Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (8)

Осма глава

Хари Дюк се плъзна във вътрешността на стаята, без да сваля очи от Шулц. Ръката му напипа ръчката на прозореца, затвори я и дръпна шнура за спускане на външните щори.

Шулц изглеждаше напълно парализиран. Коляното му продължаваше да притиска гърба на Лорели към пода, краят на въжето висеше от дебелите Му пръсти. Само очите му издаваха признаци на живот и бяха насочени в лицето на Дюк с убийствен блясък.

Дюк разтвори палтото си толкова, колкото да му покаже кожения кобур подмишницата си, очите му нито за миг не напускаха лицето на Шулц. Знаеше, че дебелият може да се движи изключително пъргаво, когато това се налага.

— Надявам се, че не преча — облегна се на стената той. — Но всеки на мое място би си помислил, че си решил да убиеш това момиче…

Шулц продължаваше да стои на колене и само примигваше насреща му.

— Дръпни се от нея — тихо му заповяда Дюк.

Шулц шумно изпусна въздуха от гърдите си и остави въжето да се изплъзне от пръстите му. После бавно се изправи и прокара ръка по тлъстото си потно лице.

— Здрасти, Хари — малко пискливо рече той. — Доста ме стресна…

— Извинявай — отвърна Дюк, като продължаваше да наблюдава внимателно движенията му. — Другият път ще ти звънна предварително…

Шулц се заклатушка през стаята, стигна до бюфета и напълни чашата си. Изпи уискито си на една дълга и жадна глътка, избърса уста с опакото на дланта си й бавно се отпусна в креслото. Очите му объркано примигваха, ръцете му видимо трепереха.

Дюк отлепи гърба си от стената и пристъпи крачка напред.

— Виж какво, Пол — започна той, — предупреждавам те да не вършиш глупости. Хич и не си помисляй да вадиш патлак или нещо друго от тоя сорт. Имам повече опит от теб в тая работа и окото няма да ми мигне, ако се наложи да те гръмна…

Лицето на Шулц се разкриви в подобие на усмивка.

— Още не ми е омръзнал животът — рече той. — Можеш да бъдеш спокоен.

— Просто те предупреждавам, тъй като току-що се готвеше да направиш една друга глупост — отвърна Дюк и спря очи върху проснатото на пода момиче. — Голяма глупост! С какво толкова те е ядосала?

Дебелият отмести поглед от лицето му и замълча, в същия миг Лорели простена и се размърда.

— Май ще е по-добре да й сваля вратовръзката, преди да е дошла в съзнание — промърмори Дюк и коленичи до нея. — Няма да й стане особено приятно, ако разбере, че е била на крачка от ковчега…

— Нямах намерение да я убивам — забързано рече Шулц. — Исках само да я изплаша…

— Ти си подредено копеле, Пол — поклати глава Дюк. — Хубави идеи се въртят под шапката ти! — Ръката му внимателно разхлаби примката около шията на Лорели и я измъкна през главата й. Дясната му ръка остана свободна, положена върху коляното.

Захвърли въжето в ъгъла и внимателно обърна момичето по гръб. В същия миг ръката на Шулц се стрелна към задния му джоб и почти успя да измъкне тежкия автоматичен пистолет оттам. Но само почти. Шулц замръзна на място и впери поглед в дулото на револвера 38-ми калибър, който Дюк беше успял да извади по наистина магически начин.

— Не тренираш достатъчно, Пол — равнодушно рече Дюк. — Сега искам много бавно да си измъкнеш ръката оттам и да пуснеш пистолета на пода!

Шулц се озъби, после неохотно се подчини. Тежкият автоматик хлопна на пода.

— Ритни го насам — посъветва го Дюк. — Просто не мога да те позная, Пол. Нима наистина ти е омръзнал животът? Замалко да те гръмна!

Наведе се да вземе пистолета и го пъхна в джоба си.

Шулц сви рамене и се отпусна в креслото, изведнъж успокоен.

— Жалко, че си пъхаш носа и тук, Хари — промърмори той. — Доста хора притесняваш и в крайна сметка положително ще съжаляваш за това… Добре, първия рунд го спечели, но има още много рундове…

Дюк гледаше Лорели с нескрито любопитство.

— Виждал съм го накъде това маце — рече той. — Много е готино, не мислиш ли? Сега се радвам, че се появих навреме, Пол… Не бива да харчиш готини мадами с такава лекота! В тая има още много хляб, ако ти не можеш да се справиш с нея, други ще могат!

Лорели тихо простена, ръката и напипа изранената шия, очите й се отвориха. Вида Хари Дюк и рязко се надигна на лакти, в погледа й се появи недоумение.

— Спокойно — рече и Дюк. — Всички тук сме приятели, няма нищо страшно.

Очите на Лорели се преместиха върху Шулц и в тях се появи гневен блясък. Бавно се изправи на крака, попипа нараненото си чело и започна да ругае. Речникът й беше толкова богат, че Дюк я погледна с уважение.

— Хей, сестричке, ще ти се скъсат жартиерите — развеселено рече той. — Пол искаше само да те поуплаши… Сам ми го каза…

— Дай един пищов да му пробия тлъстия търбух! — продължаваше да фучи Лорели. — Гадното копеле ме замери с чашата си, без дори да ме изслуша! — Изтича към креслото на Шулц и застрашително се надвеси над него: — Ще си платиш за това, миличък! За всичко ще си платиш! Ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си се захванал с мен, гаден разплут търбух!

Хари Дюк направи болезнена гримаса.

— Надявам се, че не ти си я научил на този речник, Пол — рече той. — Направо се притеснявам!

Шулц направи рязко и мълниеносно движение, тежката му десница се стовари върху лицето на Лорели. Тя отхвръкна назад и нададе пронизителен вик.

Вратата се отвори и в стаята връхлетя Джо. Видял Хари Дюк насреща си, той рязко се закова на място. Лицето му стана бяло като вар, ръцете му бавно започнаха да се вдигат нагоре.

— Всичко е наред, Джо — приятелски рече Дюк. — Няма нужда да вземаш за почест. По всичко личи, че двамата с теб присъстваме на малък семеен скандал…

Джо свали ръцете си и премести очи върху Шулц, който се беше свил на стола като огромен отровен жабок.

Лорели изведнъж грабна ръжена от камината и се понесе към Шулц. Лицето й бе безумно и зло, очите й горяха като въглени. Дюк протегна крак и вместо да профучи край него, тя с тежък тътен се просна на пода.

Главата на Дюк леко кимна по посока на ръжена и Джо се наведе да го вземе. Лорели се надигна, от гърдите й се изтръгнаха вопли на безсилна ярост.

— Май е време да сложим край на веселбата — въздъхна Дюк. — Иначе някой може да пострада… — Наведе се и сграбчи Лорели през кръста, предотвратявайки по този начин поредното нападение срещу Шулц. Стисна китките й и промърмори: — Хайде, стига вече! Ако не започнеш да се държиш прилично, веднага си тръгвам. И тогава Господ да ти е на помощ!

Тя продължи да се дърпа известно време, после утихна.

Без да я изпуска от хватката си, Дюк погледна по посока на Шулц.

— Мисля, че е време да потеглям, Пол — рече той. — Няма да ти липсва тая сладурана, нали? Ще я взема със себе си, за да съм сигурен, че няма да ти види сметката…

В очите на Шулц се появи тревога.

— Чакай — наведе се напред той. — Тя не иска да ме изоставя!

— Наистина ли? — развесели се Дюк и премести очи върху лицето на момичето. — Ти какво ще кажеш по този въпрос?

Шулц не й даде време за отговор.

— Остави ни да си поговорим насаме, Хари! — примоли се той. — Тя е още дете, не разбира много неща…

— В този квартал май растат доста груби дечица — отвърна Дюк. — Според мен няма смисъл да си говорите насаме, Пол. Току-виж пак си почнал онзи номер с вратовръзката…

— Вече нямам нищо общо с теб, търбух такъв! — изкрещя Лорели. — Ще те видя пак, само когато те спускат да запълниш някоя дупка в земята!

— Е, Пол, мисля, че нещата са ясни — въздъхна Дюк и се обърна към Лорели: — С мен ли идваш, или искаш да те откарам някъде?

Тя го стрелна с ясните си, все още проблясващи от гняв очи, прехапа за миг долната си устна, после решително тръсна глава:

— Идвам с теб!

— Браво, момичето ми — усмихна се Дюк. — Не бих казал, че бавно вземаш решенията си… — Пусна я и се извърна към Шулц с лека въздишка: — Съжалявам, Пол. Свикнал съм да изпълнявам желанията на дамите, особено когато имат такава страхотна външност…

Ръцете на Шулц побеляха върху облегалките на креслото.

— Не бъди глупава, Лорели! — изхриптя той. — Сама си търсиш белята! Остани тук и аз ще се погрижа за теб. Знаеш какво имам предвид…

— Върви на майната си! — злобно му се ухили тя и вдигна лице към Дюк: — Какво чакаме още?

Дюк пое към вратата, като избираше такава позиция, от която да наблюдава непрекъснато действията на домакина и Джо.

Шулц окончателно си изпусна нервите. Тялото му се приведе напред, очите му пламнаха, подпухналото му лице стана мораво от гняв.

— Горчиво ще съжаляваш, ако си отвориш проклетата уста! — изрева на Лорели той. — Чуваш ли какво ти казвам? Той само чака да се разбъбриш! Познавам отлично Хари Дюк! Използва жените, после ги захвърля! Нещастна тъпачка! Тръгнеш ли с него, губиш всички шансове да изкараш малко пари!

— Внимавай за кръвното си, Пол — посъветва го Дюк. — На никого няма да е приятно, ако вземеш да хвърлиш топа. Ще заведа момичето там, където няма да можеш да го безпокоиш. Толкоз. Утре сутринта ще ти се обадя да си поговорим. Сбогом, Пол.

Шулц изобщо не му обърна внимание, треперещият му пръст продължаваше да е насочен към Лорели.

— Отвориш ли си човката, с тебе е свършено! — заплашително просъска той. — Ще те открия, ако ще вдън земя да си се заровила! И тогава горчиво ще съжаляваш!

Лорели му се изсмя в лицето.

— Не можеш да ме уплашиш — рече. — Я виж какъв човек ще ме пази! — Хвана ръката на Дюк и го изведе от стаята.

В момента, в който стъпиха на тротоара, Дюк я хвана здраво за ръката и се впусна в бяг.

— Хайде, скъпа — подкани я нетърпеливо той. — Не искам Пол да ни очертае пътя с куршуми!

— Тебе май те е шубе от него, а? — презрително го изгледа Лорели, после раздразнено извика: — Не бързай толкова, полата ми е тясна!

Дюк пъхна ръка подмишницата й и я повлече напред. Зад тях нещо приглушено пропука, куршумът свирна над главите им и се сплеска в стълба за улично осветление.

Лорели изписка, вдигна полата високо пад бедрата си и припна напред като сърна. Дюк едва успяваше да я догони, задавен от смях.

— Сега май някой друг го е шубе — задъхано извика той, настигна я на два скока и отново хвана ръката й. — Насам!

Отзад тресна втори изстрел и този път куршумът свирна между главите им. Лорели преодоля следващите седем-осем метра на два дълги скока и отново изпищя.

Дюк направи усилие, за да я спре пред колата си, отвори вратата и я натика вътре. После се настани зад волана, включи на скорост и потегли с остро свирене на гумите.

— Нямах представа, че Пол е толкова добър стрелец — задъхано рече той и в същия миг край стъклото бръмна още една разсърдена оса. След няколко секунди къщите от двете страни на улицата се сляха в неясен фон, стрелката на скоростомера надскочи стоте и продължи да се изкачва нагоре.

— Цялата работа ми се отрази доста здравословно — настани се удобно на седалката Дюк. — Черният ми дроб отдавна плачеше за малко раздвижване и ето че си го получи.

Лорели се беше навела напред и внимателно изследваше състоянието на копринените си чорапи, меко проблесващи под светлината на арматурното табло. Бързо откри, че коленете й надничаха през широки дупки и ядосано изруга.

— Бас слагам, че това е първата стрелба на територията на Бентънвил — рече Дюк, като продължаваше да увеличава скоростта. — Мисля, че Пол вече не ни обича…

Лорели само изсумтя и продължи да разглежда чорапите си. След известно време вдигна глава:

— Значи ти си Хари Дюк, а?

— Единственият син на достопочтената госпожа Дюк — потвърди той и добави: — Я ми кажи, къде сме се виждали с теб?

— О, аз съм доста известна — игриво отвърна тя. — Името ми е просто Лорели. Не Лорели Монтгомъри, или Лорели Спюък, а просто Лорели…

— Разбирам — мрачно кимна той. — Имаш ли някаква причина да се лишиш от фамилно име, или това не ми влиза в работата?

— Причини дал Господ — отвърна тя. — Една от тях е, че нямам родители…

— Интересно — промърмори Дюк и изви по главната улица. — Значи си се излюпила от яйце…

— Нещо такова — призна си Лорели. — Не помня подробностите, но беше нещо от тоя сорт…

— Какво ще кажеш за чаша горещо кафе и един хубав сандвич с пиле?

— Сега ли? — учудено го погледна тя.

— В същата тази секунда — отвърна той, натисна спирачките и закова пред една денонощна закусвалня.

— Би било чудесно — рече Лорели и слезе от колата. — Ще имаш ли нещо против, ако вместо сандвич си поръчам „Ривита“^[1]? Имам чувството, че доста съм напълняла…

— Бих казал, че това не ти е необходимо. Куп мъже биха те приели такава, при това с огромно желание.

Влязоха в закусвалнята. Вътре нямаше никой, барманът дремеше в ъгъла на тезгяха. Дочул стъпките им, той стреснато отвори очи, на лицето му се появи усмивка.

— Закъсняхте, господин Дюк — рече, после забеляза Лорели и очите му се ококориха с нескрито одобрение. — Какво ще обичате?

Лорели си поръча „Ривита“ с домати, а Дюк — сандвич и кафе.

Настаниха се зад бара и Лорели отново се сети за скъсаните чорапи.

— Какво ще правя сега? — ядосано въздъхна тя. — Не мога да ходя в този вид!

— Всички жени само за това мислят — прозя се Дюк, започнал да усеща тежестта на умората. — Хей, Джос, да имаш случайно чифт копринени чорапи за дамата?

Съдържателят донесе сандвичите и се ухили:

— За такава дама всичко имам!

— Тя не иска всичко, а само чифт копринени чорапи.

Съдържателят кимна и попита:

— Кой номер, госпожице?

Тя му го каза и след малко на бара се появи кутия с чорапи в различни цветове.

— О’кей, Джос, благодаря ти — рече Дюк. — А сега изчезвай, защото имам важен разговор с дамата.

Джос пусна нещо, което приличаше на усмивка, и се оттегли в противоположния край на бара.

Лорели захапа филията и разрови с пръст чорапите в кутията. При всяко помръдване на главата върху лицето й се изписваше болезнено изражение.

— Можем ли да направим кратък преглед на твоята биография? — попита с пълна уста Дюк.

— Нито дума за мен — поклати глава Лорели. — Тази нощ ще бъда загадъчната жена за теб, пък утре сутринта ще видим.

— Хубаво — отвърна Дюк и замислено разбърка кафето си. — Но утре наистина трябва да бъдеш по-словоохотлива… Ако искаш АЗ да ти помогна, разбира се… Не сме ли се виждали в кабинета на Пол?

— Няколко пъти — кимна тя. — Предполагам, че в главата ти има само сделки, иначе би ме запомнил…

— Не е това — възрази Дюк. — Просто имам едно желязно правило — никога да не проявявам интерес към чужди мадами. Как стана така, че си се свързала с Пол?

Лицето на Лорели помръкна.

— Край на предаването — решително рече тя. — Станция X приключи с програмата. — Наряза домата в чинията си и добави: — Искам да ида някъде, където мога да се наспя.

— Нямаш пари, нямаш дрехи, имаш само тяло, което се нуждае от охрана — резюмира Дюк. — Не е малко, нали?

— Аз поемам грижа за тялото си, а ти — за всичко останало — отвърна тя.

Той галантно й благодари.

Очите й се спряха на стенния часовник, според който минаваше два.

— Я ми кажи — меко започна Дюк, — ти ли ми се обади снощи да ме предупредиш да не се занимавам с Белман?

— Може и аз да съм била — сви рамене тя и очите й изведнъж изгубиха живеца си. — Звъня на куп хора…

— Интересувам се от Белман — отпи от кафето си Дюк. — Не искам да си помислиш, че ме привлича с нещо хубаво в себе си… Интересува ме по други причини… Знаеш ли нещо за него?

Лорели кимна, избърса пръсти в полата си и се зае да прехвърля чорапите в кутията.

— Знам много неща…

— Хайде, почвай — подкани я той. — Нека ти бъда баща-изповедник.

— Никога не съм имала баща — отвърна тя, извади чифт чорапи с телесен цвят и започна да ги проверява за бримки. — И вече е късно да се сдобивам с такъв…

— Не е необходимо, остави нещата на мен.

Тя сви рамене, откачи скъсаните чорапи от жартиерите си и започна да ги смъква.

Той отмести поглед и се съсредоточи върху кафето си. За разлика от него съдържателят прояви съвсем жив интерес към заниманията на Лорели и дори се приведе напред, за да вижда по-добре.

Лорели вдигна глава и го изгледа с присвити очи.

— Махай се или ще ида да угася лампите! — ледено го предупреди тя.

Онзи се дръпна толкова рязко, че обърна един от бурканите със сладкиши на тезгяха.

— Господи, какво дете на природата — въздъхна с тъжна усмивка на лицето Дюк, после се извърна към съдържателя: — Няма нищо, Джос. Можеш да вземеш старите чорапи и да ги използваш за нощна шапчица… Ще изглеждаш страхотно!

Лорели обу новите чорапи, стана и се протегна.

— Е, сега вече ми трябва легло — прозя се тя. — Вратът ми е изранен, главата ми тежи като гюле… Хайде, нима си без сърце?

— Със сърце съм, как да не съм — отвърна Дюк. — Но просто се чудя какво да те правя. Не искам да те водя у дома, тъй като това ще доведе до неща, които трябва да избягвам.

— Ами? — учудено го изгледа тя. — Не се тревожи за мен, няма да ти досаждам.

— Тревожи ме, че аз може да ти досаждам — въздъхна Дюк.

Тя се втренчи в него, очите й бавно потъмняха от гняв.

— Май се досещам накъде биеш — процеди през зъби тя. — Ако мислиш, че не съм достатъчно подходяща за теб, тогава…

— Не е това — прекъсна я Дюк. — По-скоро обратното…

Лорели беше толкова изненадана, че не успя да отвърне нищо.

— От друга страна, Пол може би вече е тръгнал да те търси — продължи Дюк. — И никак не ми се иска да те оставям без закрила… Ето какво ще направим. Ще събудим моя стар приятел Питър Калън и ще го помолим за подслон.

— Идеята ти не ми допада особено — помръкна тя. — Мислех, че ще е по-добре да сме сами, за да можем да се опознаем…

— Пречи ми възпитанието — поклати глава Дюк, после стана и се насочи към телефонната кабина. — Едно време здравата ни стягаха…

Лорели си поръча нова чаша кафе. Усмихна се любезно на Джос, но онзи вече я гледаше без всякакъв интерес. Буркан разпилени по пода сладкиши бяха достатъчно главоболие, цяла нощ щеше да търка. Тръсна чашата под носа й, прибра си кутията с чорапите и хвана метлата.

Дюк излезе от кабината.

— Всичко е о’кей — рече. — Довърши си кафето и да вървим.

Лорели се намръщи, докосна с пръст шията си и рече:

— Утре сигурно ще съм схваната. Мръсното дебело копеле, здравата ме халоса!

— Не му придиряй толкова — успокои я Дюк. — Може би сериозно си го ядосала.

Тя привърши кафето и се смъкна от високото столче.

— Ще се наложи да почерпиш, нямам пукнат цент — рече.

— Свикнал съм — отвърна Дюк и извади няколко банкноти от джоба си. — Срещна ли готина мадама, винаги се охарчвам до дупка… Но това поддържа бизнеса.

Качиха се в колата и след няколко минути пристигнаха пред жилището на Питър Калън.

Той още беше облечен, очите му бяха леко подпухнали.

— Влизайте — покани ги той и хвърли един любопитен поглед към Лорели.

— Това е Питър Калън — представи го Дюк. — Добро момче е, така че се налага да си подбираш речника… Пит, това е Лорели. Не е Лорели Монтгомъри, нито пък Лорели Спюък. Просто Лорели. Излюпила се е от яйце.

Питър объркано примигна, на лицето му се появи притеснена усмивка.

— Чуй какво та предлагам — продължи все така леко Дюк. — Отстъпваш леглото си на тази млада дама, а ние с теб ще нанкаме в креслата. Това може би не ти се струва много приемливо, но по-късно ще си горд, че си оказал помощ…

— Не искам леглото му — възрази Лорели. — Мога да спя и на земята.

Дюк я хвана за ръка и решително я поведе към спалнята.

— Хайде, лягай си — нареди й той. — А утре хубавичко ще си поговорим и тогава ще видим какво искаш и какво не искаш. — Дръпна се назад и затвори вратата.

Питър тежко се отпусна в едно от креслата.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — въздъхна той. — Защото аз абсолютно нищо не разбирам.

Дюк зае другото кресло, протегна се и устата му се разкриви в широка прозявка.

— Сутринта ще ти обясня всичко — промърмори той. — А сега ме остави да подремна. Денят ми беше доста тежък.

— Браво бе! — изгледа го продължително Питър. — Идваш посред нощ, пъхаш някаква мадама в леглото ми, а после отказваш дори да ми обясниш какво става! За глупак ли ме вземаш?

— За приятел — отвърна Дюк и се настани по-удобно в креслото. — За приятел с широко сърце, когото обичам.

— Това едва ли ще ми помогне да се ориентирам — иронично се усмихна Питър. — Друго няма ли да ми кажеш?

Дюк отвори едното си око и се намръщи:

— Какво да ти кажа, по дяволите? Коя е тя ли? Представа си нямам! Какво смята да прави? Никаква идея! Просто я взех със себе си, тъй като има нужда от подслон и закрила, а аз имам нужда от малко спокойствие! Това е положението! — Окото му отново се затвори.

— Какво ти е впечатлението от Клеър? — попита Питър и внимателно го погледна.

— Добро момиче — изръмжа Дюк. — Прекалено добро за тъпак като тебе! Ако не внимаваш, ще взема да ти я отмъкна!

— Ще внимавам много! — стисна устни Питър. Тонът му беше такъв, че Дюк отвори очи и рязко се изправи.

— Ама ти май се ядоса! — възкликна учудено той. — Нима не разбираш кога се шегувам?

— Разбирам — отвърна Питър. — Но въпреки това ще внимавам!

— Тоя май превъртя — отчаяно вдигна ръце Дюк, отпусна се в креслото и след миг вече дълбоко спеше.

ТАКА ЗАВЪРШИ ПЪРВИЯТ ДЕН.

А ЕТО КАК ПРОТЕЧЕ ВТОРИЯТ…