Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (20)

Двадесета глава

Хари Дюк спря пред „Шез Пари“, излезе от колата и отправи поглед към тъмната сграда.

Някъде отдалеч прозвуча камбаната на градски часовник, която удари един часа.

„Шез Пари“ беше затворен, пред входа се бяха изправили двама униформени полицаи. Те подозрително огледаха Дюк, единият бавно се спусна по стълбите към него.

— Какво обичате? — попита той.

— Нищо, виждам, че е затворено — отвърна Дюк, надничайки зад рамото му. — Отбих се за едно питие…

— Я влезте вътре — намръщено рече полицаят. — Сержантът може би ще иска да си поприказва с вас!

— С удоволствие — тръгна до него Дюк. — Ако е О’Мали, може и да ми уреди едно питие!

Полицаят се вгледа в лицето му.

— Май съм ви виждал някъде — промърмори той.

— Казвам се Дюк… Хари Дюк.

— О, господин Дюк! — отпусна се униформеният, на лицето му се появи усмивка. — Не можах да ви позная! Сержантът ще се радва да ви види.

Стигнаха до вратата и другият полицай впери любопитен поглед в тях.

— Господин Дюк — поясни първият. — Иска да се види със сержанта…

— Нагоре по стълбите и вляво в първия кабинет — рече Стоун и отвори вратата.

Дюк тръгна натам, а Флеминг — първият от униформените, леко се прокашля.

— Моля за извинение, господин Дюк — започна той. — Какви шансове има според вас Дейбрейк в утрешната гонка? Сержантът твърди, че е в отлична форма, а на мен ми се иска да изкарам някой долар за уикенда…

— Кончето е много добро — отвърна Дюк. — Никога не съм виждал по-добро зад оградата… Ама дръпнеш ли оградата и ще си падне без чужда помощ! — Прекоси фоайето и пое нагоре по стълбите, а двамата полицаи смаяно зяпаха подире му.

О’Мали се разхождаше напред-назад из кабинета на Белман, между устните му гореше една от пурите на покойника. Видя Дюк и веждите му учудено се повдигнаха.

— Здрасти, сержант — усмихна му се Дюк. — Съобщиха ми, че си тук.

— Хей, какво стана с оня номер, дето ме накара да проверявам? — извика О’Мали и червендалестото му лице потъмня.

— Нищо, забрави го — отвърна Дюк и внимателно огледа стаята. Тялото на Белман го нямаше, всичко беше преобърнато наопаки. — Беше страхотно маце и аз си помислих, че ще можеш да ми свършиш тая работа. Особено след всичко, което аз съм свършил за теб… — Седна на ръба на бюрото и подхвърли: — Чух, че си харесал Дейбрейк…

— Защо, не е ли добър? — опули се насреща му О’Мали.

— Най-добре е вече да се откажеш да си избираш победителите — посъветва го Дюк. — Не разбра ли, че нямаш усет за това? Дишането на тоя кон още преди години беше нарушено от прекалено много тютюнев дим около него… По-добре се насочи към Хотентот, с него не можеш да сбъркаш…

— Добре, че се появи! — с облекчение притвори очи О’Мали. — Сутринта щях да заложа целия си седмичен наем на Дейбрейк.

— Защо не питаш, бе човек? Знаеш, че с удоволствие ти давам информация. А понякога и аз имам полза от разни ченгета, нали така?

О’Мали напрегнато го наблюдаваше.

— Мога ли да заложа горната граница на Хотентот?

— Разбира се, аз самият се каня да направя същото. Колко искаш да хвърлиш, една хилядарка?

— Нямам толкова мангизи — помръкна лицето на О’Мали.

— Добре, аз ще заложа една хилядарка за теб.

Кратка пауза, после О’Мали отмести поглед встрани.

— Дано не ги хвърлиш на вятъра — обърна гръб на Дюк той, но репликата беше казана достатъчно ясно.

Дюк внимателно го наблюдаваше.

— Дори да идат на вятъра, това ще бъдат МОИ мангизи — поясни хладно той. — Но няма да идат…

Лицето на О’Мали се проясни, той се разходи още малко напред-назад, после попита:

— Ти си редовен посетител тук, нали господин Дюк?

— Какво значи тук? Имаш предвид този кабинет?

— Точно него имам предвид — кимна сержантът. — Открих няколко доста приятни отпечатъци от пръстите ти върху бюрото. Знам, че са твои, благодарение на един малък белег от изгаряне, който носиш на десния си показалец…

Дюк замълча.

— Докторът твърди, че Белман сам си е видял сметката — продължи О’Мали. — По тази причина нямам намерение да си усложнявам живота с твоите отпечатъци и вече се отървах от тях…

Дюк едва доловимо въздъхна, кимна с глава и небрежно подхвърли:

— Предполагам, че Халахън вече знае за тях…

— Никога не казвам на Халахън повече, отколкото е необходимо — поклати глава О’Мали. — Освен това си помислих, че мога да ти спестя известни неприятности…

— Благодаря ти — рече Дюк и мислено се поздрави за това, че редовно дава съвети на О’Мали за конните надбягвания. — Всъщност, исках да се видя с Келс — добави той. — Тук ли е?

— Няма го — рече О’Мали. — Отишъл в турската баня и цяла нощ щял да остане там…

— Май се налага да отскоча дотам, трябва да говоря с него — промърмори Дюк и огледа кабинета на Белман за последен път. — Предполагам, че това заведение ще бъде обявено за продан, нали?

— Сигурно — сви рамене О’Мали. — Макар че лично аз не бих си хвърлил мангизите тук… Обичам по-друг вид кръчми… Онези, в които спокойно можеш да плюеш по пода…

— Тук също можеш да плюеш — рече Дюк и се насочи към вратата. — Само дето таксата е по-висока. Чао, приятелче. Ще ти уредя залагането… А ти подай молба за отпуска, иначе няма да можеш да си изхарчиш мангизите!

Флеминг и Стоун го причакваха в подножието на стълбите.

— Какво ще кажеш за Дейбрейк? — Очите им възбудено блестяха.

— Хотентот — отвърна Дюк, решил, че няма да е зле, ако временно поеме комарджийските разноски на целия участък. — Заложете и последната си риза на него, момчета!

Напусна заведението и подкара колата си към турската баня в западната част на града.

Негърът на входа го позна и лицето му светна.

— Отдавна не си идвал насам, шефе — рече той.

— Напоследък нямам време да се натряскам както трябва — с нескрито съжаление сподели Дюк. — Келс да се е мяркал?

— Тука е, шефе В момента е в сауната…

— Чудесно, и аз ще се понапаря малко — отвърна Дюк — Как върви бизнесът?

— Тая вечер хич го няма — поклати глава негърът — От два часа насам вие с господин Келс сте единствените ми клиенти.

— Може би ще остана да пренощувам — предупреди го Дюк. — Стана много късно да си ходя. Нали няма проблеми?

— Заповядай, господин Дюк, шефе… — Да ти поръчам ли закуска сутринта?

— Да, при това по-раничко… Едно филе на скара, пържени яйца и кафе Ще го уредиш ли? Утре ме чака много работа!

— Нямаш проблеми, шефе — кимна негърът и му подаде хавлията. — Знаеш пътя, нали?

Дюк кимна и влезе в съблекалнята. Започна да си сваля дрехите и се замисли за Клеър. Къде изчезна това момиче! Можеше да бъде и в леглото си, естествено… А можеше и да чука на машинката си в „Кларион“ сензационния материал за смъртта на Белман… Но някак не му се вярваше. Далеч по-вероятно беше да е напуснала града, изплашена от нещо. Или пък някой е решил да я прибере на топло… Това бяха най-правдоподобните версии, други няма… Ако е напуснала града, нищо не можеше да се направи. Ще трябва да се чака новината за самоубийството на Белман да се разпространи наоколо… Същото бездействие се налага и в случай, че е отвлечена. Защото първо ще трябва да определи кой и защо е сторил това. Но отвличането би означавало нещо доста важно — че тя е видяла убиеца на Белман. Разбира се, съществува и още една, при тава твърде неприятна вероятност — тя самата да е вече мъртва. Дюк тръсна глава и прогони тази мисъл.

Уви един пешкир около кръста си, запали пура и бавно пое по коридора към сауната. Келс беше вътре, проснат върху платнен стол с кърпа на слабините. Спеше като новородено.

Дюк също бе смазан от умора, но разговорът с Келс беше наложителен. Придърпа един стол и се настани до самотния посетител.

— Пожар! — викна в ухото му той.

Келс отвори очи, хвърли му един сънлив поглед и отново ги затвори.

— А, това си ти… — промърмори с отвращение той.

Дюк отдаде почит на самообладанието му, после леко го разтърси:

— Събуди се, искам да поговорим.

Келс въздъхна и отвори очи.

— Сети ли се да донесеш една пура и на мен? — с надежда попита той.

— Къде да я сложа? — учуди се Дюк и се плесна по голите гърди — Да не съм кенгуру? Чакай, ще се опитам да уредя твоя въпрос… — Стана и се насочи към звънеца на стената.

— Кажи му да донесе и по един скоч — прозя се Келс. — Чу ли за Белман?

— Точно за него искам да си поговорим — кимна Дюк и се върна обратно в стола.

— За него ами, за кого другиго — подсмихна се Келс.

На вратата се появи негърът и Дюк му обясни как да намери табакерата с пурите.

— Донеси и една бутилка скоч — нареди той. — Лед и газирана вода… Тук е доста горещо…

— Нали така трябва да бъде — рече Келс, докато негърът излизаше.

— Забравих — отвърна Дюк и сведе поглед към горящия край на пурата си. — Е, кажи сега кой видя сметката на Белман…

— Самоубийство — въздъхна Келс. — Дори ченгетата са убедени в това.

— Знам — кимна Дюк. — Но все пак… само между нас двамата… Кой му видя сметката?

— Може би ти и онова пиленце…

— Кое пиленце?

— Ами онова, дето се излюпило от яйце.

— Аха… Само че случаят не е такъв. Аз бях този, който откри трупа. Говоря ти напълно откровено. Заварих пиленцето там, трупът също.

— Значи го е убила тя — вяло заключи Келс, който очевидно не проявяваше особен интерес към разговора.

Негърът отново се появи, в ръцете му имаше поднос с напитки и пури. Келс запали, притвори очи и нареди:

— Моето го искам силно…

Негърът изпълни нареждането, остави подноса до стола на Дюк и се отдалечи.

— Хайде, Лю — опита още веднъж Дюк. — Кажи каква ти е далаверата?

Келс отпи едра глътка скоч, въздъхна и рече:

— О’кей, ще ти кажа. Аз сам ще се погрижа за себе си, а заведението вероятно ще бъде купено от Корис…

— От Корис ли? — изненада се Дюк. — Мислех, че той не проявява особен интерес към „Шез Пари“… Защо мислиш така?

— Не казах, че непременно ще го купи — поясни все така лениво Келс. — Казах само „вероятно“…

— А Белман пък купи Пиндърс Енд, нали? — небрежно подметна Дюк.

Келс внимателно го изгледа, поколеба се за миг, после кимна с глава.

— Ти замесен ли си?

— В известно отношение — призна онзи.

— Искам да сложим картите на масата, Лю — предложи със сериозен глас Дюк. Опразни чашата си и посегна към бутилката. — Не само ти проявяваш интерес към Пиндърс Енд…

— Не съм казал, че проявявам интерес — предпазливо отвърна Келс. — Все пак ми е любопитно да чуя кой друг си пъха носа там.

— Аз — отвърна Дюк и протегна мускулестите си крака — Спейд…

— И Спейд значи… — промърмори Келс и леко се прокашля.

— Какво ти е мнението за тоя човек? — небрежно попита Дюк.

— Тревожа се от него — промърмори с неохота Келс. — От доста време се опитвам да разбера кой е той и доколко дърпа конците… Изглежда никой не е виждал лицето му, с изключение на Корис…

— Това ми е известно — нетърпеливо го прекъсна Дюк. — Искам да ми разкажеш за Пиндърс Енд всичко, което знаеш, Лю! Сам ще решиш дали да играем заедно, или ще запазиш своята самостоятелност… Няма да те притискам.

Келс взе чашата си, вдигна глава и попита:

— Нали не си изпил всичкото уиски?

Дюк мълчаливо му подаде бутилката. Даваше си сметка, че Келс има нужда от известен размисъл и го остави на спокойствие. След няколко секунди вдигна глава и рязко попита:

— Знаеш, че и Шулц е вътре в тая работа, нали?

Ръката на Келс трепна, уискито се разля по масата.

— Шулц ли? — попита той и насочи струята към чашата.

— Да.

— Шулц е дребна риба — промърмори Келс, сякаш искаше да убеди сам себе си. — Не бих се тревожил от него…

— Но той работи за Спейд — съобщи Дюк и отпусна мускулите си под влажната жега.

— Разбирам. И ако ние двамата…

— Точно така. Ние двамата срещу Шулц и Спейд. Имаме подкрепата и на Кейси… Познаваш ли Кейси?

— Не.

— Собственикът на единствената голяма къща в Пиндърс Енд — поясни Дюк. — Вече е получил три автомата и още доста смъртоносни оръжия… Има задачата да не пуска никого да припари там. С изключение на мен, разбира се…

— Умно — изгледа го с уважение Келс. — Значи мястото е запечатано…

— Така е — кимна със затворени очи Дюк. — Но още не съм свършил. Бях започнал да изброявам кой е на наша страна… Питър Калън, целият екип на „Кларион“, а вероятно и онова пиленце, в комплект с приятелчето й Джо. Те вече са готови да зарежат Шулц и да се присъединят към нас. В противниковия лагер остават Корис, Шулц и, разбира се, Спейд… Но ще ти призная, че нашата групичка ми вдъхва доверие, Лю…

— На мен също — неохотно призна Келс и размърда краката си.

— Тревожи те само навалицата, нали? — Дюк отвори едно око и го спря върху лицето на събеседника си. — И дали ще има какво да делим…

Келс се поколеба, после рече:

— Доколкото знам, става въпрос за петстотин хиляди…

— Хубава баница — облиза устни Дюк и замълча.

— Така казваше Белман — побърза да добави Келс. — Но може и да лъже… Помниш ли Франк Ноакис?

— Франк Ноакис ли? — учудено попита Дюк. — Аха, онзи, дето обираше банките…

— Точно той — кимна Келс. — Минал през Феървю малко преди да го очистят федералните ченгета… Преди малко повече от дванайсет години. Живял в Пиндърс Енд, точно в къщата на Кейси. Останал само няколко дни, тъй като ченгетата го надушили и трябвало да изчезва. Белман твърди, че цялата му плячка останала в онази къща. А ченгетата я определят на около петстотин бона.

— Значи това била тайната на Пиндърс Енд? — замислено промълви Дюк. — Съвсем като на кино, а? — Вдигна ръка и с точно движение изпрати фаса си в плювалника, поставен на стойка в ъгъла. — А как Белман е научил всичко това?

— От някакъв тип, който работил с Ноакис… Дефи, или нещо подобно… вече не помня името му. Имал карта с точното местоположение на скривалището, но не можел да проникне сам в Пиндърс Енд и се обърнал за помощ към Белман… Освен това бил дрогиран и едва вървял. Белман лесно се отървал от него… — Келс поклати глава: — Тая част от историята хич не я харесвам… Имало е достатъчно мангизи и за Дефи, но Белман явно не е искал да дели с него… И му видял сметката…

— Хубавец — въздъхна Дюк. — А после е накарал Тимсън да купи Пиндърс Енд вместо него, така ли?

— Да. А убиецът на Тимсън е отмъкнал нотариалните актове и това автоматически отпратило Белман в шеста глуха. Без нотариалните актове бил с вързани ръце, освен това не искал да привлича вниманието на Спейд… Но по всичко личи, че Спейд си е внимавал още от самото начало.

— Мислиш, че той е убил Тимсън, така ли?

— По-скоро работата е свършило някое от момчетата му.

— И това означава, че Спейд разполага с нотариалните актове.

— Доста вероятно.

— Слаба работа — въздъхна Дюк. — Той не може да предяви претенции над Пиндърс Енд, без да се появи на светло, а тогава пък ние можем да го попитаме откъде се е сдобил с нотариалните актове… Ето какъв му е проблемът… А ако се опита да щурмува онези бараки, ще бъде посрещнат с доста пукотевица…

Келс почеса босата си пета.

— Сега трябва да идем в Пиндърс Енд и да разглобим онази барака на съставните й части — промърмори той. — Да намерим мангизите и да покажем среден пръст на Спейд…

— Значи одобряваш моите планове? — погледна го любопитно Дюк.

— Нямат грешка — кимна онзи. — Можеш да ме броиш за част от групата.

— Спомена за някакъв чертеж — напомни му Дюк. — Кой според теб го притежава в момента?

— Какво пи интересува? — отвърна онзи — Притежава го човекът, който е видял сметката на Белман — това е ясно като бял ден.

— Ами ако мангизите не са в къщата на Кейси? — попита Дюк. — Ако са в градината или в някоя от другите бараки?

— Много важно. Разполагаме е достатъчно време. Няма ли ги при Кейси, ще търсим другаде… За петстотин бона съм готов да бачкам на три смени без почивка…

— О’кей — кимна Дюк, надигна се от стола и се насочи към телефона в ъгъла на помещението.

Набра номера на Клеър и зачака. В слушалката звучеше сигналът за свободно, след няколко секунди се включи телефонистката и с равен глас съобщи, че абонатът не отговаря.

Дюк вдигна глава към часовника на стената. Минаваше два.

— Ти никога ли не спиш? — сънливо попита Келс. — Сега пък с какво се залови?

— Ти можеш да поспиш — посъветва го Дюк. — Утре те чака много работа.

Келс изръмжа нещо и се намести удобно в стола си. Заспа в момента, в който затвори очи.

Дюк набра номера на Питър, но и там нямаше никого. Той се ядоса и тресна слушалката.

Няма смисъл да продължавам, рече си той. Всичко ще се реши утре. Но най-главната ми задача е да открия Клеър.

Жегата започна да го потиска. Навлече хавлията и се прехвърли в съседното, далеч по-хладно помещение.

Взе един студен душ и се приготви за сън. Не изпита очакваното ободрение, мислите му продължаваха да бъдат тежки и потискащи. Все пак главата му се проясни, той се отпусна на дървения одър и се замисли за Пиндърс Енд.

Сега много неща ставаха ясни Например инициалите Ф и Н над огнището, причините, поради които някой дебнеше горе в тъмното. Петстотин хиляди долара са страшно много пари Какво ли ще се разиграе, когато ги открият, сънливо се запита Дюк. Двама души вече бяха убити, нищо чудно още няколко да се разделят с живота, преди нещата да се изяснят. Миг преди да потъне в сън, той се помоли на Бога да не бъде един от тях…