Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (26)

Двадесет и шеста глава

До вечерта Пиндърс Енд се превърна в истинска крепост. На залез слънце Дюк предприе последната си инспекционна обиколка. Беше мръсен и уморен, но това не беше нищо в сравнение с разочарованието му от безуспешното претърсване. Все пак пожела лично да се увери в готовността на хората и защитните позиции. Завърши обиколката си и влезе в къщата на Кейси да се измие.

Клеър и Лорели приготвяха вечерята Лорели беше възвърнала доброто си настроение и тихо тананикаше. Двамата с Джо бяха донесли огромно количество храна и сега правеха опит да осигурят вечерята на всички.

— Нищо не откри, а? — рече тя и изблъска Дюк от умивалника.

— Нищо — кимна Дюк и избърса с пешкир лицето си. — А да ти е минавало през ума, че гоним вятъра? За наличието на някакво съкровище разполагаме единствено с твърдението на Белман…

Лорели се залови да търка голям железен тиган.

— Много ще ме заболи, ако наистина се окаже така — рече тя. — Страшно много разчитам на моя дял! Не зная какво бих правила без него!

— Можеш да започнеш работа — подхвърли усмихнато Дюк. — Убеден съм, че ще изкарваш куп мангизи, стига да се заловиш с това, което трябва!

Момичето намръщено го изгледа и сложи на масата голям поднос с месо.

— Нещо не ми харесват шегите ти! — промърмори то.

Клеър продължаваше да не му обръща никакво внимание. Беше свършила доста работа със зареждането и разпределянето на оръжието, после веднага се залови с вечерята. През цялото време обаче мълчеше.

Келс, Дюк, Лорели и Джо се настаниха около масата, но Клеър излезе на верандата. Погледа известно време чезнещите в мрака поля, после се отпусна на прашното стъпало и стисна с ръце главата си.

— Какво й става? — попита Лорели. — Сякаш изведнъж онемя и оглуша!

— Остави я на мира — кратко заповяда Дюк.

Започнаха да се хранят и на масата се възцари мълчание. След известно време Дюк вдигна глава и погледна момичето.

— Вероятно имаш представа къде се е скрил Шулц, нали? — попита той. — Няма да е лошо, ако ми дадеш някаква ориентация…

— Защо не? — отвърна Лорели и задържа вилицата си във въздуха. — Мисля, че…

— Затваряй си плювалника! — кресна Джо и хвърли един изпълнен с неприязън поглед по посока на Дюк: — Шулц е мой, ти стой настрана! Знаеш ли откога чакам да го подредя тоя плъх!

Дюк разбра, че няма смисъл да спори, сви рамене и каза:

— Шулц не е в твоята категория, синко. По-добре го остави на мен!

— Кой? Той ли? — изсмя се подигравателно Джо и отново се нахвърли на храната.

— Зарежете го този Шулц! — намеси се Келс. — По-добре мислете за мангизите! Обърнахме цялата къща наопаки и замалко да я срутим, ама мангизите ги няма!

— Може би са заровени в градината — пресегна се за солницата Лорели. — Ти падаш ли си по копането?

Дюк се усмихна на разтревожения Келс и подхвърли на момичето:

— Може би то ще се отрази добре на фигурата ти…

— Ти не се тревожи за фигурата ми — отвърна весело Лорели. — Знам и други начини за поддържането й…

— Само дрънкате! — навъсено ги изгледа Джо. — По-добре си напънете мозъците, иначе можем да търсим мангизите с години!

— Прав си — изправи се Дюк, — но трябва да мислим и за Корис. Какво ще кажеш?

— Аз ще се заема с Шулц — отвърна с блеснали очи младежът. — Знам къде да го намеря! Ще взема плановете от него и тогава няма да блъскаме напразно! За разлика от вас, аз мисля през цялото време и вече зная къде ще го спипам! Ако успея да донеса плановете, искам да получа два бона преди делбата!

Дюк се извърна да погледне Келс.

— Какво ще кажеш? — попита го той.

Келс се поколеба.

— Май ще е по-добре аз да се заема е тази работа — рече той. — Това копеле си е наранило ръката и едва ли ще се справи с тип като Шулц.

— И аз мисля така.

Джо седеше с безизразно лице, бяло като вар.

— Или аз, или никой! — упорито каза той. — Само аз знам къде да спипам онзи дебелак!

Дюк бързо съобразяваше. Джо едва ли щеше да му бъде от голяма полза при битката с бандата на Корис, но, от друга страна, омразата на момчето към Шулц беше толкова яростна, че надали щеше да го доведе до успех.

— О’кей — кимна накрая той. — Вземи колата и внимавай!

Джо скочи на крака и събори стола си на земята.

— Ще внимавам, разбира се — отвърна той и на физиономията му се изписа вълча усмивка.

Дюк спря поглед на облепеното лице на младежа, на каменните очи и тънките, решително стиснати устни. Господ да му е на помощ на Шулц, помисли си той.

Лорели стана и пристъпи към Джо.

— Искам да ида с него! — обяви ненадейно тя. — Ще карам вместо него, нали го боли ръката!

— Искаш ли я? — очите на Дюк се преместиха отново върху Джо.

— Защо не? — сви рамене Джо, но Дюк забеляза радостното проблясване в очите му.

— Нали не ми се доверяваше? — попита момичето той. — Представи си, че намерим мангизите, докато ви няма. Как ще разбереш дали съм ви измамил?

— Не дрънкай глупости! — отвърна Лорели с напрегната усмивка на уста. — Цял ден се ровихме из боклуците и нищо не успяхме да открием. Без плановете няма да открием парите!

Дюк нехайно отстъпи крачка назад и промърмори:

— Започвам да си мисля, че и с тях няма да ги открием.

В ръката на Джо се появи автоматичен пистолет.

— Много на умен се правиш! — изръмжа той и го насочи в гърдите му.

Дюк закъсня с частица от секундата. Пръстите му вече докосваха револвера в кобура, когато Джо натисна спусъка.

Разнесе се оглушителен трясък, от цевта на пистолета излетя алено пламъче. Дюк се строполи на пода, един от столовете падна отгоре му. Острата болка в рамото му пречеше да се помръдне. Лежеше и безпомощно чакаше втория изстрел на хлапака.

До слуха му достигна пронизителният писък на Клеър, последван от неестествено тънкия глас на Джо:

— Не мърдай!

Келс се беше подпрял на масата и смаяно се пулеше. Всичко беше станало толкова бързо, че той все още не беше в състояние да реагира.

Клеър изтича и коленичи до Дюк. Видя кръвта, която шуртеше изпод ръкава му, и внимателно повдигна главата му.

Джо дръпна Лорели към вратата, очите му не се отделяха от лицето на Келс.

— Мръднеш ли, ще си го получиш! — размаха пистолета той.

Келс продължаваше да стои неподвижно. Ръцете му бяха върху масата, очите му продължаваха да гледат изцъклено.

Джо и Лорели се измъкнаха навън и затръшнаха вратата след себе си.

— Нищо ми няма — промърмори Дюк. — Не се вълнувай толкова…

Дочула гласа му, Клеър се изчерви и бързо пусна главата му обратно на пода.

— Аз… Аз помислих, че…

— Какво чакаш, да те вземат мътните? — изрева Дюк към вцепенения Келс. — Тръгвай след тях, малоумник такъв!

Келс най-накрая се размърда. Ръката му издърпа пистолета от кобура, краката го понесоха към вратата. Навън изръмжа моторът на колата и той полетя нататък Посрещнаха го куршуми, които свирнаха над главата му. Той изобщо не им обърна внимание и продължи да тича към набиращата скорост кола. Опря ръце на парапета, прицели се и стреля. В следващия миг подскочи от изненада, тъй като откъм предната част на къщата се разнесе дълъг автоматичен откос.

Колата изчезна в мрака, той отпусна пистолета и се ослуша.

Нощта изведнъж оживя, отвсякъде започнаха да трещят изстрели. Корис и бандата му бяха пристигнали.

Келс изтича обратно в къщата. Дюк седеше на пода, Клеър бе свалила дрехата му и го превързваше.

— Избягаха — задъхано промърмори Келс. — А бандата на Корис вече е тук!

Дюк се обърна към Клеър, косата й за миг докосна лицето му.

— Не можеш ли да побързаш? — нетърпеливо попита той. — Трябва да вървя!

Ръцете й сръчно увиваха бинта около дебелото парче лигнин върху раната.

— Без това няма да стигнеш доникъде — отвърна тя и продължи работата си. Пръстите и пипаха леко, сякаш докосваха порцеланова статуетка.

— Достатъчно — нетърпеливо се размърда Дюк и се извърна към Келс. — Колко са?

— Не знам — отвърна онзи и се дръпна от процепа между чувалите с пръст — Много ли те боли?

— Не — поклати глава Дюк. — Ако ме беше улучил два-три сантиметра по-надолу, наистина щеше да ми види сметката… Нямах представа, че малкото плъхче така добре борави с пистолет!

— Но защо гръмна това копеле? — учудено поклати глава Келс — Да не би да превъртя?

— Нищо подобно — мрачно отвърна Дюк. — Просто двамата с Лорели са докопали мангизите!

Келс едва не се строполи на пода от изненада.

— Кои мангизи? — надвеси се над Дюк той.

— Мангизите на Ноакис, ето кои! — тросна му се Дюк, изправи се бавно на крака и се обърна към Клеър: — Благодаря, скъпа, вече съм добре… Няма за какво да се безпокоиш…

Тя отстъпи крачка назад, хвърли му един изпитателен поглед, след което се зае да събира остатъците от превръзката и каната с вода. Обърна се и тръгна към кухнята.

— Какви ги дрънкаш? — изрева Келс.

— Двойна измама, приятел — отвърна Дюк. — Чакаха до последния момент и почти успяха да ме измамят. Нетърпението на Джо го издаде. Цяла сутрин бяха в оная стая горе. Намерили са парите, после са се разбрали да ни свият номер. — От устата му се откъсна кратък горчив смях: — И май успяха, а? На нас оставиха да се разправяме с бандитите…

Думите му бяха последвани от автоматична стрелба, няколко куршума се забиха в стената на къщата.

— Спри битката! — викна Келс. — Кажи на Корис какво е станало и давай да потегляме след онези копеленца!

— Корис няма да ни повярва — поклати глава Дюк. — Трябва да се справим с него и едва след това можем да мислим за преследване. Хайде, Лю, трябва да се примириш! Бяхме надхитрени и толкоз!

Келс се приготви да протестира, но вратата отхвръкна назад и на прага се изправи Кейси.

— Навън има банда негодници, които си търсят белята! — съобщи с прегракнал от възбуда глас той. — Някои от моите момчета май ще напълнят гащите… Казвай какво да правим!

— Чакай една секунда, идвам! — извика му Дюк и се извърна към Келс: — Ще пратя тук няколко от тези момчета, ти охранявай къщата и внимавай за Клеър. Аз ще обиколя позициите и ако онези наистина са прекалено много, ще събера всички вътре в къщата. Така ще имаме доста по-големи шансове…

Келс нервно захапа ноктите си.

— Тревожа се за мангизите — промърмори той. — Дори всичките да ги очистим, пак нищо няма да спечелим!

— Напротив — усмихна се Дюк. — Ще прочистим завинаги Бентънвил от тая сган! Дори никога да не помириша мангизите на Ноакис, пак ще съм доволен!

— Ти си бил съвсем смахнат! — промърмори с отвращение Келс и му обърна гръб.

Дюк влезе в кухнята. Клеър бързо се обърна и впи очи в неговите.

— Отивам на обиколка — съобщи й той. — От теб искам да стоиш вътре, Келс ще се погрижи за останалото.

— Да не би да мислиш, че съм уплашена? — попита тя.

— Не — поклати глава той. — Просто искам да съм сигурен, че няма да ти се случи нищо лошо!

— Не виждам защо толкова си се загрижил за мен — хладно отвърна тя и му обърна гръб.

Той пристъпи крачка напред и внимателно я завъртя към себе си.

— Хайде да не се караме повече — промълви. — Съжалявам за всичко!… Наистина съжалявам…

Тя изведнъж се отпусна в прегръдката му и горчиво се разрида. Той мълчаливо я притисна до себе си.

Кейси надникна от прага и побърза да се дръпне.

Пред къщата отново прозвучаха изстрели, Клеър потръпна и още по-силно се притисна до него.

— Не излизай! — прошепна тя. — Ще те убият! Знам, че ще те убият!

— Спокойно — отблъсна я от себе си той и ръката му леко докосна рамото й. — Някои неща просто трябва да се свършат, друг начин няма… — Помълча за миг, после добави: — Казах ти, че съм луд по теб… Помниш ли?

Тя объркано го погледна и понечи да отговори, но той пристъпи към вратата и побърза да я изпревари:

— И все още съм на това мнение!

Кейси го чакаше в коридора и нетърпеливо пристъпяше от крак на крак.

— Хайде — кимна му Дюк.

— Вече взеха входа на прицел — предупреди го Кейси. — По-добре да излезем отзад…

Дюк приклекна, отвори входната врата и пропълзя на верандата. Откъм горичката в далечния край на полето блесна огън, миг по-късно до ушите им достигна трясъкът на изстрела. Куршумът се заби на половин метър над главата на Дюк.

— Лягай! — обърна се той към Кейси, измъкна револвера си и стреля по посока на горичката. След секунда снайперистът отвърна на огъня и куршумът му отново се размина на косъм от целта.

— Тоя мръсник знае как се борави с пушка — промърмори Дюк и внимателно смени позицията. — Сякаш ме вижда като на длан! Да ти се намира подръка някоя карабина, Кейси?

След кратка пауза Кейси пропълзя към него с пушка в ръка. Дюк я пое, намръщи се от болката при съприкосновението на приклада с раненото си рамо, после внимателно се прицели.

Отдели цяла минута да се настани удобно и едва след това натисна спусъка. Бузата му остана залепена за приклада, окото му не изпускаше прицела. В момента, в който отсреща отвърнаха на огъня, той стреля отново. В следващата секунда карабината излетя от ръцете му, дъската на парапета се пръсна на ситни тресчици, които профучаха на милиметри от лицето му. Откъм дърветата долетя сподавен вик, последван от острия пукот на клони, прекършени от тежестта на падащо тяло.

Дюк остави пушката до себе си и доволно въздъхна.

— Мисля, че тоя тип никога вече няма да яде кренвирши — промърмори той. — Давай да вървим, докато не го е сменил някой друг!

Двамата се изправиха на крака и притичаха към близкия окоп. На няколко метра от него Кейси намали крачка и тихо извика името си.

Двамата мъже в окопа рязко се извърнаха и натиснаха спусъците на автоматите си. Ако не бяха сковани от ужас, Кейси и Дюк положително щяха да станат на решето.

Кейси изруга с пълен глас и се просна по очи. Хората на Корис го чуха и земята наоколо завря. Двамата бяха принудени да се притискат плътно към нея в продължение на няколко минути. Стрелбата постепенно затихна и те се промъкнаха в окопа.

— Какво ви става, да ви вземат мътните! — изрева извън себе си Кейси. — Замалко не ни видяхте сметката!

Джеткин и един дребничък мъж на име Сингър го гледаха нервно и мълчаха.

След малко Джеткин излезе от вцепенението си.

— Заобикалят ни отвсякъде! — рече с напрегнат шепот той. — Няма ли да ни изтеглите?

— Добре — рече Дюк и взе автомата от ръцете му. — Отивайте в къщата, ние с Кейси ще останем тук. Внимавайте, тъй като може би вече са подминали укритието и са някъде около къщата! Ех, ако имаше луна!

— След десет минути и това ще стане — успокои го Кейси. — Ей я там, зад дърветата…

— Хайде, вървете — обърна се към двамата мъже Дюк. — Ние също ще се приберем след малко. Ще подсвирнем, за да не почнете отново да гърмите по нас.

— Не бих казал, че ме очаква приятно пълзене — промърмори Джеткин и неспокойно се вгледа в мрака. — Тия типове стрелят точно…

— По-добре не се бавете, защото след малко ще изгрее луната — обади се Кейси. — Хайде, изчезвайте!

Сингър се покатери по стената на окопа и се изправи.

— Лягай долу, глупак такъв! — кресна му Дюк.

В същия момент откъм полето тресна изстрел и Сингър се строполи обратно в окопа.

— Господи, какъв глупак! — изрева Дюк. — Къде се беше заблял?

Джеткин извади кибрит и понечи да драсне една клечка. Дюк замахна и го изби от ръцете му, после пропълзя до Сингър.

— Мъртъв е — обърна го по гръб той и бавно се изправи. — Сам си изпроси куршума!

Кейси и Джеткин гледаха опулено сгърчената в дъното на окопа фигура. Познаваха Сингър от много години, имаше жена и няколко деца. Изведнъж им стана лошо.

Дюк докосна рамото си и тихо изохка. Тая сляпа стрелба нямаше да ги доведе доникъде. Изведнъж реши, че е време да попритисне Корис.

— Иди в къщата и кажи на Келс да дойде тук — обърна се към Джеткин той. — Нека вземе и един автомат.

На Джеткин никак не му се тръгваше, но в крайна сметка прецени, че в къщата ще бъде на сигурно място и неохотно започна да пълзи в мрака.

Дюк го изчака да изчезне и се обърна към Кейси:

— Мисля да взема Келс и да се промъкнем през полето. Успеем ли да изненадаме Корис, ще му стане доста тъжно!

— Знаеш ли колко трябва да пълзиш? — изсумтя Кейси. — А докато Келс пристигне, луната вече ще е огряла всичко наоколо!

— Ще опитаме — тръсна глава Дюк. — Те едва ли ще очакват да предприемем подобен ход… — Палецът му се стрелва по посока на Сингър: — Съжалявам за него…

— Лоша работа — кимна Кейси. — Има жена и деца…

— Може би доста ще пострадате от тая история — внимателно подхвърли Дюк. — Може би няма да спечелите нито долар…

Кейси се замисли, после бавно кимна с глава.

— Може би… В такъв случай ни остава да се надяваме, че ти ще направиш нещо за нас…

— Ще направя, разбира се — кимна Дюк и се взря в мрака. Нямаше никаква представа какво може да направи за тези хора, но сега не беше времето да се тревожи за това. Веднага след като отблъсне Корис, трябва да потегли по следете на Джо и Лорели. Нямаше да е лесно и имаше предчувствието, че работата доста ще се проточи. Но нищо не можеше да го разколебае, отдавна беше решил да види края на тази история, какъвто и да се окаже той.

След малко в тъмнината се дочуха стъпки, последвани от разтревожения глас на Келс:

— Хей, аз съм! Да не вземете да стреляте!

Тялото му се претърколи в окопа, автоматът в ръцете му мътно проблесна. Дюк понечи да го предупреди за Сингър, но Келс вече се беше натъкнал на него и стреснато отскочи назад.

— Чух, че сте дали жертва — промърмори той и се зае да оглежда трупа. — Онези копелдаци са в отлична форма…

— Нямам никакво намерение да се превръщам в мишена — отвърна Дюк. — Имам една идея. Двамата с теб се промъкваме през полето и нападаме от засада бандата на Корис. Доста работа можем да свършим с автоматите…

— Можем — съгласи се с кисела физиономия Келс. Но и те няма да ни простят!

— Ще се придвижваме под прикриващ огън, като на кино — продължи Дюк. — Няма начин да не успеем!

— Добре, щом така си решил… — сви рамене Келс.

— Значи тръгваме — рече Дюк и се извърна към Кейси: — Изчакай да излезем на открито и открий стрелба към дърветата. Искам от теб хубави дълги откоси. Същото ще кажа и на всички, покрай които минем.

— Все пак внимавайте — отвърна Кейси.

Луната се беше издигнала над горичката, полето вече не тънеше в непрогледен мрак. Дюк пълзеше напред с чувството, че е гол и всеки миг ще бъде забелязан от бандата на Корис. Но нищо подобно не стана и двамата безпрепятствено се добраха до следващия окоп.

Мъжете там бяха забелязали придвижването им и ги очакваха. Дюк им даде инструкции и продължи към най-отдалечената в полето траншея.

През цялото време Кейси стреляше с автомата си, последваха го и мъжете в останалите окопи. Бандата на Корис отвърна на огъня и цялата околност заехтя.

— Ей ги там, вляво — посочи Дюк.

— Щях да се чувствам далеч по-добре, ако имах няколко гранати — промърмори Келс.

Дюк се ухили в мрака. Ако не беше острата болка в рамото, щеше да изпитва истинско удоволствие от опасното приключение.

Продължиха да пълзят напред и най-накрая се добраха до крайпътните храсталаци.

— Край на приказките — прошепна Дюк в ухото на Келс. — Вече положително са близо…

Келс изсумтя в знак на съгласие и двамата продължиха внимателното си придвижване напред. След няколко минути пълзене Дюк вдигна ръка и се закова на място. До слуха им долетяха приглушени гласове и те предпазливо запълзяха по протежението на пътя. В тъмнината проблеснаха огънчета на цигари и Дюк мрачно се усмихна. Тези типове със сигурност не очакваха неприятности.

— Всеки момент ще гръмне — дочу се отчетлив мъжки глас. — Вече трябва да е стигнал къщата…

— Да му дадем още малко време — обади се друг. — Все пак доста ще трябва да заобикаля… Ти откри ли нещо?

— Открих… И не бих рискувал да тръгна направо през полето… Имат няколко автомата там. По какво стрелят според теб?

— Стрелят от шубе! — изсмя се трети глас. — Нека си хабят патроните, на нас какво ни пука!

Дюк направи знак на Келс да остане в тревата и предпазливо се надигна на колене. Бяха петима, скупчени край някаква кола. Държаха пушки в ръцете си и гледаха по посока на къщата в далечината.

— На куп са — приклекна Дюк. — Петима.

Келс беззвучно се усмихна и притисна приклада на автомата в бедрото си. Изправиха се едновременно на крака и Дюк възбудено извика:

— Давай!

Облегнат на бруствера, Кейси видя как в далечината проблеснаха светкавици, последвани от дълги автоматични откоси. Присви очи и загрижено се попита какво ли става там.