Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (7)

Седма глава

Изминаха двайсетина минути, преди Клеър да излезе от дамската тоалетна.

Питър вече се питаше дали не е успяла да се измъкне незабелязано и да се прибере у дома.

Келнерът се навърташе около масата с разтревожен вид, очевидно не разбираше защо клиентите му намаляват. Питър му направи знак да се приближи и отказа една от поръчките.

— Дамата ще се върне ли, сър? — попита келнерът.

— Да. Донесете поръчката веднага след като се появи. Не ни карайте да чакаме, тъй като може би ще трябва веднага да си тръгваме…

Келнерът внимателно го погледна, прецени, че не изглежда луд и бавно се отдалечи.

Веднага след това се появи Клеър. От начина, по който стисна устни, видяла празния стол на Дюк, Питър притеснено заключи, че вечерта едва ли може да се окачестви като приятно прекарване.

Приближи се и седна.

— Хари си спомни за някаква забравена среща и си тръгна — осведоми я той. — Винаги забравя по нещо…

На устните на Питър се появи нервна усмивка.

— О, така ли? — равнодушно отвърна тя и премести очи върху четиримата музиканти, които свиреха в дъното на залата.

Появи се келнерът с отрупан поднос и започна да сервира вечерята.

— Какво ще пием, Клеър? — попита Питър и взе менюто за вината.

— Нищо — отвърна след известно колебание тя. — Малко ме заболя главата.

Лицето на келнера се сви в едва доловима гримаса. Тези жени, тези жени! Или ще поискат някоя фантастична марка шампанско, дето я няма на склад, или ще искат само газирана вода!

— Хайде, Клеър! — погледна я нетърпеливо Питър. — Виното ще ти оправи настроението. Ще си поръчаме бяло, от него положително ще ти премине главоболието…

— Бих препоръчал 156 — обади се келнерът и посочи с молива си на съответното място в менюто.

Клеър тръсна глава, в очите и се появи упорито изражение.

— Не искам никакво вино — рече тя. — Не искам и да ми се оправя настроението.

Питър погледна умореното и мрачно лице на приятелката си, после направи знак на келнера да се отдалечи.

— Добре, скъпа — въздъхна той. — Зная как се чувстваш, нека поне си похапнем…

— Знаеш как се чувствам ли? — остро погледна тя. — Едва ли, Питър…

Той остави ножа и вилицата и озадачено я погледна:

— Какво има, Клеър? Аз да те ядосах?

— Съжалявам, Питър. Уморена съм и нямам настроение. Сигурно съм странно досадна… — От лицето й личеше, че всеки момент ще се разплаче.

— Но, Клеър… — Започна той.

Устата й се разкриви, тя скочи на крака и бързо напусна ресторанта.

Питър беше толкова изненадан, че не успя да реагира. Просто зяпаше подире й, без да забелязва любопитните погледи на останалите посетители.

Зад рамото му се изправи келнерът с готовата сметка.

— Вероятно не харесахте вечерята… — промълви обидено той.

Едва сега Питър си даде сметка, че е център на вниманието, натика няколко банкноти в ръката на човека и забързано каза:

— Вземете… Приятелката ми нещо не е добре…

Излезе на тротоара и хвърли учуден поглед нагоре и надолу по улицата. Портиерът се приближи, докосна шапката си с ръка и каза:

— Колата ви е зад ъгъла, сър. Вашата дама току-що отиде при нея…

Питър му даде една банкнота и тръгна да пресича улицата.

Клеър седеше на задната седалка и плачеше. Той колебливо спря. Много му се искаше да я вземе в прегръдките си и да я утеши, но се опасяваше, че с това само ще влоши нещата. Запали цигара и се облегна на колата, настроението му беше отвратително.

— Всичко е наред, Питър — обади се Клеър, правейки отчаяни опити да стабилизира гласа си.

— Но какво има, скъпа? — попита той и се настани на седалката.

— Чувствам се толкова зле, че не знам какво да правя — отвърна тя.

— Уморена си. Ще те закарам вкъщи. Трябва ти един здрав сън. — Отново не посмя да я докосне, макар много да му се искаше.

Тя избърса очите си с кърпичка и поклати глава.

— Нека се поразходим с колата, Питър. Искам да усетя вятъра върху лицето си, толкова е горещо… Би ли свалил покрива?

Той се подчини и завъртя стартерния ключ.

— Накъде?

— Няма значение, проста карай.

Не разбираше каква е причината за особеното й настроение, но изви и подкара по посока на Феървю. Тя дълго вреже мълча. Вече не плачеше, беше се свила в ъгъла и подлагаше лице на топлата въздушна струя. Очите й не се отделяха от кръговете светлина на фаровете пред тях.

Питър никога не я беше виждал в подобно настроение и се чувстваше притеснен. Обикновено Клеър се държеше спокойно и самоуверено.

— Съжалявам за тази вечер, Питър — обади, се внезапно тя. — Доста съм нервна, а и не понасям жегата… Много ли ми се сърдиш?

— Няма нищо — успокоително се усмихна той, дясната му ръка пусна волана и покри нейната. — Всеки изпада в подобни настроения. Само съм малко учуден, тъй като не допусках това за теб…

— Страхувам се, че съм като всички останали — стисна ръката му тя. — Но просто винаги съм успявала да се овладявам. Предполагам, че все още не съм напълно възстановена от болестта…

— Работиш прекалено много — рече той и кракът му леко натисна спирачката. Колата отби вдясно от пътя и спря. Той се обърна към нея и добави: — Защо не направиш единственото разумно нещо, Клеър? Зарежи тая твоя работа и се омъжи за мен. — Взе я в прегръдките си и нежно я целуна. Тя не го отблъсна, но устните й бяха студени и равнодушни. — Много те обичам, скъпа — прошепна той и зарови ръка в косата й. — Не можеш ли да направиш това? Ще те направя щастлива, ще бъда роб на твоите желания!

Тя нежно го отблъсна.

— Недей, Питър, тази вечер нямам настроение за подобни разговори. Хайде да продължим…

— Но какво ти става? — попита той, потискайки с усилие надигащото се раздразнение. — Какво значи настроение? Аз не флиртувам с теб, Клеър! Аз те моля да се омъжиш за мен! За отговор на такава молба не е необходимо специално настроение! Или ме обичаш, или не ме обичаш!

Ръцете й внезапно се стегнаха около бицепсите му, ноктите й болезнено се забиха в кожата.

— Моля те, Питър, престани! — прошепна тя с някакво отчаяние в гласа. — Не искам да се караме! Просто не разбираш, че се чувствам несигурна…

Все още раздразнен, той рязко се освободи от ръцете й.

— Така няма да продължаваме! — упорито рече той. — Чакам, чакам и все нищо не се получава! Или ме обичаш, или не ме обичаш! Ако е второто, ще бъде по-добре, ако престанем да се срещаме!

— Разбира се, че те обичам — отвърна тя. — Ти си мил и сърдечен човек, моля те недей да говориш за раздяла!

— Защо тогава не се оженим? — продължи да настоява той със сърдито лице.

— Не ме гледай така, Питър — прошепна тя. — Още минута и ще се превърнем в чужди хора… — Притисна се до него и се отпусна в прегръдката му. — О, Питър, аз наистина те обичам, но много те моля да не ме караш да прибързвам. Все още съм несигурна, все още не зная къде се намирам. Нима не виждаш, че не искам да те нараня? Колебая се единствено по тази причина — не искам да те нараня!

Дълго време останаха прегърнати. Къщите в далечината се превърнаха в неясни силуети, светлината зад прозорците угасваше, хората си лягаха да спят.

— Добре, Клеър — въздъхна най-сетне той. — Няма да говорим повече по този въпрос… поне засега. Не искам да съм причина за твоето безпокойство. Но много ми се иска да заминем някъде заедно. Просто мятаме два куфара в тая стара бричка и потегляме на юг! Един месец почивка ще ти се отрази чудесно!

Тя се завъртя на седалката, рамото й се притисна в неговото.

— Някой ден ще го направим — прошепна тя. — И наистина ще бъде чудесно! — Помълча, после тихо добави: — Разкажи ми за Хари Дюк. Отдавна ли го познаваш?

А той неволно си помисли, че Хари Дюк означава Нещо за нея. Спомни си необичайното й мълчание при срещата им, спомни си притеснението й, когато той започна да ги закача за размяната на телефонните им номера. Накрая си спомни разочарованото й лице, когато откри, че Хари си е отишъл. Прибави към всичко това несъмнения чар на Хари и сърцето му се сви.

Дълбоко в душата си призна, че Клеър и Хари биха били прекрасна двойка. Решителни, амбициозни, отлични специалисти в своята област.

— Ти хареса Хари, нали? — попита той.

— Не зная — предпазливо отвърна тя. — Разменихме едва няколко думи…

— Доволна ли си, че се запознахте?

— Не мислиш ли, че е малко странен? — отвърна с въпрос тя. — Но сигурно има доста опит с жените…

Питър извади табакерата си и запали цигара с нещастен вид.

— Няма постоянна приятелка — опита се да изглежда равнодушен той. — Момичетата си падат по него, но той избягва да се обвързва. Обикновено бързо се освобождава от тях… Искрено бих съжалил всяко момиче, което се влюби в него…

Настъпи дълго мълчание, после Клеър леко го потупа по ръката и подхвърли:

— А ти си мислиш, че аз мога да бъда това момиче, нали?

— Не, разбира се — отвърна Питър и усети как кръвта нахлува в лицето му. — Какво ти хрумна, по дяволите?

— О, познавам те по-добре, отколкото си мислиш — засмя се тя. — Но няма защо да се тревожиш. Хари Дюк не ме привлича, нито пък аз него… Знаеш ли, Питър, доста съм живяла след хора като него. Журналисти, комарджии, бизнесмени… До гуша ми е дошло от тяхната себичност. Става ми лошо от вечната им жажда за пари и слава, от готовността им да жертват всичко в името на поставената цел. Преди години може би щях да съм привлечена от Хари Дюк, но не и сега. Аз съм като Феървю. Искам само да ме оставят на мира, за да мога да се радвам на мъничкото щастие, което все още съм способна…

Питър я притисна до себе си.

— Но ти не познаваш Хари — прошепна той. — Той не е като тези хора. Сигурно би го харесала, точно както аз го харесвам. Може би наистина е див и груб, но никога с хората които обича. Не, наистина не е като другите…

— Страх те е да не ме отнеме от теб, нали? — усмихна му се тя, но очите й бяха разтревожени.

— Още не знам, но скоро ще разбера — отвърна Питър. — Ще си проличи дали наистина се интересува от теб, или не…

— Хайде да се прибираме, Питър — леко потръпна тя. — Нали ще ми простиш, че ти развалих вечерта?

— Не си я развалила — отвърна той и завъртя ключа. — Напротив, направи ме щастлив… Защото ми каза, че ме обичаш…

— Вярваш ми, нали?

— Разбира се. Но започвам да си мисля, че ми създаваш доста проблеми.

— Страхуваш ли се от това?

— Не, предполагам, че животът ми ще бъде прекалено скучен, ако получа всичко, което искам. Но теб те искам, скъпа! И само чакам да си оправиш настроението, за да предприема нова атака! Вече знам какво изпитваш към мен и ще те обсаждам, докато са предадеш!

Спряха пред малката къщичка на Клеър и Питър изключи двигателя.

— Пристигнахме — рече той: — Как предпочиташ — да си ида у дома пеш, или утре вечер да ти върна колата?

— По-добре влез, Питър — прогледна тя и нещо в гласа й накара кръвта му да закипи.

— Късно е — поклати глава той. — Утре ме чака тежък ден. Мисля, че ще е по-добре да се прибирам докато все още имам време…

— Исках да кажа, че не е нужно да се, прибираш — още по-тихо каза тя.

Ръката му се плъзна върху нейната.

— Наистина ли? — Усети как, сърцето заблъска като тежък чук в гърдата му.

— Разбира се — прегърна го тя. — Не знам дали мога да ти дам всичко от себе си, но ти си толкова, търпелив!

За миг се беше почувствал на седмото небе споменаването на търпението му развали всичко.

— Не, Клеър — поклати глава той. — Прибери се сама и хубавичко се наспи. Ти си прекрасна и аз много те обичам, но предпочитам да изчакам още малко…

Тя бързо слезе от колата.

— Лека нощ, Питър — приведа се над прозорчето бледото й лице. — Не исках да създавам нови усложнения. Разбира се, че си прав. Ти винаги си прав, скъпи!

Изтича по пътечката и сянката й се стопи по посока на къщичката. Той чу как вратата, се затръшна зад гърба й.