Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (27)

Двадесет и седма глава

— Не караш накъдето трябва — отбеляза Джо, когато Лорели свърна по пътя за Бентънвил.

— Карам към дома — отвърна тя. — Имам неща, на които държа, и възнамерявам да си ги прибера, независимо дали съм станала богата, или не!

— Не бъди глупачка! — извика Джо и се изправи в седалката. Главата му болезнено пулсираше, пареща болка пробягваше по ръката му, чак до рамото. Имаше чувството, че по кожата му пълзи една от онези малки коли играчки, които се навиват с пружина. — Обръщай и карай към границата на щата!

— Говориш глупости — отвърна Лорели и натисна педала докрай. Колата зафуча с пълна скорост по пустия път. — Разполагаме с достатъчно време. Да не би да мислиш, че Дюк ще се оправи за пет минути с онези типове?

Джо се мръщеше от болка при всяко подрусване. Раната на ръката все повече го тревожеше. Съзнанието му се замъгляваше, имаше чувството, че всеки миг ще припадне. Парите бяха у Лорели и това съвсем не го караше да се чувства спокоен. Стане ли нещо с него, тя положително ще го зареже и ще изчезне сама.

— Хубава машинка! — промърмори тя, когато стрелката на километража скочи на сто и четирийсет. — Ама как само преметнахме Дюк, а? Браво на теб, Джо! За момент си помислих, че няма да успееш, но ти се справи страхотно!

Джо само изпъшка. Болката в ръката му беше толкова силна, че започна да му се вие свят. Свит на седалката, той мислеше единствено за парите. Петстотин хиляди в ценни книжа. Знаеше на кого да ги занесе. Едва ли щеше да получи повече от половината в брой, но и четвърт милион са много пари… Хвърли кос поглед към Лорели и устата му се сви. Няма да е лошо да се отърве от нея. Една жена ще му бъде голяма тежест, особено ако го погнат ченгетата. А Лорели имаше неприятното качество да привлича униформените, които се лепяха за нея като мухи на мед.

Но болката в китката беше ужасна, той си даде сметка, че не е в състояние да разсъждава и да крои планове. Най-важното нещо сега беше да прекосят границата на щата. В душата му заклокочи глуха ярост. Ако не беше зле, Лорели никога не би и помислила да се връща в Бентънвил.

— Какво толкова искаш, че се връщаш там? — попита на глас той.

— Искам си дрехите и бижутата! — отвърна тя и пълните й устни се свиха в упорита гримаса. — Защо да ги губя, когато имаме достатъчно време да ги вземем?

— Нямаме никакво време! — избухна Джо. — Всяка загубена минута е скъпа!

— Май си изпускаш нервите — погледна го любопитно тя. — Я се стегни! Какво ти става, болен ли си?

Той стисна зъби и се облегна на седалката. Кръвта нахлу в главата му, пътят и светлите петна на фаровете се сляха в размазано петно пред очите му. Стисна клепачи и се вкопчи в ръчката на вратата. Имаше чувството, че пропада в дълбока пропаст.

— Почти стигнахме — обади се след известно време Лорели. Завъртя волана, напусна главната улица на града и няколко минути по-късно спря пред къщата на Шулц.

Главата на Джо малко се проясни. Очите му проследиха Лорели, която пъргаво изскочи от колата, ръката му бавно отвори дясната врата. Стъпи на земята, но краката му се подгънаха. Положително щеше да се просне на земята, ако в последния момент не беше успял да се вкопчи в дръжката. Ароматът на цъфналите цветя в градината на Шулц го замая.

Лорели се приближи и хвана ръката му.

— Но какво ти става? — нетърпеливо попита тя. После се взря в лицето му, видя, че е на прага на припадъка и очите й окаменяха. Джо вече не може да й бъде от полза, поне засега, помисли си тя. Сега е времето да го зареже и сама да се погрижи за себе си.

Джо сякаш прочете мислите й и се вкопчи в нея.

— По-добре не се отдалечавай от мен! — дрезгаво промърмори той. — Чака те голяма изненада, ако си решила да ми извъртиш някой номер!

— Ти май не ми вярваш — отвърна тя и внимателно го погледна. Знаеше, че може без особени усилия да се освободи от хватката му. Въпреки това реши да изчака, тъй като помнеше колко бързо борави с пистолета този хлапак.

— Не вярвам на никого! — промърмори той и се повлече с нея към къщата. Извади ключа от джоба си, но ръката му трепереше твърде силно и все не можеше да улучи ключалката. Подаде ключа на Лорели и нетърпеливо добави: — Отвори ти!

Влязоха в тъмното антре и спряха да се ослушат. После отвориха вратата на дневната и Лорели се пресегна към електрическия ключ. Трупът на Калън се озъби насреща им.

Дивият писък на Лорели накара Джо да потръпне. Вдигна ръка да я удари и тя отскочи назад.

— Кой е тоя? — прошепна тя с разтреперан глас и се опря на стената.

Джо внимателно пристъпи напред.

— Приятелят на Дюк — промърмори той и тя едва тогава го позна.

— Пит Калън!

Стояха като заковани и не можеха да отделят очи от трупа.

— Видя ли, че връщането ти тук е истинска лудост! — Джо пристъпи с олюляване към бюфета и си наля пълна чаша коняк. Острият алкохол проясни главата му.

Лорели рязко се извърна към вратата.

— Тръгвам си! — истерично извика тя. — Хайде, Джо! Да се махаме оттук!

Халахън и О’Мали ги наблюдаваха от прага с револвери в ръце. Лорели почти се сблъска с тях, отстъпи крачка назад и от гърдите й се откъсна отчаяно стенание.

— Не мърдайте! — просъска Халахън.

Джо видя металическите копчета на униформите и посегна за пистолета си. Беше едно чисто рефлективно действие, просто нямаше начин да го сдържи.

Халахън го простреля между очите в момента, в който пистолетът се озова в дланта на младежа. Джо политна назад и се строполи в огнището. Пистолетът издрънча на пода, последваха го железните пръчки на скарата.

Лорели впи безумен поглед в дупката между очите му, после скри лице между дланите си и избухна в плач.

— Не трябваше да бягаш с него, гълъбчето ми — прозвуча в ухото й тих и спокоен глас, ръката й потъна в месеста потна длан.

Тя нададе уплашен писък и се опита да се освободи, но Шулц я държеше здраво.

— Малко й е неудобно от мен — поясни на полицаите Шулц. — Но не се учудвам, тъй като ме напусна, за да избяга с този малък убиец…

Халахън прибра оръжието в кобура си и равнодушно промърмори:

— Поне спестихме на държавата разноските да го съди…

Шулц бутна Лорели в близкото кресло и хладно процеди:

— Стой тук и чакай!

Халахън се наведе да провери дали Джо дава някакви признаци на живот, О’Мали направи същото. Шулц се наведе и прибра от пода пистолета на младежа. Пъхна го в джоба си и извади вместо него своя 38-ми калибър. Всичко беше сторено толкова бързо и сръчно, че полицаите не забелязаха нищо.

Халахън се изправи и Шулц му подаде оръжието.

— Хлапакът е видял сметката на Калън — рече той. — Балистичната експертиза лесно ще установи това.

Халахън се втренчи в него с опасен блясък в очите.

— Защо не го остави на мястото му? — сопна се той, докато поемаше револвера. — Сега си му лепнал и своите отпечатъци!

— Не помислих за това — извинително се усмихна Шулц. — Но хлапето е мъртво, едва ли ти трябват повече доказателства…

Халахън недоволно изсумтя, преглътна слюнката си и с отвращение промърмори:

— Сега остава и това да го пишем самоубийство!

— Едва ли — поклати глава Шулц и леко се усмихна — Не мисля, че господин Спейд ще бъде на такова мнение… Случаят е кристално ясен, капитане. Ти имаш своя убиец, а аз получих обратно момичето си!

— Тя какво е правила с него? — попита Халахън и хвърли един изпълнен с подозрение поглед към Лорели.

— Нали вече ти обясних? — спокойно отвърна Шулц. — Момчето имаше силно влияние над нея, но сега всичко ще бъде наред. — Ухили се, погледна Лорели и лукаво добави: — Господин Спейд винаги е изпитвал желание да я закриля… Нали така, гълъбчето ми? — Дебелите му пръсти се впиха в ръката й, тя се намръщи от болка и рязко се дръпна.

— Добре — рече след кратко колебание Халахън. — Ще пратим катафалката за тези двамата, а ти ще имаш грижата да я доведеш в съда…

— Още утре — кимна Шулц. — Благодаря за всичко, капитане. С радост ще се отърва от тези двамата, в тяхно присъствие домът ми изглежда доста необичайно… — От устата му отново се откъсна кратък смях.

Халахън го изгледа с открито подозрение, после се обърна към О’Мали:

— Оставаш тук! А аз ще ида да уредя нещата в участъка.

О’Мали го изчака да излезе и отправи нежен поглед към бутилката с уиски.

— По-добре почакайте отвън, сержант — попари надеждите му Шулц. — Искам да си поприказвам насаме с това гълъбче.

— Не ме оставяйте! — извика внезапно Лорели и се опита да се откопчи от хватката на Шулц.

О’Мали объркано се втренчи в нея, после премести поглед върху лицето на Шулц.

— Знае, че ще я накажа заради бягството й с този младеж — поясни Шулц, без да разхлабва хватката си. Бръкна в джоба си със свободната ръка, извади топка банкноти и ги натика в шепата на О’Мали. — Спокойно можете да ни оставите, сержант! — На лицето му се изписа зловеща усмивка.

Лорели се вкопчи в ръката на сержанта, големите й очи потъмняха от ужас.

— Не ме оставяй с него! — изпищя тя. — Ще ме убие! Знам, че ще ме убие!…

О’Мали рязко се дръпна назад и на лицето му се изписа мазна усмивка.

— Няма да направи нищо подобно — рече той и напъха парите в джоба си. — Нали, господин Шулц?

— Тя има право да мисли, че може да бъде убита — отвърна Шулц и жестоко изви ръката на момичето. — Но аз не мисля да прибягвам до толкова драстични мерки…

О’Мали облекчено въздъхна и се насочи към вратата.

— Ако имате нужда от помощ… — започна той, но Шулц нетърпеливо махна с ръка.

— Може и да се поразкрещи малко — рече той. — Но това не бива да ви тревожи.

О’Мали излезе, без да обръща внимание на отчаяните писъци на Лорели. Шулц вдигна ръка и я стовари върху устата й. Тя политна, изстена и се отпусна на колене.

— Е, гълъбчето ми — злобно просъска Шулц. — Край на номерата! Къде са парите?

— Джо ги взе — изхълца тя и направи безуспешен опит да пропълзи по-далеч от него.

Той й удари нов тежък плесник.

— Дай ги, преди да съм ти накъсал дрехите! — дрезгаво изръмжа Шулц. — Знам, че никога не би ги дала на Джо!

Ръцете й трепереха, трябваха й цели пет минути, за да измъкне пачката облигации изпод роклята си. Пусна ги в краката му и страхливо се сви в очакване на неизвестното.

Той сведе поглед към пакета омаслена хартия, очите му доволно блестяха.

— Отлично! — прошепна Шулц. — Отдавна ги чакам!

Лорели скочи на крака и се втурна към вратата. Едрата лапа на Шулц се стрелна след нея и я улучи в шията. Тя политна и се просна по очи на килима. На два скока Шулц се озова над нея.

— Този път няма кой да ни попречи! — злобно прошепна той и дебелите му пръсти се стегнаха около гърлото й.

Тя се обърна по гръб и заби нокти в ръцете му. Той изруга и сви огромните си мускули.

Лорели се бореше с всички сили. Знаеше, че ако не успее да разхлаби хватката на дебелите му пръсти, с нея е свършено. Мисълта, че О’Мали е само на няколко метра, й даде нови сили, Шулц с мъка удържаше пъргавото й тяло. Това го ядоса, той издаде дрезгаво животинско ръмжене и заби коляно в гърдите й. Въздухът напусна дробовете й с остро свистене, ушите й забучаха, езикът й надебеля и изскочи навън.

Вече не беше в състояние да се бори, пръстите й безсилно се плъзнаха по ръцете му, краката й конвулсивно се свиваха и отпускаха.

После смътно долови изненаданото и пълно с болка изхълцване, откъснало се от гърдите на Шулц. Сякаш измина цяла вечност. Железният обръч около шията й изведнъж се разхлаби, пламтящите й дробове жадно поеха кислорода от въздуха. Усети как потъва в някакви мрачни дълбини, от които я извади тих и успокоителен глас.

— Всичко е наред, момичето ми — прошепна той. Отвори очи и видя, че някакъв дребен човек с гъста бяла коса се е привел над нея и внимателно придържа главата й.

— Всичко е наред — повтори Сам Тренч. — Предполагам, че дойдохме точно навреме.

Лорели бавно се надигна и внимателно попипа пламналото си гърло. Шулц беше проснат на пода, кървава рана зееше в слепоочието му. Ал Барнс премяташе в ръце къса оловна тръба и й се усмихваше.

— Избавление в последната минута! — рече. — Съвсем като на кино, а?

Тя ги гледаше с празен поглед и правеше неуспешни опити да се изправи на крака.

Сам Тренч я подкрепи и я поведе към близкото кресло.

— Отпусни се — успокоително рече той. — Вече няма от какво да се страхуваш.

Барнс обърна тялото на Шулц по гръб, повдигна клепача му и въздъхна:

— Мислех, че съм го пречукал, но тоя тип има желязна глава!

В гласа му прозвуча нескрито разочарование. Сам пристъпи към Калън и докосна ръката му.

— Мъртъв е от доста време — отбеляза той, погледна Барнс и поклати глава: — Бедната Клеър! Тя много си падаше по това момче!

— Каква картинка, а? — възкликна Барнс. — Два трупа, един тип, на който му изтича мозъка, плюс мадама с доста поразтегнато вратле! Достатъчно действащи лица за всеки филм на ужасите! Яд ме е, че не си взех апарата, знаеш ли какви снимки за първа страница щяха да станат!

— Това е храна за жълтата преса — поклати глава Сам. — Нашият вестник е прекалено интелектуален за подобна плява! — Очите му пробягаха по стаята и се спряха на пакетчето омаслена хартия до тялото на Шулц. Наведе се, подхвърли го върху дланта си и бавно го разпечата.

— Хей! — подсвирна той. — Я виж какво има тук!

Лорели направи опит да скочи на крака, но силите й още не бяха се възстановили.

— Това е мое! — просъска тя и безсилно се отпусна в стола.

— Едва ли — промърмори Сам и се зае да проверява номерата на облигациите. След малко на лицето му се появи усмивка на облекчение. — Аха, мисля, че вече знам откъде идва това малко съкровище…

— Не са ли доста старички? — надникна над рамото му Барнс. — Пресвета Дево, тук трябва да има поне половин милион долара!

— Плячката на Франк Ноакис — обяви тържествено Сам. — Помня, че преди десетина години бяха разпространили тези номера навсякъде. Пиндърс Енд! Това обяснява всичко, Ал! — Напъха пакета в джоба си и добави: — Сега ще тръгнем обратно по стъпките на това маце и хубавичко ще си побъбрим!

Барнс се ухили, пристъпи към Лорели и й помогна да се изправи.

— Хайде, сладурче! — рече той. — Оказва се, че твоите неприятности едва сега започват!

— Пусни ме! — започна да се дърпа Лорели, но ръцете на репортера я държаха здраво. — Дайте ми парите, те са мои!

— Ех, тези жени! — добродушно въздъхна Барнс. — Все намират с какво да си правят майтап!

Един час по-късно телефонът върху бюрото на капитан Халахън рязко иззвъня. Началникът на полицията вдигна слушалката и в продължение на няколко минути слушаше безмълвно монолога на Сам Тренч. Очите му се изпълниха с недоумение, беше му трудно да повярва на получената информация. Накрая остави слушалката и потъна в размисъл. След известно време бръкна в чекмеджето си, извади една заповед за арест и вписа в нея името на Пол Шулц, обвинен в убийството на Питър Калън. Направи го бавно и неохотно, защото си даваше сметка, че никога няма да се кандидатира за следващите избори, а вълната от самоубийства в поверения му район е приключила окончателно.