Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (25)

Двадесет и пета глава

Слънцето завърши бавния си път през сините простори и се поколеба пред невидимата линия, която бележеше края на обиколката му, като актьор, който хвърля последен горделив поглед към публиката, преди да слезе от сцената. Червени лъчи пресичаха небето и пронизваха редките облаци, които злонамерено се опитваха да прикрият блясъка на величественото лице. Но в своята безкрайна снизходителност дневното светило накрая кимна в знак на съгласие и се скри от погледа, като позволи завесите на тъмата да се затворят зад него. Само меко розово сияние остана да напомня за великолепието му, докато и то не загасна под черния плащ, обсипан с безброй светлинки.

Тирон се метна на черния си кон и небрежно хвана юздите, докато хората му също се наместят на седлата. Чакаха тъмнината, която трябваше да прикрие приближаването им към хълма, до който бяха пропълзели малко по-рано Захар, Григорий и малък челен отряд от дванадесет войници. Тяхната задача беше да пленят двамата стражи и да подсигурят напредването на основните сили. При предишните си идвания Захар беше наблюдавал двата поста достатъчно дълго, за да научи всичко за навиците на часовите. Знаеше и леките подсвирвания, с които съобщаваха на определени интервали, че няма опасност, както и по-резките сигнали за тревога. Когато наближаваха стражевия пост, Захар вече беше използвал един от сигналите, чуруликането на птица, за да успокои неколцината юначаги, които охраняваха лагера.

Тирон вдигна ръка, мълчаливо посочи напред и хората му тръгнаха към хълма. Беше се разпоредил осите на каруците в обоза и тегличите за оръдията да бъдат добре смазани, а колелата да бъдат увити в ивици кожа, за да заглушат шума при качването. Копитата на конете също бяха увити в парцали, защото най-важното беше никой да не забележи хората му, докато не се уверят, че Ладислас е в лагера. Чак след това щяха да започнат атаката. Ако бъдеше предупреден, преди челюстите на капана да се затворят, нямаха никакви шансове да го хванат. Тирон провери няколко пъти дали всичко е подготвено както трябва. Нямаше никакво намерение да се издаде, преди лисицата да се е върнала в дупката си.

Още от самото начало беше решил, че основна задача на похода ще бъде пленяването на Ладислас и ако може, и на основните водачи на бандата му. Щом ги лишеше от ръководство, разбойниците нямаше да успеят да се организират отново. Той отсега виждаше как без здравата ръка на Ладислас, останалите щяха да се разпилеят за дълго и да бъдат обезсилени от битките, които щяха да се разразят за мястото на водача. Ако грижливо подготвеното му нападение се увенчаеше с успех, щеше да закара пленниците в Москва, където да ги съдят за престъпленията им. Ако ги признаеха за виновни, щяха да приключат живота си зад влажните стени или да бъдат публично екзекутирани на Лобное место.

Походът, на който беше тръгнал Тирон, не бе никак лек, макар военачалниците в Кремъл да бяха оставени с впечатлението, че не си е поставил никакви сериозни цели. Умишлено бяха пуснати слухове, които трябваше да успокоят любопитните уши на тези, които се интересуваха от движението на царските войски. Затова когато Тирон потегли начело на половината си полк, московчани не му обърнаха почти никакво внимание, убедени, че знаят накъде се е отправил. За да постигне това, Тирон умишлено беше прескочил непосредствения си началник, същия генерал Вандерхаут, и с помощта на Григорий като преводач се беше обърнал направо към Великия воевода, който веднага одобри идеята да се очисти околността от бандата на Ладислас. Молбата на Тирон всичко да се запази в тайна накара воеводата да подхвърли небрежно пред няколко офицери, че английският полковник ще изкара хората си на учения извън града и спомена посока, съвсем различна от истинската.

Генерал Вандерхаут беше извън себе си от ярост, когато разбра, че не е бил уведомен за плана на Райкрофт, преди подготовката за похода да приключи. Той настоя друг офицер да проведе учението, но опитите му да отложи маневрите бяха учтиво отхвърлени. Не можа да повярва на ушите си, когато чу, че полковникът е взел половин дузина малки топове, качени на колела и два пъти повече артилеристи, но макар да бълваше огън и жупел, не можеше да се противопостави на изричната заповед на Великия воевода. Генерал Вандерхаут не бе склонен да изпълни каквато и да е молба на англичанина, особено след признанията на Алета. В яда си стигна дотам, че три дни подред руга жена си за избора й на любовник и като й натякваше, че е могла да легне с такъв глупак, разкритикува плана му за ученията. В резултат на това, Алета знаеше колкото всеки друг офицер в Стрелецките полкове. Тя не си направи труда да запази чутото в тайна, като по този начин помогна да се отклони вниманието от истинската цел на полковника и хората му.

Като се отдалечиха на един ден път от града, Тирон изпрати Захар на разузнаване с дванадесет конни стрелци, начело с Григорий. Четирима от тях бяха челна охрана и яздеха пред и встрани на останалите осем. На свечеряване двама души от челния отряд се върнаха и бяха заменени от други, които препуснаха напред, за да се присъединят към разузнавачите. Като внимаваха да залавят всеки шпионин, който би могъл случайно да предупреди разбойниците, те се озъртаха за случайни отряди от бандата на Ладислас и се грижеха да не се стигне до сблъсък, който би могъл да предупреди злодеите за тяхното приближаване. Така успяха да стигнат до подножията на хълма, без да бъдат усетени.

Тирон предпазливо се огледа в тъмнината, спуснала се между дърветата, и поведе хората си нагоре по хълма по един заобиколен път, по който можеха да минат и каруците. Лунната светлина осветяваше пътя достатъчно добре, но можеше и да ги издаде, ако някой случаен звук стигнеше до ушите на разбойниците. Внезапното издрънчаване на чайник накара един кон да се дръпне и изцвили от уплаха, но Тирон веднага се устреми натам. Като обърна жребеца си, той препусна към обозната каруца, откъдето се беше разнесъл издайническия звук и се скара на младия войник на капрата.

— Да те вземат дяволите, ефрейтор! Спри тоя трясък, докато си още жив! — изръмжа той. — Казах ти да закрепиш здраво всеки чайник и тенджера. Трябва ли да ти ставам бавачка, за да следя дали си го направил?

— Простете! — Младежът сви уплашено рамене, докато търсеше нужните английски думи. — Така и направих, сър!

— Явно, че не си успял!

— Предполагам, че нещо се е счупило.

Тирон посочи с палец през рамо.

— Движи се! Нагоре по хълма! После ще се извиняваш.

Няколко минути по-късно Тирон въздъхна с облекчение, когато и последната каруца стигна до върха, без повече инциденти. Григорий и Захар бяха вече там и посочваха на хората му къде да се разположат. Макар вече няколко пъти да им бяха казвали да пазят тишина, сега пак повториха колко важно е да не издават нито звук, докато работят в тъмнината, иначе разбойниците щяха да ги усетят и всичко щеше да бъде загубено.

Заповедите се предаваха шепнешком от уста на уста, а каруците бяха разтоварени и разпрегнати в едно тясно пространство между величествените борове. Конете бяха завързани на скрити места, а топовете поставени на позиция между редките дървета, които опасваха билото на хълма. Дулата им бяха насочени надолу, а оловните гюлета натрупани на спретнати и доста големи купчини до раклите. Покритата с чимове постройка на стражите се превърна в кухня, но беше забранено да се палят огньове извън каменните й стени, за да не бъдат забелязани.

След като хората му най-накрая легнаха да поспят, Тирон тръгна с Григорий и Захар да обиколи лагера си и да се запознае с предимствата и недостатъците на позицията. Тясната долчинка под тях беше обсипана с огньове, които осветяваха стръмните скали и каменистите ридове около скривалището на Ладислас. Укрити зад непристъпните каменни стени, незаконнороденият княз-разбойник и хората му навярно се бяха радвали на пълна независимост в продължение на дълги години. Вътре можеше да се проникне само по тесните пътеки от двете страни, които бяха добре укрепени и бдително охранявани от два въоръжени поста. Трети наблюдателен пункт беше поставен на стръмната скала над прохода, от която можеше да се види отдалеч всеки идващ, така че никой враг не можеше да се измъкне, щом веднъж влезеше в теснината.

Бяха стигнали сравнително лесно до върха на хълма. Тирон се бе доверил на предишните наблюдения на Захар и беше изградил плановете си в съответствие с тях. Сега се убеди, че никак нямаше да е лесно да се спуснат в долчинката, където се бяха настанили разбойниците. Това щеше да означава да слязат почти отвесно надолу, но през последните седмици хората му се бяха упражнявали в катерене и спускане с въжета по стените на Кремъл. По този начин щяха да проникнат и в долината. Въжетата вече бяха завързани за дърветата на ръба на рида и навити на спретнати купчинки до корените им, така че да се развият лесно, когато тръгнеха да се спускат надолу. Разбойниците нямаше да очакват подобна тактика.

— Всичко се нарежда според плана ви, полковник — отбеляза Григорий и небрежно махна към лагера под тях. — Щом топовете проговорят, Ладислас и хората му ще останат затворени долу. Само с топове ще могат да отворят проходите отново.

— Планът изглежда достатъчно прост, за да не се провали — отвърна Тирон, сетне продължи замислено: — Но съм виждал и подобри планове да приключват безславно поради съвсем дребни грешки. Нищо не ни гарантира, че Ладислас е долу или че скоро ще се върне. Можем само да го чакаме да се появи. Моли се това да стане, преди да е дошла зимата.

— С цялото си сърце ще се моля, полковник. Никак няма да ми хареса да останем да ни брулят ледените ветрове тук — мрачно рече Григорий.

Сякаш за да оправдае най-мрачните опасения на капитана, на следващата сутрин задуха студен вятър и започна да навява ледени снежинки, които влизаха едновременно от всички страни под плащовете и палатките и караха носове и пръсти да замръзнат. Нямаше да им бъде толкова трудно да понесат ледените вихрушки, ако бяха видели противникът да идва, но никой не зърна високия широкоплещест Ладислас, макар Тирон и хората му да огледаха внимателно всяка цепнатина и процеп, които виждаха от наблюдателния си пост. Не забелязаха също исполинското туловище на Петров, нито грамадния Голиат. Така че войниците нямаха друг избор, освен да се спотайват и чакат, докато злодеите им паднат в ръцете.

Две седмици минаха и трета започна да преваля, но тъй и не зърнаха дори следа от тези, които им трябваха. Тирон започна да става нервен. Чудеше се къде ли са отишли бандитите и какво ли зло дело ги задържа досега, дали причакваха пътници или опустошаваха някое село в далечна област. Като не можеше да се сдържа повече, Тирон изпрати Григорий и Захар на разузнаване, за да потърсят някаква следа, но едва можеше да си намери място, докато ги чакаше. Знаеше каква грешка би било Ладислас да го открие преждевременно и беше принуден да стои и чака, макар да жадуваше с цялото си сърце чакането вече да е минало и да може да се върне бързо при жената, която обичаше.

 

 

Подобни мисли измъчваха и Зиновия, докато далечната луна бавно пълзеше към средата на небето. Студеното нощно светило не можеше да я стопли и утеши. То оставаше самотно и надменно в небесната шир, а спалнята й бе все тъй пуста и притисната от тягостна тишина. И занапред не се очертаваше нищо по-вълнуващо от дългите самотни часове в голямото легло, което с такава радост беше споделяла със съпруга си преди неговото отпътуване. От време на време я залюляваше някой скъп спомен, който караше картините от миналото да оживеят. Тя се вглеждаше в балдахина над главата си и почти усещаше Тирон до себе си. Като затвореше очи, лицето й светваше от събудените спомени и почти й се счуваше неговият дрезгав шепот. Виденията само раздразваха желанието да отвори очи, да го види пред себе си и всичко да бъде както трябва.

Зиновия печално въздъхна, откъсна се от прозореца и безцелно закрачи напред-назад из елегантната спалня. Ако някой я попиташе, щеше да му отвърне честно, че Тирон липсва вече цяла вечност, защото искрено й се струваше, че е прекарала цялата си младост в очакване, подобно на луната, която сякаш беше замръзнала на небосклона.

Дните се влачеха отчайващо бавно и Зиновия започна да разбира колко самотен може да се чувства човек дори сред най-близките си приятели. Макар Али да упражняваше ирландското си произношение с надеждата да я развесели, Зиновия възнаграждаваше усилията на дребничката прислужница само с бледа усмивка. Дори присъствието на Наташа не можеше да разсее мрачните мисли, които я спохождаха, откакто Тирон потегли. Тя проклинаше войните и битките, които го държаха далеч от нея. Стараеше се да не оставя ума и ръцете си без работа, но не можеше да се отърси от безпокойството за любимия си. Ладислас беше прекалено сериозна заплаха, прекалено ясно си го спомняше, за да може да държи мислите си далеч от него, като намира работа на ръцете си. Знаеше, че Тирон се излага на сериозна заплаха, докато преследва престъпника, но всичко, което можеше да направи, бе да си стои на мястото като всяка благоверна съпруга, вместо да тръгне да го търси.

Приемите и вечерите не помагаха, а само я изнервиха допълнително, когато княз Алексей и майор Некрасов имаха дързостта да я заговорят пред други хора. Видът на двамата яки телохранители, кацнали на капрата, които скачаха на земята и я съпровождаха навсякъде, накара ухажорите да преценят, че не е хубаво да говорят прекалено дълго с нея. Притеснен дали предишното му посещение не е причина за сегашната й печал, Николай прояви безупречното си възпитание, като й се извини. Алексей също не изневери на обичайния си стил и показа, че все така я желае. Ако не друго, то поне желанието му за плътски утехи и откровена мъст си оставаше все така силно, откакто бе станала съпруга на човек, когото смяташе за свой враг. Сякаш за него беше станало въпрос на чест да я отмъкне от англичанина, все едно дали с убеждение или със сила, затова присъствието на двамата телохранители силно го подразни.

— Явно мъжът ти се страхува да не получи рога, докато го няма — презрително изсумтя Алексей. — Един девствен пояс щеше да му излезе по-евтино от тези тромави мужици.

Усмивката на Зиновия не можеше да се нарече съчувствена.

— О, Алексей, нима те ядосва, че успя да осуети похотливите ти кроежи, като нае хора, които не се стряскат от заплахите ти?

Тъмните очи на Алексей проблеснаха с някаква странна смесица от гняв и лакомо сладострастие.

— Изглеждаш доста спокойна и сигурна, Зиновия, също като добре охранен лебед, който се плъзга по топлите вълни на езерото, без да забелязва, че гладният вълк се облизва на брега.

Зиновия надменно го измери с поглед.

— Внимавай, Алексей, да не те погълне блатото на самомнението, ако не си научил добре урока си. Негово Величество още не е забравил жалкия ти опит да ме откраднеш от полковника. Следващият опит може да ти струва главата.

Напомнянето не развесели княза. Погледът му охладня и се превърна в черен лед, обещаваш страшна мъст.

— Трябваше да научиш досега колко сериозен мога да бъда, Зиновия. Мразя да повтарям веднъж дадения урок, но ти явно не разбираш от дума.

И той със самодоволна усмивка тръгна към каретата си. Оттогава мина цяла седмица и Зиновия започна да се надява, че се е отказал да задоволи похотта си с нея, защото не го беше виждала да се върти около къщата или дори в компанията на Ана и другите му близки. Чудеше се дали не е напуснал Москва, устремен към поредното си завоевание.

Зиновия духна свещта до леглото си и се пъхна между хладните чаршафи, спомняйки си как някога Тирон беше тук и ръцете му се протягаха, за да я притеглят до голото му тяло. Сега там беше зейнала празнота, която заплашваше да се сключи около нея. Разтърка ръце в ръкавите на нощницата си, за да прогони студа на самотното легло. Като не намери уютната топлота на съпруга си, тя дръпна възглавницата на Тирон и я притисна до гърдите си толкова силно, колкото й се искаше да го прегърне. После, когато в съня си го зърна пред себе си, се почувства като лист, носен от топъл и нежен вятър.

Минаха близо два часа, но Зиновия имаше чувството, че са прелетели само няколко минути, когато една голяма ръка притисна устата й. Тя покри почти половината й лице и от отчаяния писък, който се изтръгна от гърлото, не се чу ни звук. В следващата секунда напъхаха някакъв парцал в устата й и го завързаха отзад. Докато затягаше възела, мъжът се надвеси над нея и сърцето й замръзна от ужас, когато на лунната светлина разпозна сламенорусата коса, която покриваше едрата глава на разбойника Ладислас!

Макар да не можеше да издаде друг звук, освен отчаян стон, цялото й същество крещеше това име, докато се мяташе в могъщите му ръце. Той умело я накара да се сгъне на две, въпреки съпротивата издърпа ръцете зад гърба й и ги завърза за китките, сетне я уви в завивките, така че тя се уплаши да не се задуши. Като отчаяно мяташе глава напред-назад, Зиновия затърси някакъв процеп, през който да поеме въздух, докато накрая Ладислас не разбра какво я мъчи и като я разопакова, придърпа одеялото до брадичката й.

— Така по-добре ли е? — Гласът му прозвуча доста развеселено, а бледите му очи проблеснаха закачливо. На бледата лунна светлина изглеждаше, сякаш в тях се гонят шеговити искрици. — Страшно ще се разстроя, ако се задушиш, докато те любя, хубавелке.

Хиляди подходящи епитети й идваха на ум, докато се боричкаше безуспешно. Как смееше! Знаеше какво да му каже, ако устата й не беше запушена. Но сега можеше само да го изпепелява с поглед, което не беше достатъчно, за да се освободи. Като се ухили, Ладислас я вдигна от леглото и я метна небрежно на рамо, сетне се поколеба пред отворената врата на гардеробната.

— Предполагам, че като всички жени ще предпочетеш да наденеш някакви скъпи парцали, вместо да ходиш из къщата ми гола. Не че не бих предпочел да е така, но се съмнявам, че Альона ще се зарадва.

Той струпа няколко тоалета на купчина и направи от тях обемист вързоп, сетне взе една тежка зимна шуба и отиде до преддверието. Спря в залата и се заслуша. Увери се, че прислужниците не са се събудили, и с широки крачки забърза по тъмния коридор, после се спусна по стълбите. Излезе от двореца през вратата към градината и се затича към външния портал, където го чакаха десетина от неговите хора с коне.

Зиновия се огледа, търсейки отчаяно с поглед телохранителите си. За огромно свое разочарование ги видя безпомощни в градината, завързани за едно дърво до тухлената ограда. Макар да се опитваха да се освободят от въжетата, не можеха да направят нищо друго, освен да проследят безпомощно с поглед как я отнасят. След като ги бяха хванали, многобройните им нападатели се бяха погрижили да им запушат устата. Те ръмжаха и пъшкаха, но не можеха да спрат разбойника, който я мъкнеше на рамо към резбованата врата.

— Скоро ще се съмне — отбеляза Ладислас и я подаде на Петров, който вече се беше метнал на седлото, като ги видя да идват. — Трябва да се махаме от града, преди да е изгряло слънцето, иначе княз Алексей ще извика царските войници да ни спрат.

Петров се ухили.

— На княза няма да му хареса, че вземаш хем златото му, хем момичето, след като ти е наредил да му го занесеш право на него.

Белите зъби на Ладислас проблеснаха в тъмнината и той с доволна усмивка вдигна поглед към приятеля си.

— Княз Алексей не ни се е издължил за последната услуга, която му направихме, приятелю. Нали тогава обеща на теб и хората ни злато, а на мен момичето. Глупаво беше от негова страна да ни търси пак. Трябваше да се сети, че ще си вземем своето.

— На английския полковник също няма да хареса, че му вземаш невестата. Мисля, че ще тръгне след теб… а може и да те хване, ако си губиш времето с момичето.

— Първо ще трябва да ни намери, нали, Петров? А що се отнася до мен, няма да спра коня си, докато не стигна до нашия лагер. — Той хвана тъмната грива на жребеца, който някога беше на Тирон, и се метна на седлото. Като потупа коня по врата, той се ухили към гиганта. — Ще видиш, Петров. Ще яхна невестата му, както яхам неговия кон. Този път няма да ми попречи.

 

 

Тирон се обърна изненадано, когато Григорий отметна платнището на палатката и влезе.

— Полковник!

— Какво има? — В гласа му се промъкна страх, защото познаваше достатъчно добре своя заместник, за да разбере, че е сериозно разтревожен.

— Ладислас идва!

Тирон едва не се усмихна и се отпусна, като си помисли, че е взел прекалено лесно да се стряска, изнервен от чакането.

— Най-сетне! Бях започнал да се отчайвам.

— Полковник! Има и нещо друго!

Тирон замръзна и пак усети, че сърцето му се вледенява.

— Какво друго? Какво имаш предвид? Да не е повел със себе си цял полк казаци? — Веждите на младия руснак останаха все така тревожно свъсени и Тирон едва се сдържаше на мястото си. Трябваше по-скоро да чуе и най-лошото, което капитанът имаше да му казва. — Какво ти тежи, Григорий? Казвай, по дяволите!

— Жена ти… госпожа Зиновия…

С един скок Тирон стигна до него и сграбчи реверите на шубата му. Усети, че стомахът му се е превърнал в буца лед.

— Какво е станало със Зиновия?

— Ладислас я е пленил, полковник! Сега тя е с него и яздят към лагера!

— Сигурен ли си? — Разкъсван от страх и притеснение, Тирон бавно почука с юмруци по гърдите на капитана, за да му покаже колко е важно да не греши. — Сигурен ли си?

— Видяхме я двамата със Захар, полковник! Тя язди зад Петров и отдалеч си личи, че е завързана за него.

— По дяволите! — изруга Тирон и като заобиколи Григорий, хукна навън. Без да обръща внимание на пронизващия леден вятър, който лесно проникваше през вълнения му кафтан, той отиде при Захар и го запита без заобикалки.

— Сигурен ли си, че си видял добре, Захар? Не грешиш ли?

Следотърсачът без колебание посрещна погледа на полковника.

— Няма никакво съмнение, полковник. Жена ви е. Изчакахме скрити зад дърветата Ладислас да мине край нас, за да бъдем съвсем сигурни. Видяхме лицето й. Няма как да я сбъркаме.

— Как е възможно?

Тирон хвана главата си с ръце, ужасен от стоварилата се изневиделица новина. Отчаяно започна да прехвърля наум различни планове, които да доведат до нейното освобождаване, но знаеше, че всички те крият по някаква опасност. Като се обърна рязко, той каза на своя помощник:

— Трябва да я освободя, Григорий! Трябва да сляза там долу и да поговоря с Ладислас очи в очи.

— Полковник, умолявам те да изчакаш, докато не влязат в лагера — предупреди Григорий, като разбираше мъката на приятеля си. — Иначе Ладислас може да избяга с нея.

— Но ако това е Зиновия? — Тирон беше готов да спори с цялото си сърце.

— Тогава трябва да внимаваш повече от всякога. Ако се измъкнат от капана с такава скъпоценна плячка в ръцете си, могат и да не се върнат повече. Трябва грижливо да обмислиш всичко. Нямаме друг избор, освен да изчакаме, докато капанът не се затвори зад тях, за да не могат да избягат.

— Трябва да сляза долу, преди капанът да е хлопнал, за да измъкна Зиновия! — нетърпеливо изръмжа Тирон. — Иначе могат да я използват като заложник срещу нас.

— Ако си решил да слизаш долу, полковник, помисли си дали така не им даваш още един заложник, който лесно могат да убият! Ладислас може да нареди да те заколят от чиста злоба.

Разколебан пред дилемата, която стоеше пред него, Тирон прокара пръсти по разрошената си от вятъра коса и прехвърли наум възможностите. Бързо стигна до решение и заговори решително:

— Дори разбойниците трябва да знаят какво значи бялото знаме. Ще сляза да поговоря с Ладислас и смятам да го накарам да разбере пред колко сериозна заплаха е изправен. Ако убие мен или Зиновия, ще си има работа с топовете. Трябва да успея да го убедя, че никой от тях няма да може да избяга, щом оръдията затворят проходите. Пред тази заплаха мисля, че дори Ладислас ще стане сговорчив.

Захар предпазливо се промъкна до дърветата, които растяха на ръба на рида, и като се долепи до ствола на един бор, надникна към лагера долу. После отново погледна към командира си и му махна да дойде. От наблюдателния си пост двамата проследиха с поглед как Ладислас минава през прохода.

— Полковник, ще ви посъветвам да действате колкото се може по-бързо, преди Ладислас да си е отдъхнал и да се е заел с жена ви. Сестра ми също е някъде долу. Може би ще я намеря и ще я върна у дома.

Тирон потупа следотърсача по рамото, сбогувайки се с него, сетне се отдели от ръба. Нареди да оседлаят коня му и да завържат бял плат към дръжката на едно знаме, сетне си сложи нагръдник от дебела кожа, който да го защити срещу оръжията на враговете му, а може би и срещу студа, който сковаваше земята тази сутрин. Помощникът му го наблюдаваше загрижено, сякаш виждаше отсега в какво безумно начинание се впуска той. Тъй като не носеше никакво оръжие, Тирон видя, че трябва да успокои приятеля си и честно му призна:

— С Божията помощ, Григорий, ще се измъкна жив и от това премеждие и ще доведа жена си. Вече имам защо да живея, но тя е долу в ръцете на враговете ми. Мисля, че без нея няма да има повече светлина за мен.

Като въздъхна угрижено, Григорий се изправи и се усмихна ядосано в отговор на въпросителния погледна полковника.

— Майка ми все повтаряше, че прекалено много се тревожа. Май е била права.

Тирон отвърна с крива усмивка:

— Всички сме така понякога, Григорий. Не мога да кажа, че съм спокоен и уверен в себе си, докато Зиновия е долу. Най-важното е да убедим обесника, че не се шегуваме. Знаеш какво трябва да направиш, докато ме няма. Когато ти дам знак да стреляш с топовете, бързо ще ги затвориш в капана. Знаеш какви бяха плановете ни, така че те оставям сам да решиш какво е необходимо в зависимост от събитията.

— Не се безпокой, полковник — Григорий се насили да се усмихне. — Ще накарам Ладислас да подскочи и да си направи съответните изводи.

— Добре! Ако нямам друг избор, ще се покатеря нагоре със Зиновия зад гърба си по някое въже. Отваряй си очите на четири и бъди готов веднага да пуснеш едно, ако дотичам до скалата.

— Имай ми доверие, полковник, няма да те изпускам от очи — увери го Григорий.

Тирон се метна на коня си и като хвана юздите с една ръка, взе бялото знаме в другата. Кимна отсечено на Григорий за сбогом и пришпори жребеца към пътеката, която се спускаше най-бързо надолу.

 

 

В долината под него Ладислас дръпна юздите на своя кон и го закова пред най-голямата къща в лагера. Скочи от седлото, а хората му се разпръснаха в различни посоки из разбойническото селище. Принудена поради изтощението си, Зиновия прие помощта на Ладислас, който я сне от коня на Петров. Не можеше да се задържи на краката си и трябваше да се облегне на животното, докато водачът на разбойниците извади ножа си и отряза въжето, което я свързваше с мускулестия великан през по-голямата част от пътя.

Като се ухили към Петров, Ладислас самодоволно се похвали:

— Виждаш ли, друже, как бързо се опитомява момичето?

Петров си оставаше все така скептично настроен.

— Почакай да си поеме дъх и ще видиш. Може дори пак да извади нож срещу теб и да се опита да те намушка.

— А, това не, Петров! — възрази развеселено Ладислас. — Не разбираш моя подход към жените. Ще я оставя да се изкъпе и да си отспи. Ще стане друг човек, като си почине. Помни ми думите, Петров, тя ще е влюбена в мен, като се събуди!

— Уфф!

Като се обърна към източника на презрителното изсумтяване, Ладислас се загледа в презрителното лице на младата жена. Под качулката на шубата трудно можеше да бъде разпозната разкошно облечената болярка, която беше видял да слиза надменно от каляската си. Вместо това пред него стоеше малко, мърляво дяволче, което по всичко си личеше, че с голяма наслада тормози всички около себе си. Поне двадесет от най-верните му хора бяха изпитали на свой гръб остротата на езика й, както и болката от точно прицелен ритник, удар или ухапване всеки път, когато направеха грешката да се приближат прекалено много. Само Петров сякаш беше застрахован срещу подобно отношение, може би защото великанът се беше превърнал в нещо като неин покровител. Добрякът редовно заставаше между нея и тези, които искаха да си отмъстят. Доволната й усмивка само ги вбесяваше допълнително, но пък никой не искаше да пробва дали Петров не е отслабнал през последните дни.

Без да маха падналите върху лицето й къдри, опърничавата болярка го изгледа презрително през сплъстените кичури. На челюстта й имаше черна рязка, а цялото й лице беше скрито под маската от втвърден прах, полепнал при дългото пътуване. Личеше си, че е прекалено изтощена, за да се надигне и че само опората на коня я крепи на крака.

— Ще видиш! — предупреди го Петров и я посочи с пръст. — Скоро ще ти види сметката, ако си толкова глупав, че да й повярваш! Както оная вечер, когато се опита да избяга и отмъкна ножа ми.

Ладислас потърка белега на китката си, като се сети за своя опит да се възползва от непокорството на жената. Под притворените си клепки той проследи как тя се наведе над хъркащия Петров, измъкна ножа от ножницата, сетне тихомълком сряза въжето, което ги свързваше. Ладислас вече се усмихваше, като предвкусваше как ще я сграбчи и ще й се порадва, докато хората му спят, но не беше подготвен за свирепата атака, когато се промъкна в мрака зад нея. Отърва се на косъм, като отскочи в последната секунда, когато тя се метна с нож срещу него от засадата си. Сграбчи я и се опита да й отнеме оръжието, но в следващата секунда усети острието да се забива в китката му. Ако хората му не бяха наскачали, когато той изруга високо, малката можеше и да успее да се измъкне. Но беше върната, пищяща, ритаща и бълваща ругатни по техен адрес.

— Альона! — изрева с цяло гърло Ладислас, като се обърна към къщата.

Вратата рязко се отвори и в настъпилата тишина отново се затръшна. Млада чернокоса жена в последните месеци на бременността си излезе пред прага и изгледа намръщено Ладислас. Тъмните очи се плъзнаха за миг по Зиновия, като я накараха да се изправи, сетне отново се спряха студено и презрително върху мъжа.

— Така значи! Най-накрая си доведе жена да ти топли леглото, сякаш аз не ти стигах вече толкова месеци. Какво смяташ да правиш? Да ме захвърлиш сега, когато си ми подул корема с копелето си?

Ладислас се разсмя и отвърна, без да се притесни:

— Е, хайде, Альона, знаеш, че никога не съм ти обещавал, че няма да има друга, освен теб. На мъж като мен му трябва малко разнообразие от време на време!

— Мъж като теб, ха! — Альона презрително тръсна глава. — Умилкваш се около мен в леглото и ми се кълнеш в любов, когато ти трябвам, а сега, като едва мога да мърдам с този мой корем, ми водиш някаква… някаква…

— Болярката Зиновия Райкрофт — подсказа пленницата и се усмихна като видя, че може би благодарение на тази дребничка, упорита жена ще има някаква възможност да се измъкне от участта, която й беше подготвил Ладислас. За нея беше абсолютно ясно, макар за него може и да не беше, че Альона не беше склонна да го дели с друга жена. — Съпруга на английския полковник Тирон Райкрофт, командир на царските стрелци — обяви тя и като се обърна с изпепеляващ поглед към похитителя си, приключи с гневна тирада, която я остави без дъх. — Който-сигурно-ще-убие-този-нагъл-мужик-ако-той-само-ме-пипне-с-пръст!

Като усети, че мненията им напълно съвпадат, Альона й се усмихна в отговор и посочи гостоприемно към вратата. Ладислас поне не беше преспал още с тази жена, което й даваше известна надежда, че ще може да му попречи да задоволи похотта си и да я нарани.

— Заповядайте, болярке. Сигурно сте капнали след всички тези премеждия и искате да се изкъпете…

Ладислас се ухили, като си въобразяваше, че ще успее да се справи с двете жени. Очевидно те се харесаха и щяха да се разбират. Като стигна до извода, че той ще бъде най-облагодетелстван от разбирателството помежду им, той тръгна след Зиновия, но веднага беше спрян от една малка ръка.

— Нет! Нет! Отивай в конюшнята да се къпеш! Къщата ни трябва на нас двете!

— Е, хайде, Альона — успокояващо каза Ладислас и нервно пристъпи от крак на крак, докато Петров полагаше усилия да прикрие усмивката си, като търкаше четината на брадата си с ръка. — Не можеш да се държиш така с мен! Дори хората ми не си позволяват толкова!

— Стой си на мястото! — изкрещя Альона и гневно тропна с краче. — Забранявам ти да влизаш!

Като се качи по стълбите, Ладислас разтвори мечешката си прегръдка, надявайки се да я успокои, но Альона се дръпна като ужилена и го изгледа гневно.

— Веднага ще се махнеш от тази къща, Ладислас, или аз ще го направя! Няма да остана да ти раждам детето в лагера, докато ти правиш друго с жената на полковника. Чу ли?

— По дяволите, жено! Не можеш да ме командваш като някое хлапе с жълто около устата! Какво ще си помислят хората ми?

Альона се надигна на пръсти и като впери поглед в очите му, изрече през зъби:

— А какво ще си помислиш ти, Ладислас, ако сега си тръгна? Искаш ли да го направя? Толкова ли е важно за теб да легнеш с жената на полковника, че не ти пука дали ще остана, или ще си отида?

— Альона, знаеш, че си ми скъпа…

Със завиден кураж малката жена се изправи пред него със стиснати юмручета. След като отшумя първоначалния ужас, който беше изпитала, когато я отвлече преди повече от година от родния й дом, тя постепенно го обикна, но не искаше да бъде само поредната играчка за него. Скоро щеше да му роди дете и искаше да се държи към нея с уважението, което мъжът дължи на любимата си жена.

— Ладислас, трябва да избираш още сега! Или жената на полковника, или аз!

Князът на разбойниците безпомощно вдигна ръце към небето. Колкото и да му се искаше да си поиграе с болярката, дълбоко в себе си знаеше, че няма да допусне Альона да си тръгне, защото тя означаваше много за него. Беше като свеж полъх в безсмисления му живот. В началото се държеше като оскърбена девица, но постепенно нейното спокойно, ведро излъчване започна да размеква сърцето му. За своя изненада забеляза, че му става все по-скъпа, хвана се, че е започнал да й бере букети диви цветя и да я кани на разходка из гората и дори да й чете любовни стихове от една книга, която беше намерил в сандъка на някакъв богат развратник, когото бяха пресрещнали насред пътя. Научи я да чете, а тя му се отблагодари, като му четеше нежно стиховете. Как би могъл да я пусне да си отиде, като щеше да отнесе сърцето му със себе си?

Внезапен изстрел прекъсна колебанията на Ладислас. Преди всичко трябваше да се погрижи за сигурността на лагера. Обърна гръб на жените, а Петров дръпна юздите на коня си и двамата се устремиха към входа на прохода, откъдето един пазач им крещеше нещо и размахваше оръжието си. Великанът вдигна ръка до обръсната си глава и я опря до ухото си, за да чуе по-добре, сетне предаде на Ладислас:

— Някакъв мъж язди към лагера с бяло знаме. Пазачът пита дали да го пусне.

Ладислас скочи от верандата и като опря мускулестите си ръце на кръста, се замисли, сетне намръщено попита Петров:

— Могат ли да познаят кой е този мъж?

Самотният рус кичур потрепна върху бръсната глава, когато Петров сложи ръце до устата си и изрева:

— Кой идва? Можеш ли да го познаеш?

Сетне отново долепи ръка до ухото си и зяпна от изненада, като чу отговора.

— Казват, че е английският полковник! Яздел твоя кон!

— Какво? — ахна Зиновия, като се хвърли към верандата. С трепереща ръка заслони очите си от слънцето, чийто лъчи се отразяваха в снега и се загледа към прохода.

Ладислас посрещна новината по друг начин и извика от радост, като чу, че врагът сам му идва в ръцете.

— Пуснете го да влезе, ако негодникът наистина идва сам!

В настъпилото мълчание Зиновия зачака да минат безкрайните минути, преди самотният конник да се появи пред входа на прохода. Пазачът му посочи къщата, където го чакаха и тя видя как съпругът й погледна натам и подкара бавно коня. Дори и от това разстояние Зиновия нямаше нужда да види русолявата коса, за да разбере, че това е нейният любим, защото никой не можеше да язди с такава небрежна увереност. Очите й попиваха всяко негово движение, докато той не се изправи пред княза на разбойниците.

Зиновия понечи да се спусне към него, но Ладислас протегна ръка и грубо й нареди да си стои на мястото. Тя неохотно му се подчини, но първо се усмихна на съпруга си, който беше отклонил поглед от Ладислас, за да види дали тя е добре.

— Влизаш в лагера ми като безмозъчен глупак, полковник. Нямаш никакво друго оръжие, освен нахалството си! — подигравателно каза Ладислас. Замислено огледа противника си и не видя нито ножница, нито кобур за пистолет, само един празен калъф за нож. — Идваш с бяло знаме и без оръжие, така ли? Не се ли страхуваш, че хората ми ще те смъкнат от моя кон и ще свалят кожата от гърба ти, както направиха при последната ни среща? Сигурен съм, че раните още ти държат влага.

— Дойдох за жена си — заяви Тирон. — Няма да си тръгна без нея.

Ладислас се разсмя и искрено развеселен разпери ръце, за да подчертае колко го забавлява ситуацията, сетне напомни на противника си:

— Но нали каза, че ми я даваш, приятелю? Не си ли спомняш? Нима си променил мнението си, полковник?

— Ако искаш да се бием, Ладислас, нямам нищо против — отвърна Тирон, без да оцени шегата.

— Какво?! И да отнема на верните си другари удоволствието да те завържат между два коня и да се обзалагат на кой от тях ще остане по-голямо парче от теб, когато те разчекнат? Е, хайде, полковник, не съм чак такъв егоист.

Тирон вдигна ръка и като хвърли за миг поглед към Зиновия, й направи знак да дойде до него. Тя веднага го послуша, при което Ладислас изръмжа и скочи да я спре, но беше спрян от тялото на черния жребец, което се изпречи на пътя му. Като скръцна със зъби от гняв, разбойникът се хвърли да свали врага си от седлото, но Тирон отново обърна животното, така че той трябваше да отскочи от копитата. Чу се звучно „бум“, последвано от още по-звучен вой и Ладислас отстъпи замаян, притискайки ръка до лицето си. Прокара бързо пръст под носа си и видя, че лявата му ноздра кърви.

Петров се закашля, за да прикрие напушилия го смях, сетне си придаде сериозно и печално изражение и скочи от седлото, за да помогне на Ладислас да се качи на верандата, където го настани да поседне, докато се съвземе. Альона хукна към къщата и след минута се появи с мокра кърпа, която внимателно притисна до носа на Ладислас.

Докато се занимаваха с това, Тирон се пресегна и като грабна Зиновия, я метна на седлото зад себе си, но в същия миг кремъклията пищов на Петров се насочи към него. Огромното дуло се целеше точно в средата на кожения нагръдник, а грамадният мъж подсили заплахата с думите:

— Не мърдай, полковник, инак ще умреш на място!

Зиновия уплашено се притисна до гърба на мъжа си, но Тирон отвърна почти нехайно на заплахата:

— Ако ме убиеш, Петров, хълмовете наоколо ще се стоварят върху лъскавото ти теме. Кълна ти се.

Петров развеселено изсумтя, сетне се ухили презрително:

— Ти да не си Господ, че да накараш хълмовете да паднат отгоре ни?

— Чуй ме, Петров — настоя Тирон. — Изслушай ме внимателно. Ако искаш да ти докажа силата си, ще ти дам един малък пример. Но първо искам много вежливо да те помоля да насочиш пищова си в друга посока, тъй като се боя, че може да гръмне случайно.

Петров хвърли поглед към покритите с дървета хълмове, колебаейки се дали да приеме предложението. Любопитството надделя и той бавно вдигна пищова, но го задържа така, че да може веднага да го насочи отново към полковника. Под внимателния му поглед Тирон вдигна бялото знаме и рязко го сведе надолу. В същия миг тишината беше разкъсана от топовен изстрел, последван от други. Петров подскочи от изненада и като се обърна наляво, изумен видя, че гюлетата разкъртват скалите около прохода и постепенно го засипват. Пазачите имаха само няколко секунди, за да се спасят от свличащите се канари. В паниката си те се спряха чак в средата на лагера, като само от време на време хвърляха поглед през рамо, за да не ги застигне някой камък.

В суматохата почти никой не забеляза как Тирон обърна жребеца си и препусна към другия край на долината. Като се съвзе от поредната изненада, Ладислас скочи на крака и посочи на Петров двамата, които явно се опитваха да избягат, макар да не бяха поели в най-вероятната посока.

— Застреляй коня! Застреляй коня! — изрева Ладислас, като подскачаше на място, а Петров вдигна пищова, грижливо се прицели и бавно натисна спусъка. В първата секунда след изстрела не се случи нищо, сетне животното бавно се свлече на земята, повличайки ездачите.

Тирон изруга, докато се търкаляше, но най-накрая беше спрян от една снежна пряспа. Скръцна със зъби и с отчаяно усилие на волята се изправи, олюля се и като се закрепи на крака, хукна към неподвижно лежащата си жена. Тя гледаше замаяно небето над себе си, но той нямаше време да я свестява. Грабна я на ръце и с всички сили хукна към хълма, от чийто връх хората му крещяха окуражително и спускаха въжета. Тропотът на подкови скоро се разнесе зад гърба му и поне дузина разбойници го изпревариха и застанаха между него и спасението. Като се изправи пред ухилените мъже, които размахваха саби, Тирон се озърна, търсейки накъде да побегне. На свой ред мъжете подкараха конете си към него, хилейки се като побъркани в предвкусване на отмъщението. Тирон още не се беше предал и хукна наляво, сетне бързо се обърна надясно, пробва във всички възможни посоки, но накрая трябваше да спре. Редиците на негодниците се сключваха от всички страни. Трябваше да се примири, че е заловен и вече нищо не може да го спаси, защото не му беше останало накъде да бяга. Бавно се отпусна на колене и като си пое дъх, се наведе над жена си и притисна устни до нейните за сбогом. Тогава усети, че очите й са затворени и тя не помръдва, при което за пръв път сърцето му се изпълни със страх. Не усещаше дишането й. В душата му се надигнаха угризения и като я държеше клюмнала в прегръдките си, надигна глава и извика с все сила към хълма:

— Григорий, отмъсти за нас.