — Добре, добре, задръж, докато се видим! Веднага ела у дома!

Остави слушалката, остана за известно време замислен на мястото си, после се изправи, изгаси осветлението и излезе от кабинета.

Долу все още се играеше барбут. Той мина край масата и излезе навън. До тротоара се плъзна дълга черна лимузина и Шулц отвори задната й врата. Младежът зад волана не се обърна да го погледне, стоеше като статуя, очите му гледаха напред. Беше слаб и строен, с широки рамене. Кепето бе нахлупено ниско, лицето му не се виждаше.

— У дома, Джо — прошепна в микрофона за свръзка Шулц и бръкна в джоба си за пура.

Запали, отпусна се назад и отправи поглед към страничното стъкло, зад което пробягваха уличните лампи. Умът му напрегнато работеше. Стигаше до определени заключения, после ги отхвърляше и търсеше нови. В крайна сметка се отказа, разбрал, че няма смисъл да крои планове, преди да чуе всичко от устата на Кабит.

Колата спря пред малката му къщичка. Още преди да слезе от нея, той долови омайващия аромат на цветята.

Шулц беше твърдо убеден, че всеки човек трябва да си има хоби. То действа като противоотрова на отегчението от напрегнатото ежедневие. Сам той цял живот се бе интересувал от градинарство, орхидеите бяха голямата му слабост. Малката и душна оранжерия зад къщата беше дом на няколко от най-рядко срещаните в страната екземпляри, но освен орхидеите той отглеждаше и още много красиви цветя, които предизвикваха завистта на съседите му.

Слезе от колата и пое дълбоко дъх.

— Хубаво мирише, нали, Джо? — доволно се усмихна в тъмнината той.

Младежът само изсумтя. Всяка вечер чуваше тази реплика, но цветята изобщо не го интересуваха. Според него това си беше чисто прахосване на пари.

— Остави колата, Джо — добави Шулц. — Може би ще имам нужда от нея тази вечер. — После тръгна по пътечката и бръкна в джоба си за ключовете. От прозореца на просторния хол се процеждаше светлина.

На дивана в дъното се беше изтегнала Лорели, черните копринени чорапи на краката й меко проблясваха. Главата й се вдигна нагоре, на устните й заигра лека усмивка.

Шулц се спря на прага и я погледна.

Лорели беше започнала да изпълнява. Не много, точно колкото да придаде на фигурата си меки и закръглени очертания. Не беше висока, закръглеността й започваше и свършваше предимно около ханша. Лицето й бе продълговато и с правилни черти, алените устни и гарвановочерните клепачи контрастираха приятно с гладката му белота. Беше много, много млада. Шулц не знаеше точно на колко години е тя, но не допускаше да са повече от двайсет. С чувство на леко съжаление си помисли, че още преди да навърши трийсет, тя ще изгуби голяма част от своята привлекателност, тъй като узряваше прекалено бързо.

Тя го гледаше с усмивка, белите й зъби меко проблясваха. Гледаше едрото му отпуснато тяло, малките като на невестулка очи и се питаше колко ли още ще може да го трае.

— Маестро — протегна пухкава ръчичка тя. — Влизай, защото става течение, & ти не си достатъчно хубав, за да си позволяваш закъснения…

— Не е нужно да съм хубав — отвърна Шулц, затвори вратата и се насочи към нея. — Моите предимства са други. — Почука с пръст масивната си глава и добави: — Всичко, което се намира тук… — Влажната му от пот длан се спусна върху гъстата й коса: — Но ти трябва да си красива, тъй като под къдриците ти няма нищо…

Тя се изплъзна от ръката му и го погледна. Тъмносините й очи имаха въпросително изражение.

— Не ми се струваш щастлив, маестро. Какво не е наред?

Замалко не я удари. Тънките му устни заплашително се свиха, в очичките му се появи каменно изражение.

— Какво може да не е наред? — заплашително промърмори той и грубо повдигна брадичката й. Очите им се срещнаха, тя видя яростта в зениците му и уплашено се дръпна. Но огромните му пръсти продължаваха да стискат брадичката, устните му грубо се впиха в нейните. Заболя я много, в гърлото и заклокочи стенанието.

Зад гърба му се разнесе сухо покашляне, сякаш някой цепеше дърва Шулц се надигна и хвърли поглед през рамото си. На прага се беше изправил Джо и го наблюдаваше с безизразните си студени очи. Шулц се изкикоти, дръпна се от момичето и се насочи към средата на помещението.

— Донеси нещо за пиене, Джо — заповяда той. — След малко ще дойде Кабит.

Лорели се отпусна обратно върху дивана. Очите й бяха насълзени, пръстите й опипваха брадичката.

— Днес маестрото е груб — прошепна тя. — Причини ми болка…

— Големите любовници често причиняват болка на партньорите си — рече Шулц. — Четох го някъде, значи трябва да е вярно… — Приближи се до една голяма ваза и нежно погали листенцата на една прекрасна роза.

Настъпи продължително мълчание, Лорели внимателно го наблюдаваше.

— Нещо не е наред — направи заключението си тя. — Усещам, че си много ядосан…

— Почакай Кабит да си отиде — изгледа я той иззад розовия цвят.

В същия момент звънецът на входната врата настойчиво издрънча.

— Това е Кабит — рече Шулц. — Ще му отвориш ли, гълъбче?

— Аз ще отворя — рече Джо и остави подноса с чашите върху масата.

— Ти ще стоиш тук! — рязко му нареди Шулц и погледна към Лорели. — Иди да го посрещнеш!

Тя сви рамене, придърпа късата рокличка върху коленете си и се изправи. Шулц я проследи с поглед.

Лорели отвори входната врата.

На стъпалата стоеше ниският здравеняк от „Шез Пари“. Когато я видя, неволно тикна шапката си на тила, погледна я с рентгеновите си очи и рече:

— Здрасти, тук ли е Шулц?

— Влизай — дръпна се встрани Лорели. — Използвай изтривалката и си дръж ръцете в джобовете.

— Нямам намерение да си играя с динамит — ухили се Кабит и внимателно я заобиколи. Веднъж вече се беше опитал да й пусне ръка и замалко не остана с едно око. — Дошъл съм по работа — добави той.

— Влизай тогава — отвърна тя. — Хич не ми пука защо си дошъл, стига да не ме забърквате…

Кабит влезе в хола и леко кимна на Шулц.

— Ето ме, шефе.

Лорели го последва, насочи се към дивана и седна с подвига крака.

Кабит неволно спря очи на коленете й, подсмръкна и завря пръст в широката си ноздра. Не можеше да разбере как такова гадже може да стои при Шулц.

— Ще пийнеш ли нещо, Кабит? — попита Шулц, очевидно доволен от интереса на бабаита към Лорели. Знаеше, че тук няма да пробие никога и това гъделичкаше суетата му.

Кабит се приближи до масата и си забърка един коктейл. После се извърна към домакините и попита:

— Вие няма ли да пийнете?

— Още не — поклати глава Шулц. — Значи Белман щеше да го отнесе, а?

— Беше Корис — кимна Кабит. — Замалко не му видя сметката!

— Сигурен ли си, че е работа на Корис? — присви очи Шулц.

— Дойде на задния вход и попита дали Дюк е при Белман — кимна отново дебелият. — Когато му казах „да“, той…

— Чакай, чакай! — прекъсна го Шулц и се наведе напред. — Значи и Дюк е бил там, така ли?

— Нали чу какво ти казвам? — нетърпеливо се намръщи Кабит. — Дюк беше горе при Белман.

— Защо не ми го каза веднага? По каква работа е дошъл?

— Не знам — сви рамене Кабит. — Опитах се да подслушвам, но Белман ме изгони.

Лорели мълчаливо ги наблюдаваше, в очите й проблясваше неподправен интерес. Облегнат на стената, Джо не сваляше отегчения си поглед от лицето на Кабит. През цялото време не беше казал нито дума.

— Продължавай — нареди с равен глас Шулц.

— Казах на Корис, че Дюк е горе и тай се качи. След малко прозвучаха два изстрела и Корис изскочи навън. Целият беше в уиски, дори очилата му бяха мокри. Профуча край мен, скочи в колата си и подкара като бесен.

— А Белман?

— Нищо му няма — с огорчение поклати глава Кабит. — Дюк попречил на Корис да се прицели както трябва. Знаят, че е той, защото Келс записал номера на колата му.

— Сега ме оставете да помисля — рече Шулц и затвори очи.

В стаята се възцари дълбоко мълчание.

Кабит притеснено местеше поглед от Шулц към Лорели и Джо, после обратно.

Лорели и Джо сякаш бяха умрели. Стояха абсолютно неподвижно и дори не дишаха.

Най-накрая Шулц въздъхна и отвори очи.

— Добре, Кабит — рече той и бръкна в джоба на панталоните си. — Дръж си очите отворени, искам да знам всичко, което става там, при вас… — Измъкна пачка банкноти, отброи няколко и му ги подаде.

— Ще се постарая, шефе — ухили се Кабит и тикна шапката на тила си. — Нещо друго?

— Нищо, само внимавай — отвърна Шулц и му махна с ръка да си върви. — Не разговаряй с никого, просто вдигни телефона и ме уведоми какво става.

— Добре, шефе — изправи се Кабит. — Лека нощ.

— Чакай малко — спря го Шулц и кимна към Джо. — Той ще те закара…

— Мен ли? — попита учудено Кабит, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Тебе — кимна Шулц. — Може би се е случило още нещо, докато те е нямало. Ще провериш и ще кажеш на Джо… — Очите му се спряха на младежа: — Иди и се навъртай наоколо, докато той провери как стоят нещата, после се връщай.

— Късно е — мрачно рече Джо.

— Когато се върнеш, ще бъде още по-късно — рязко рече Шулц. — Хайде, изчезвай!

Двамата излязоха, Лорели започна да навива на пръст черните си къдрици.

— Защо Корис е искал да застреля Белман? — попита тя.

Шулц не отговори. Наклонил глава на една страна, той се вслушваше в заглъхващото бръмчене на мотора. Едва когато навън се възцари тишина, той погледна Лорели и й се усмихна.

Никога не беше го виждала такъв, изразът на лицето му я плашеше. Стана, протегна се, ръката й нервно прикри малка прозявка.

— Мисля да си лягам — рече. — Маестрото още ли ще будува?

— Значи Хари Дюк е приел да се срещне с Белман — промърмори на себе си Шулц. После взе една чаша и се приближи до бюфета да си сипе питие.

Лорели го погледна и тръгна към вратата.

— Мисля, че съм ти ядосан — тихо промълви Шулц и наля малко сода в уискито си. — Много, много ядосан…

— Какво съм направила? — спря тя с ръка върху бравата.

Шулц отпи глътка уиски и спря очи на лицето й.

— Ела тук, имам нужда от теб — рече той. Лорели не се помръдна, ръката й леко натисна бравата. Беше готова да изчезне всеки миг.

Шулц се засмя. Сякаш в корема му се затъркаляха воденични камъни.

— Добре, стой си там — рече и се отпусна в едно кресло. — Но трябва да поговорим. — Преполови на един дъх чашата си, избърса уста с опакото на дланта си и добави: — Ти позвъни на Хари Дюк, нали?

— Аз ли? — попита тя и очите й се разшириха от учудвате. — Изобщо не знам за какво говориш!

— Много си сладка, когато ме лъжеш — усмихна се Шулц, очевидно възвърнал доброто си настроение. — Но това го научих лично от Хари Дюк.

— Защо ми е притрябвало да му се обаждам? — попита Лорели.

— Поставяш ме в неудобно положение — продължи Шулц, без да показва, че е чул въпроса и. — Възбудила си любопитството на Дюк, а това не е хубаво. Дюк никога не е успявал да се държи настрана, никога… — Опразни чашата си и й се усмихна. После протегна дългите си крака и се отпусна по-удобно в креслото: — Дюк е тип, по който много си падат мадами като тебе… Не знам с какво точно ви привлича, но фактът си е факт. Някои хора вероятно са доста учудени, че човек като мен се занимава с орхидеи, но и това е факт… Не трябваше да разговаряш с Дюк… Аз съм си виновен, разбира се, никой не ме е насилвал да ти разказвам за Белман. Но просто имах нужда да ти се доверя… — Тялото му рязко се приведе напред, очите му пламнаха от гняв, гласът му проехтя като тътен на гръмотевица: — Защо му светна, тъпачке?! Бих могъл да му отвлека вниманието по-далеч от Белман!

— Не знам за какво говориш — отвърна с някаква детска упоритост Лорели. — Не помия нищо от това, което ми разказа за Белман. И не разбирам защо се опитваш да ме сплашиш…

Шулц направи усилие да сдържи гневното си избухване. Страшно много му се искаше да я хване за черните къдрици и да и разбие главата в стената, но преди това трябваше да бъде абсолютно уверен…

— Забравих, че рядко слушаш какво ти говоря — поклати глава той и бавно завъртя празната чаша между пръстите си. — Нали така? — Тялото му незабележимо се приведе напред.

— Маестро, настроението ти тази вечер никак не ми харесва — рече Лорели и рязко отвори вратата. — Отивам да си легна.

— Добре, гълъбчето ми — усмихна се Шулц и се приведе още малко напред. — Надявам се да спиш добре.

После чашата излетя от ръката му.

Тя видя блясъка на стъклото в светлината да лампата и се наведе. Но действията на Шулц, бяха наистина светкавични и чашата я улучи точно между очите. Политна и уплашено изпищя, в следващия миг се озова на колене, пред очите й се появиха ослепителни кръгове.

Шулц скочи на крака и невероятно пъргаво се озова над нея. Макар и все още замаяна, тя го усети и направи опит да пропълзи встрани. Но ръката му я стисна за врата и така я разтресе, че зъбите й започнаха да тракат.

— Защо се обади на Дюк? — изръмжа той.

— Исках да го задържа по-настрана от тази история — изхълца тя и отчаяно се задърпа: — Пусни ме, боли!

— Глупачка! — разтърси я той. — Това е единственият начин да събудиш интереса му и ти отлично го знаеш! Искаш Дюк да се заеме с тази работа, нали? Искаш да ми създадеш неприятности!

— Не! — изкрещя тя. — Пусни ме! Нищо подобно не съм искала! Ти каза, че ще го убиеш, ако си навре носа, и аз просто исках да му попреча!

Лицето на Шулц се разкриви в зловеща гримаса, ръбът на дланта му влезе в остро съприкосновение с врата на момичето Беше силен и злобен удар, тя политна и се просна в безсъзнание на пода.

Надвесен над пея, Шулц трепереше от гняв. Вдигна огромния си крак да я ритне, после с нежелание се отказа. Измъкна кърпичка и избърса изпотеното си лице. Направи няколко нестабилни крачки, взе чашата си от пода и я напълни с неразредено уиски. Отпи една едра глътка и се замисли.

Лорели живееше при него вече шест месеца. Беше много забавна и положително щеше да му липсва. Но играта беше прекалено голяма, за да обръща внимание на такива подробности. Даваше си сметка, че ще трябва да прави още много жертви, преди да се сдобие с това, което иска. Лорели е едва първата от тях.

Реши да се отърве от нея преди завръщането на Джо. Не беше сигурен в това момче, не знаеше дали двамата с Лорели не са направили комбина. Ей това й е най-лошото на възрастта и грозотата. Никога няма да разбере дали мадамата не го е мамила с някой по-млад, по-слаб и по-хубав…

Отиде в кухнята и намери навито на руло късо въже. Направи примка на единия му край и се върна обратно в хола. Не харесваше това, което прави, но друг избор просто нямаше. Тя ставаше прекалено опасна и ако не вземе необходимите мерки, скоро сам ще се окаже на течение.

Тялото й на пода продължаваше да не показва никакви признаци на живот. Той се приближи до него и с пъшкане се отпусна на колене. По гърба му се стичаха вадички пот, дишането му беше трудно. Направи усилие да постави чувствата си под контрол, но веднага си даде сметка, че това едва ли ще бъде възможно. Защото момичето му харесваше и изведнъж му се стори безкрайно несправедливо да свърши това, което беше намислил, без да й даде поне един последен шанс.

Ръцете му нахлузиха примката около шията й и леко я притегнаха. После постави дебелото си коляно в средата на гърба й и взе свободния край на въжето.

Седнал на прозоречния перваз, Хари Дюк дискретно се прокашля и каза:

— Бих те посъветвал още веднъж да си помислиш, Пол… Ако искаш да промениш формата на шията й, може би ще е по-добре да й направят пластична операция…

Отпуснат на колене, Шулц безмълвно се опули насреща му. После свинските му очички бавно започнаха да се наливат с кръв.