Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (26)

Двадесет и шеста глава

Хълмът над Тирон просто избухна от новия залп, като този път гюлетата полетяха в друга посока. Хората около него се разпръснаха като подплашени пилци, когато оловните кълба заблъскаха отсрещния край на долината. Само един от тях запази присъствие на духа и нареди на двамина други, които също се готвеха да хукнат, да му помогнат. Като привлече вниманието им с помощта на сабята си, разбойникът овладя положението.

— Ладислас иска да върнем тези двамата! — изрева той, когато топовете млъкнаха. — Слизайте долу, гущери пъпчиви, и ги завържете за конете си или ще ви разсека до пъпа!

Дори и заплахата от подобен край не можа да ги задържи за дълго. В следващата секунда от върха на хълма започнаха да се сипят юначаги, които увиснаха на безброй въжета и започнаха да се спускат надолу, опирайки се с крака в скалата. При тази заплаха тримата разбойници единодушно стигнаха до извода, че е по-добре да се оттеглят, вместо да срещнат сигурна смърт. Като забиха шпори в конете си, те накараха животните да подскочат и да се хвърлят в безумен галоп към прохода, който още не беше съвсем затворен. Като стигнаха до него, тримата внезапно заковаха крантите си и с почти същата скорост препуснаха в противоположна посока, а по петите им се появи Григорий, начело на почти цяла рота конни стрелци с извадени саби.

Тирон вдигна безчувственото тяло на жена си и го притисна за секунда, разкъсван от такива угризения, че предпочиташе да умре. Накъсани ридания разтърсиха раменете му и той притисна просълзеното си лице до шията й, когато внезапно усети, лекичко като полъх от крилца на пеперуда… биенето на сърцето. Рязко вдигна глава и се загледа смаян и благодарен в дългите тъмни мигли, които потрепнаха. Зиновия бавно се съвзе и като простена, го погледна с премрежен поглед. Немощно се опита да се усмихне, а Тирон се разсмя щастливо.

— Зиновия, любима! Мислех, че си мъртва!

— Не бях ли? — Тя се намръщи, като се опита да помръдне, сетне кисело отбеляза: — Ако така става всеки път, когато изведеш някоя дама на разходка, съпруже мой, никога вече няма да направя грешката да приема поканата.

— Добре ли си? — загрижено попита той.

— Не-е-е! — простена Зиновия. — Поне не се чувствам добре! Така ме боли, че ми се струва, че наистина съм умряла и отишла в пъкъла, защото със сигурност не съм на небето! Така си е, сър! Никога не ме е боляло толкова! Имам чувството, че всичките ми кости са изпотрошени!

— Не си в казана с катран, мадам! — увери я развеселено Тирон. — Жива си! И с цялото си сърце благодаря на Бога за това!

— Можем ли вече да се прибираме? — попита с надежда Зиновия. — Искам само да се довлека до леглото и да отпусна костите си в него за една-две седмици.

— Ще те отнеса в него, любима, щом хората ми приключат с разбойниците. — Тирон се озърна, за да се увери, че печелят сражението. Мнозина разбойници бяха хванати неподготвени и без оръжия, а други, като видяха, че съпротивата е безсмислена, се предадоха без бой. Всичко стана за броени минути.

Тирон отново се изправи на крака, вдигна жена си на ръце и със замъглен от сълзи поглед се загледа в усмихнатите й зелени очи.

— Любима моя Зиновия, ти си ми най-голямата радост в живота — нежно призна той. — И те обичам повече, отколкото може да се изкаже с прости думи.

— О, Тирон, и аз те обичам! — отвърна развълнувано Зиновия. Като обгърна врата му с ръце, тя притисна чело до бузата му и промълви: — Мисля, полковник Тирон Райкрофт, че те обикнах от първия миг, когато те зърнах да разпръсваш разбойниците и да идваш да ме спасиш. За мен, съпруже мой, тогава ти беше прекрасен като храбър рицар със сияйна броня.

Щастлива, че отново е до него, Зиновия се сгуши до рамото му, а той я отнесе до къщата на Ладислас, пред която хората му докарваха заловените бандити. Разбойническият княз и Петров седяха на стъпалата под бдителния поглед на един лейтенант, който ги беше завързал със здрава верига за една греда. Альона се беше навела над Ладислас, бършейки кръвта от горната му устна. За разбойника сякаш не съществуваше никой друг на тоя свят и той искаше да бъде до нея през краткото време, което им оставаше да бъдат заедно.

Внезапно Альона се надигна, сетне бавно се изправи на крака и се загледа в тесния проход, през който един самотен конник бавно направляваше коня си между свлечените канари. Няколко минути по-късно Захар скочи от седлото, а Альона тичешком слезе по стълбите. С радостен вик тя се хвърли в прегръдките на брат си.

— Захар! Захар! Толкова време мина!

Следотърсачът се дръпна, огледа я изпитателно, постави нежно ръка на корема й и тихо попита:

— Искаш ли да отмъстя за теб, Альона?

— Не! Не! — Тя отчаяно тръсна глава и побърза да му обясни. — Захар, ако можехме, щяхме да се оженим с Ладислас, но казват, че щели да го карат в Москва, където сигурно ще го обесят.

— По всичко личи, че именно това заслужава, Альона. Нищо не мога да направя.

— Дори да не може да му се помогне, Захар, все пак искам да се омъжа за него и детето ми да знае баща си.

Като наведе леко глава, брат й притисна бегло устни до челото й.

— Съжалявам, Альона.

Младата жена леко кимна, тръгна по стълбите към къщата и затвори бавно вратата след себе си. В настъпилата тишина се чу нейното хлипане.

Захар отиде при командира си, който тъкмо притискаше студен компрес към разбитата вежда на Зиновия.

— Полковник, току-що видях нещо странно и бих искал да отида с няколко души да огледаме по-подробно.

Тирон го погледна косо, докато продължаваше с лечението.

— Какво има?

Захар се озърна, преброявайки отново наум техните войници, сетне замислено потърка брадичка и вдигна очи към полковника.

— Мисля, че край нас минава поне един полк, ако не и повече войници, облечени като цивилни. Яздят в колона, като редовна войска, а всички са със селски дрехи. Само водачът им носи шуба, която ми изглежда позната, а друг един е облечен като болярин. Затова ще си позволя да предположа, че това са полски войници, тръгнали на поход.

— Толкова навътре в страната? — попита Тирон и като отстъпи крачка назад, изгледа смаян следотърсача. — Накъде според теб са се насочили?

— Подкараха по-бързо, като чуха топовете, полковник. Може би към Москва или поне в тази посока.

— Трябва да ги спрем!

— Трябва, полковник, но как? Те са два… а може би и три пъти повече от нас. Имат и доста топове.

Тирон махна на един млад ефрейтор и му посочи към коня, на който беше дошъл Ладислас, същия, който разбойникът му беше отмъкнал преди доста време.

— Сложи моето седло на този кон, ефрейтор. И по-живо! Трябва да отидем със Захар да огледаме наоколо.

Като се върна при Зиновия, Тирон нежно я вдигна в прегръдките си и я занесе в къщата, където намериха Альона разплакана и свита на кълбо в леглото. Смутена, дребничката жена стана и като посочи мястото, където беше лежала допреди малко, го посъветва да остави Зиновия там.

— Ще се погрижа за жена ви, полковник. Няма за какво да се тревожите.

Тирон прие поканата и остави Зиновия върху купчината вълчи кожи, щедро пръснати върху леглото.

— Трябва да обиколя наоколо със Захар — нежно промълви той в ухото на жена си и махна падналия върху челото черен кичур. — Опитай се да си починеш, докато ме няма. Ще се върна колкото се може по-бързо.

Зиновия и Альона мълчаливо проследиха с поглед как той излиза. На прага Тирон хвърли последен поглед към съпругата си и след няколко секунди жените чуха тропотът на отдалечаващи се коне.

— Прекалено съм мръсна, за да си почина — оплака се Зиновия и се намръщи от болка, като се надигна на лакът. — Бих искала да се измия, ако е възможно.

Альона посочи големия котел, който висеше на една кука до печката. Той беше пълен до ръба с гореща вода, а огънят бумтеше под железния му корем.

— Смятах да пера днес, но ако искаш, ще ти напълня едно корито. Ако се отпуснеш в топлата вода, може да ти стане по-добре.

— Не си спомням да съм чувала по-приятно предложение през целия си живот. — Зиновия се претърколи до ръба на леглото и предпазливо се изправи на крака, като се мръщеше от болка. От цялото падане си спомняше само как се удари в земята и всяка частичка от тялото й се разтърси от сблъсъка. След това сякаш беше в просъница, като не можеше дори да си поеме дъх. Малко след като Тирон я вдигна, тя загуби съзнание и не помнеше нищо до момента, в който чу сподавеното му хлипане.

Бавно и внимателно Зиновия се изправи и почака, докато се убеди, че наистина е успяла. Готвейки банята, Альона тичаше напред-назад из стаята, заключваше вратата, вадеше сапун и кърпи. Двете заедно напълниха коритото и Зиновия скоро се отпусна в него. Изми си косата, усука една кърпа около главата си и когато взе да изсъхва, вече беше уверена, че поне ще остане жива. Намери подходящи дрехи във вързопа, който Ладислас набързо беше направил и тъкмо помагаше на Альона да изнесе ведрата с мръсна вода, когато дребничката жена изведнъж се закова на място и като си пое рязко дъх, притисна ръка до корема си.

— Започва — съобщи тя с напрегнат глас, когато болката взе да отшумява. — Бебето скоро ще дойде. — Тя вдигна поглед към Зиновия. — Знаеш ли какво трябва да се направи?

Зиновия взе да се паникьосва.

— Нямам никаква представа.

— До потока живее една баба. Тя знае какво се прави. Иди да я доведеш.

 

 

Около час по-късно Тирон се върна със Захар и видя Ладислас нервно да крачи напред-назад по верандата, доколкото му позволяваше тежката верига. Притеснен от последните разкрития, Тирон едва забеляза тревогите на разбойника, но беше осведомен за последните новини в лагера от лейтенанта, който го пресрещна пред вратата.

— Съжалявам, полковник, но жената на Ладислас ражда вътре. Жена ви каза всички да чакаме навън. Предполагам, сър, че е имала предвид и вас.

Тирон веднага разбра какво става. Като хвърли поглед към Ладислас, той осъзна, че разбойникът се вълнува съвсем искрено от това, което става в къщата. Изглеждаше доста странно, че обесникът се е загрижил толкова за жената и Тирон се зачуди дали той все пак няма и някакви добри качества.

Григорий пресече двора и като спря на най-долното стъпало, изчака командирът да се обърне към него и попита:

— Какво видяхте двамата със Захар?

— Поне един полк полски наемници или разузнавачи — отвърна без заобикалки Тирон и слезе две стъпала, за да застане срещу него.

Григорий обмисли за минута новината, сетне попита:

— Какво ще правим, полковник, като нямаме и половината от техните хора?

— Не можем да разчитаме, че ще успеем да се върнем в Москва да се съединим с останалите части. Когато потегляхме, генерал Вандерхаут беше поискал да прехвърлят под негово командване другата половина от нашия полк. Той има разни странни идеи и няма да се изненадам, ако е засилил хората някъде далеч със спешни задачи. Вече съжалявам, че не се сетих да взема целия полк.

— Полковник, нали целта ни беше да не бъдем разкрити, преди да заемем позиция на хълма. И успяхме да заловим Ладислас с бандитите му — изтъкна Григорий с логиката на приятел, който не иска да гледа как другарят му се самообвинява излишно. — Никой не очакваше нахлуване отвън в нашите земи. Все пак ми се струва странно, че тези наемници смятат да нападнат Москва с толкова малко армия.

— Навярно си спомняш за последните два опита на поляците да сложат свой човек на престола. Затова може да се предположи, че се надяват отново да се възползват от изненадата. И нищо чудно да успеят, ако генерал Вандерхаут е имал глупостта да оголи столицата от половината й гарнизон.

Ладислас беше спрял обиколките си и се беше заслушал в разговора между офицерите, сетне клекна до най-горното стъпало и ги загледа очаквателно, докато те най-сетне не благоволиха да му обърнат внимание. Усмивката му отново беше станала самодоволна.

— Май ти трябват още хора, англичанино?

Тирон вдигна вежди и го измери мрачно с поглед.

— Ако смяташ да злорадстваш, Ладислас, трябва да те предупредя, че не съм в настроение за шеги.

— Нямам желание за шеги, полковник, когато знам, че скоро ще ме обесят в Москва. — Ладислас поклати глава и сви замислено широките си рамене. — С дете на ръце не мога да не си помисля, че ще бъде хубаво, ако нещата се променят и мога да заживея като хората с жена си.

— Не ти ли се струва, че е малко късно за разкаяние, Ладислас? — отвърна иронично Тирон. — Вече си на моята възраст, а мога да се обзаложа, че през целия си живот не си прекарал нито един ден в честен труд. Сега, очевидно защото си заловен, започваш да хленчиш. Е, ще трябва да си изплачеш мъката на нечие друго рамо, престъпни друже. Нямам време да ти слушам вайкането.

— Моля те само да ми отделиш минутка, полковник. Нищо повече — започна да се пазари Ладислас. — Може и да се заинтересуваш от предложението ми.

— Търпението ми се изчерпва — грубо отвърна Тирон.

— Какво, според теб, смятат да правят тези наемници? — настоя Ладислас, като не обърна внимание на пренебрежението в думите на англичанина.

— Престъпления! Също като теб!

— Е, хайде, полковник — с усмивка го сгълча атаманът на бандитите. — Нали ти обещах, че ще ти предложа нещо интересно? Но ако си чак толкова сигурен, че с хората си можеш да отблъснеш чуждия полк, само си хабя думите.

Тежка въздишка показа, че Тирон едва се сдържа.

— Какво имаш да казваш, Ладислас? Чакам.

Водачът на разбойниците охотно изложи плана си.

— Да предположим, полковник, че моите хората се обединяват с вашите и заедно прогоним чужденците… — Той се загледа очаквателно в Тирон и се усмихна, като видя, че най-накрая е привлякъл вниманието му. Сви широките си рамене и продължи: — Ако са тръгнали с лоши намерения срещу Москва, а моят отряд помогне да ги върнат там, откъдето са излезли, може пък царят да склони да прости на мен и на хората ми… ако всеки поотделно положи тържествена клетва, че занапред ще се посвети на честен труд.

Тирон зяпна смаяно Ладислас, неспособен да възприеме на сериозно подобна възможност. Самата мисъл, че подобен човек може да промени живота си на тази възраст, му изглеждаше просто смешна. Ако му се доверяха, последствията можеха да бъдат просто катастрофални, все едно да се повярва, че тигърът може да надмогне естествената си склонност да ловува.

— И какво ще правиш? — изсумтя Тирон. — Кози ли ще пасеш? Как да си те представя наведен над ралото.

— Защо да не стана войник като теб — предложи Ладислас. — Щом Негово Величество наема чужденци да обучават войниците му как да се бият, защо да не наеме хора, които вече умеят да го правят? Не искаме да ни обличат във великолепни униформи като някои боляри, а да се сражаваме за царя и да пазим руските граници от нашественици.

Тирон изгледа недоверчиво разбойника и попита:

— А няма ли да се върнеш към убийствата и грабежите, щом се окажеш на свобода?

Ладислас разпери ръце, призовавайки чувството му за справедливост.

— Воювам вече много години, полковник. Нападали са ме и съм се защитавал доколкото умея, но не съм убиец! Никога не съм убивал човек, който не се е опитал пръв да ми вземе живота.

Тирон отбеляза с кисела усмивка:

— А да вярвам ли, че никога не си разчеквал хора между два коня…

— Само се пошегувах, полковник — възрази Ладислас и се ухили. — Заплашвам, без да имам нищо сериозно наум. Понякога помага. Като чуят такива неща, някои хора предпочитат да не прибягват до насилие. Пък и ми дължиш една услуга, задето те отървах от оня негодник, княз Алексей Тарасов. Той съвсем сериозно смяташе да те скопи. — Разбойникът погледна ухилен къщата, сетне потърка замислено брадичка и продължи да убеждава победителя: — Убеден съм, полковник, че трябва да ми благодариш за много неща. Жена ти явно цени високо твоята мъжественост. Не ми позволи дори да я докосна и се кълнеше, че по-скоро ще се самоубие, отколкото да ми позволи да я взема. Ако разсъждаваме трезво, полковник, по-добре беше аз да я отвлека, отколкото оня плъх Алексей. Добричкият княз ме нае да я отмъкна, но ми нареди да му я предам незабавно. Като размислиш, ще видиш, че ако не бях му обърнал внимание, щеше да наеме някой друг, не толкова достоен като мен, и той можеше да му свърши далеч по-добра работа.

Григорий докосна ръка на рамото на командира си. Двамата се отдалечиха на няколко крачки от къщата. Ладислас ги наблюдаваше с надеждата, че ще решат да му дадат шанс.

— Какво мислиш, полковник? — попита Григорий. — Смяташ ли, че на Ладислас може да му се има доверие?

— Не мога да бъда сигурен, но при тези обстоятелства съм склонен да рискувам — отвърна Тирон.

— Ами ако се присъедини към враговете?

Тирон свъси вежди.

— Тогава ще го накарам да съжалява за това до края на краткия си живот.

Григорий одобри решението на полковника с кимване, сетне се върна с него при Ладислас.

— Не знам защо трябва да ти давам още една възможност, като си помисля какви неприятности си ми причинил — заяви Тирон. — Княз Алексей може да потвърди, че не може да ти се има доверие, но намесата ти тогава ме кара да проявя известно снизхождение… ако докажеш, че го заслужаваш, разбира се. Да сме наясно отсега. Каквото и да стане днес, ще се върнеш с мен в Москва, за да може Негово Величество цар Михаил да реши дали да даде амнистия на теб и хората ти. Ако наистина ни помогнеш да прогоним враговете, ще помоля господаря да ти прости, но имай предвид, че няма да ти позволя да ме измамиш. Ако ме накараш да съжалявам, че съм ти дал още една възможност, ти ще си първия, когото ще застрелям. Разбра ли?

— Съвсем ясно, полковник.

— Добре. Наистина ли си сигурен, че хората ти ще те последват? — попита Тирон като последна предпазна мярка.

Ладислас се засмя.

— Те явно искат да поживеят още малко, така че няма да имат нищо против.

В отговор на това Тирон нареди на лейтенанта да освободи пленниците. Докато Ладислас и Петров се надигаха, полковникът ги подкани да побързат.

— Качвайте се на конете и се съберете с хората си пред тази къща. Трябва да изпреварим наемниците, за да разположим топовете и разгърнем частите си по околните хълмове, така че се налага да потеглим веднага.

Ладислас се поколеба пред вратата и отправи последна молба към англичанина.

— Полковник, искам да поговоря за малко с Альона. Ако не се върна, нека тя знае, че поне съм се опитал да направя нещо за нея и детето.

Тирон отиде до вратата и като я отвори, махна на Зиновия и акушерката да излязат за малко. Ладислас кимна с благодарност и като мина покрай полковника, затвори вратата зад гърба си.

Зиновия развълнувано стисна ръката на Тирон и отиде с него на края на верандата, за да останат няколко минути насаме, без да обръщат внимание на любопитните погледи. Като не можа да намери подходящите думи, за да й каже, че може и да не се върне жив, Тирон я прегърна и я притисна до себе си с печал, която скоро се предаде и на нея.

— Накъде потегляш сега? — попита тревожно Зиновия и като се откъсна от прегръдките му, го погледна в очите, сетне отклони поглед и зърна, че раздават оръжия на разбойниците. — Нещо ужасно трябва да се е случило, за да се съюзяваш с разбойниците.

— Забелязахме наблизо чужда войска. По всичко личи, че са се запътили към Москва. Още не знам защо, но според мен се надяват да се промъкнат незабелязани до Кремъл — или за да убият, или за да пленят царя. Не им е за пръв път да се опитват да завладеят така страната.

— Но как могат да го постигнат? — попита Зиновия изумена.

— Благодарение на предателството… и на огромно самомнение. Ако имат шпиони или съучастници в Кремъл, навярно се надяват да проникнат вътре незабелязано.

— Внимавай — помоли го Зиновия, като му позволи да я притисне отново. — Още не си ме дарил с детето си, съпруже мой, а не бих искала, ако смъртта ни раздели да не остане свидетелство за любовта ни.

Тирон притисна нежно устни до нейните, сетне усмихнат се вгледа в премрежените й от сълзи очи.

— Живяхме толкова кратко заедно, любов моя. Надявам се, че ще имаме време пред себе си да създадем много плодове на нашата любов.

Ладислас излезе от къщата и Тирон целуна горещо жена си, сетне скочи от верандата. И двамата се смутиха, като усетиха, че са се запътили към един и същи кон.

— Това е моят жребец! — заяви решително Тирон, като хвана юздите. — Твоят кон го застреляха! Не си ли спомняш?

— Но ние си ги разменихме — опита се да възрази Ладислас. — Моят стана твой, а твоят — мой.

— Твоят е мъртъв! — Тирон застана между разбойника и коня, сетне се метна на седлото и се ухили, докато атаманът протестираше с пресилен гняв. — От днес нататък, Ладислас, ще трябва да се задоволяваш с онова, което е твое. Нямам никакво намерение да деля вещите си с когото и да е, особено с хора като теб.

Тирон подкара гордо пристъпващия жребец толкова близо до атамана, че опашката му го плесна по лицето. Ладислас изръмжа ядосано. Като взе шлема си от ухиления Григорий, Тирон го нагласи на главата си и даде с ръка знак за потегляне. С весело пухтене Петров доведе някакъв доста оклюмал кон на началника си, който мърмореше нещо по адрес на полковника.

— Май забрави, че ми каза да застрелям коня ти. — Петров кимна с лъскавото си теме към доведеното животно и се захили. — Е, тоя може и да не е толкова добър като застреляния, но според мен е по-добре от нищо.

 

 

Чуждестранният полк прехвърли хълма и беше преполовил пътя през долчинката, когато един предупредителен изстрел внезапно го накара да спре. Войниците зяпнаха от изненада, когато дългите редици униформени стрелци се появиха ненадейно от гората и заковаха конете си пред тях. Топовете бързо заемаха позиции на върха на хълма между конниците, чийто командир бавно вдигна сабя.

Добре насочените изстрели проправиха пътеки в редиците на враговете и спряха устрема им. В суматохата нашествениците се опитаха да разгърнат своята артилерия срещу противниковите топове. Като разчитаха на численото си превъзходство, те се надяваха да спрат нападението на стрелците и да размажат безумците. Мускетите им загърмяха един след друг и няколко стрелци се свлякоха на земята, но в следващия миг руските топове заговориха отново с оглушителен грохот. Като избълваха облаци дим, те запратиха оловните гюлета сред неканените гости. Отчаяните писъци на хора и животни след облаците пръст показаха, че гюлетата не падат напразно. Последва нов залп, който отмъсти десетократно за убитите стрелци. Богато облечен шляхтич викаше нещо на командира, който на свой ред уплашено и ядосано крещеше заповеди на хората си. Те го послушаха и сабите им проблеснаха във въздуха, а конете им се устремиха напред в същата секунда, когато един топ изпрати оловната си топка върху техния началник.

На хълма стрелците очакваха спокойно враговете си, които препускаха към тях. Наемниците скоро стигнаха до подножието и точно в този миг с ъгъла на очите си съзряха нещо да се размърдва вляво и вдясно от тях. С внезапен ужас те се озърнаха, за да видят как някакви хора, облечени в причудливи дрипи, се нахвърлят върху тях. Хусарите се раздвижиха, когато техният командир даде със сабя знак за атака. Той ги поведе с боен вик, който накара да изтръпнат приятели и врагове. Нашествениците видяха, че смъртта им иде отгоре и разбраха, че би било безумие от тяхна страна да се сражават срещу такъв противник. Побързаха да обърнат конете си и ги пришпориха в противоположната посока, но внезапно видяха, че са хванати в капан, от който нямаше спасение.

 

 

Две фигури в тъмни плащове крадливо се промъкваха между дърветата край кремълската стена. Насреща им се зададе каруца, която караше сено за конете край Боровицката кула. Двамата забързаха, за да пресекат пътя на впряга, който изтрополя край тях, сетне тръгнаха след него. Селянинът спря пред кулата, поздрави часовоя като стар приятел и размени няколко шеги с него. През това време тайнствените фигури се вмъкнаха вътре незабелязано.

Двамата тръгнаха между дърветата, движейки се сякаш по предварително начертана карта, и накрая спряха до кремълската стена, където им беше казано да чакат, докато удари един и четвърт. На уречения час една друга загърната в плащ сянка, доста по-дребна от първите две, се отдели от Благовещенския събор и предпазливо се приближи до тях.

— Какво търсите в този час? — се разнесе приглушен глас под качулката, когато по-дребната сянка наближи двамината.

— Тръгнали сме на лов за онова чудно блюдо, за което копнеят царете — отвърна един груб глас.

Ниският кимна одобрително и даде нужния отговор:

— А какво може да бъде то, освен мястото върху трона?

Тримата се събраха и по-дребният сниши гласа си до шепот.

— Инструктирани ли са хората ви?

Отговори мъжът с грубия глас, докато спътникът му запази стоическо мълчание.

— На уречения час те ще създадат безредици и ще запалят пожари из Москва, така че войниците да се хвърлят да ги потушават. По това време царят и патриарх Филарет ще отидат на молитва в Благовещенския събор. Ще се съединим с останалите си хора и ще избием дворцовата стража, сетне ще убием царя и патриарха в църквата. Ще се задържим в Кремъл, докато законният цар не заеме трона си и не избие болярите, които му се противопоставят.

— Добре! Предполагам, че хората ви чакат в Кремъл, за да ви помогнат в това начинание.

— Всичко е подготвено, господине.

— Взели ли сте мерки и по другия въпрос?

— За какво става дума?

— Сигурно сте се погрижили и за безопасността на новия цар и сте подготвили място в Кремъл, където да го скриете, докато не стане време да се появи, нали така?

Въпросът завари двамата мъже неподготвени и те го посрещнаха с неловко мълчание. Ниският се вбеси. Разгневен до дъното на душата си от пълната глупост на тези тъпаци, той ядосано смъкна качулката си с гримаса, която разкриви набразденото му от шарка лице. Кокалчетата на късите му пръсти почукаха нервно по широките гърди на по-близкия от двамата.

— Глупаци! Това е най-важната част от заговора! Къде е той?

— Където трябва да бъде законният претендент, Иван Воронски — отвърна най-сетне по-високият.

Иван внезапно изтръпна. Мъжът отговори на руски, но в думите му се долавяше английски акцент, който смрази сърцето му. Припомни си кога и къде го беше чул за последен път — преди няколко седмици на един военен парад в Кремъл.

Високият мъж свали качулката си.

— Точно така, Иван Воронски, това съм аз, полковник Райкрофт на твоите услуги. — Тирон посочи спътника си и го представи. — А този добър човек е капитан Григорий Тверской, който ще ти помогне във всичките ти начинания. Полските ти приятели бяха открити, преди да стигнат до Москва и се боя, че претендентът за руския престол беше вдигнат във въздуха поради невниманието на нашите топчии. Много печално. Сигурен съм, че цар Михаил би предпочел да го види на Лобното място до теб.

Иван измъкна един кинжал и се опита да го забие в гърдите на широкоплещестия мъж, но докато замахваше, китката му беше хваната с желязна хватка. В следващата секунда ръката му се оказа зад гърба и той изпищя от болка. Тирон почти небрежно измъкна ножа от ръката на дяка, което беше съпроводено с нов писък от сгърчените устни. При този звук откъм Грановитата палата се разнесоха объркани гласове, които скоро прераснаха в отсечени команди и тропотът на стражи, хукнали да проверят откъде идват крясъците.

Сърцето на Иван започна да бие бясно, когато осъзна, че няма да успее да се измъкне от капана, заложен му от двамата мъже. Всички пари, които му бяха обещали нашествениците, му се сториха незначителна сума в сравнение с цената, която щеше да плати за измяната си срещу царя.

— Имам злато! Ще ви го дам всичкото, ако ме пуснете да си отида! — започна да моли Иван, хвърляйки поглед през рамо. Трябваше да се махне, преди дворцовата стража да стигне до тях. Тогава щеше да е прекалено късно! — Имам повече, отколкото ще получите и двамата през целия си живот! Моля ви! Трябва да ме пуснете!

— Какво ще получи княгиня Ана от това, което ни обещаваш? Тя е твоя съучастница, нали? — попита Тирон.

— Княгиня Ана ли? Глупости! Тя беше само пионка, която използвах, за да проверя настроенията на богатите боляри и да получа помощта им за делото.

Григорий сграбчи рядката косица на мъжа и надигна главата му, за да се вгледа в неговото лице.

— А болярите обещаха ли ти злато за труда?

— Не! Не! Но ви казвам, че и без това има достатъчно, за да си напълните сандъците до капака! Тези глупаци не искаха и да чуят за нов Лъжедимитрий, който да заеме трона. Така беше! Те са си доволни една проста марионетка да управлява страната.

— Два опита стигат, Иване — отвърна подигравателно Тирон. — Кой глупак ще приеме на сериозно, че Димитрий за трети път е възкръснал? Мисля, че мога да отвърна от името и на двама ни. Разбираш ли, напълно ни задоволява това, което имаме и сме крайно благодарни, че главите ни ще останат на раменете.

Иван Воронски започна да се променя пред очите им. Разплака се горчиво и безутешно, сякаш всички мъки на света се бяха стоварили на плещите му, сетне хлипането премина във вой, изпълнен с болка и отчаяние и си личеше, че не може да се задържи на краката си. Бавно се свлече на земята до мъжа, който продължаваше да го държи. Между пристъпите на плач се чу тропотът на бързо наближаващи хора.

— Кой е там? — извика един офицер, изскочил от сенките. Той измъкна сабята си и извика за подкрепления, после се приближи предпазливо. Като огледа трите забулени фигури, той спря и извика:

— Какво правите тук?

— Чакаме те, не личи ли? — отвърна спокойно Тирон и разкри лицето си пред изумения взор на майор Некрасов.

— Полковник Райкрофт! Мислех си, че сте на поход!

— Бях — отвърна Тирон, сетне кимна към хълцащия дяк, когото държеше здраво за ръка. — Срещнахме отряд полски наемници, които трябваше да помогнат на този човек да убие царя и патриарха. Разположихме се на лагер в околностите на града, за да останем незабелязани, ако случайно има и други шпиони. Дойдохме да намерим този, с който наемниците ни казаха, че трябвало да се срещнат. Според мен си го виждал вече, когато съпровождаше болярката Зиновия до Москва. Сега той е твоя пленник.

Николай сведе поглед към гърчещия се дяк, който оголи зъби и изсъска като дребна, смъртоносна усойница, хваната за опашката. От устата му се разнесе тежък дъх. Майорът разбра, че чак сега вижда дяка в истинския му облик. Той махна на стражниците, които се бяха стекли при неговия призив и им каза да го отведат в кулата Константин и Елена. Сетне проследи как те се боричкат с мятащия се дяк, който се съпротивляваше като побеснял чакал. Накрая успяха да го омотаят с два реда вериги и го задърпаха като пленен звяр.

Николай се обърна почти неохотно към съперника си.

— Полковник, има още един много сериозен проблем, за който трябва да научите веднага. Скоро след като потеглихте от града, вашата съпруга болярката Зиновия беше отвлечена от бандите, които отговарят на описанията на Ладислас и неговите хора. Болярката Наталия Андреевна каза, че открили отсъствието на жена ви чак на сутринта, когато намерили наетите от вас телохранители в градината, завързани и със запушена уста. По това време вече беше прекалено късно да претърсим околностите. Нямаше надежда да ги спрем. Съжалявам.

— Успокойте се, майоре — отвърна Тирон. — Болярката Зиновия е на безопасно място в моя лагер недалеч от града.

Николай загуби за няколко мига дар слово.

— Сигурен бях, че повече няма да я видим, като знаех колко я иска Ладислас. Как, за бога, успяхте да си я върнете?

— Имах късмета да се окажа на подходящо място в подходящ момент. — За миг на устните на Тирон трепна усмивка. — Може би ще се зарадвате да научите, че Ладислас реши да се откаже от разбойническия живот и дойде да моли царя за прошка. В момента той също е в моя лагер, хвали се с раната си, която изглежда по-страшна, отколкото е всъщност и се забавлява да показва на всички новородения си син. Без помощта на хората му и на него самия, никога нямаше да успеем да пленим наемниците.

— Ладислас тук? Във вашия лагер? Как е възможно това?

Кривата усмивка се появи отново. И Тирон бе изпитал същите съмнения, когато разбойникът му направи своето предложение.

— Знам, че звучи невероятно, майоре, но Григорий може да потвърди думите ми.

— И на мен не ми беше лесно да повярвам — намеси се капитанът. — Но това е самата истина. Явно Ладислас е хлътнал по сестрата на нашия следотърсач и след като стана баща, е почувствал, че трябва да осигури на своя син по-добро детство, отколкото е имал той. Ладислас е бил обучаван от най-добрите учители, но баща му… един полски княз… не го е признал официално за свой син. Той помоли момичето да се омъжи за него и ако му простят, ще се постарае да заживее честно.

Майор Некрасов се усмихна при мисълта за подобно чудо, сетне вежливо почисти гърлото си, като се готвеше да премине на друга тема.

— Полковник Райкрофт, може би си спомняте, че генерал Вандерхаут настоя да изведе на учения останалата част от полка ви, както и други военни части, за да оцени подготовката им…

Тирон се стегна и двамата с Григорий се спогледаха разтревожено.

— Какво е станало, майоре?

— Ами, доколкото мога да предположа, генерал Вандерхаут не е знаел, че казаците стават доста невъздържани, когато се ядосат…

— Изплюйте камъчето, майоре! — не се стърпя Тирон, когато Николай се поколеба и го погледна. — Какво се е случило?

— Пълен хаос, полковник. Вашите хора настоявали да останат и да се сражават, но генерал Вандерхаут не се решил да нападне казаците. Наредил на хората ви да се връщат в Москва и ги последвал с пълна скорост, опитвайки се героично да изпревари казаците, които заплашили да му отрежат ушите, ако продължи да се мотае из земите им. Щом генералът се прибрал на сигурно място в Москва, казаците започнали да се забавляват с нещата, които намерили изоставени в лагера на командира ви; имало не само мускети, но и много топове, които взели със себе си. Те запалили големи огньове и с крясъци и песни започнали да тормозят околните села с новата си играчка, топовете. Доколкото зная, не са нанесли никакви сериозни щети, но едва преди три дни новите придобивки им омръзнали и тръгнали да си търсят други развлечения.

Григорий избухна в смях, докато майор Некрасов дискретно му хвърляше любопитни погледи. Минаха няколко секунди, преди Тирон да може да заговори без опасността да последва примера на заместника си.

— Явно всичко се е наредило прекрасно, докато ни е нямало — отбеляза той, без повече пояснения.

Николай се вгледа изпитателно в англичанина, който не съумя да прикрие усмивката си дори на бледата лунна светлина.

— Вие посрещате новината изключително леко, полковник. Струваше ми се, че двамата сте добри приятели, тъй като генералът също е чужденец, освен това ваш командир и тъй нататък…

— Няма нужда да търся своите приятели непременно сред чужденците или сънародниците си, майоре. — Тирон постави ръка на рамото на Григорий и го придърпа към себе си. — Ето един верен приятел. Той ми желае доброто, а що се отнася до генерал Вандерхаут… Е, ценя го по-малко, дори и от най-далечния си познат.

Тирон отдаде небрежно чест за довиждане. Докато се отдалечаваха, двамата от време на време отново избухваха в смях. С объркана усмивка майор Некрасов тръгна обратно към Грановитата палата, за да разкаже на царя с няколко часа закъснение донесените от полковник Райкрофт новини и да го съпроводи до Благовещенския събор, където щеше да се моли един час с патриарха.