Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (6)

Шеста глава

Мъчителната нощна жега притискаше земята в сковаващата си прегръдка, докато утринното слънце не подаде светлото си лице над хоризонта и не изпрати палещите си лъчи към горите и долините, които заобикаляха града. Дори в този ранен час над прашните пътища се надигаше лека мараня под безмилостните лъчи на небесното светило. Онези, които можеха, се укриваха където намереха, все едно дали във величествените палати, или под клюмналите клони на дърветата, борещи се за оцеляване.

Без да обръща внимание на коварната жега, която се промъкваше в къщата, Али стана от тесния си нар, отпочинала след живителния сън. Повъртя се известно време в малката стаичка, изкъпа се, облече се и подреди вещите си, докато накрая не чу някой да се размърдва в голямата спалня. Бързо почука и бодра и усмихната нахълта в стаята, но замръзна на място, като видя господарката си да седи в леглото с лакът, подпрян на коляното, безмълвно взряна в прозореца. Отгатвайки, че девойката е разтревожена, Али утешително докосна нежната й ръка.

— Ах, агънцето ми, пак ли тъгуваш по татко си?

Зиновия се опита да се усмихне, за да успокои старицата, насълзените й очи издаваха нейната печал и с тъжна въздишка тя отвърна:

— Ако бях по-разумна, Али, щях да се постарая да се омъжа, докато татко бе жив и тогава нямаше да съм тук, подвластна на прищевките на тези чужди хора.

Прислужницата усети, че нещо наистина не е наред. Ненапразно бе прекарала толкова години със Зиновия и вече можеше да разпознава настроенията й.

— Агънцето ми, да не би Тарасови да се държаха грубо с теб?

Зиновия не се осмели да разкрие колко сериозни са опасенията й. Прислужницата бе прекалено вярна, за да остави безнаказано един сладострастник да я шпионира и не би очаквала безропотно маневрите на княза. Нито пък, щом стана дума за това, Али би се зарадвала на мисълта, че княгинята е възложила на Иван да я обучава. Все пак специално този факт, за разлика от другите, не можеше да бъде за дълго подминаван с мълчание, защото трябваше да бъде включен в дневната й програма.

— Грешах, когато смятах, че скоро ще се разделим с Иван, Али — предпазливо започна тя. Видя как Али изненадано повдигна вежди и обясни: — Той трябвало да ме обучава, докато съм тук. Ана нареди така.

— Не думайте!

Дребничката жена постави ръце на кръста си и презрително изсумтя:

— И на какво ще ви учи тази малка невестулка? Как да не казвате на лявата си ръка какво прави дясната? Ааррггхх! — Тя погнусено тръсна глава. — С кожата си усещам, че не е добър човек. Под черното му расо няма милостиво сърце, така си е!

— Въпреки това, Али, ще трябва мълчаливо да се примирим с присъствието му, ако не искаме да разгневим княгинята. Боя се, че много държи на този човек.

Извитата тъмна вежда се надигна въпросително и Зиновия погледна дребничката жена в очите.

— Разбра ли?

— Да, това да, хубавицата ми. Но щом княгиня Ана ви го направи за учител, какво ли си мисли тя? Него не е толкова трудно да го разбере човек, ако се вгледаш добре. Чудя се дали тя е с ума си.

— Предполагам, че с течение на времето ще разберем какво намира в него княгиня Ана. Дотогава не трябва да й даваме повод да ни се ядосва. Ще положа всички старания да си държа езика зад зъбите и да не кажа на Иван какво мисля за него.

Устните на Зиновия трепнаха лукаво, когато й хрумна новата идея.

— Може би ще успея да измоля няколко дни почивка, преди уроците да започнат.

Очите й палаво проблеснаха и тя отново повдигна вежда към прислужницата си, която като схвана замисъла, се подсмихна леко и направи няколко танцови стъпки:

— Ами тъй де, хубавицата ми! Заслужаваме си я, след като бихме толкова път от Нижни Новгород и преживяхме толкова неща. Нали ни нападнаха и бандити! Цяло чудо си е, че изтърпяхте всичко това, без да припаднете.

Така двете скроиха заговор да осуетят замислите на княгиня Ана поне за ден. Когато се увери, че цялата къща е станала и всеки е тръгнал по работата си, за да изпълнява желанията на Ана, Зиновия изпрати долу извиненията си чрез ирландската прислужница, която занесе посланието, че господарката й е временно неразположена, има главоболие и не е способна да отдаде дължимото внимание на уроците на Иван. Това не бе чиста лъжа, защото всеки път, когато си помислеше, че ще трябва да изучава възгледите на Иван, нея я заболяваше глава. Зиновия реши, че има нужда от известно усамотение, за да събере душевни сили. Боеше се най-вече, че юздите на нейната сдържаност ще бъдат подложени на прекалено сурово изпитание, а знаеше също, че ако се стигнеше до открит конфликт с Иван, Ана би могла да се изкуши да реагира остро. Далеч по-добре бе да се оттегли за момент, дори и да даде на другата жена възможност да я заподозре в измъкване, отколкото направо да си навлече беля.

Със страдалчески вид Али поднесе извиненията й на княгинята и обясни, че пътуването се е оказала прекалено изтощително за нейната господарка и че Зиновия се нуждае от един-два дни, за да се възстанови напълно. Ана трябваше или да приеме извинението, или да се противопостави открито на гостенката си и да я обвини в лъжа. Поколеба се да не отиде право в спалнята й и да я разпита, просто за да й покаже кой командва, но после размисли и реши да изчака поне един ден, а после щеше да види каква песен щеше да запее момичето. Ана се подсмихна доволно. Щеше да е цяло чудо, ако болярката издържеше в стаята си цял ден.

Затворена на горния етаж, Зиновия не разбра с колко малко й се размина разпитът от страна на княгиня Ана, но следобед започна да се пита дали е постъпила умно, като се е подложила на такива мъки, само за да пропусне урока с Иван. Дали защото стаята бе планирана от някой неизвестен садист, или поради недоглеждане в разположението, но в целия дворец като че ли нямаше по-горещо място от нейната спалня. Когато дневното светило достигна средата на пътя си, в стаята й, разположена на западната страна на къщата, нахлуха неговите лъчи и до края на деня тя се превърна в разпалена пещ. През зимата това разположение би могло да бъде даже удобно, но под безмилостните палещи лъчи на лятното слънце то се превръщаше в инструмент за изтезание.

Като обмисли възможностите, Зиновия осъзна, че нито една не й харесва. Не би могла да се измъкне тихомълком от стаята си, без да си навлече някой въпрос или обвинение от страна на Ана, а не й се щеше да й доставя това удоволствие. Затова поради жегата се облече в тънка риза, която скоро прилепна от потта като прозрачен воал. Али отвори широко прозорците, за да може знойният вятър да проникне в стаята, но жегата не намаля, докато слънцето не слезе от небосклона. Търсейки някакъв начин да облекчи господарката си, Али слезе в кухнята и убеди Елисавета да й даде малко лед от запасите, складирани предишната зима в килера. Донесе горе едно голямо парче и като го разтроши, уви късчетата в кърпа и даде компреса в очакващите ръце на господарката си. С доволна въздишка Зиновия притисна студената кърпа до голата си кожа и остави освежителните поточета да се стичат надолу и да попият в дрехата й.

Задушният въздух в стаята ставаше все по-нетърпим и Зиновия се настани на перваза на прозореца, скрит от минувачите зад клоните на едно дръвче. Седна по турски на ръба му и небрежно започна да върти между пръстите си края на мократа дреха, като наблюдаваше суетенето на минувачите, забързани да приключат по-бързо с делата си и да се скрият на сянка. Жегата ги измъчваше прекалено много, за да се заинтересуват от неясния й силует, така че всички, които се появяха на пътя, бързо изчезваха от погледа и пресечката пак оставаше безлюдна.

Зиновия облегна глава на рамката и постави ледения компрес на врата си, сетне затвори очи и се отдаде на мисли. В бленуването си почти усещаше ветровете, носещи се откъм реките край Нижни Новгород. Дори й се счу чаткането на подковите на бащиния й кон, който препускаше към къщи и тя си спомни колко пъти бе излизала да го посрещне, щом чуеше познатия звук. В паметта й бе запечатано дори познатото изскърцване на кожата на седлото, когато скачаше от коня пред тяхната къща. Но пък спомените й не бяха съвсем точни, защото се сети, че бе пропуснала лекия звън на камбанките, който винаги предшестваше идването му, защото руските боляри обичат да слагат сребърни звънчета по сбруята на конете си, така че отдалеч да се чува, че приближават.

Тракането на шпори по каменната пътека изтръгна Зиновия от унеса й. Походката определено не бе на нейния баща. Осъзнавайки, че си е позволила да се отдаде на фантазии, тя решително отвори очи и се наведе, за да надникне към улицата. Тя вече беше празна, но като погледна към алеята, която водеше към портите на Тарасовския дворец, видя висок мъж с кожен елек и високи кафяви ботуши над прилепналите бежови бричове да крачи по нея. Ризата му беше безупречно чиста, а високата й яка бе разкопчана заради жегата. Шапката с широка периферия, която той носеше, й пречеше да различи лицето му, но мъжът имаше изправената стойка и стегнатата походка на военен, макар че това я учудваше. Не би могла да си представи капитан Некрасов или някой друг като него да дръзне да облече подобно европейско облекло, макар този тук изобщо да не изглеждаше зле. Напротив, дрехите му стояха много добре и бяха удобни за кавалеристите, които презираха широките шалвари на обикновените пехотинци. Но пък бричовете му навярно щяха да бъдат сметнати за безсрамно прилепнали в сравнение с дългите кафтани, спускащи се почти до коленете. Този човек се обличаше по-скоро като английски кавалерист, а не…

Зиновия сподави отчаяния си стон, когато внезапно разбра кой е този човек. Искайки да се увери на всяка цена, тя предпазливо се надвеси над перваза, надникна през клоните на дръвчето и едва не простена отново, когато най-лошите й опасения се оправдаха. За стълба на вратата бе завързан един кон, който Зиновия би разпознала навсякъде. Дивото й препускане на гърба на непокорния жребец бе й оставило такива спомени, че още дълго щеше да й премалява само като се доближи до кон. Предишната гордост за Ладислас сега имаше нов господар.

Тревожни мисли нахлуха в главата на Зиновия. Защо ли бе дошъл полковник Райкрофт. Обади се подозрението: ами ако е дошъл, за да я опозори? Дали не иска да си отмъсти, задето го бе изоставила, без да му позволи да я ухажва? А дори да нямаше лоши намерения, дали пак нямаше да разкаже всичко на княгиня Ана?

А може би бе твърде несправедлива към него и не му бе дала възможност да се прояви като дворянин? В крайна сметка той можеше да я насили, но се бе удържал.

Надигналата се вълна от паника поспадна малко и Зиновия се опита да подреди мислите си. Съзнателно остави подозренията настрана и призна, че посещението на полковника бе добре дошло, доколкото можеше да й осигури няколко минути далеч от тази жега и да я спаси за малко от скуката в нейната килия. Та нали преди миг почти й идеше да вие от мъка и отчаяние, значи щеше да е доста глупаво да изпадне в истерия и да се завре като мишка в някоя дупка, само защото полковникът бе имал дързостта да се появи в двореца на Тарасови.

Макар приличието да изискваше тя да задушава в зародиш всеки намек, че се радва на идването му, Зиновия се облегна с въздишка на облекчение, наслаждавайки се на възможността да има някои свои удоволствия, които да останат тайна за другите. Бе доста приятно да може да огледа внимателно полковника. Доколкото си спомняше, той общо взето не изглеждаше зле, но сега впери придирчиво поглед в него, без да осъзнава, че очите й постепенно заблестяват.

Наистина жалко, че този мъж не бе по-хубав, помисли си Зиновия. Иначе бе тъй съразмерно сложен. Дългите мускулести бедра се очертаваха добре под тънките прилепнали ботуши, но пък това не я учудваше, след като бе имала възможност да ги опознае съвсем отблизо. Меките бричове охотно разкриваха от тесните бедра и стегнатия задник, но слабините му не бяха тъй набъбнали под плата, макар и да си оставаха все така впечатляващи за една девойка, чийто бузи пламваха всеки път, като се сетеше как бе излязъл от басейна.

Зиновия се засмя смутено, като усети къде се е спрял погледът й, но веднага притихна, да не би Али да е наблизо. Хвърли предпазлив поглед към стаята, но за свое облекчение видя, че тя е празна.

В желанието си да чуе какво ще каже полковник Райкрофт на Борис пред входната врата, Зиновия се надвеси колкото се може повече през прозореца. Изгаряше от любопитство да научи какво го е довело в двореца на Тарасови и с цялото си сърце се надяваше, че той няма да я разочарова с маниерите си.

— Добър ден — поздрави той, пъхайки шапката си под мишница. След това грижливо произнесе. — Го-во-ри-те ли вие по ан-глий-ски? — И приключи с възпитаното: „Моля“.

Зиновия бе впечатлена от старанието му. Последва дълга пауза, през която той чакаше. За нея бе ясно, че Борис, който не говореше английски, е отишъл да извика господарката си, която знаеше езика.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — попита Ана.

Полковник Райкрофт се поклони, като направи широка дъга с шапката си и се обърна към нея:

— Княгиня Тарасова, предполагам?

— Да, това съм аз. Какво искате?

— Една услуга, ако бъдете така добра — отвърна Тирон, сетне леко се засмя и се извини. — Отскоро съм в страната ви и не говоря добре руски. Боя се, че съм притеснил вашия иконом. Извинете, че идвам неканен, но аз съм полковник Райкрофт, командир на Трети полк на Стрелците на Негово Величество. Имах щастието да бъда полезен на болярката Зенкова по време на пътуването й към Москва и бих се радвал, ако мога да поговоря за малко с нея.

— Боя се, че това е напълно изключено, полковник — студено отвърна Ана. — Разбирате ли, болярката Зенкова е неразположена днес и не приема гости. Тя се е оттеглила в покоите си и само прислужницата й я вижда.

— Тогава ще мога ли да я посетя утре? — предложи Тирон.

— Имате ли някаква причина да я безпокоите? — Гласът на Ана стана определено недружелюбен.

— Един от хората ми е намерил брошка, която според мен е нейна. Бих искал да я попитам за това, ако ми бъде разрешено.

Ана протегна слабата си ръка, за да поеме споменатия накит.

— Ако искате, полковник, можете да ми дадете брошката, за да й я предам. Ще се погрижа това да стане незабавно.

Тирон подаде брошката, но когато княгинята посегна да затвори вратата, той направи крачка напред и пъхна върха на ботуша си в процепа, за да не й позволи да я затръшне. Ана изгледа смаяна крака му, после вдигна поглед, чудейки се дали не трябва да запищи.

Тирон се усмихна любезно и обясни:

— Ако не възразявате, княгиньо, ще изчакам за отговора. Нали разбирате, ако брошката не е на болярката Зенкова, ще трябва да я върна на човека, който я е намерил.

— Щом настоявате — изгледа го ледено Ана.

— Трябва — просто отвърна той.

— Тогава изчакайте тук — отсече тя. — Ще повикам прислужницата. Убедена съм, че ще разпознае накита, ако наистина принадлежи на господарката й.

Ана демонстративно изгледа крака му и заплашително свъси вежди, преди да допълни:

— Борис ще наглежда вратата, докато ме няма.

Тирон кимна небрежно и отстъпи няколко стъпки назад. Докато чакаше тя да се върне, той сложи обратно шапката си и спокойно тръгна към дървото, същото, което скриваше прозорците на спалнята на Зиновия.

Девойката едва не ахна, долепи се плътно назад до рамката на прозореца и затаи дъх, а Тирон се спря под сянката. Тя не смееше да помръдне, за да не бъде забелязана, а сърцето й бясно затуптя, като си представи какво би могло да стане, ако той вдигнеше поглед. Тънката й риза далеч не я прикриваше достатъчно и макар да не смееше да наведе глава, за да не привлече вниманието му, усещаше, че батистата е прилепнала издайнически до мократа кожа. Докато гледаше към него, предчувствайки как ще бъде открита, мъжът сякаш инстинктивно усети, че е наблюдаван. Рязко вдигна глава и Зиновия ахна, като се видя хваната. Замръзнала от ужас, тя можеше само да го гледа като хипнотизирана, докато Тирон за няколко мига се наслаждаваше на неприкритата й хубост, на голите ръце, на тъмната коса, небрежно навита върху главата, на меките къдрици, виещи се по врата, на тънката есенна паяжина, която едва прикриваше гърдите й. Наранените му устни бавно се разтеглиха в усмивка, показваща, че той не е пропуснал нищо от картината. Появата й задоволи изостреното му любопитство и щедро го възнагради за идването. Всъщност това прекрасно видение за сетен път увери Тирон, че тя не е била плод на неговото въображение.

Зиновия изпъшка от отчаяние, скочи от перваза и избяга в най-далечния ъгъл на стаята, където постоя няколко мига, докато си поеме дъх. Бузите й горяха, но не заради застоялия въздух в стаята, а от пламенния му поглед. Сърцето й сякаш искаше да се изтръгне и препусне така бясно, както препускаха мислите й. Какво ли щеше да си помисли за нея? Какво ли щеше да разправя за безсрамието й? Нима не бе видял достатъчно в банята, та трябваше сега отново да я подлага на този срам? О, да можеше просто да изчезне! Да се маха в Англия, където му беше мястото! Да не я унижава повече!

Входната врата изскърца и се отвори широко. Тирон се отърси от очарованието и се извърна, веейки си с шапка, за да охлади кипналата си кръв. Какво и да му донесеше този ден, възможността да зърне болярката си струваше дългата езда от неговата казарма под палещото слънце.

Али излезе на прага и изгледа с известно любопитство високия мъж, оглеждайки израненото му лице, сетне предпазливо попита:

— Вие ли сте човека, който спаси господарката ми?

— Имам честта да претендирам за тази заслуга — любезно отвърна Тирон и се опита да се усмихне на старицата.

Взирайки се в обсипаната с брилянти брошка, която лежеше в дланта й, Али я потупа със сбръчкания си пръст:

— Това наистина е на болярката Зиновия. Каква награда искате за нея?

— Не на мен трябва да бъде дадена наградата. Един от хората ми намери брошката на земята. Ако господарката ти реши, би могла да му се отблагодари, но не бих искал сега да я карам да ми отговаря. Ще се върна утре. Може би тогава ще ми бъде оказана честта да се обърна лично към болярката.

— Не виждам защо да си правите този труд — студено се намеси Ана. — Ще изпратим наградата във вашия полк.

— Това изобщо не ме затруднява — увери я добродушно Тирон. — За мен ще е голямо удоволствие да видя отново болярката… разбира се, за да се уверя, че е оздравяла.

Той пресрещна ледения поглед на княгинята и се направи, че не разбира какво се крие зад него. Вече си бе осигурил предлог да дойде пак.

Тирон сведе поглед и видя, че блестящите сини очи на прислужницата ирландка го гледат одобрително и осъзна, че е спечелил съюзник. Въпреки болката, която го прерязваше всеки път, щом разтегнеше разранените си устни, той се постара да се усмихне на прислужницата, показвайки блестящите си бели зъби.

— Не бихте ли искали да ви превържем? — побърза да предложи Али, сетне разочаровано поклати глава, когато Ана нервно се изкашля, за да си прочисти гърлото:

— Сигурна съм, че той има лекари, при които би могъл да отиде — заяви княгинята, без дори да се опитва да прикрие раздразнението си.

— Боя се, че с подобна помощ бих досадил на вашата стопанка. — Тирон отново се постара да се усмихне. — Трябва да тръгвам, но ще бъдете ли така добра да предадете на вашата господарка, че й желая скорошно оздравяване. Надявам се, че състоянието й ще се подобри до утре.

— О, ще се подобри — увери го Али. — Аз ще имам грижата за това!

Тирон й се поклони леко и като нахлупи шапката на главата си, засмян тръгна към коня си. Макар и да не бе спечелил одобрението на болярката, поне си бе осигурил подкрепата на някой съвсем близо до нея. А това можеше да помогне младата жена да подобри мнението си за него.