Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just the Way It Is, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Парите не са всичко…

Издателство „Гарант–21“, София, 1993

Редактор: Катерина Стоянова

Художник: Николай Янчев

Коректор: Мария Сарафова

ISBN 954-8009-29-3

 

Panther Books Ltd, 1975

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Пиндърс Енд се намираше в покрайнините на града, една гладна и опустошена земя.

Хари Дюк никога не беше идвал насам. Караше към предградията на Феървю, без да се заглежда в околността. Мислеше за Клеър, устните му се разпънаха в мрачна усмивка. Лесните мадами отдавна му бяха писнали, в Бентънвил беше пълно с млади и безхарактерни развратници, които си приличаха като две капки вода. Той често се улавяше, че не може да различи момичето, с което излиза, от предишното… Предвиждаше всеки ход на играта, знаеше точно какви реплики ще чуе и кога ще се прекрати престорената съпротива. Сякаш разиграваше предварително подготвена партия шах…

Но Клеър беше друга. „Но какво от това?“, раздразнено се попита той и неволно попипа дългия си нос. Тя не е момиче за него, най-добре да я изхвърли от мислите си…

Край бетонния път се появи знак за отклонение, тук трябваше да се отбие по посока на Пиндърс Енд. Дюк намали скоростта и свърна по черния път. Тревата от двете му страни беше оплетена и пожълтяла от горещите лъчи на слънцето. Зад колата се изви облак фин прах, бетонната магистрала бързо изчезна от огледалцето за обратно виждане.

Той караше бавно и усещаше как прахът задръства гърлото и ноздрите му, неволно се учуди на факта, че само на няколко километра от чистото и зелено градче лежи истинска пустиня.

Пътят стръмно се извиваше нагоре, колата започна да подскача върху дълбоко издълбаните коловози. В един момент се тресна в дълбока дупка с такава сила, че се запита дали не е счупил някой ресор.

Стигна върха на хълма и спря.

Вдясно, сгушен в зелената долина, лежеше Феървю. Ясно се виждаха високите фабрични комини, главната улица разсичаше на две градчето със спретнатите къщички, виждаше се дори ниската и занемарена постройка, в която се помещаваше редакцията на „Кларион“. Някъде вътре в нея работеше Клеър. Неволно се запита дали все още мисли за него, или вече е успяла да го изхвърли от съзнанието си.

Пред него се простираше голо поле, оградено с телена ограда. В далечния му край се гушеха неугледни постройки.

Дюк заряза колата край пътя, промуши се през оградата и се насочи натам.

Слънцето жестоко припичаше и макар да вървеше бавно, той скоро плувна в пот. Маншетите на панталоните му се напълниха с прах, обувките му побеляха.

Преодолял три четвърти от разстоянието, той вече виждаше съвсем ясно редицата дървени бараки. Бяха шест на брой, само едната беше на два етажа и стените й бяха тухлени. Постройките бяха избелели от слънцето и дъжда, приличаха на окаяни старци, които са твърде уморени да стоят изправени и твърде безразлични, за да легнат…

На вратите стояха хора и тревожно чакаха приближаването му. Почувства отдалеч враждебните им погледи. Повечето бяха жени, иззад полите им надничаха малки дечица и уплашено гледаха към него с черните си очи.

Мъжете бяха няколко метра по-напред, като авангард, който трябва да отблъсне първата атака на противника. Бяха парцаливи и мръсни, в очите им се четеше подозрение и мрачна решителност.

Само един не обърна внимание на приближаването му. Седеше на верандата на двуетажната къща. Облеклото му се състоеше от оръфано сако и тъмна риза, старата мазна шапка беше тикната на тила му. На колко години е той, запита се неволно Дюк. Можеше да бъде както на четирийсет, така и на шейсет. Беше изключително едър мъж с широки като гардероб рамене и дълга кестенява брада.

Седеше си на сянка и дялкаше някаква клечка с дълъг и остър нож.

Дюк хвърли един внимателен поглед към скупчилите се парцаливци пред бараките и реши, че здравенякът трябва да е шеф, ако подобно сметище изобщо се управлява от някого. Насочи се към паянтовата портичка на двуетажната къща, вдигна резето и внимателно го върна на мястото му зад гърба си. Едната панта я нямаше, а другата висеше на един-единствен пирон. Тръгна по отъпканата пътечка към верандата, чувстваше се малко неудобно от втренчените в гърба му погледи.

Брадатият мъжага изобщо не го погледна, ножът ритмично продължаваше да дялка пръчката.

— Добро утро — поздрави го Дюк. — Вие ли сте старши тук?

— Може и да съм аз — отвърна онзи, без да го поглежда. — Теб какво те засяга това, мистър?

— Зависи — отвърна Дюк, сложи крак на дървеното стъпало и тикна шапката на тила си. — Ако наистина си шеф, може би ще завъртим някакъв бизнес…

Мъжагата рязко вдигна глава.

— Слушай какво ще ти кажа, мистър — изръмжа той. — Напразно си губиш времето! През последните две седмици тук се изсипаха две дузини такива като теб и все за бизнес дрънкаха! Мен вашият бизнес не ме интересува, искам само да запазя Пиндърс Енд за тези хора тук! — Огромният му палец се стрелна по посока на мъжете, които се бяха скупчили на няколко метра от тях и наблюдаваха Дюк с хладни враждебни очи.

— Казвам се Хари Дюк — представи се Хари. — Може би си чувал за мен…

— От Бентънвил, а? — вдигна глава мъжагата и в очите му проблесна интерес. — Какво търсиш чак тук?

Дюк внимателно се настани на прашната скамейка срещу него.

— Интересувам се от Пиндърс Енд — бавно отвърна той. — Като всички онези, дето са идвали тук, но по съвсем друга причина… Научих, че теренът е продаден и вие сте били предупредени да го напуснете…

— Това е вярно — отвърна мъжът. — Но какво общо има то с теб?

— И ще напуснете ли? — отвърна с въпрос Дюк.

Мъжагата се почеса по главата, нахлупи шапката над очите си и сви рамене.

— Сигурно… — рече. — Вече цяла година се опитват да ни изгонят оттук, ама тоя път май наистина ще успеят… Докато никой не беше купил терена, нямахме проблеми. Плащахме си наема и не можеха да ни пипнат… Сега обаче теренът е платен и нищо не може да се направи.

— Снощи човекът, който е купил Пиндърс Енд, беше открит с прерязано гърло — съобщи му Дюк и запали цигара, като внимателно наблюдаваше събеседника си. — Нотариалният акт никакъв го няма и кой знае кога ще се появи… Затова ви съветвам да не мърдате оттук, преди да се намерят документите.

— Каква е тая игра, мистър? — погледна го с интерес мъжагата. — Ти какво печелиш от нея?

— Нищо — поклати глава Дюк. — Или поне така си мисля. Тимсън — човекът, който е купил Пиндърс Енд, е бил убит… Аз искам да пипна тоя, дето е свършил работата… Ако вие откажете да се изнесете оттук, те ще трябва да извадят заповед за принудително изселване. А такава заповед се издава само срещу представяне на нотариален акт. Онзи, който го представи, вероятно ще се окаже убиецът на Тимсън.

Едрият мъж се изправи на крака.

— Влез вътре — рече той. — Тая работа трябва да се обмисли.

Дюк го последва в тъмната вътрешност на къщата. Тапетите се бяха отлепили и висяха на дълги ивици от стените. Миришеше на мухъл, дъските под краката им жалостиво проскърцваха. Повечето от прозорците бяха заковани и той трябваше да изчака, за да свикнат очите му с мрака. Следваше мъжагата почти пипнешком.

— Казвам се Кейси — благоволи да се представи той, едва след като влязоха в малка стаичка отзад. Мебелировката беше оскъдна, но вътре беше чисто и подредено. Кейси го покани с жест да седне в един стар люлеещ се стол, а сам се насочи към бюфета. Извади оттам пръстена кана с две чаши, обърна се и попита:

— Пиеш ли ябълкова?

— Разбира се — отвърна Дюк, настани се в стола и тръсна пепелта си в студеното огнище. — Май не живеете леко тук, а?

— Едно време не беше толкова зле — сви рамене Кейси. — Преди четири-пет години… Имахме си ферми и се справяхме. Но сега Феървю запада, земята наоколо е напълно изтощена… Такива ми ти работи… Може би ще намерим нещо по-добро, ако се преместим, но жените и децата не щат…

Дюк опита ракията и едва не се задави от острия спирт, който опари вътрешностите му.

— Всичко, което искам от вас, е да си останете по местата — рече той. — А аз ще се погрижа за юридическата страна на въпроса. Ще наема най-добрия адвокат на Бентънвил и сам ще му платя хонорара за вашата защита. — Остави чашата на пода до краката си и добави: — Някой силно желае да глътне Пиндърс Енд, но от това има интерес и още някой… И този интерес е толкова силен, че се стига до убийство. Искам да разбера защо. Ти имаш ли някаква представа?

— Я се огледай — засмя се Кейси. — Просто излез и се огледай. Дори НА НАС не ни харесва тук!

— Не става — поклати глава Дюк. — Не разбирам нито от земя, нито от сгради. За мен тук си е чиста пустиня, но някои хора очевидно са на по-друго мнение… Точно това мнение искам да разбера. Предполагам, че наоколо няма мини или други неща от тоя сорт, нали?

— Нищо няма — засмя се отново Кейси. — Това място е свършено, мистър. Не струва дори петак!

Дюк довърши ябълковата ракия с лека гримаса и въздъхна:

— И въпреки това са го купили! Трябва да разбера защо. Само не се изнасяйте, моля те!

Кейси притеснено почеса брадата си.

— Имаме заповед за изселване — рече. — Какво да правя с нея?

— Дай ми я на мен — отвърна Дюк. — Някой опитен адвокат ще намери начин да защити интересите ви. Нищо друго не искам от вас. Запънете пети в пода и ме оставете да се боря за вас. Ще го направиш ли?

Кейси помисли малко, после кимна с глава:

— Защо пък не. Чувал съм за теб. Имаш репутацията на безскрупулен тип, но държиш на думата си. Ако се държиш на наша страна, аз ще се погрижа и ние да се държим на твоята.

Дюк се изправи.

— Донеси ми тези заповеди и да се хващаме на работа.

— Чакай ме тук, мистър — кимна Кейси. — Няма да се бавя. — Излезе, без да затваря вратата след себе си.

Дюк се отпусна обратно в стола, заклати се и запали нова цигара. Само Бърмън ще свърши работа, реши той. В цял Бентънвил няма по-опитен адвокат от него, а и той си пада по такива дела…

Ще иде да навести Белман, едва след като наеме Бърмън. Беше убеден, че всичко е работа на Белман, а после се е намесил и онзи тайнствен Спейд. Закашля се и погледна върха на цигарата между пръстите си. След пурите тя му се струваше пълен боклук.

Тоя Кейси май ще свърши работа, личи си, че е биткаджия. Дори слепец ще го види. Успее ли да задържи онези нещастници в Пиндърс Енд, работата може и да се получи. Ако не друго, поне ще бъде сигурен, че това, което са намислили Белман, Спейд, а дори и Шулц, няма да стане с тая тълпа дрипльовци, която отказва да се изнесе от Пиндърс Енд.

Но какво искат те, по дяволите? Получи ли отговор на този въпрос, ще знае всичко. Какво се крие в дъното на това сметище? Трябва да е нещо голямо — Дюк бе сигурен в това. Но какво е то, след като не е мина?

Дюк замислено потърка носа си. Тази къща е много стара, помисли той. Всяко подухване на вятъра резонира в нея като стъпките на великан. Заслуша се в тихото поскърцване на дъските и си каза, че едва ли би живял тук в пълно уединение.

Изведнъж се почувства притеснен в тази малка и зле осветена стаичка. Не знаеше на какво се дължи това, вероятно на факта, че беше свикнал да бъде на открито и да слуша човешката глъч от игралната зала на долния етаж. А тук чуваше единствено скърцането на изгнилите дъски и свиренето на горещия вятър край олющените стени на старата къща.

Стоеше неподвижно и се ослушваше. После изведнъж усети как космите по врата му настръхват. В стаята над него някой глухо се изкашля. Беше тиха и напрегната кашлица като на човек, който прави всичко възможно да я сдържи, но не успява…

Дюк се приведе напред и напрегна слух. Дълго време не чуваше нищо, освен пропукването на старата къща. Тъкмо реши, че така му се е сторило, когато над главата му се разнесоха тихи и предпазливи стъпки. Горе имаше някой и този някой никак не държеше да бъде чут или видян.

Дюк се изправи и прекоси на пръсти помещението. Застана зад вратата и се ослуша. Отново долови тихите стъпки — сякаш някой се придвижваше в коридора с изключително внимание.

В самия коридор цареше непрогледен мрак. Единственото прозорче беше плътно заковано с дъски и не пропускаше никаква светлина. Дюк усети как зад ушите му започват да се търкалят капчици пот, но не им обърна внимание. Къщата беше тиха и невероятно гореща. До слуха му достигаха приглушените гласове на децата, които играеха навън, още по-неясни бяха стъпките над главата му.

Бръкна подмишницата си и хвана дръжката на пистолета. Беше приятно хладна, очите му решително заблестяха. Направи опит да отвори вратата, без да вдига шум, но тя предателски изскърца. Пронизителният звук се разнесе из цялата къща, той застина на място с пистолет в ръка.

Стана абсолютно тихо. Нищо не помръдваше. Онзи горе вероятно също се ослушваше. Но това може би е просто жената на Кейси, помисли си Дюк. Може да бъде и някой, който живее тук. Ако наистина е така, той положително ще изглежда кръгъл глупак, но същевременно съзнаваше, че не бива да рискува.

Имаше чувството, че човекът горе няма нищо общо с Кейси, Би могъл да бъде всеки, дори Спейд. Мрачна усмивка разтегна ъглите на устата му. Дано да е той, здравата ще бъде разтърсен…

Направи две бързи крачки по посока на коридорчето и дъските изскърцаха под тежестта му. От устата му се откъсна сподавена ругатня: В тази къща просто е невъзможно да не сигнализираш предварително за всичките си действия!

Изправен в средата на тъмното помещение, той се опитваше да си спомни в коя посока бяха стълбите. Беше ги зърнал на влизане, когато входната врата беше отворена. Дали ще успее да се изкачи по тях, без да предупреди онзи горе? Дюк със съмнение поклати глава. Ако е такъв, за какъвто го мисли, онзи положително ще започне да стреля.

Дюк не беше от хората, които приемат изкачването по непознати стълби в непозната къща за невинна разходка. Въпреки това беше твърдо решен да надникне горе и никой не можеше да го спре.

Стисна пистолета и пристъпи още крачка напред. Сякаш беше слепец, който се опитва да открие друг слепец. Попипа джоба си за кибрит, после се отказа. В момента, в който мигне заслепено от светлината на клечката, коремът му положително щеше вече да е пълен с нагорещено олово.

Нямаше представа дали стълбите вървят право нагоре, или някъде се извиват. Не знаеше дори дали са стръмни. Онзи горе положително познава добре разположението на помещенията и това беше сериозно предимство.

Кракът му напипа най-долното стъпало и внимателно пое тежестта на тялото му. Стъпалото се оказа солидно и Дюк пое към следващото. Мракът беше все така непрогледен, натежал от жега. Ръката му докосна стената с олющени тапети, те леко прошумоляха и той се дръпна като опарен.

Протегна другата си ръка и лесно напипа перилата. Те се разклатиха застрашително от докосването. Облегна ли се на тях, веднага ще се откачат, прецени той. Това не беше необходимо. Приклекна напред, сложи ръце върху стъпалата и продължи нагоре на четири крака.

Когато ръцете му докоснаха най-горното стъпало той се спря и напрегна слух. „Криси-и-и!“, пронизително изкрещя някакво хлапе навън. Дано по-скоро намери Криси, за да млъкне, помисли с тревога Дюк. Тънкото пискливо гласче не му позволяваше да долови звуците, които очакваше. После детето изведнъж реши да мине на негова страна и млъкна. Тишината отново се възцари в тъмната къща.

Дюк не помръдваше. Беше приклекнал в горната част на стълбището. Дясната му ръка стискаше револвера 38-ми калибър, а лявата се подпираше на пода. Очите му бавно се местеха в непрогледния мрак, напразно търсеха ивица светлинка, която да го насочи към помещение с незаковани прозорци. Но светлина нямаше. Това или означаваше, че всички врати са отлично уплътнени, или просто, че помещение с незаковани прозорци липсваше.

Миризмата на мухъл и шумоленето на изсъхналите тапети в мрака го караха да се чувства много особено. На сантиметри от него остро пропука дъска, той почти подскочи на мястото си. Напрягаше очи в непрогледния мрак и се питаше дали няма халюцинации. Защото му се стори, че една част от стената беше доста по-черна от останалия мрак. Почти беше сигурен, че там, на метър и половина от него, стои неизвестен човек.

Ушите му се наостриха като локатори по посока на черното петно. Отначало не доловиха нищо, после откъм стената се появи едва доловим звук. Бяха му необходими няколко секунди, за да го идентифицира. Насреща някой дишаше.

Звукът не беше от приятните и Дюк усети как косъмчетата на врата му отново настръхват. Прилепи тяло към стълбите и започна да се промъква безшумно напред. Бавно и внимателно, сантиметър по сантиметър… После насочи револвера в тъмното петно и каза с леден глас:

— Стой там, където си, ако не искаш да ти пръсна мозъка.

Отговори му остро поемане на дъх, последвано от, тежък тропот на крака. Но той дойде не отпред, а встрани от Дюк. И това се оказа фатално. Въпреки светкавичната преориентация, един тежък ботуш изсвистя във въздуха и го улучи в слепоочието, миг преди пръстът му да е обрал луфта на спусъка…

Почувства как ръката му изпуска револвера, а тялото му започва да се хлъзга надолу. После ботушът за втори път влезе в съприкосновение със слепоочието му, пред очите му проблеснаха ослепителни светкавици. А след тях се спусна мракът…