Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (13)

Тринадесета глава

Махалото отбелязваше дългите часове, докато след деня настъпи нощ, след нощта пак настъпи ден и накрая дойде и дългоочакваната вечер на съблазняването. Зиновия се притесняваше като млада булка пред първата брачна нощ, при мисълта, че полковник Райкрофт ще я очаква, а тя ще се опита да го съблазни с всички средства, които се наложеше да използва, били те морен взор, прелъстителни усмивки или предизвикателни погледи. Тъй като й липсваха умението и финеса на някоя по-опитна съблазнителка, тя не знаеше как трябва да се подготви за наближаващото събитие. Що се отнася до женския чар, трябваше да разчита на собствения си инстинкт. При избора на тоалета обаче се съобрази със съвета на Наташа. Подбра една разкошна тъмносиня дреха с европейска кройка, която щеше да подчертае бялата й кожа и да разкрие тъкмо толкова от бюста, че да бъде примамлива и съблазнителна, без да изглежда вулгарна.

— Ако полковник Райкрофт се впечатляваше особено от безсрамното разголване на гърдите, скъпа, досега да е ощастливил някоя уличница. Вместо това той е хвърлил око на теб, Зиновия, и определено има защо, но не вярвам да си му позволявала да зърне нещо повече от някое нежно малко ухо или тил. Затова съм склонна да предположа, че полковникът има по-изискан вкус по отношение на дамското облекло.

Зиновия вдигна ръка, уж за да махне една палава къдрица от челото си, като се опитваше да прикрие пламналата по бузите й руменина. Тя бе последният човек, който би оспорил на глас умозаключенията на Наташа, но беше склонна да се запита дали Тирон Райкрофт щеше да е така запленен от нея, ако не бе видял всичко, което му се разкри така щедро в банята.

— Каза ли на Али какво смяташ да направиш тази вечер? — попита Наташа, като се настани в едно кресло, а Зиновия стана от коритото и се плъзна в басейна, подхранван от подземен извор. Али тъкмо бе излязла, за да вземе забравения балсам от виолетки, който трябваше да втрие в кожата на господарката си. Банята беше на другия край на двореца и прислужницата надали щеше да се върне скоро, така че Наташа имаше време да зададе още няколко въпроса. Колкото повече наближаваше моментът на планираното съблазняване, толкова повече я тревожеше това, което би могло да се случи.

— Али просто пощуря, като чу, че полковник Райкрофт ще дойде. Тя подозира ли какво му готвиш?

— Какво? И да трябва да търпя също и нейните укори, така ли? — Зиновия поклати глава, но продължи, тъй като не бе съгласна с начина, по който нейната приятелка не подбираше думите си. — Проблемът не е какво готвя на полковник Райкрофт, Наташа, а какво ще му позволя да ми направи! Сякаш ще му извивам ръцете и ще го карам насила да посегне към мен! Сигурно щеше да бъде по-малко вероятно да се стигне до скандал, ако бях тъй дръзка! Повярвай ми, ако ръцете на полковник Райкрофт са бързи и нахални като очите му, тогава разбирам колко рисковано е да остана сама с този мъж.

Наташа вдигна ръка, за да спре язвителната тирада на приятелката си.

— Няма да споменавам повече за това, щом веднага избухваш при забележките ми.

— Така е! — съгласи се Зиновия. — Ти си по-скоро на страната на полковник Райкрофт, отколкото на моя!

Наташа се наведе в стола си, облегна малката си остра брадичка на тънки пръсти и впери поглед в смутените очи на девойката.

— Можеш да се цупиш и да ме кориш за жалостта, Зиновия, но трябва да вземеш предвид и нещо друго. Виждам оръжията, с които разполагаш, и треперя при мисълта за опустошенията, които би могла да предизвикаш в живота на този човек.

Зиновия се изчерви до корена на косите си, като усети подтекста на погледа, с който я измерваше Наталия. Като изпухтя недоволно, девойката се потопи в басейна, докато над повърхността остана само главата й.

— Не е честно да заставаш на негова страна срещу мен.

— Напротив, скъпа. Като се заемаш съзнателно да съблазниш един мъж, за да си послужиш с него като с пионка за свои цели, виждам много прилики между твоето поведение и това на една уличница, но се боя, че ти заслужаваш по-голям укор. Уличницата поне би останала, за да изпълни своята част от уговорката, а ти? В мига, когато посегне към теб, ще отлетиш през вратата.

— Наташа! Имай милост! — примоли се Зиновия.

— Добре! Защото именно това смяташ и ти да направиш с него!

По челото на Зиновия се появиха едва доловими бръчици, когато тя се намръщи упорито и се втренчи в Наташа.

— Толкова ли ти харесва този мъж?

— Да! Толкова!

Правият, изящен нос се вирна леко, за да подсили несправедливото оскърбление.

— Толкова ли ме мразиш заради това, което съм замислила?

Наташа безпомощно вдигна ръце и я погледна умолително.

— Миличка Зиновия, разбирам защо постъпваш така. — Тя поклати посивяващата си глава, погълната от печални мисли. — Просто ми се къса сърцето, като те виждам как пропиляваш възможността това да разцъфти в любов.

— Никога няма да узная докъде бихме могли да стигнем с полковник Райкрофт — отвърна безрадостно Зиновия. — Знам само какво ми предстои, ако не успея да си възвърна свободата. Няма ли да ми дадеш своята благословия?

Посребрената глава отново се залюля отрицателно.

— Не, Зиновия, не мога да направя това, но ще се моля за теб, защото ми се струва, че отчаяно ще се нуждаете от молитви… и ти, и полковник Райкрофт. Алексей може да се поддаде на изкушението да ви убие и двамата.

— Защо трябва да изричаш такива мрачни пророчества? — изсумтя Зиновия.

Наташа се вгледа за дълго в сияйната й хубост и най-сетне отговори:

— Зиновия, дъще моя, мисля, че не разбираш в какво се впускаш.

Вратата зад тях се отвори и двете жени проследиха с поглед Али, която забързано крачеше към тях със своята клатушкащата се походка.

— Ето ме най-сетне и мен. — Едва поела си дъх, тя изля поток от думи. — Бързах през цялото време. Ха, ако тази къща бе мъничко по-голяма, някой би могъл да пусне по средата й двореца на Тарасови и пак щеше да остане достатъчно място, за да танцуват гостите! Горката Даша никога не е виждала толкова голям килер, да не говорим за стаите, които са им дали на двете с малката София. Мога да ви уверя, че няма по-щастливи от тях.

— Даша ще ми е страшно полезна. Прекрасна готвачка — засмя се Наташа. — Сигурна съм, че гостите ще оценят несравнимите й способности.

— Елисавета не пада по-долу, но се бои, че трудът й отива на вятъра при Тарасови — намеси се Зиновия, като се опита да отклони мислите си от Тирон Райкрофт. Вдигна поглед, когато старата прислужница дойде до ръба на басейна.

— Защо не отидеш да видиш Елисавета тази вечер, Али? Сигурна съм, че много ще се зарадва да научи за късмета на Даша. Стенка може да те откара там и да мине по-късно, за да те прибере.

— Добре, господарке, така и ще направя, само първо да хвърля поглед на полковник Райкрофт. Той е кажи-речи най-хубавия мъж, който съм виждала някога.

Зиновия не бе склонна да подмине този пресилен комплимент, след като се бе наслушала достатъчно на приказки за него.

— Боя се, че преувеличаваш повече от обичайното за теб, Али, фигурата му е доста приемлива, не споря, но с лице като неговото надали би успял да завърти главата на която и да е дама.

Наташа учудено вдигна вежди, но предпочете да се въздържи, тъй като след няколко часа истината все едно щеше да проличи.

Този миг скоро наближи и дойде време гостите да идват. Наташа кимна одобрително, когато Зиновия завъртя широките си поли на своя тоалет около нея.

— Имам ли твоето одобрение, госпожо? — попита девойката с очарователна усмивка.

— Възхитена съм! — горещо я увери Наташа. — Огърлицата от сапфири и бисери кара кожата ти да изглежда тъй дивно бяла… а тоалетът… е, той е великолепен!

Като оправи полата си, Зиновия се настани там, откъдето можеше да види част от своето отражение в огледалото до входа. Колосаната бяла яка се извисяваше като чашка на красиво цвете и обгръщаше лицето и гръдта й с рамка от скъпа дантела. Подобна дантела, гъсто обсипана с перлички като яката, полуприкриваше гръдта й по начин, който на пръв поглед изглеждаше свенлив, но измъчваше по-пламенните погледи с намека за дълбоката бразда, която се спускаше надолу между кръглите бледи гърди.

Корсетът бе направен от тежко кадифе, избродиран с коприна на сложни спирални орнаменти. Дългите бухнали външни ръкави бяха цепнати, за да разкрият плътно прилепналите маншети под тях, също обшити със скъпа дантела, по която блещукаха малки бисери. Блестящата черна коса се издигаше нагоре в сложна прическа от преплетени дебели кичури. На ушите й бисерни висулки се люлееха под сапфирите, оградени с перли и диаманти, а разкошната огърлица увенчаваше целия блясък.

— Личи си, че не си дъщеря на просяци — отбеляза с усмивка Наташа. — Боя се, че горкият полковник трудно ще се съвземе, като те зърне. От този миг той ще е като блеещо агънце, поведено на заколение.

— Наташа, имай милост! Престани с мърморенето си, преди да съм се разпаднала! — помоли я Зиновия и като се нацупи, хвърли кос поглед към болярката. — Ако някой те чуе как ме гълчиш, ще те помисли за моя майка.

Наташа отметна глава и се заля от смях. Като се насмя, тя се взря в зелените очи с топли пламъчета в своя поглед.

— Щом си личи така ясно, че изпитвам майчинска загриженост за тебе, Зиновия, тогава не можеш ли да разбереш, че твоето щастие ми е по-скъпо от всичко друго? Затова те моля да пожалиш гордостта на мъжа, когото ще вкараш в капана си.

Отвън долетя звукът на звънчета, когато първата карета спря пред къщата и миг по-късно се разнесе глъчка от много гласове, наближаващи входа. Като я погледна отново в очите, Зиновия се усмихна притеснено и обеща:

— Ще направя всичко възможно, за да смекча удара върху полковника.

Наташа склони леко царствената си глава, приемайки обещанието на приятелката си и тръгна да посреща гостите. Обещанието поне временно укроти страховете й.

Голямата стрелка на часовника направи още четвърт завъртване, преди полковник Райкрофт да влезе в залата на двореца на болярката Андреевна заедно със заместника си, капитан Григорий Тверской. Руснакът носеше наситеносин копринен кафтан и изглеждаше доста елегантен, но англичанинът се бе облякъл по модата на своята страна и бе целият в черно, с изключение на дантелените маншети и падащата колосана яка. Али дебнеше на стълбите над входа и когато Тирон влезе, за нейно огромно удоволствие той я забеляза и изискано й се поклони.

— Денят ми става по-светъл благодарение на твоята весела усмивка, Али Макабе — извика й той. — Никой досега не ме е радвал толкова.

Доволното кикотене на Али се разнесе зад нея, докато тичаше към покоите на господарката си. След като се убеди, че англичанинът изглежда възможно най-добре, тя спокойно можеше да се качи на каретата за Тарасови, където щеше да побъбри в кухнята с Елисавета.

— Нищо чудно, че Али ви обича, полковник — отбеляза Наташа, когато той насочи погледа си към нея. — С име като Тирон и чар, който би могъл да завладее дори замъка на лорд Барли, вие успяхте да я спечелите. Тя е убедена, че сте от един край.

— Моята баба наистина е от Ирландия — призна Тирон. — И всъщност тя ме отгледа, защото майка ми често плаваше по моретата с баща ми.

— А какъв беше баща ви?

— Корабостроител, болярке, а когато решеше, ставаше и морски търговец.

— Нима не и войник? — засмя се Наташа и като подаде с изящен жест тънката си ръка, добави: — Бих предположила, че той е бил горд рицар като сина си. Как сте усвоили всички тези ездачески умения, щом баща ви е бил корабостроител?

— Баба ми Мегън обича конете. — Белите зъби проблеснаха. — Скоро след като ме отбиха, тя ме качи на седлото. Макар вече да е прехвърлила седемдесет и три години, тя още язди по един час всяка сутрин.

— Баба ти не възразява ли, че си тук, в една чужда страна? Сигурна съм, че би предпочела да може да те вижда от време на време.

— Така е, но не мога да направя нищо. Поне засега.

Тъмните вежди се надигнаха въпросително.

— Звучи доста сериозно, полковник.

Тирон вдигна рамене, тъй като не виждаше смисъл да прикрива деянието си.

— Убих един човек на дуел, болярке, а тъй като неговото семейство има влияние и власт, докато моето има само богатство, посъветваха ме да напусна страната, докато духовете се успокоят, или те не открият причината за дуела.

— А тя е? — Наташа почти затаи дъх в очакване на отговора.

— Спор за жена — смирено отвърна той.

— О — пребледня Наташа и се насили да се усмихне нервно, за да прикрие безпокойството си за тази, която невинно щеше да вкара мъжа в капан. — Склонен ли сте да се карате заради жени, полковник?

— Обикновено не, болярке.

— А тази дама? Остана ли тя доволна от постъпката ви?

— Мисля, че това вече няма значение за нея. Тя почина скоро, след като напуснах Англия.

— Колко печално, полковник. Трябва да сте я обичали много, щом сте се сражавали за нея.

— За известно време бях дълбоко убеден, че любовта ми към нея ще устои на всяко изпитание. — Устните му леко потрепнаха в мрачна усмивка. — Оказа се, че греша.

Наташа не се осмели да продължи с въпросите си, защото по отсечените отговори усети, че той предпочита да не се разпростира повече по тази тема. Тя се обърна с усмивка към капитан Тверской.

— Колко мило от ваша страна, че дойдохте с командира си тук, капитане. Сигурна съм, че ще се зарадвате да научите, че княз Жерков и дъщеря му Татяна са тук. Мисля, че сте земляци.

Като се възползва от старата си дружба с княза и хубавата му дъщеря, Наташа ги въвлече в разговор с Григорий, сетне поведе Тирон към другия край на залата, където Зиновия помагаше на две стари вдовици да си сипят закуски и боровинково вино. Опитвайки се да овладее гласа си, за да не трепне при запознаването, Наташа за сетен път се запита дали постъпва правилно.

— Извини ме за момент, Зиновия — промълви тя зад гърба на девойката. Докато младата болярка се покланяше на вдовиците, Наташа хвърли поглед към Тирон.

— Сигурна съм, че сте се срещали вече, но може би без нужните формалности по запознанството.

Макар вътрешно да я побиваха тръпки от глава до пети, Зиновия стисна по-здраво бокала с вино, за да прикрие треперенето на ръцете си и се насили да се усмихне, когато се обърна към полковника. Подготвяйки се за момента, когато погледите им щяха да се срещнат, тя плъзна поглед от обувките му с квадратни върхове, завързани със спретнати фльонги, нагоре по добре оформените прасци в черни чорапи и панталоните до коленете от черно кадифе, докато погледът й не стигна до обшития с галони сюртук от същия плат. Колкото по-нагоре се качваха очите, толкова повече проблясваха белите зъби под устните, по които вече не личаха никакви отоци. Със затаен дъх Зиновия вдигна поглед още по-нагоре и накрая се взря в присмехулните сини очи, които проблеснаха закачливо и тогава въпреки усилието на волята си тя усети, че брадичката й се разтреперва…

Наташа представи с изящен жест гост си.

— Зиновия, това е полковник сър Тирон Райкрофт, от Стрелецкия полк на Негово Величество…

Тирон направи галантен поклон.

— За мен е голямо удоволствие да ви бъда представен официално, болярке Зенкова.

Зиновия рязко затвори уста и нервно разтвори ветрилото си, за да прикрие своето притеснение.

— О, полковник Райкрофт, никога не бих ви познала — призна с тих гласец тя. Той се извисяваше до главозамайваща височина пред нея, защото не си го спомняше толкова висок. Тя продължи нервно и накъсано. — Последният път, когато се срещнахме, вие бяхте прогизнал от дъжда… Е, може би не можах да ви разгледам достатъчно добре. Бяхте малко пострадал преди… Но се радвам да видя, че сте се възстановили напълно.

Пламъчето в погледа му бавно прерасна в присмехулен блясък.

— Последният път, когато се срещнахме, болярке, и двамата бяхме мокри до кости, макар все пак не чак толкова, колкото при друга наша среща, на която имах възможност да се насладя.

— О! — Възклицанието прозвуча съвсем слабо. Зиновия побърза да разтвори ветрилото с треперещи пръсти, за да прикрие смущението си и да охлади пламтящите бузи, забравяйки, че въздухът в помещението е доста прохладен. Хвърли поглед, за да провери дали Наташа е чула нещо, но дори след като се увери, че тя не е забелязала нищо смущаващо, не можеше да успокои бясно туптящото си сърце.

— Е, няма значение — побърза да подхвърли тя, за да запълни паузата в разговора им с някаква незначителна бележка. — Това изглежда тъй отдавна!

— Наистина ли? — полугласно попита Тирон, впивайки поглед в нейните очи. — Сякаш бе едва вчера, но пък се връщам към този спомен всеки ден… всяка нощ… всеки час, през който бодърствам.

Зиновия би хукнала накъдето й очи видят, но си напомни за своя план и потърси с поглед Наташа за помощ, за да я види само как се усмихва доволно. Болярката, изглежда, бе безкрайно възхитена от способността на полковника с такава лекота да я смути и остави беззащитна.

Като скръцна със зъби, Зиновия възвърна самообладанието си и потупа с ветрило ръката на Тирон, сякаш едновременно го укоряваше за дръзкото напомняне и се съмняваше в твърдението му.

— Може би трябва да дадете известен отдих на въображението си, полковник. То изглежда върви само в една посока.

Устните на Тирон закачливо потрепнаха, а очите му леко се плъзнаха по нея, придавайки друг смисъл на думите.

— Уверявам ви, болярке, че въображението ми покрива всичко, но обикновено в границите на една и съща тема.

Зиновия едва се удържа да не зяпне отново и да не се изчерви както преди. Лесно можеше да си представи съдържанието на неговите видения, ако той позволеше на ума си да се връща към банята! Несъмнено тя бе прелъстявана и вземана десетки и десетки пъти в неговото въображение!

Зиновия спечели вътрешната битка със сдържаността си и потискайки всяко свое желание, плъзна ветрилото си нежно по рамото му. Ако бе дала воля на истинските си чувства, щеше да използва деликатния предмет по по-отмъстителен начин и да изтрие тази вбесяваща усмивка от лицето му.

— Вие ме спасявахте толкова пъти, полковник, че има опасност вече да забравя броя им. Мога само да се надявам, че сте мил към мен и в своите мисли. Не бих искала да ви подозирам във вулгарност.

Тирон леко се засмя при укора, признавайки си, че тя има основания да се изчервява, тъй като бляновете му бяха по правило чувствени и не ставаха за ушите на една девица.

— Понякога ставам жертва на собствените си мечти, болярке, но бих ли могъл да премахна опасенията ви, като ви уверя в своята преданост?

— Едно уверение няма да е достатъчно — отвърна Зиновия, като лукаво се смръщи в пленителна гримаса. Небрежното извинение не й стигаше и тя се изкушаваше да си отмъсти по-сериозно. — Трябват ми доказателства за вашите думи, полковник, а след като не съм ви виждала вече близо месец, вероятно разбирате защо мога да остана с впечатлението, че просто си играете с чувствата ми.

Наташа едва се удържа да не вдигне поглед към небето, тъй бе смаяна от безсрамното флиртуване. Тя вече се чувстваше спокойна за способността на полковника да се погрижи за себе си, но когато Зиновия се втурна с опънати платна и заредени оръдия да завладее сърцето на мъжа, й бе трудно да остане безучастна и мълчалива. За да не се изкушава повече да се намеси с някоя забележка, тя грациозно им се поклони и се приготви да се оттегли, като сляпо се надяваше кроежите на Зиновия да не доведат до още един смъртоносен дуел.

— Ще имате ли грижата за Зиновия, полковник? — каза тя. — Обещах на княгиня Ана, че ще я пазя добре. — Тя се засмя и си позволи да вдигне леко рамене, обяснявайки. — Всъщност никога не съм уточнявала, че ще го правя сама.

Леко кривата усмивка на полковника се появи отново, като доведе болярката почти до захлас.

— За мен ще е огромно удоволствие да се посветя на тази задача, болярке Андреевна.

— Наричайте ме Наташа — помоли го тя. — Всичките ми приятели правят така.

— За мен ще е чест, Наташа, ако и вие ми окажете същата услуга. Името ми е Тирон.

Тя го потупа по рамото почти съчувствено.

— Пази се, Тирон.

Полковникът изнесе напред крака си в дълбок поклон.

— Уверявам те, Наташа, че винаги съм полагал големи старания в тази област.

— Моля те да продължиш в този дух — насърчи го тя, като хвърли многозначителен поглед към Зиновия. Сетне се отдели от двойката и отиде при две възрастни жени, които се кискаха, отпивайки от виното.

Като се изключат тълпите хора около тях, които въпреки всичко сякаш бяха далеч, Тирон се чувстваше, сякаш е получил отдавна жадуван дар. След като дълго бе лишаван от възможността да се доближи до Зиновия, сега той не искаше да пропилее и миг и попиваше със зажаднелия си поглед лъчите на нейната хубост. Полугласно промълви, задържайки погледа й:

— Истина е, че властваш в моите мисли и сънища, Зиновия. Никой мъж не би забравил лесно това, което видях.

Зиновия простена вътрешно при дръзкото му напомняне.

— Не съм привикнала да се излагам на показ пред мъжете, полковник, и бих останала много огорчена, ако се изтървете пред някого за случката в банята или за нещо друго, което би ме накарало да се срамувам.

— Няма от какво да се боиш, Зиновия — увери я Тирон с усмивка. — Никому няма да издавам нашите тайни.

Страховете на Зиновия намаляха доста след това обещание и тя най-сетне можа да се отпусне и да отпие от виното си.

— Тревогата за това не спираше да ме терзае, полковник — призна тя. — Майка ми бе англичанка, нали разбирате, и тя ме възпита да се срамувам от публичното къпане. Вие бяхте първото ми изключение.

Очите му пламнаха още по-ярко.

— Радвам се, че никой друг не е видял съкровищата, до които можах да се докосна.

Зиновия едва чу думите му, защото повече я занимаваше неговия неотклонно втренчен в нея поглед. При всичките си пътувания в чужбина или из Русия тя не си спомняше да е срещала по-хубави, по-сини очи. Определено не бяха сиви, както й се бе сторило първоначално, когато ги бе зърнала сред горските сенки или в мрачната баня, а имаха лазурносини ириси, обрамчени с по-наситени сапфирени кръгове. Почернялото от слънцето лице ги караше да изглеждат по-живи, но същите тези лъчи, които бяха направили кожата по-тъмна, бяха изрусили и косата му. Светлите кичури отгоре преливаха в по-тъмно по слепоочията и късо подстригания му тил. Не беше модно мъжете да се подстригват късо, но Зиновия признаваше предимствата на тази прическа, като си помислеше за неизменния шлем, с който полковникът рядко се разделяше. Каквито и да бяха мотивите му, тя бе впечатлена от резултата, защото прическата го отличаваше от другите и то по достоен за възхищение начин. Наистина, трябваше да признае, че Али е права във всяко отношение. Полковник Райкрофт бе може би най-хубавият мъж, когото беше виждала! Вече не бе тъй убедена, че събитията тази вечер ще се окажат твърде мъчителни, както предполагаше първоначално.

Зиновия кокетно се усмихна и сведе скромно очи.

— Сигурна бях, че княгиня Ана ще ви подплаши и ще ви накара да се откажете, полковник.

Тирон се засмя меко.

— Само ме поощри в опитите ми да направя впечатление на Негово Величество.

Зиновия се наведе леко, за да остави полупразния си бокал на близката масичка. Един свещник, поставен върху лъскавата дървена повърхност, разпръсваше лъчи с дванадесетте си восъчни свещи, които хвърляха мека светлина върху нежната й кожа. Приятно вълнение обзе Зиновия, когато осъзна предимствата на осветлението и ги използва, за да разположи оръжията си за нападение срещу мъжките инстинкти на Райкрофт.

— Моля ви, кажете ми полковник, докъде стигнахте в това начинание?

— Хм… не съм съвсем сигурен — запъна се Тирон, като не можеше да откъсне поглед от отблясъците, които пламъците хвърляха върху прозирната дантела. — Негово Величество още не е отговорил на молбата ми.

— А каква бе тази молба, полковник? — Гърдите й се сгряха приятно, когато усетиха погледът му да прониква през тънката тъкан. Тя се задържа още малко в тази поза, прокарвайки тънкия си пръст по ръба на чашата, докато се наслаждаваше на неговия поглед. И преди й се бе случвало да й се възхищават и да я изпиват с очи, но сега погледът бе като силен, замайващ нектар, какъвто не беше вкусвала преди.

— Същата, за която ви казах, когато княгиня Ана затръшна вратата си пред мен… да ми позволят да бъда ваш кавалер.

Тирон се наведе, за да вземе бокала, сякаш бе негов, и да напълни очите си с гледката на нейните млечнобели гърди. Като вдигна чаша до устните си, той леко отпи, без да откъсва поглед от очите й.

— Истина ви казвам, милейди, сърцето ми копнее за това.

Зиновия надигна ръка, за да оправи дантелата на деколтето си, като внимаваше да не срещне погледа, с който той я милваше.

— Бих ли могла да попитам колко други девойки са чули същата клетва от вас, полковник?

— Попитайте — прошепна Тирон, като пристъпи по-близо — и аз ще ви отговоря, че нито една.

— Как така сте избегнали досега оковите на брака? Бих предположила, че вие сте…

— На тридесет и четири, милейди.

— Достатъчно зрял, за да бъдете женен… ако сте посвещавали усилията си и на други девойки, както сега на мен.

Зиновия съзнаваше, че очите му се плъзгат по деколтето й, но не се опита да попречи на погледа му, макар кожата й да пламтеше под огъня на тези изгарящи сини факли. Донякъде се изненада, като усети, че дишането й се учестява под погледа му, но й бе трудно да си поеме истински дъх, докато бе така събличана с очи.

— Нима има други девойки, които да заслужават колкото вас вниманието на мъжа? — попита Тирон. — Не съм забелязал тяхното съществуване.

— Нима сте тъй решен да ме ухажвате? — промълви тя, като най-сетне вдигна поглед към него.

— Твърдо — прошепна той без колебание, като се доближи толкова плътно, че само бухналите поли му пречеха да се долепи до нея. Пламтящите сини въглени докоснаха устните й и Зиновия неволно предостави тяхната мекота на мъжките им ласки, като, тръпнеща, леко ги разтвори, за да си поеме дъх. Не знаеше с какво я е омагьосал така, но с ликуваща наслада почти усещаше устните му да докосват нейните, когато сведе поглед към устата му. Тя гледаше като хипнотизирана как той надига чашата и докосва с устни мястото, откъдето тя беше отпила.

— Сладко — въздъхна той. — Точно както си представях, че ще бъде.

Зиновия се отърси от магията на неговия неотклонно вперен поглед и като си пое дълбоко дъх, разсеяно огледа залата, опитвайки се да успокои бясно туптящото си сърце. Наоколо гостите бяха потънали в свои разговори и не им обръщаха внимание. Нямаше сплетници, алчно наострили уши да подочуят нещо. Вместо това всеки гост изглеждаше отдаден изцяло на някаква своя страст или стремеж, независимо дали бе на двадесет години или на четири пъти по толкова. Именно това правеше приятелите на Наташа тъй забавни, остроумни и очарователни. Те не почиваха върху постиженията на дедите си, а сами градяха своята съдба и богатство.

Като сподавено ахна от изненада, Зиновия се отдръпна, щом усети ръката на Тирон леко да докосва гърдите й, когато той посегна да върне чашата. Досегът накара кръвта й да кипне от страст и да помете преградите на волята й, като събуди всички нейни сетива и ги хвърли във водовъртеж от чувства и смътна наслада. До този момент тя сякаш само се бе плъзгала по ръба на чувствеността и беше просто смайващо да открие колко бързо женственото й тяло може да откликва на мъжкото докосване.

Макар още да не можеше да си поеме дъх, разширените очи на Зиновия се втренчиха уплашено в съсредоточеното лице на Тирон. Бузите й пламнаха, когато кафявата му вежда се надигна развеселено и предизвикателно, сякаш той се осмеляваше да я обвини в някакво престъпление, тъй като и двамата съзнаваха, че тя го измъчва безмилостно с женствената си мекота. Тя внезапно осъзна, че пред нея стои не неопитен младеж, когото би могла лесно да омотае с двусмислени обещания и прелъстителни усмивки. Напротив, вече ясно личеше, че полковник Райкрофт знае правилата на играта по-добре от нея. Потресена разбра, че не тя ще го води, а точно обратното. Той щеше да я поведе към една участ, която тя желаеше да избегне.

Внезапно собствените й мрежи започнаха да изглеждат прекалено крехки, за да удържат неговата дързост и плам, защото той напредваше с по-голяма скорост, отколкото бе смятала за възможно, издигайки непреодолима преграда пред нейните кроежи. При бързината, с която Тирон настъпваше, тя можеше да се окаже метната по гръб и с отнето девство още преди да успее да се добере до квартирата му.

— Моля да ме извините за момент — промълви тя с треперлив глас, тъй като разбираше, че трябва да остане за известно време сама, за да си възвърне куража.

— Бих ли могъл да ви помогна по някакъв начин, милейди? — попита Тирон с преувеличена учтивост. Изглеждаше тъй смутена от докосването, че той се запита дали не му се е привидяло как тя се направи, че не забелязва погледът му върху гърдите си. — Изглеждате силно притеснена.

Зиновия преглътна гневния си отговор, долавяйки иронията зад самодоволната му усмивка. Трябваше да запази присъствие на духа и да не го срязва заради откритите му попълзновения, иначе всичко щеше да бъде загубено. Като вдигна ръка, за да му попречи да се доближи повече, тя поклати глава и се опита да го заобиколи.

— Трябва да си тръгвам.

— Може би чаша вино ще ви успокои — предложи Тирон, като сръчно хвана пръстите й и ги целуна нежно. Наистина щеше да му бъде мъчно, ако тя си тръгнеше, защото не бе сигурен, че ще се върне. Та нали бе хукнала като подплашено зайче миналия път, когато той се беше опитал да изтръгне от нея отговор дали да стане неин кавалер.

— Трябва да си тръгвам! — прошепна отново Зиновия, като започна да се паникьосва, усещайки как пръстите й треперят до неговите устни. Като издърпа ръката си, тя се опря в широките му гърди, сякаш се боеше, че ще бъде задържана насила. — Моля ви, отдръпнете се, полковник!

— Ще се върнете ли? — кафявата вежда се надигна въпросително. — Или да забравя, че сме се срещали?

Макар и зададен тихо, въпросът се заби в сърцето й като острието на копие. Цялата болезненост се криеше в тона, издаващ ранимия и страдащ човек. Тя замръзна на мястото си и го изгледа смаяно. И докато гледаше изпитателно сините ириси, които на свой ред я наблюдаваха внимателно, тя внезапно осъзна, че за полковник Райкрофт това не е игра. Той напълно сериозно смяташе да я ухажва по всички правила и да я спечели.

Паниката на Зиновия поутихна и тя успя да овладее притесненията си, като забеляза неговия страх. Как би могъл един мъж да принуди жената да удовлетвори страстта му, когато се грижеше за чувствата й? Тя плахо се усмихна и прокара тънкия си пръст по галона, който обшиваше сюртука му.

— Ще се върна — обеща тя с приглушен глас. — Ще ме чакате ли?

— Толкова дълго, колкото се наложи — обеща Тирон, като отново хвана тънките й пръсти и ги поднесе към устните си.

Този път Зиновия се усмихна по-благосклонно, приемайки докосването на устните му като предложение за мир. Макар да бе понесла без удоволствие почти дузина подобни целувки от Владимир вечерта след годежа, по шума на кръвта, който пулсираше в ушите й тя осъзна, че дори в целуването на ръка полковник Райкрофт беше нещо съвсем различно от всеки друг мъж, когото бе срещала досега.

Като го остави да я изпроводи с поглед, Зиновия прекоси бързо голямата зала и се качи в покоите си. Али беше тръгнала малко по-рано да види Елисавета, което осигури на Зиновия тъй нужната й самота, за да подреди обърканите си чувства и да осъзнае новите усещания, които току-що й бяха открити. Кръстосваше като зверче в клетка просторните си покои, като не можеше да намери стожер, на който да се опре в объркването си. Това, в което вече беше убедена, бе огромната разлика между лекото отвращение, с което посрещаше пламенното ухажване на Владимир, и това, което току-що бе изпитала с полковника. Дори тази вечер, още преди да я докосне, тя цялата тръпнеше при мисълта, че ще бъде с него, сякаш със самото си присъствие той можеше да й замае главата като на някое глуповато, безнадеждно лекомислено девойче. Очевидно цяла пропаст лежеше между чувствата й към него и безразличието, меко казано, което изпитваше към годеника си.

Като отвори прозореца, Зиновия се облегна на перваза и се вгледа в звездното небе, като прехвърляше в мислите си миговете, които току-що беше прекарала с англичанина. Искаше да я лъхне свежият нощен въздух, да си поеме дълбоко дъх и да се отърси от тези странни, причудливи копнежи, които бяха събудени от неговото докосване. Като си помислеше сега, нежната милувка, с която ръката му се докосна до гърдите й, бе още по-възбуждаща, защото той се бе осмелил да я погали, макар и крадешком, в присъствието на толкова много хора.

Луната излезе иззад облака и Зиновия хвърли поглед надолу, тъй като някакво раздвижване от другата страна на улицата привлече вниманието й. Като прикри с ръка очите си от светлината на свещника, тя се вгледа в тъмнината навън, докато не различи сенките на двама мъже, застанали един до друг. Чак след известно време разпозна, че по-ниският е княз Алексей. Спътникът му очевидно бе един от стражите, които беше наел да я охраняват, но въпреки това нещо в неговия силует я обезпокои. Лицето му бе прикрито под папаха, каквато носеха едновремешните монголи, но могъщото му тяло й изглеждаше странно познато.

Привличайки отново вниманието й, Алексей направи няколко крачки напред и като сложи ръце на тънкия си кръст, я погледна предизвикателно. Приглушеният му смях се разнесе в нощната тишина и под нейния поглед той отметна глава и зъбите му проблеснаха срещу обсипаното със звезди небе. Зиновия помръкна, а смехът продължаваше да ехти подигравателно и да помита доброто й настроение. Тя нямаше и сянка от съмнение, че той се смее на нея, подигравайки се на надеждите, които таеше да му се изплъзне, но това само затвърди решението й да вкара Тирон Райкрофт в своя капан.