Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (16)

Шестнадесета глава

Звукът от стъпките му, съпроводен от лекото поскърцване на дъските, постепенно заглъхна. Зиновия бе изправена пред последната преграда пред осъществяването на нейния план. Играта наближаваше края си, но нейната съвест внезапно се надигна срещу коварните кроежи и започна да я терзае немилостиво. Почтеност! Чест! Свян! Девство! Скромност! Скрупули! Милосърдие! За всичко, което бе скъпо на нейните родители, сега тя се отплащаше с възел от лукавство и скандално поведение, като безсрамно предизвикваше действия, от които някоя по-блага, по-свенлива и по-смирена девойка би тръпнала от ужас. И всичко това, само защото искаше за съпруг човек, когото да може да обича. Пътят, който си бе избрала, надали можеше да бъде наречен морален. Тя съзнателно съблазняваше един мъж, за когото знаеше, че я желае, допусна го до себе си и скоро щеше да разруши надеждите на друг, който разчиташе тя да стане негова съпруга. Защо да не понесе ударите на съдбата в името на честта така, както го правеха другите жени? — питаше я съвестта й. Преди много години Наташа беше приела да се омъжи за по-възрастен човек и като награда се сдоби с любов, която й бе много скъпа. Защо и Зиновия да не постъпи по същия начин? Какво й даваше основание да бъде тъй вироглава, че да пренебрегва морала и да мине по разбитите сърца на хората, които бе наранила?

Девойката потръпна при мисълта, че Тирон ще бъде най-пострадал от нейното лукавство. Поради някаква причина тя вече не можеше с лека ръка да пренебрегне неговите чувства. И той бе човешко същество! И той можеше да страда! И щеше да бъде наранен от нейното коварство!

Как да постъпи? Как можеше да избяга от мрежата на собствените си кроежи?

Просто като си тръгне!

Зиновия се смръщи от болка, когато гузната съвест изкрещя тези думи в съзнанието й. Тя направи няколко неуверени стъпки към стълбите, а неизплаканите сълзи натежаха като камък върху сърцето й. После замръзна и с ужас помисли какво щеше да й струва нейното тръгване. Част от нея настояваше да се махне, но имаше и друг глас, който я окуражаваше да следва плана си, ако не иска да понесе последиците.

У нея започна да се надига паника, докато стоеше заслушана в битката между двата гласа. Неохотно очите й се плъзнаха към черния кадифен жакет, метнат на стола и тя простена вътрешно, като осъзна, че планът й няма да се увенчае с успех. Полковник Райкрофт бе точно това, което я бе предупредила Наташа. Той не заслужаваше да падне в капана на една лукава жена.

Преглъщайки сълзите си, като го чу да слиза по стълбите, Зиновия грабна плаща си и хукна към вратата. Тя вече натисна дръжката, готова да избяга, но в паниката си я натисна прекалено грубо и бравата отново заяде, като осуети опита й да се изплъзне, без да го погледне в очите.

— Зиновия…

Тя рязко се извърна при звука от името си и го погледна със замъглени от сълзи очи. Той стоеше на най-долното стъпало с ръка, подпряна на горната греда и просто я гледаше. Можеше да прочете мъката по лицето му, да я почувства с цялото си сърце; болеше я заради него и заради самата нея, но нищо не можеше да се направи. Трябваше да си тръгне веднага!

— Остани — дрезгаво каза той. — Не ме изоставяй.

Зиновия потърси в себе си сили да му откаже, но гласът й бе заглъхнал и тя можа само да отвори и затвори устата си, докато се мъчеше в безмълвна агония да произнесе думите, които щяха да й помогнат да избяга.

— Остани с мен… моля те…

Молбата му накара сърцето й да се свие. Плащът се изплъзна от отпусната й ръка, а тя направи няколко неуверени крачки към него.

— Трябва да бързаме! Налага се да си тръгна…

Внезапно той се озова пред нея и я грабна в прегръдките си, а тя обви ръце около врата му. Той взе стълбите сякаш на два скока и се затича към светлата ивица, която се процеждаше през открехнатата врата в другия край на тесния коридор. Като влезе в спалнята, той я постави до просторния, грубо скован дървен нар. На прозорците в другия край на стаята висяха тънки перденца, но те бяха достатъчни, за да ги защитят от любопитни погледи.

Устата на Тирон се впи в нейната в болезнено страстна, свирепа целувка, която я прониза като светкавица. Усети я като горяща стрела с огнени пера, която прелита по всичките й сетива, разпалвайки пожар във вените й. Нищо не можеше да спре нейния полет, когато страстта бе разкъсала оковите си и тя мигновено порази целта си, забивайки се дълбоко в сърцето на мъжа, който я желаеше.

Пръстите на Тирон разкъсаха шнуровете на гърба й и миг по-късно той смъкна роклята и ризата от коприненото тяло, оставяйки ги да се свлекат около обутите в чорапи крака. Със същото нетърпение се зае да свали и своите дрехи, а Зиновия свенливо приседна на ръба на леглото и сне чорапите си. Тя крадешком хвърляше погледи към стройното му тяло, като се правеше, че масажира челото си, за да прикрие своята недискретност. Широките мускулести рамене, тънкият кръст, плоският стегнат корем бяха точно такива, каквито си ги спомняше, но издутината по-надолу, която свидетелстваше за неговото желание, накара бузите й да пламнат.

Усещайки погледа й, Тирон се пресегна и махна ръката й, за да разгледа по-добре лицето под нея. Виждайки издайническите червени петна по бузите й, той промълви успокоително:

— Няма защо да се смущаваш, Зиновия. Позволявам ти да ме разглеждаш. Дори можеш да ме докоснеш, ако искаш.

Тя го изгледа с болезнено огорчение, тъй като не можеше да разбере неговото мъжко безразличие. Той изглежда изобщо не се притесняваше от голотата си.

Тирон нехайно сви рамене, като видя неудобството й.

— Не се срамувам, че съм мъж и че те желая, Зиновия. Оставям в твои ръце всичко, което съм.

Очите му се разгоряха като въглени, когато сам започна да я изпива с поглед. Като хвана ръката й, той я придърпа към себе си, докато меките й гърди не се притиснаха до неговите. Пръстите му се плъзнаха по освободената от дрехите плът с нежни ласки, карайки я да потрепва с всяко сладостно докосване. Като прокара най-сетне дълга милувка по цялото й тяло, той я целуна с такава жар, че дъхът й секна.

Зиновия ахна и предпазливо постави ръце на широките му рамене, когато той я вдигна и я притисна плътно до себе си. Позата бе доста по-дръзка, отколкото бе предположила в банята, но той и сега не се опита да преодолее последната тънка преграда, а само разпалваше девойката с бавните, изкусителни движения на бедрата си. Топлотата на неговото тяло се разливаше по всичките й сетива, а дъхът й започна да става пресеклив, като всяко негово движение я караше да ахва и да се притиска блажено до него с все по-голяма страст. Той я пусна да стъпи, а огнените му целувки взеха да слизат все по-надолу по белите й гърди. Внезапно Зиновия вече не знаеше къде да сложи ръцете си и с някакво странно нетърпение ги разтърка силно по гърдите му, усещайки под дланите си неговите твърди зърна. Като го обгърна, тя притисна бедра до неговите, жадна да се подчини на зова на инстинкта си и да запълни неописуемата празнота, която крещеше да бъде запълнена, но това не донесе облекчение на пулсиращите й слабини. Като скръцна със зъби от разочарование, тя пъхна ръка между бедрата си с по-дръзко намерение, като почти изкара дъха на Тирон.

— Побързай — примоли се тя, като го придърпа към себе си в леглото. Какъвто и инстинкт да я водеше, той нямаше нищо общо със страха от Алексей.

— Внимавай, Зиновия — дрезгаво промълви Тирон. Бе докаран прекалено близо до границата на силите си, за да устои на подобно сластно мъчение. — Насладата е прекалено силна. Не мога да се въздържам повече.

Отпускайки длан, Зиновия легна по гръб на леглото, потръпвайки от чувствената наслада при допира до хладните чаршафи. Тирон я последва и застана на колене до нея, като обгърна с горящ поглед щедрите дарове на нейната хубост. Сетне се отпусна в леглото и покри разтворените й устни със своята уста, целувайки я с жаждата на човек, който бе прекарал векове в пустинята, копнеейки по нея. Като пъхна ръка под кръста й, Тирон я постави напречно на пухения дюшек, а сетне отпусна стройното си тяло до нейната копринена мекота и нежно разтвори краката й, за да допуснат неговите тесни бедра. Зиновия се напрегна, очаквайки болката да я връхлети, но той прошепна успокоително, целувайки я по слепоочието:

— Скоро ще свърши, любима. Опитай се да се отпуснеш.

Все още уплашена от момента, когато той щеше да проникне през преградата, Зиновия извърна лице и се опита да овладее тръпката си, когато той проникна до нежния щит от стегната непокорна плът. Остра болка прониза слабините й и с болезнен стон тя се дръпна, отнемайки на Тирон и малкото завоювана територия. Тласкан от инстинкта си, той едва не я метна обратно на леглото, за да влезе напълно в нея, защото бе разтърсен почти до корените на мъжкото в себе си. Само с изключително усилие на волята той овладя повелята на инстинктите си. Отдръпна се и я изчака да се поуспокои, сетне отново започна да я целува и милва, извикал на помощ цялото си присъствие на духа, за да запази кавалерското си поведение.

— Извинявай — прошепна насълзена Зиновия под целувките му. — Извинявай.

— Шшт, любима — успокои я Тирон, милвайки слабините й.

Този път Зиновия бе готова да му се отдаде изцяло, възмутена от себе си как е могла да се държи като страхливо девойче, когато тя самата желаеше да се съединят не по-малко страстно от Тирон. Но той не бе особено зарадван от това, което напипа, защото макар да бе проникнал донякъде, тя си оставаше все още почти девойка и прекалено тясна долу, за да го пусне безболезнено до топлата си сърцевина.

Ръката на Зиновия предпазливо се отпусна на гърдите му.

— Може ли да те докосна отново?

— Още не, любима — отвърна задъхано Тирон, разтърсван от напора на своето желание. — Просто се отпусни и ме остави да ти доставя на теб наслада, така и аз ще получа моята.

Само след няколко мига Зиновия вече усещаше, че болката и срамът са отнесени от вихъра на блаженството. Под умелите му ласки и леки целувки тя отново започна да тръпне и стене, а непознати усещания потекоха по разбудените й сетива. Тирон продължи да вае магията си, докато нежните й въздишки не преминаха в стонове и тя не започна да се мята под целувките му. Затрепери с цялото си тяло и внезапно го придърпа върху себе си, насочвайки го към тънкия процеп и жадно надигайки бедра към неговите.

Тирон също бе обладан от сляп порив да побърза и трепереше почти колкото нея, ръцете му сграбчиха бедрата й за последен напор, когато се разнесе далечен звук, карайки го брутално да се отърси от омаята.

— Какво е това? — прошепна Зиновия и се заслуша с надигната глава, после очите й се разшириха, когато чу тропот от конски копита, който се закова точно пред къщата.

— Някой идва — отвърна Тирон, смаян от това нахълтване по никое време.

Зиновия простена отчаяно, осъзнавайки с ужас какво е сторила. Въпреки промяната в намеренията й, всичко се бе стекло така, както бе планирала. След миг Алексей щеше да нареди на хората си да разбият вратата и Тирон щеше да бъде заловен на местопрестъплението, точно както бе замислила да стане.

Като видя страха в погледа й, Тирон я стисна за раменете й я разтърси.

— Боже господи, жено, какво ти става? Не разбираш ли? Пред къщата има хора и по всичко личи, че идват тук! Не мога да измисля никакво оправдание, докато ти стоиш чисто гола!

Избута я от леглото и като й помогна да се изправи, събра дрехите й. Метна ги на чаршафите до нея и затърси ризата, когато върху външната врата се стовари тежък юмрук и един приглушен глас достигна до тях през дъските.

— Полковник Райкрофт! Трябва да говоря с вас!

— Вдигни ръце — нареди Тирон с притеснен шепот, без засега да обръща внимание на призива. Зиновия се подчини и той й нахлузи ризата, сетне я нагласи около тънкия й кръст.

— И сама мога да се облека — заяви тя, като се съвзе най-сетне и вдигна тънките си пръсти, за да закопчае копченцата между гърдите си. — Ти по-добре се облечи и се скрий някъде!

— Какво?! И да те оставя сама срещу тези хора? — Тирон се засмя грубо, отхвърляйки предложението. — Ако изобщо реша да се скрия, Зиновия, ще те взема с мен.

Заялата брава долу отново се разтърси и груб глас запита:

— Полковник Райкрофт, тук ли сте?

Личеше си, че вратата няма да се поддаде лесно. Тежки юмруци заблъскаха дъските, напирайки да влязат.

— Полковник Райкрофт, знаем, че сте тук!

Тирон отиде до прага на спалнята си и се провикна надолу:

— Слизам след минута!

— Трябва да слезете веднага, полковник — разнесе се гневният отговор. — Знам, че болярката Зиновия е с вас. Ако незабавно не отворите тази врата, хората ми ще я разбият.

— Алексей! — прошепна Зиновия. Под въпросителния поглед на Тирон тя се изчерви и засрамено сви изящните си рамене. — Той е наел хора да наблюдават къщата на Наташа.

— Господи, Зиновия! Защо не ми каза по-рано? Можехме да отидем другаде. — Тирон нежно я побутна към леглото. — Облечи се и се обуй. Трябва да се измъкнем оттук!

В същия момент думите му бяха подкрепени от тежкия удар на множество яки рамене върху външната врата. Скоро последва нов напън, поставящ на изпитание здравината на дъбовите дъски.

Съзряла възможност да се измъкне от последиците на своите кроежи, Зиновия се разбърза и мигновено се подчини на заповедта на Тирон, който междувременно навлече едни бричове, ботуши и риза. След като препаса сабята си, той я хвана за ръката и я поведе надолу по стълбите. Забави се за секунда, за да провери силата на поредния напън срещу вратата и прецени на око колко време имат, преди дебелите дъски да се поддадат. Сетне вдигна плаща й от пода и като го метна на рамене й, я помъкна към задния изход.

Като постави пръст до устните си, Тирон й махна да остане на място и с извадена сабя в ръка внимателно вдигна резето и открехна вратата. Безшумно, с предпазливи стъпки той се измъкна навън. Забави се няколко секунди, стиснал сабя и огледа сенките, като бавно движеше глава, докато накрая зърна нещо вдясно. Сабята проблесна като живак в нощта и изсъска, спирайки удара на друго острие, насочено от ръката на някакъв човек, покатерил се на няколко дървени бъчви до стената. Викът му накара множество нозе да затрополят към тях. Тирон парира и следващия му удар, но надеждата да избяга със Зиновия бързо се стопи, когато иззад ъгъла на къщата се зададоха десетина задъхани юначаги. Тирон бързо отстъпи, затръшна вратата и пусна резето.

— Качвай се горе! — Той посочи с брадичка спалнята. — Ще се опитам да ги отблъсна тук.

— Трябва да ме оставиш и да избягаш! — отчаяно извика Зиновия.

— Жено, прави каквото ти казвам! — изрева на свой ред Тирон. — Няма да те оставя беззащитна срещу тях!

Стресната от заповедническия му тон, Зиновия стисна юмруци, но опита отново, като извиси глас над трясъка от ударите върху двете врати.

— Ще ме изслушаш ли, Тирон? Знам какво говоря!

— Какво?! И да дам на Алексей възможност да те изнасили, а после да те закара на сигурно място? Казах ти да отиваш горе!

Зиновия изпъшка от отчаяние и тръгна към стълбите, точно когато вратата поддаде и множество мускулести мъжаги нахълтаха вътре. Техният вид накара Зиновия да хукне по-бързо, макар да чу гласът на Алексей да крещи нейното име от безопасно разстояние зад стената от мъже. Тирон скочи, за да прикрие отстъплението й, а дългата му сабя заплашително проблесна.

— Хванете го! — изрева Алексей и посочи с дългия си пръст полковника.

Тирон се изсмя презрително.

— Защо не го направиш сам?

Половин дузина мъже се хвърлиха да изпълнят заповедта и веднага отстъпиха с болезнени крясъци и зейнали рани.

— Пълна кесия за този, който успее да хване негодника! — извика Алексей, вбесен от упорството на Райкрофт. — Нали го търсехте! Ето ви го! Направете с него същото, което той ви стори на вас и вашите приятели! Хванете го!

Тирон нямаше възможност да отговори, защото този път цяла дузина яки мъжаги се нахвърлиха срещу него, принуждавайки го да отстъпи нагоре по стълбите. Като се качи на горната площадка, той се хвърли към спалнята и затръшна вратата зад гърба си. Пусна сабята на леглото и препречи вратата с един тежък шкаф. Зиновия смаяно гледаше как той грабва един стол и го хвърля към прозореца. Измъкна чаршафа от леглото и завърза единия му край на възел, после застана до прозореца и измери с поглед малкия перваз под него и разстоянието, което го делеше от земята. Сетне й махна да дойде до него.

— Ще те спусна от перваза до земята, сетне ще скоча след теб! — Хвърли поглед към вратата, която се тресеше от мощните удари, сетне заговори малко по-силно, за да го чуе сред този трясък. — Ако не успея, бягай към каретата и кажи на кочияша да те върне при Наташа! Разбра ли?

— Разбрах, Тирон, но на колене те моля да бягаш, преди да са те хванали.

Като я сграбчи, Тирон я прехвърли през прозореца, но докато тя се мъчеше да запази равновесие на перваза, отдолу се разнесе боботещ смях. Тирон се надвеси и видя мъж с дълги провиснали мустаци и единствен кичур коса на избръснатото теме да тича към прозореца с разперени ръце.

— Охо! Полковник Райкрофт! Май пак се срещнахме, а? Много мило от твоя страна, приятелю, да ми подхвърлиш момето. — Грамадният мъж отново се разсмя гръмогласно. — Малката гугутка май е вкусно парче, а? Сега и аз ще се облажа с твоята гозба.

— Петров! — ахна Зиновия и хвърли поглед към Тирон, който сподавено изруга.

— Това значи, че и Ладислас е тук! — промърмори той. — Трябва да попитам княз Алексей откъде си намира такива приятели!

Той помогна на Зиновия да се пъхне обратно в стаята.

— Боя се, че князът е взел всички мерки, за да не се изплъзнем, щом е наел тези разбойници да ме намерят. Бъди сигурна, че умират да си отмъстят. Убеден съм, че Алексей е знаел за това, като ги е потърсил.

— Откъде е знаел как да ги намери? — объркано попита Зиновия.

— Същият въпрос бих искал да задам и аз на Алексей, ако имам тази възможност.

— По-лесно ще избягаш без мен — обади се Зиновия, плъзвайки ръка под разкопчаната му риза, за да докосне мускулестите гърди. — Няма ли да се опиташ? Обещавам ти, че Алексей няма да позволи на тези хора да ме насилят, не и когато има възможност царят да научи за това…

Тирон изсумтя презрително.

— Алексей може да няма избор, ако Ладислас е тук. Злодеят те искаше и преди. Този път няма какво да му попречи да те вземе.

— Моля те да ме изслушаш, Тирон! Аз мразя повече от теб Алексей и Ладислас, но ако ме оставиш и успееш да се измъкнеш, може би ще можеш да събереш хора, за да ме изтръгнеш от техните ръце. Нали вече веднъж ме измъкна от Ладислас. Не можеш ли да го направиш пак?

Тирон се намръщи, обмисляйки предложението. Със сигурност нямаше да успее да й помогне, ако бъдат пленени заедно, когато толкова много хора жадуваха да се разправят с него.

— Може би ще успея. Някои приятели живеят наблизо. Английски офицери. Ако си пробия път, те ще ми се притекат на помощ.

Под непрекъснатите удари дъската около резето започна да се пропуква, което накара Тирон пак да посегне към сабята си. Докато я прибираше в ножницата, вниманието му бе привлечено от капчиците кръв, посипани по белия чаршаф. За секунда не можеше да откъсне поглед от тях, сетне се обърна към Зиновия.

— Ще довърша това, което започнах преди малко — обеща й той с горещ шепот и бързо я целуна. — Опази се за мен.

Преглъщайки сълзите си, Зиновия се насили да му се усмихне.

— Внимавай!

Тирон се засмя в отговор, сетне скочи на прозореца и се прехвърли през перваза.

— Можеш да кажеш на княз Алексей и Ладислас, че ще се върна и ще ги убия, ако ти причинят зло.

Зиновия дотича до прозореца, а той спря на перваза. Там Тирон пъхна два пръста в устата си и за голяма изненада на Зиновия силно изсвири, карайки Петров да дотича обратно, за да му послужи за публика. Мускулестият гигант зяпна нагоре, а Тирон му се усмихна и се поклони подигравателно.

— Много мило от твоя страна, че идваш като те повикам, Петров — подразни го той и като скочи от перваза, се хвърли право върху великана, който се олюля от изненада. Зиновия допря ръка до устата си, за да заглуши уплашения си писък, но всеки звук би бил заглушен от мощния пресеклив вой, който се разнесе от едрото гърло на Петров. Той постепенно премина в оглушителен рев и внезапно заглъхна, когато полковникът се приземи с цялата си тежест върху него.

Както се бе надявал Тирон, смелия му скок бе смекчен от туловището на разбойника и само за всеки случай той вдигна юмрука си и стовари мощен удар върху масивната брадичка на замаяния бандит, изпращайки го в безсъзнание. Голямата глава се люшна безпомощно, когато Тирон провери реакцията му. Задоволен от резултата, той скочи на крака и отупа праха от дрехите си, сякаш след обикновено подхлъзване. Сетне се обърна и с малко кривата си усмивка се поклони изискано, този път в чест на възлюбената си дама, която още стоеше на прозореца с притиснат до устата юмрук.

Засмяна от облекчение, Зиновия изръкопляска на дръзкия му подвиг и му прати въздушна целувка, после той се обърна и хукна към най-близката къща. Макар да напрягаше зрението си, скоро го изгуби в нощта и остана странно смутена, но същевременно успокоена от щастливото му избавление.

Шкафът започна да се люлее и миг по-късно Зиновия се извърна, за да посрещне мъжете, които нахълтаха вътре. Ладислас ги предвождаше, но той се закова насред стаята, след като бледите му очи я бяха пребродили за миг надлъж и нашир, без да срещнат следа от англичанина. Той сне пухкавата кожена шапка от русата си глава, пристъпи до леглото и внимателно го огледа, сетне вдигна поглед към нея. После очите му се спряха на веещите се пердета на прозореца и той бързо прекоси стаята, наведе се над перваза и се вгледа в проснатото на земята тяло.

Зиновия вирна брадичка и се постара да изгледа възможно най-надменно Ладислас, когато той тръгна ухилен към нея.

— Закъсня — съобщи тя. — Англичанинът избяга.

— И сам мога да видя, болярке. Виждам също красивата играчка, която заряза.

Небесносините му очи се плъзнаха по загърнатата в плаща фигура, сетне се пресегна да докосне една от меките къдрици.

— Позволяваш на моят враг да се наслаждава на прелестите ти, хубавелке. Ще ти простя това, защото очевидно е останало и за другите, но искам да ми кажеш къде е отишъл.

— И очакваш, че ще ти кажа? — смаяно попита тя.

Алексей се подаде на вратата, все още на безопасно разстояние зад гърбовете на другите.

— Не си губи времето с опити да научиш нещо от нея — изръмжа той. — Никога няма да ти каже къде е офейкал любовникът й. Сам ще трябва да го намериш.

Като се обърна високомерно, той изщрака с пръсти към разбойниците и те хукнаха отново навън.

— Помнете! — изпроводи ги той с вик. — Пълна кесия за онзи, който го хване!

Алексей изчака, докато стъпките им отзвучаха, сетне изгледа раздразнено Ладислас.

— Е, какво? Ще оставиш ли хората си сами да го търсят наоколо, или сам ще се опиташ да го уловиш? — Той вдигна предизвикателно вежда и с подигравка към грамадния мъж. — Не ми казвай, че се страхуваш от него.

Ладислас посрещна насмешката с изсумтяване.

— Тук има само един страхливец и аз го гледам в момента.

Тъмните очи на Алексей проблеснаха гневно.

— Доколкото съм чул, ти си побягнал, когато англичанинът се появил на сцената.

— Внимавай — заплашително продума гигантът. — Никой няма да забележи липсата на един болярин в този град.

Погледът на Зиновия се прехвърляше от единия на другия. В нея се зароди надежда, че двамата биха могли да се скарат и да забравят за Тирон достатъчно дълго, за да му дадат възможност да избяга. Тя се усмихна иронично на княза.

— Обесникът, който си наел, май не проявява особено уважение към теб, Алексей? Отдавна ли се числи към прислугата ти?

Князът на разбойниците изсумтя шумно при оскърбителното й предположение.

— Никой не е господар на Ладислас. Скъпоценният ти болярин напусна Москва, за да дойде при мен, когато наредих да разпространят в града слуха, че ме интересува един англичанин. Иначе нямаше да ни видиш заедно.

— Значи възнамеряваш да убиеш англичанина? — предпазливо попита тя.

— Ще позволя на княза да получи онова, за което си е платил, след като аз си взема моето — отвърна Ладислас и й се усмихна подигравателно. — Във всички случай, когато приключим с полковника, болярке, за теб няма да е останало много.

— Ако успеете да го хванете — намеси се гневно Алексей. — Сигурен съм, че това забавяне ще ни струва залавянето му.

Ладислас се усмихна самодоволно.

— Обещах ти да го хванем и ще го хванем.

С тези думи разбойникът се обърна на токове и излезе от стаята. Няколко секунди по-късно гласът му се разнесе под прозореца, подканяйки Петров да се изправи най-сетне на крака.

Алексей презрително огледа стаята, сбърчи нос при вида на скромните мебели и внезапно очите му пламнаха, като видя капчиците кръв по чаршафа. Извърна се рязко към Зиновия и я зашлеви с всичка сила с опакото на ръката си, така че я залепи за отсрещната стена.

— Така значи, кучко! Истина е! Ти си се отдала на нехранимайкото!

Зиновия се олюля замаяна, премига няколко пъти, като се опитваше да прогони мъглата пред очите си, сетне разтреперана опипа брадичката си и окървавената долна устна, чувствайки се сякаш върху половината й глава се е стоварила тухлена стена. Смътно усещаше, че от ъгъла на устата й се стича струйка кръв, но не й обърна внимание и изгледа княза със студено презрение.

— В началото бях готова да се отдам на полковник Райкрофт единствено за да осуетя плановете ти, Алексей, но вече ще положа големи усилия, за да спечеля неговата близост. Няма съмнение, че той е далеч повече мъж, отколкото ти някога ще бъдеш.

— Ще видиш как си плащам! — изкрещя Алексей, вбесен от нейното пренебрежение.

Прекомерно раздутата му гордост бе сериозно уязвена от факта, че тя е допуснала в прегръдките си един чужденец, след като му бе отказала на него. Но ето сега се прибави и оскърблението да чуе, че тя съзнателно ще се постарае да се сближи още повече с полковника.

— Ще го видиш да страда единствено по твоя вина!

— Ще трябва първо да го хванеш, Алексей, а не смятам, че ти или наетите от тебе лакеи сте на равнището на подобна задача — язвително отбеляза Зиновия.

— Ще видим, скъпа — изсумтя презрително Алексей. — Разбираш ли, Ладислас и хората му мразят англичанина почти колкото мен. Единствено въпрос на време е кога ще им падне в ръцете. Те ще го чакат в засада, докато се появи, сетне ще го завържат като бясно куче, измъкнало се от клетката си. — Князът пресече стаята и като се надвеси над Зиновия, й се изсмя в лицето. — Веднъж да сложа ръка на него, ще се постарая да запомни тази нощ за цял живот. Преди да го довърша, ще му снема кожата от гърба, а сетне ще се погрижа вече да не е способен да легне с жена до края на живота си.

 

 

На известно разстояние от къщата нощният мрак ставаше още по-гъст между дърветата на малка горичка, растяща край прашния път. Там Тирон спря, за да огледа открития участък пред него. Надникна предпазливо към улицата, сетне внимателно проучи крайпътните градини. Никаква тъмна сянка не трепваше в шубрака, не помръдваше дори и кочияшът, задрямал на капрата. Тирон тихомълком извади сабята си от ножницата и се промъкна до края на дъбравата, където още веднъж се ослуша предпазливо. Не можеше да се освободи от лошото предчувствие, което го бе обзело с влизането му в горичката. Нещо му изглеждаше някак не наред, въпреки безлюдието наоколо. Не можеше да долови никакво движение или дори съмнителна сянка, които да издадат човешко присъствие. Въпреки това той се бе научил да се вслушва в инстинкта си, когато той го предупреждаваше за опасност. Предпазливо отстъпи заднешком и се готвеше да се обърне, за да хукне назад, когато внезапно главата му избухна от болка. Свлече се на колене, а в очите му безброй ослепителни светлини се завъртяха в бесен хоровод, сетне бавно загаснаха в тъмна сива пепел. През мрака, който го обгърна, той смътно усети как над него се надвесва някакъв тъмен силует и надига ръка, но замъглените сетива не можаха да реагират на време и дебелата тояга отново се стовари върху главата му. Мрачната нощ се сключи над него, изпращайки света наоколо в пълно забвение.