Джеймс Хадли Чейс
Парите не са всичко… (3)

Трета глава

Хари Дюк седеше зад масата, покрита със зелено сукно. Жилестата му загоряла ръка небрежно подхвърляше два зара — единият червен, другият бял.

— В града се говори, че Белман се е уплашил — рече той и хвърли заровете върху сукното.

Келс ги проследи със сънливи очи. Те се претърколиха няколко пъти, поклатиха се на ръбчетата си и застанаха с шестте точки нагоре.

— Дюшеш! — рече с уважение Келс.

Дюк прибра заровете в шепа, разклати ги леко и отново ги хвърли. Отново се паднаха шестици.

Келс се облегна назад. Беше мъж със среден ръст, мургав и жилав, с жестоко изражение на лицето. Сламената шапка почиваше на тила му, единият от палците му беше забоден в джобчето на жилетката. Другата му ръка държеше тънка тресчица, с която замислено човъркаше зъбите си.

Дюк повтори това, което беше казал за Белман.

— Хайде, хайде, откога и ти започна да обръщаш внимание на слуховете — рече с отегчен глас Келс. — Да беше някой друг, да му повярвам!

— Хубаво, не е уплашен — въздъхна примирено Дюк и отново посегна към заровете. — Значи е пипнал жълтеница…

Заровете се търкулнаха по сукното и отново паднаха на шестици.

— Белман има нужда от теб — рече Келс. — Убеден е, че двамата трябва да сте комбина. Ти ще надзираваш игрите, а той ще се занимава с кръчмата.

— Отвори преди дванайсет месеца — изтъкна Дюк и бръкна във вътрешния си джоб за плоската табакера. — И чак сега се сеща за мен! — Извади една тънка зеленикавокафява пура и поднесе табакерата си на Келс, който отказа с поклащане на глава.

— Белман е бавен, но пипа здраво — рече Келс и малките му очички неспокойно пробягаха по стената зад гърба на Дюк. — Досега се занимаваше само с кръчмата, но нещата се пооправиха и вече има време за други неща. Работата с автоматите не е толкова напрегната, ти знаещ това. Ще му ги настроиш и толкова. Той няма да е придирчив…

— Сигурно — ухили се Дюк. — Нали знаеш, че не работя…

Келс се размърда в стола.

— Не е нужно да работиш, ние ще имаме грижата за това. Просто трябва да се мяркаш от време на време в заведението и толкова. Всички ще разберат, че си струва да играят на машинките…

Дюк стисна пурата със ситните си бели зъби и попита:

— Имаш ли огънче?

Келс сложи на масата кутия кибрит.

— Пет стотака на седмица — рече той.

Дюк запали пурата си и върна кибрита.

— Значи НАИСТИНА е уплашен — засмя се той. — Защо не дойде честно да си каже, че има нужда от протекция?

Келс бавно се надигна от мястото си, закопча жилетката и изпъна пешовете на палтото си.

— Помисли си — рече. — Сега трябва да бягам. Ела да се видиш с Белман, тъкмо ще хвърлиш едно око и на заведението. Страхотно е, вътре гъмжи от пиленца, които знаят какво се иска от тях, ядене и пиене на корем… Можеш да имаш отделна стая с бюро и телефон. Никой няма да ти досажда. Ще ти уредим и някоя мадама за секретарка, стига да искаш. Може да ти мери и кръвното, когато се наложи… — Тръгна с нехайна походка към вратата и приключи: — Офертата хич не е лоша…

— Не съм много сигурен — рече Дюк и отново хързулна заровете по зеленото сукно. — На Белман му трябва протекция и сигурно е чувал за моята репутация… Иска да я размахва като знаме, за да уплаши някое копеле с нея… Такива неща не са ми по вкуса…

Келс отвори вратата.

— Помисли си — повтори той. — И недей да правиш грешки… Познаваш Белман, той от нищо не се плаши…

— Познавам го, разбира се — кимна Дюк. — Нали той си слагаше спасителни пояси в банята?

Келс се намръщи, понечи да каже нещо, но после се отказа и затвори вратата зад себе си.

В продължение на пет минути заровете се търкаляха върху зелената маса, Дюк ги гледаше с невиждащи очи. Пурата между зъбите му гореше равномерно, димът се плъзгаше нагоре и го караше да присвива клепачи.

Телефонът остро издрънча. Той го притегли към себе си, извади пурата от устата си и вдигна слушалката.

— Да — безизразните му очи се заковаха в насрещната стена.

— Дюк?

— Кой се обажда? — изкриви се в гримаса лицето му.

— Ти ли си Хари Дюк? — Гласът беше мек, с южняшки акцент.

— Аз съм — отвърна нетърпеливо Дюк. — Кой се обажда?

— Слушай внимателно — продължи жената. — Не се забърквай с Белман. Казвам ти го най-сериозно. Зарежи го, вземи си торбичката и замини някъде на юг. Ще бъде жалко да ти видят сметката…

Тихо изщракване сложи край на връзката и Дюк бавно остави слушалката върху вилката.

— А сега де! — промърмори той и се върна обратно на стола. Ръката му се протегна към заровете и несъзнателно започна да ги подхвърля във въздуха. После бутна стола назад, взе си шапката и излезе.

В задименото помещение отпред имаше няколко посетители. Наредени край широката маса, те яростно хвърляха заровете. Питър Калън забеляза Дюк и тръгна към него. Дюк се спря да види какво ще хвърли един от запотените играчи.

— Виж какво, Хари — рече Калън. — Искам да те запозная с моята приятелка.

— Каква приятелка? — попита унесено Дюк, очите му не се откъсваха от ярко осветената повърхност на масата.

— Събуди се, Хари — разтърси ръката му Калън. — Нима забрави? Вече седмици наред се опитвам да те притисна в ъгъла. Но този път няма да ми откажеш!

Дюк леко стисна пръстите му, извърна към него продълговатото си лице с груби черти, в момента смекчени от крива усмивка.

— Извинявай, мислех за нещо друго — рече. — Значи ще се запозная с приятелката ти, а? Казвай къде и кога, Пит.

— Ще се видим тук около осем. Предлагам да вечеряме заедно.

— Не става — поклати глава Дюк. — Влюбените птички искат да бъдат сами. Кажи къде ще вечеряте и аз ще отскоча за малко…

— Я не се прави на толкова изтънчен! — усмихна се Калън. — Не сме стигнали чак дотам. Казвай къде искаш да отидем.

— О’кей — изведнъж се съгласи Дюк. — Ще се видим в „Шез Пари“ — кръчмата на Белман. В осем и половина. Става ли?

— Чудесно — кимна Калън, после снижи глас и попита: — Онзи не беше ли Келс?

Дюк го стрелна с очи, приглади с пръст късо подстриганите си мустачки и кимна с глава:

— Келс беше.

— Голям мръсник! — разкриви лице Калън. — Ще ми се да го пипна в някоя тъмна уличка!

— Аз пък не бих го сторил — усмихна се Дюк. — Предпочитам в тъмната уличка да има някоя мадама… — После рязко смени тона и попита: — Горе ли е Шулц?

Калън кимна с глава.

— Отивам да поговоря с него — насочи се към стълбите Дюк. — Значи се разбрахме, така ли?

Калън се усмихна, кимна с глава и се върна при масата.

Дюк стигна горната площадка, спря да загаси пурата си и бутна остъклената врата, на която с избелели от времето позлатени букви пишеше:

Дебел и плешив, Шулц се беше настанил зад масивно бюро. Малките му очички бяха пъргави и твърд ди, на лицето му бе застинала мазна усмивка.

— А, Хари — рече той и дебелата му ръчичка махна по посока на близкия стол.

Дюк седна, кръстоса ръце над плоския си корем и отправи отегчен поглед към домакина.

— Как върви лапачката? — попита Шулц.

— Понатоварих се малко в „Силвър Уинг“ и „Кишибу“. Все се намира по някой балък да оправи сметките…

— И разчисти всичко, нали? — попита Шулц, докато побутваше към него кутия с пури.

— Разчистих — отвърна Дюк, без да обръща внимание на пурите. Очите му пробягаха по помещението и се върнаха върху лицето на Шулц.

— От Палоца може да излезе нещо — рече Шулц и извади от бюфета зад гърба си черна бутилка с две малки чашки.

— Без мен — отвърна Дюк. — Тоя задник е беглец от панделата…

Шулц напълни чашките с уиски и бутна едната по посока на Дюк.

— Добре де, никой не може да те насилва — рече. — Какво искаш?

Дюк се настани по-удобно на плюшената седалка и попита:

— От какво се плаши Белман?

— Белман ли? — прибра усмивката си Шулц. — Какво знаеш за него?

Пожълтелите от никотина пръсти на Дюк нервно забарабаниха по повърхността на бюрото.

— Някой го е вкарал в шубе — рече. — Помислих, че може би знаеш кой е…

Шулц хвана долната си устна с дебели пръсти, очите му станаха безизразни.

— Ако ме беше питал как се отглеждат цветя, може би щях да ти помогна — рече.

— Знам ги твоите цветя, Пол — усмихна се Дюк. — Не се опитвай да ме баламосваш, знаеш че не обичам…

Шулц не отговори.

Дюк почака малко, после попита:

— Възможно ли е да е Спейд?

Шулц затвори очи.

— Спейд ли? — рече той така, сякаш никога не беше чувал това име. — Не знам, Хари. За пръв път чувам, че Белман е бил вкаран в шубе…

— За пръв път чуваш и за Спейд, нали, Пол?

Шулц отвори очи колкото да провери дали посетителят му говори сериозно, после отново ги затвори.

— Е, за него съм чувал — отвърна той. — Кой не е чувал? Но това не означава, че…

— Нещо ми нашепва, че тоя бардак тук е собственост на Спейд — прекъсна го Дюк. — Но предполагам, че греша, нали?

Шулц се протегна към чашата си, опразни я до половината и отново потъна в стола си. Прилича на октопод с извит като на папагал клюн и очи като чинии, помисли си Дюк.

— Дълбоко грешиш — отвърна Шулц. — Заведението си е мое, купих го още преди пет години. Чудя се какво те кара да…

— Такъв си ми е мозъкът — отново го прекъсна Дюк. — Все си мисли погрешни неща… Майка ми много се тревожеше за мен, когато бях малък…

— За Белман също грешиш — продължи Шулц. — Никой не го е вкарал в шубе. Снощи го видях, изглеждаше съвсем спокоен.

— Мисля и аз да го видя — рече Дюк, опразни чашата си и се изправи. — Иска да се преместя в „Шез Пари“. Вярва, че глупаците ще се струпат около рулетката му само като ме видят там…

Ръката на Шулц спря движението си по посока на чашата, очите му се оцъклиха.

— Едно птиче ми каза, че това едва ли ще е най-умният ти ход — рече той.

— Да не би това птиче да е от женски пол и да говори с мек южняшки акцент? — внимателно го изгледа Дюк.

Шулц почти се задави с уискито си, Дюк си помисли, че ще получи удар. Но дебелият успя да се овладее.

— Няма такова нещо — промърмори той и устата му се превърна в тънка черта. — От къде на къде?

— Питам те, просто защото моето птиче говори така — ледено отвърна Дюк.

— На твое място щях Да забравя за Белман — рече Шулц. — Току-що си се натоварил с дебела пачка, защо не идеш да си починеш някъде? Лесно ще си наемеш хубаво жилище Иди някъде, където има много слънце и чист въздух!

Дюк се наведе напред и сложи длани върху бюрото.

— Слушай ме внимателно, Пол — рече мрачно той. — Искам да зная от какво се плаши Белман! Достатъчно дълго сме работили заедно, за да си правим номера! Не е ли така?

— Пак ти казвам, че всичко около него е наред — равно отвърна Шулц. — Теб не бих те лъгал, Хари.

— О’кей — изправи се Дюк. — Значи, мен не би ме лъгал… Ще поръчам да издълбаят тази мисъл върху надгробната ти плоча… Положително ще прогони червеите…

После излезе и затръшна вратата зад себе си.

Калън го посрещна край стълбата и попита:

— Имаш ли време да му ударим по едно, Хари?

Дюк погледна жълтия циферблат на големия часовник, който висеше на отсрещната стена, и поклати глава:

— Вече е шест и половина, искам да се прибера у дома. Ще се видим довечера при Белман.

— Измий си ушите, Хари — ухили се Калън. — Представил съм те като голяма работа.

— Ще си сложа дори и чиста риза — смушка го в ребрата Дюк и излезе на улицата.

Лъчите на залязващото слънце го накараха да присвие очи. Ама и аз водя един живот, рече си той. Цял ден съм наврян в разни опушени дупки, правя залози, въртя телефоните и търкалям кокалите! Сякаш съм пробит до дъно! На практика беше заделил хубава сумичка в банката и съвсем не му се налагаше цял ден да виси в малката стаичка, която използваше за офис. Но навикът е голяма работа.

Застана на ъгъла и махна с ръка на едно празно такси. Шофьорът рязко натисна спирачките и отби към тротоара. Дюк му даде един адрес в центъра на града и хлътна отзад.

Беше му горещо, чувстваше се уморен. Свали си шапката, облегна се назад и затвори очи.

Някак не му се искаше да приеме поканата на Калън, никак не го интересуваше приятелката му. Прие, само за да не го обиди.

Обикновено му беше скучно с мадамите, по които лудееха неговите приятели. Една от причините да се чувства самотен бе именно тази — голяма част от хората, с които беше близък, се женеха за тези мадами и това автоматически прекъсваше отношенията му с тях.

Обичаше Питър Калън, познаваше го много отдавна. Преди пет-шест години дори бяха съдружници. После на Дюк му писна да ходи на работа, създаде си известни неприятности с полицията и Калън започна да се безпокои. Дюк не го обвини за нищо, защото знаеше, че приятелят му е предпазлив по рождение и всъщност двамата бяха с твърде различен темперамент, за да бъдат съдружници. Разделиха бизнеса и всеки пое по пътя си. Но Дюк продължаваше да го вижда от време на време, тъй като Питър просто му беше слабост.

Днес Калън управляваше две бензиностанции и по всичко личеше, че печели добре. Пръскаше пари и се гордееше, че е един от най-добре облечените мъже в Бентънвил. Отдавна беше зарязал младежките глупости и минаваше за улегнал човек. Дюк с тъга си помисли, че Питър сигурно скоро ще се ожени и така ще изгуби още един от близките си приятели.

Сам той никога нямаше да улегне, в това беше абсолютно сигурен, особено след всичко, което беше преживял. Хазартът е добра професия, стига да си готов да загубиш всичко и да започнеш отначало. Но ожениш ли се — край. Съпругата се превръща в заложник и комарджията започва да страда. А Дюк никак не искаше да страда.

Лекотата, с която придоби славата на опасен убиец, не преставаше да го учудва. Преди десет години НАИСТИНА беше убил човек и за Бентънвил това се оказа напълно достатъчно. След като си гръмнал някого, значи си голяма работа. Разсъжденията на бентънвилските граждани стигаха дотук.

Фактически го бяха принудили да участва в онази престрелка. Въпросът беше кой кого, всичко опираше до бързината на реакциите. Дюк реагира по-бързо от жертвата, си с някаква хилядна от секундата. Всичко се беше случило много отдавна и Дюк си спомняше за него само когато прекаляваше с пиенето — а това той правеше изключително рядко. Тогава убитият от него мъж се настаняваше до леглото и мълчаливо му се усмихваше. Това беше достатъчно на другия ден да се чувства ужасно.

Забавно му беше желанието на Белман да го привлече на работа. Струваше му се направо смешно, че човек като Белман с купища мангизи, прекрасен нощен клуб и ослепителни красавици край себе си, търси закрилата на човек като него.

Отпуснат в подскачащото по дупките такси сред миризмата на кожа и застоял цигарен дим, той се замисли за Шулц. Тоя тип знае нещо и то вероятно е свързано със самоличността на мадамата, която го бе търсила по телефона. Относно Спейд също прояви голяма предпазливост.

Устните на Дюк се превърнаха в твърда, едва забележима черта. Ето един тип, когото с удоволствие би попритиснал. Спейд!

Това копеле прави милиони в Бентънвил, помисли си Дюк. Достатъчно бе да погледне през прозорчето на колата, за да види, че минават край една от неговите игрални зали, окичени с гирлянди от жълти и сини светлини. Те бяха на всяка крачка, почти всеки магазин в Бентънвил имаше една или повече от игралните му машини. Копелето има акъл в главата си, това Дюк не можеше да му отрече. Особено заради начина, по който се държеше на сянка. Ако нещо случайно стане, всички последици ще се стоварят върху главата на Корис. Може би именно Спейд иска да изхвърли Белман от бизнеса. Ако наистина се окаже така, работата е дебела… Защото това ще означава, че Спейд е пожелал да притежава целия град.

— Имаме си компания, шефе — внезапно се обади шофьорът, без да извръща глава.

Дюк погледна през задното прозорче и видя, че на стотина метра от таксито пълзи голяма черна спортна кола. Челното й стъкло беше от онези — сините, срещу заслепяване и лицето на шофьора не се виждаше.

— Сигурен ли си?

— Аха — отвърна шофьорът. — Само не ме карай да бягам от това чудовище, ще бъде напълно безсмислено.

— Излез от главната улица и тръгни да обикаляш квартала — нареди му Дюк и се намести в ъгъла, полуизвърнат назад.

Шофьорът завъртя волана и навлезе в първата пресечка. Улицата беше тясна и водеше към покрайнините на града. Спортната кола ги последва.

Очите на Дюк се превърнаха в две късчета блестящ лед, ръката му се пъхна под сакото и лекичко разхлаби пистолета в кобура.

— Продължавай да въртиш — каза на шофьора той. — Искам да му дам още някоя и друга възможност…

По лицето на шофьора се появиха ситни капчици пот.

— Нали няма да стане пукотевица, шефе? — разтревожено попита той. — Съвсем наскоро ремонтирах тая барака…

От гърлото на Дюк се откъсна презрителен смях.

— Прекаляваш с киното, приятел — рече той. — Тук не е Чикаго.

— Страшно ме успокои! — горчиво отвърна шофьорът, поклати глава и сви в поредната пресечка.

Спортната кола ги последва.

Дюк бръкна в джоба си, извади един петак и го пусна на предната седалка.

— Даваш пълна газ след следващия завой, спиращ за малко и аз скачам — разпореди той.

— Май ти прекаляваш е киното, шефе — върна му го човекът, изведнъж ободрен.

Изпълниха замисленото без особена трудност и Дюк успя да хлътне в някакъв вход секунда преди спортната кола да изскочи иззад завоя. Миг по-късно профуча край него и се стопи в здрача. Не успя да види шофьора, но в замяна на това си записа номера.

Тръгна с бързи крачки по тротоара, сви вляво и две минути по-късно отново се озова на главната улица. Намери телефонна кабина до една аптека, хлътна вътре и затвори вратичката. Набра номера на полицейската архива и веднага позна гласа на приятеля си.

— О’Мали, ти ли си? Обажда се Хари Дюк.

— Здрасти, Хари — поздрави го О’Мали. — Я кажи какви са шансовете на Разрушител?

Дюк тикна шапката си на тила и отвърна:

— Никакви. Тоя кон ще стигне на финиша толкова късно, че жокеят му ще трябва да си носи фенерче! По-добре опитай на Ел Нагани.

О’Мали искрено му благодари. Предвижданията на Дюк почти винаги се оказваха точни.

— Слушай, зарежи за малко надбягванията — рече Дюк. — Искам да ми откриеш данните за една кола… — Продиктува номера и добави: — Можеш ли да го направиш бързо?

— Колко бързо? — предпазливо попита О’Мали.

— Ще чакам на телефона.

Чу стенанието на О’Мали и се ухили.

— Какво става, приятел? — попита той. — Да не би да съм те претоварил с прогнозите си?

— Задръж така, Хари — въздъхна онзи. — Ще ти направя справката, но гледай да не ти става навик…

— Иди да се поразровиш, мързеливецо, и стига си дрънкал!

О’Мали доста се позабави. След няколко минути гласът му най-сетне се върна в слушалката.

— Това е една от колите на Вардис Спейд — съобщи той. — За какво става въпрос?

Устните на Дюк направиха едно учудено кръгче.

— Нищо особено — отвърна той. — Стори ми се, че на волана седи едно готино маце.

О’Мали с мъка потисна негодуванието си.

— Да не би да искаш да кажеш, че ме накара да преровя половината архив заради някаква мадама? — заплашително попита той.

— Беше страхотно парче, иначе не бих си позволил да те безпокоя — отвърна Дюк и побърза да затвори.