Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (28)

Двадесет и осма глава

Вратата на дневната отскочи и Клеър рязко вдигна глава. После ръката й неволно се вдигна да задуши вика, който се надигаше в гърлото й.

— Не мърдай! — прошепна Корис и се усмихна. — Стой си на мястото и не мърдай!

Зад рамото му надникна Биф, широка усмивка разкри развалените му зъби.

— Здравей, хубавице — изръмжа той и побутна шефа си навътре. — Май не ни очакваше, а?

Клеър се вцепени, лицето й пребледня, сърцето й лудо блъскаше.

— Нямаме време за губене! — изсъска Корис и насочи автоматичния пистолет с къса цев право в гърдите й. — Знаеш за какво сме дошли. Казвай къде е!

— Нищо не знам — отвърна Клеър, успяла да овладее треперенето на гласа си.

Корис хвърли кратък поглед към Биф.

— Е, добре — въздъхна той. — Ние сме вътре, а те са вън… Може би ще убедим Дюк да говорим делово…

— Аха — кимна Биф, сграбчи ръката на момичето и го дръпна от стола.

Тя направи опит да му се противопостави, но едрият мъжага изви ръката й зад гърба и тикна пистолета си под носа й.

— Не се дърпай, да не ти се случи нещо! — заплашително изръмжа той.

Отвън долетя интензивна стрелба и Корис рязко вдигна глава.

— Още продължават — промърмори той.

Вратата се отвори и в стаята влезе Джеткин. Корис направи една бърза крачка към него и заби пистолета си в ребрата му.

— Не се вълнувай! — предупреди го той.

Устата на Джеткин смаяно зяпна, очите му объркано се местеха от Клеър към бандитите и обратно. Лицето му стана бяло като вар, Клеър имаше чувството, че всеки момент ще припадне.

Корис погледна ръчния си часовник.

— Иди да намериш Дюк — заповяда на Джеткин той. — Кажи му, че ако след десет минути не е тук, ще застреляме момичето. Искаме да приключим с този малък бизнес…

Джеткин не помръдна от мястото си, краката му видимо трепереха. Корис заби пищова си в ребрата му и го изтика от стаята.

— Ще ме застрелят! — викна с писклив гласец Джеткин. — Дюк е чак оттатък нивите!

— Много ще ми бъде мъчно, ако наистина вземат да те гръмнат — ухили се Корис и дръпна мръсното перде от прозорчето, което някога трябва да е било бяло. — Вземи това и го развявай над главата си. Може би пък няма да те гръмнат… Но искам да намериш Дюк, ясно? — Приключил с инструкциите, той изрита навън уплашения до смърт човечец и го изчака да се отдалечи. После затвори вратата и се върна в дневната.

— Качи я горе — нареди на Биф той. — Заеми позиция на горната площадка и си отваряй ушите. Чуеш ли, че Дюк започва да шикалкави, пусни й един куршум в главата! Ясно?

— Ясно — кимна Биф и помъкна Клеър към затъмнения коридор.

Корис излезе навън и седна на стъпалата. Стрелбата продължаваше, макар и доста разредена. Сред трясъка на изстрелите се чуваше пискливият глас на Джеткин, който викаше Дюк. Корис се облегна в сянката и зачака.

Изминаха двайсетина минути, преди Дюк да се появи в далечината. Зад него се влачеше Джеткин.

Корис се запита къде, по дяволите, изчезнаха хората му и изведнъж стана неспокоен. Вдигна пистолета и зачака.

Дюк мина покрай съборената дворна врата и се изправи с лице към къщата. Ръцете му бяха свободни и висяха край тялото.

— Ела насам — тихо го повика Корис.

Дюк изкачи стъпалата към верандата и последва Корис във вътрешността на къщата. Влязоха в осветената дневна и Дюк се облегна на стената.

— Как ти харесва битката? — попита той, без да изпуска нито едно движение на врага си.

— Хич не ми пука за битката — отвърна Корис и започна да се разхожда напред-назад. — Момичето е горе. Биф ще й види сметката в момента, в който се опиташ да направиш някой номер. Познаваш Биф, нали?

— Да — кимна Дюк. — А ти не можеш ли да се биеш, без да намесваш жени?

— Къде са мангизите? — меко попита Корис. — Предупреждавам те, че нямам много време, Дюк…

— Предполагам, че са някъде на половината път до Бентънвил — отвърна Дюк. — Лорели и хлапето ми свиха готин номер… Откриха мангизите и успяха да избягат.

— Да избягат ли? — тъпо повтори Корис и лицето му пребледня.

— Да — кимна Дюк. — Търсех начин да те предупредя, за да не се трепем напразно, но ти се показа доста ентусиазиран… Няма ги вече половин час…

— Лъжеш! — изръмжа Корис и пръстът му се сви около спусъка.

— Качи се горе и виж — сви рамене Дюк. — Бяха скрити под дъските…

Корис отстъпи крачка назад.

— Ти ще ми покажеш! — заповяда той и насочи пистолета в гърдите на Дюк.

Дюк пое по стълбите, а от площадката надникна брадясалата мутра на Биф.

— Какво става? — нервно подвикна той.

— Спокойно — отвърна Корис. — Вкарай я в някоя от стаите и не я изпускай от очи. Аз съм зад гърба му…

Дюк чу как Биф започна да влачи Клеър към стаята в дъното и едва се сдържа.

— Продължавай — сръга го Корис. — Нали не искаш да й се случи нещо лошо?

Обърнал се за миг назад, Дюк видя как зад Корис се промъква сянката на Келс. Ножът в ръката му смътно проблесна, попаднал под самотен лунен лъч. Келс стъпваше като котка и само след секунда беше зад гърба на бандита.

Острието потъна в тялото на Корис с едва доловим съскащ звук. Бандитът замръзна на място, изпусна пистолета и бавно започна да се привежда напред. От устата му се изтръгна глуха въздишка, коленете му се подгънаха.

Келс внимателно го подхвана, вдигна го на гръб и безшумно го понесе надолу по стълбите. В подножието им спря за миг, зъбите му мътно проблеснаха.

— Май му развалих костюма! — прошепна той и изчезна.

Дюк се насочи към вратата, зад която бяха изчезнали Клеър и бандитът, бутна я и влезе. През спуснатите жалузи на прозореца се процеждаше тънък лъч светлина — достатъчен, за да очертае фигурите, извърнати към него.

— Скривалището е тук — подхвърли през рамо той.

Това беше достатъчно, за да остави впечатлението, че Корис го следва Биф се хвана и Дюк скочи отгоре му Нямаше какво друго да прави, рискът беше неизбежен Рамото му силно блъсна Клеър, в следващия миг и тримата се озоваха на пода, револверът на Биф оглушително изтрещя.

Пламъкът близна лицето на Дюк и той стовари юмрука си в тялото на бандита. Клеър отхвръкна настрана, а Биф светкавично се окопити и отвърна на удара. За миг Дюк остана с чувството, че ребрата му са премазани, тоя тип имаше юмруци като воденични камъни.

Вдигна ръце, докопа гърлото на бандита и рязко го стисна. В същия миг рамото му бе пронизано от страхотна болка и той неволно простена. Раната му се беше отворила, силите бързо започнаха да го напускат. Биф усети това и го засипа с тежки удари. Опита се да се прикрие, но силен ъперкът го залепи за насрещната стена. Пред очите му заиграха кръгове, по-скоро усети, отколкото видя как едрият убиец се изправя на крака и заплашително тръгва към него.

В този момент се появи Келс.

Биф се извърна към вратата, видя пистолета в ръцете му и нададе дрезгав вик.

Куршумът го улучи в главата, тялото му се завъртя и рухна на пода. Цялата къща се разтресе.

— Мислех, че си имаме работа с професионалисти! — презрително изсумтя Келс. — А тия ги трепем като овце!

Дюк бавно се изправи на крака. Ризата му лепнеше от кръв, ребрата му пулсираха от тежките удари на Биф. Очите му разтревожено потърсиха Клеър, която се беше свила на пода.

— Уплаши ли се? — пристъпи към нея той.

Тя протегна ръка и пръстите й се покриха с лепкава кръв.

— Ти си ранен! — извика. — Ела долу, там ще мога да те превържа.

— Нищо ми няма — рече Дюк, но коленете му изведнъж се подгъваха и тялото му политна към нея. — Много си смела… — Вече се свличаше към пода и тя напразно се опитваше да го задържи. Очите й се обърнаха към Келс, устата й се разкриви от ужас.

— Преструва се, лейди — рече Келс и изправи Дюк на крака. — Хайде, глупако! Не се прави на мадама!