Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (2)

Втора глава

— Вън! — командата отекна като гръмотевица и накара и тримата да подскочат. Грамаден мъж се надвеси над вратата, за да подкрепи впечатлението от внушителния по размери пищов. Скосените зелени очички на разбойника обходиха пътниците и накрая се спряха на Зиновия, после устата му се разтегна и зъбите се оголиха в усмивка, полускрита под увисналите дълги мустаци.

— Я каква хубава гугутка сме пипнали.

Зиновия леко вирна брадичка, повече за да прикрие треперенето й, отколкото за да се опита да покаже смелост, защото беше абсолютно ужасена от това, което присъствието на този обесник означаваше за всички тях. Мъжът изглеждаше толкова свиреп и див, че трудно можеше да се определи къде се е пръкнал на бял свят и коя страна смяташе за своя родина. Темето му бе голо, с изключение на кичур жълтеникава коса, завързана близо до скалпа с тънка кожена каишка и оставена да виси свободно над едното му ухо. Избелял небесносин униформен кафтан, с който някога се бе кичил неизвестен полски офицер с голяма обиколка на талията, сега се развяваше разкопчан, за да отвори място за масивното туловище. Вероятно със същата цел бяха откъснати и ръкавите, позволявайки на голите мускулестите ръце да се движат свободно. Около кръста му бе увит мърляв жълт шарф, а шалварите на широки райета бяха натъпкани в набръчканите кончове на щедро украсени със сребърни пулове ботуши.

Зиновия попита с по-голямо присъствие на духа, отколкото бе очаквала от себе си:

— Какво искате от нас?

— Съкровища — отвърна бандитът и се захили. Като небрежно повдигна необятните си рамене, той поясни: — Все едно какви.

Иван протегна врат над твърдата си малка якичка и предпазливо огледа оръжието, което ги заплашваше. Неспокойно прехвърли наум шансовете си да оцелее и незабавно стигна до заключението, че ако уведоми този нагъл грубиян за собствената си значимост, простакът няма да се осмели да вдигне ръка срещу него. Затова побърза да осветли едрия разбойник, като предвидливо избегна всяко споменаване на църквата, тъй като реши, че в този случай се изискваше да наблегне на добрите си връзки с наистина влиятелни хора.

Иван се прокашля и се направи, че не е губил и за миг достойнството си, пропукало се след принудителното им спиране.

— Предупреждавам ви, господине! Постарайте се, за ваше добро, да не предизвиквате гнева на царя като посягате на хора, към които той е благосклонен. — Той се почука с възлестите си пръсти по тесните гърди и се представи. — Аз съм Иван Воронски и съм натоварен от братовчедката на Негово Величество със задачата да пазя болярката Зенкова при пътуването й до Москва… — Той махна с ръка към Зиновия, но усмивката на надвесилия се исполин не се стопи. Опасенията на Иван се усилиха, щом усети, че не е успял да стресне разбойника. Паниката му нарасна дотолкова, че той се задъхваше, когато отчаяно изграчи следващите си думи. — По заповед на царя.

Мускулестият исполин, запречил се на вратата, започна да се киска, все по-развеселен, докато накрая широките му рамене взеха да се тресат, абсолютно противно на очакванията на Иван. Когато бандитът се съвзе достатъчно, за да може да продума, той се пресегна и ръгна с дългия си космат пръст тъмното расо на дяка, като го накара да се смръщи от болка.

— К’во значи да я пазиш? Много си недорасъл да се биеш с Петров. Помайтапи се, нали? Кат позаякнеш малко, може и да ми излезеш насреща.

Изпитото лице на Иван се сгърчи, издавайки чувствата му. Смесица от страх, ярост и унижение бушуваше в него и почти го вцепени и лиши от дар слово, но когато пищовът се заклати заканително, той незабавно се подчини. Огромните плещи и мускулестите ръце на Петров още се тресяха от смях, когато се отмести, за да направи място на кльощавия дяк да се измъкне навън.

Покорно забързан, Иван се изтърси на земята и замръзна от страхопочитание, тъй като чак сега можа да обхване с поглед цялото множество разбойници, които ги бяха наобиколили. Накъдето и да се обърнеше, пред него се изпречваше плътна стена от мъже, яхнали коне, до един с недвусмислено заплашителен вид. Всеки беше накичен с най-разнообразни оръжия, напъхани в ножници, висящи по ремъци около гърдите или стиснати в ръка. В задната част на каретата лакеят притискаше към ухото си една окървавена кърпичка и не сваляше стреснат поглед от нападателите. В праха до задното колело на каретата още димеше падналият мускет. Върху мършавия гръб на дръглив сив кон на петна някакъв въоръжен бандит с копнеж мереше с поглед неговата хубава червена ливрея, като същевременно наблюдаваше да не би слугата да предприеме още нещо. По същия начин беше пазен и капитан Некрасов и хората му, към които бяха насочени повече от двадесет заредени мускети. На пленниците беше напълно ясно, че всеки опит да се противопоставят на бандата беше равносилен на самоубийство.

Иван Воронски незабавно стигна до заключението, че дори неговите многобройни дарби и ученост не биха могли да спечелят сърцата или уважението на тези свирепи варвари.

Петров направи крачка към него и той започна да трепери, защото беше убеден, че тази грамадна буца от мускули се готви да направи нещо неописуемо жестоко с особата му. Петров само се ухили и мина покрай него, без да му обръща внимание, насочил се обратно към вратата на каретата. Той се пресегна към другия ъгъл на седалката, където стоеше черния куфар, над който дякът бдеше с такава любов през цялото пътуване. Измъкна го и с гръмогласен смях изсипа неговото съдържание пред себе си в праха.

Като видя имуществото си разпиляно на земята, Иван внезапно осъзна какво е на път да загуби от грабителите. С ужасен писък той се устреми напред, протегнал ръце с надеждата да притисне до гърдите си своите вещи, преди да бъде открита кожената кесия. Но познатият звън вече бе достигнал до обиграния слух на Петров и той го блъсна грубо настрана. Бандитът измъкна кесията от купа дрехи и доволно се усмихна, а като я разтърси, слухът му беше погален от звъна на множество монети.

— Дай ми я! — извика Иван, блъскайки едрия мъж и се опита да си възвърне кесията. След като този подход не му донесе нищо, той се върна към обичайните си методи за убеждение.

— Тя принадлежи на църквата! — пламенно заяви той. — Аз само носех църковния десятък в Москва! Не трябва да крадеш от църквата!

— Охо! Малката гарга май размаха крила като истински ястреб! — Петров хвърли поглед към двете жени, който уплашено гледаха от вратата на каретата, сетне се ухили на Зиновия. — Дребосъкът май пази златото си повече от теб, хубавице.

Търсейки още богатства, бандитът клекна и започна да къса тъмните дрехи, разхвърляни в праха, докато от тях останаха само парцали. Търсенето му се оказа безплодно и за да си отмъсти, той се хвърли към Иван, карайки дребничкия мъж да изпищи от ужас. Хвана го за реверите на черния сюртук и го повдигна, доближавайки обветреното си лице до бледото, кокалесто чело на дяка. Иван се замята като дребна птичка, хваната в капан, но не можа да се отдръпне от уголемяващото се циклопско око.

— Ще кажеш на Петров къде ти е другото злато, нали? — каза му той доверително, със смесица от добродушие и презрение. — Тогава може би няма да те размажа.

Макар Зиновия да не беше се радвала на особена симпатия от страна на Иван при забързаното им пътуване от Нижни Новгород, а видът на скътаното му богатство да предизвика доста сериозен пристъп на отвращение у нея, не можеше да допусне той да бъде оскърбяван, без да се опита да го защити някак.

— Пуснете го — намеси се тя от каретата. — Той няма нищо, освен този куфар. Всичко останало е мое! Остави го на мира, чуваш ли!

Петров я послуша и Иван с безкрайно облекчение се строполи на колене. Бандитът го прекрачи и съсредоточи цялото си внимание върху болярката. Зъбите му се оголиха в усмивка и той великодушно й предложи масивната си ръка. Зиновия прие помощта му и слезе на земята с толкова достойнство, колкото й позволяваха треперещите колене. Сетне понечи да се отдръпне, защото бандата разбойници я приветстваха с нестроен, но дружен одобрителен рев и подсвирквания. Реакцията им само усили нейните опасения, защото поне двадесет от тях незабавно скочиха от конете и се струпаха, блъскайки се един друг, за да видят по-отблизо необичайната хубост на високородната болярка. Похотливите им погледи не оставиха никоя извивка на тялото неопипана, никоя подробност от облеклото недокосната, докато не се почувства напълно разголена от събличащите им погледи.

Зиновия стисна устни, за да не позволи на зъбите си да затракат от ситните тръпки, които я побиха. Боеше се, че ако покаже колко е уплашена всъщност, те ще я измъчват повече, но където и да спреше блуждаещият си поглед, той беше посрещнат от очи, изпълнени с похотливо очакване.

Али Макабе не беше от хората, които витаят в облаците, така че не таеше илюзии, че някой от тези груби разбойници ще спазва изискванията за кавалерство, присъщи на благородните лордове, когато им беше паднала толкова красива и лъскава пленница. Дребничката жена се измъкна от каретата и бързо грабна от земята една къса, дебела тояга. Сетне решително зае позиция между подопечната си и тези, които биха се опитали да се пресегнат и да опипат гъвкавите й извивки. Макар това да означава сигурна смърт за нея, прислужницата беше твърдо решена да защитава до последен дъх своята господарка.

— Предупреждавам ви, отровни червеи такива! — пискливо и пронизително извика тя. — Първият звяр, който посегне на болярката Зиновия, ще си има работа с мен. Може да ме надвие, но се кълна, че после ще съжалява!

Заплахата беше посрещната с бурен кикот и развеселените бандити, без да й обръщат внимание, продължиха да настъпват с протегнати мърляви ръце. Али бе злонравна като стар татарски воин и размаха тоягата със злобна решимост, натъртвайки множество кокалчета и пръсти, пресягащи се към нейната господарка. Коварните удари на тоягата разпалиха страстите и изпод оголените зъби се разнесе гневно ръмжене. Бандитите започнаха да се скупчват по-близо около нея, за да покажат на дребничката жена колко лесно могат просто да я смачкат с ботушите си.

От наблюдателната си точка далеч от епицентъра на разправията капитан Некрасов не изпускаше събитията от поглед и усети, че е напълно забравен. Бъркотията му даде възможността, която очакваше, за да се намеси в защита на дамите. Твърдо решен да направи нещо, той се възползва от шанса, наведе се на седлото и протегна ръце, за да сграбчи един близък конник. Частица от секундата по-късно във въздуха се разнесе оглушителния тътен на пистолетен изстрел, предвестник на куршума, който се впи в ръката му със зашеметяваща, разкъсваща болка. Той нададе болезнен стон и притисна ръка към червеното петно, цъфнало на ръкава му. После се огледа и видя дулата на поне четири кремъклийки да се насочват заплашително срещу него. Още толкова мъже се бяха запътили към него, за да предотвратят намесата му, а по гнева, изписан на лицата им, си личеше, че твърде охотно биха използвали оръжията си.

Един опърпан негодяй се доближи до капитана и размаха мускета си пред гърдите му.

— Ще умреш, капитане! — заплашително изръмжа той. — А си мръднал, а съм те очистил на място! — Той щракна с мърлявите си пръсти, за да му покаже как лесно биха могли да го изпратят на онзи свят. — Ей така.

Капитанът отклони поглед от бандита, тъй като сред разбойниците започна някакво движение, те бързо се отдръпваха, за да направят път на още един гигант, този път рус и гладко избръснат, който небрежно подкара коня си през техните редици. От кремъклийката, която новодошлият държеше в дясната си ръка, още излизаше дим. Той пъхна пушката в калъфа на седлото си и се ухили на Николай Некрасов.

— Вашият опит да защитите дамата срещу толкова много врагове, капитане, ме карат да мисля, че сте или глупак, или крайно безразсъден човек. Погрижете се за вашия собствен живот и може би ще доживеете до утре.

По бързината, с която разбойниците му отваряха път да мине с жребеца до място, откъдето по-лесно да наблюдава и направлява действията им, ясно си личеше, че той е техен водач. Що се отнася до пленниците, у тях се събудиха мрачни подозрения, че този е още по-опасен от подчинените си.

Разбойниците предпазливо наблюдаваха водача си, опитвайки се да отгатнат настроението му и като не видяха други обезпокоителни признаци, освен една презрителна усмивка, приеха мълчанието му за одобрение и избухнаха в гръмогласен кикот. Нарасналата тълпа отново насочи вниманието си към младата болярка. Не обърнаха никакво внимание на Али, която беше просто сплескана от телата им като в смазващо менгеме, което буквално не й позволяваше да помръдне.

Зиновия се дърпаше от протегнатите към нея ръце, ужасена от наближаващата я участ и безкрайно погнусена от мръсните пръсти, които се пресягаха да я сграбчат. Сякаш бяха едно тяло, задвижвано от обща душа, мъжете пристъпиха крачка напред, а тя отстъпи стъпка назад. Навсякъде около себе си Зиновия виждаше очи, горящи от похот и макар да се дърпаше от грабливите ръце, пращенето на дрехите й свидетелстваше за желанието да разбулят съкровищата, които бяха останали скрити от поглед. Шапката й беше бутната на земята, един от бухналите й ръкави бе отпран от рамото. Колосаните плисирани дантели на яката не бяха пощадени от хищните ръце, както и нежните копринени дипли, които украсяваха корсажа. С нарастващ ужас Зиновия се опита да се скрие от сгърчените пръсти, които раздираха корсажа й, разкъсвайки плата и откривайки колоната от слонова кост на нейната шия и нежните възвишения над бродираната й риза. Гледката на млечнобялата плът почти влуди мъжете и те трескаво се запресягаха да раздерат това, което бе останало за късане.

— Разгонени простаци! — без предупреждение изрева русият атаман, стряскайки бандитите, които отстъпиха назад с внезапно страхопочитание. Страстите им бързо охладняха под ледения поглед, насочен към тях. — Какво си мислите, че правите? Да я смачкате до смърт, преди да сме си тръгнали оттук, това ли искате? Така ли трябва да се отнасяте към подобна рядка плячка? Гръм и мълния! Може да ни донесе доста пари жива! Оставете я веднага и се дръпнете настрана! От този момент птичката е моя!

Оглеждайки ги предизвикателно, князът на разбойниците подкара своя жребец сред бързо разтворилите се пред него редици на обесниците. Двете жени с мъка овладяха смайването и ужаса си, когато негодникът се доближи, защото в негово лице те виждаха същата заплаха както от хората му, но в единствено число. Смразяващото поведение не даваше основания и за сянка от надежда, че желанията му ще бъдат поне мъничко по-почтени.

Преметнал мускулеста ръка през резбованата ябълка на седлото си, разбойникът бавно и внимателно огледа от горе надолу изящното тяло на Зиновия. От високото седло той можеше да се наслади на наистина съблазнителната гледка на дълбокия процеп, спускащ се между белите гърди. Зиновия се опита да защити достойнството и скромността си, като леко се извърна от опипващия поглед, придържайки разкъсания корсаж над гърдите си, но мъжът определено беше заинтригуван от видяното. Нехайната му усмивка издаде само малка част от неговия възторг, докато се извиняваше.

— Простете, че толкова се забавих да ви се притека на помощ, болярке. Хората ми са склонни да не се лишават от развлечения, когато могат да ги намерят и да възстановяват справедливостта там, където им се струва нарушена.

— Справедливост ли казваш! — изсумтя Али, вбесена от думите му. — Не беше ли наше право да се защитаваме срещу тези изпаднали бандити!

Мъжът не обърна внимание на негодуванието на дребничката прислужница и отговорът му беше предназначен за господарката:

— Хората, които виждате наоколо, са били лишени от целия си имот и доведени до положението на роби и затворници поради причини, неведоми за невинните. Мразим богатите боляри, горделиви със силата си, като изчадия на дявола. Повярвайте ми, болярке, ако приличахме на тях, можехме да увеличим скръбта ти, като избием твоите хора. Лакеят и капитанът на твоята стража имаха глупостта да ни се противопоставят, така че бъди благодарна, че са още живи, макар че може и да размисля. — Бандитът небрежно махна с ръка към групичката стрелци, на които беше заповядано да слязат от конете. — Всеки, който вдигне ръка срещу нас, рискува живота си.

Зиновия гордо вирна брадичка, осъзнавайки, че тя леко трепери, защото беше уплашена до дъното на душата си. Въпреки възпитаните изрази на мъжа, тя беше парализирана от мисълта, че пред нея в действителност стои свиреп варварин, подобен на тези, които едно време бяха яздили в армиите на Чингис хан и монголските орди, само дето небесносините му очи и русата коса говореха за друго родословие. Лицето му беше почерняло от слънцето, а на твърдата квадратна челюст имаше едва забележими бакенбарди. Косата му бе толкова късо подстригана, че приличаше повече на прилепнала шапка. И определено бе толкова хубав, колкото поведението му заплашително.

Мъчейки се да потисне треперенето на гласа си, Зиновия попита:

— Какво възнамерявате да правите с нас — вие и приятелите ви?

Мъжът й се усмихна отгоре с безкрайно самолюбие:

— Да споделим част от богатството ви… — Погледът му се разходи по нея с алчно предвкусване, преди да добави. — А може би за известно време и удоволствието от вашата компания.

Той отметна назад глава и гръмогласно се разсмя, сякаш възхитен от собственото си остроумие, после се овладя и отсечено я поздрави, удряйки се с ръка по широките гърди:

— Позволете ми да ви се представя, болярке. Аз съм Ладислас, незаконен син на полски княз и казашко момиче, а тези — той направи широк жест с ръка, обхващайки парцаливите си съучастници — са моите придворни. Те ми служат добре, нали?

Бандата негодници се засмя при остроумието му, но тази декларация предизвика само поредното изсумтяване от страна на Али:

— Невъзпитано копеле! — изкрещя тя. — И при това крадец.

Ладислас се забавляваше от избухливостта на дребната като муха женица. Той се засмя леко и подкара жребеца си няколко крачки напред, така че да застане между прислужницата и господарката й.

— Да, такъв съм, жено. Баща ми искаше да изплати дълга си, като ме види обучен да говоря и се държа като благородник, но нямаше желание да ме дари с името или титлата си. Така че ето ме това, което съм.

От очите на Али просто изскачаха искри от възмущение и като вдигна импровизираното си оръжие, тя се хвърли към жребеца, но със светкавично движение Ладислас изби с ритник тоягата от ръцете й и отхвърли старицата настрана. Али се олюля и отстъпи няколко крачки, преди да си възвърне равновесието. През това време мъжът прехвърли крака си през ябълката на седлото и се спусна на земята. Но преди да е направил и крачка, прислужницата се отзова пред него и го нападна отново с тоягата си. Мускулестата ръка се протегна почти нежно, за да избие цепеницата, но Али се вкопчи в ръката и увисна на нея с упоритостта и опита на човек, често поддавал се на избухливия си темперамент. Сприхава като оса, пропъдена от опашката на кон, тя заби дребните си зъби в тъмната кожа. Дълбок тътен се разнесе от могъщите гърди на Ладислас и той се отърси от нея. В следващата секунда юмрукът му се стрелна напред и твърдите кокалчета уцелиха безпогрешно дребната сбръчкана брадичка. Силите не бяха равни. Очите на Али се извъртяха нагоре, тя потъна в черната празнота и бавно се отпусна на земята.

— Ти-и-и, звяр такъв! — извика Зиновия, бързо набирайки ярост.

Вбесена от отношението към прислужница й, тя се метна към него и заблъска гърдите и главата му с деликатните си юмручета, търсейки отмъщение, но Ладислас просто вдигна ръка и я отстрани със смях. Зиновия се олюля, но запази равновесие и от нея се изтръгна порой оскърбителни епитети:

— Страхлив, некадърен палячо! Мошеник! Невъзпитан дървеняк! — Тя се забави няколко мига, за да си поеме дъх, сетне продължи по-тихо, но също толкова язвително. — Това ли беше най-великият ти подвиг? Какво чувам от теб, простако? Да не би да имаш кураж да се изправиш пред някой с твоя ръст? Или крехките тела са по-добър обект за твоя героизъм?

Ладислас препречи пътя й, когато тя се опита да отиде до прислужницата, но когато вдигна поглед към него, той внезапно се убеди, че никога не е виждал по-разгневени зелени очи. Пускащите искри зеници почти го опърлиха в негодуванието си.

— Няма защо да се горещиш, госпожице — успокои я той. — Прислужницата ти ще се отърве жива и няма да има с какво друго да се похвали, освен с главоболие.

— О, може би трябва да ти бъда благодарна за вежливостта и грижите към нас? — язвително отвърна Зиновия. Вбесяваше се от това, че самата тя и нейните хора бяха напълно безпомощни пред прищевките на тези безсърдечни негодници и че единственото, което може да направи, е да ги оскърбява. — Вие посегнахте на капитана на моята стража! На лакея ми! А сега и на вярната ми прислужница! Спряхте каретата ми на този безлюден път, като позволявате на вашата банда главорези да правят каквото си искат с нас. Ще ме накарате ли, княже-звяр, да падна на колене пред вас и смирено да помоля за прошка, че съм се осмелила да пътувам там, където броди вашата банда? Ха! — Тя отметна глава и саркастично се изсмя. — Ако имах оръжие, господине, това щеше да е последният ви миг! Ето как оценявам мотивите ви или грижата ви за нас! Не се и съмнявам, че вашият баща, който и да е той, горчиво съжалява за резултата на една лекомислено прекарана нощ!

Подпрял грамадните си юмруци на кръста си, Ладислас от сърце се забавляваше с нейните заплахи.

— Сигурен съм, болярке, че старият мошеник има пълно основание да съжалява, защото аз се отнасям към него със същото уважение, както той към мен. Само гордостта, че има син след цяла рота дъщери го накара да се погрижи за обучението ми. Дори се опита да ме вкара в къщата си, след като жена му умря, но сестрите ми не можеха да понесат да живеят под един покрив с копелето на баща си и му надуха главата, че е донесъл такъв позор на семейството.

— И позорът е достигнал истински разцвет, след като сте станал крадец и негодник! — отвърна Зиновия. — А сега явно полагате сериозни усилия да си отмъстите на баща си, като си го изкарвате на други с беззаконните си деяния.

— Възхитително въображение, госпожице — каза Ладислас с весели искрици в погледа. — Не само сте красива, но и остроумна. — Той се засмя и оправда повечето от опасенията й. — Да смятате, че ще се отдам на мъст сега, когато имам тъй рядката възможност да се насладя на съкровище като вас, значи да ми приписвате по-голяма отмъстителност, отколкото притежавам. Прекрасна болярке, сърцето ми е изпълнено много повече с нежност!

Зиновия вкопчи пръсти в гънките на полата си, решена да не издаде колко е уплашена всъщност от този мъж и процеди през зъби:

— Лицемерен негодник! Хилиш се като безмозъчен идиот и се правиш на храбрец едва когато останахме без оръжия. Имаш поне шестдесет души зад гърба си, но забелязвам, че май се появи чак когато опасността отмина, като свенливо цвете, бягащо от хорските погледи!

— Запазвам самообладание и когато тези негодници го загубят — обясни Ладислас с добродушна усмивка, без да се впечатли от сарказма й. — Бдя, докато всичко не бъде наред.

— Не си нищо повече от страхливец без име, прокрадващ се след вълчата си глутница, която ограбва имота на честните хора.

— Мисли какво си искаш, болярке — отвърна Ладислас със самодоволна усмивка. — Това няма да промени нищо.

Той плъзна още веднъж поглед по тялото на девойката, наслаждавайки се на бялата кожа и нежната й женственост, после очите му се спряха отново по изкусителната долина между гърдите. Протегна ръка и леко потърка с опакото й пламналата буза на момичето.

— Съдбата навярно ми се усмихва в здрача на тази вечер, щом ми поднася в ръцете такава прекрасна болярка. Вашето присъствие е истинска чест за мен.

Зиновия потисна внезапния си порив да хукне далеч от неговия изгарящ поглед. Тя махна с ръка, отхвърляйки комплимента му и на свой ред впи очи в обгореното му от слънце лице с целия плам и омраза, който можеше да събере. Погледът й не трепваше, макар при всичките й пътувания в родината и в чужбина не бе виждала толкова висок мъж, с толкова широки и мощни рамене. Над кожени бричове, които плътно обвиваха тесните му бедра, той носеше червен пояс и къс кожен елек, който стоеше разкопчан и разкриваше мускулести гърди. По голите му ръце се виеха изпъкнали жили.

— Е, на мен пък не ми е приятно да съм тук — надменно отвърна Зиновия, но нейният плам незабавно бе охладен от неизменната му усмивка.

— Можете да бъдете уверена, болярке, че нощта с вас ще ми достави по-голямо удоволствие от всяка друга. — Неговият глас, дълбок и леко дрезгав, свидетелстваше за нарастващото желание.

Зиновия реши бързо да го откаже от надеждата, че тя ще остане покорна и запленена от него.

— Ако си мислите, че ще ви помагам охотно в това, принце-звяр, жестоко се лъжете.

— Но, болярке, аз нямам нищо против да се съпротивляваш. — Ладислас леко вдигна рамене, за да покаже колко му е безразлично. — Всъщност през последните години взе да ми писва от жени, които ме следват по петите и се въргалят в праха пред мен. Взех да ценя повече онези, които повече се дърпат. Сигурен съм, че твоята неохота ще ме разпали истински.

Белите му зъби проблеснаха ярко на фона на обветрената кожа, когато й се усмихна. Той добре съзнаваше нейното отвращение и още по-ясно виждаше, че пред него стои не обикновено войнишко момиче, а болярка от знатен род. С нейните фини, изящни черти и гордо държание тя имаше царствения вид на истинските благородници. Струваше му се дори, че само с красноречивия си и надменен поглед, тя би могла да разколебае някой по-нерешителен човек. Ладислас беше видял огнения й дух и това до голяма степен бе изличило първоначалното му впечатление, че става дума за леденостудена и високомерна жена. Далеч не е такава, заключи още веднъж той в себе си и в ледените му сини очи проблесна топла искрица.

Извисяващата се нагоре шапка й придаваше лекомислен вид, както се беше килнала смешно в бъркотията. Лентата със синя нишка, прикрепена с брошка със смарагд, придаваше дълбочина на обрамчената в зелено периферия. Можеше само да гадае за дължината на косата, защото в сложната прическа на тила й бяха вплетени черни копринени ленти. Капризните кичури, изплъзнали се при неотдавнашното боричкане, се бяха разпилели гневно по слепоочията й, сякаш на свой ред възпламенени от нейната ярост.

Ладислас широко се усмихна и махна шапката от главата й. Откъсна скъпоценната брошка и я вдигна нагоре, за да я разгледа по-добре под лъчите на залязващото слънце, после се обърна и я подхвърли през рамо на помощника си. Петров я хвана в шепи и нададе радостен вик, притискайки с любов накита към сърцето си.

— Това е за теб, приятелю, задето проследи каретата на болярката — заяви Ладислас.

Петров се ухили още по-широко под гъстите си мустаци, но рече:

— Наистина ли, Ладислас? Тази дрънкулка си заслужава и ти да й обърнеш внимание.

Князът на разбойниците се засмя тихо, обгърна с ръка кръста на Зиновия и без да обръща внимание на гневните й протести, я притисна до себе си.

— Както виждаш, Петров, държа в ръцете си бижу, много по-привлекателно от някаква си брошка, бижу, което ще ме топли през дългите зимни нощи.

— Ами Альона? — попита Петров и вдигна въпросително вежди. — Няма ли да направи нещо?

Ладислас небрежно сви рамене.

— Ще трябва да се научи да ме дели с други.

— Пусни ме! — извика Зиновия, мъчейки да се отдели от мускулестата гръд, докато прегръдката ставаше все по-силна. Мощната ръка задържаше пленницата с лекота, която я влудяваше. С отвращение отдръпна главата си далеч от лицето му, което се накланяше към нея. — Моля те! Умолявам те! Пусни ме!

С тих смях Ладислас потърка с нос ухото й.

— Не и преди да съм си направил удоволствието с теб, болярке… А може би и след това не.

Плъзна ръка надолу по бухналите й поли и като я повдигна с лекота, я метна небрежно на рамо, като почти й изкара дъха. Забави се колкото да хвърли любопитен поглед към капитана, откъдето се разнесе шума на боричкане. Този път Николай беше пришпорил коня си напред с надеждата да се притече на помощ на девойката, но жребецът бързо бе хванат и задържан от множество бандити, които вече се пресягаха да свалят съпротивляващия се офицер от седлото.

— Е, хайде, капитане — презрително го смъмри Ладислас. — Не можеш да се надяваш да я запазиш за себе си! Ти си само служител на царя!

Смеейки се, той намести Зиновия на рамото си и собственически я шляпна по дупето. Вбесена до дъното на душата си, болярката изпищя от възмущение, заблъска широкия му гръб с юмручета и запротестира:

— Пусни ме, подъл нещастнико!

Без да обръща внимание на съпротивата й, Ладислас се отправи към своя жребец и оттам, като се обърна към зяпналите го разбойници, издаде куп отсечени заповеди.

— Какво се блещите така глупаво! Всички на работа! Пребъркайте тези хора и каретата на болярката! Вземете всичко, което можете да носите! После тръгвайте към лагера и ме чакайте там! Хората, които пратих в Москва, скоро ще се върнат с новите ни другари. Кажете на жените да подготвят празненство за тях, защото сигурно са прегладнели, приковани към градските улици, и сега ще искат да се порадват на възвърната си свобода. Ще се включа в празника, след като си поиграя малко с тази женска. — На устните му трепна усмивка. — Ако се окаже, че си струва труда, тогава на царя може да му се наложи да си потърси друга грейка.

Недалеч от тях Иван Воронски наблюдаваше какво става. Той не изпитваше вина, задето не се намеси в защита на дамата. Да бъде използвана за удовлетворяване на похотта на варварите очевидно бе нещото, което болярката си търсеше, кичейки се в такива суетни дрехи. Ако носеше подобаващите за една знатна девица одежди и се бе съобразила с предупрежденията му, можеше и да не й обърнат внимание. Защо да отклонява погледите на бандитите от нея и сам да си навлича неприятности заради нейната глупост? Но пък от друга страна русият негодник изглеждаше здравата хлътнал по Зиновия и кой можеше да каже дали тя щеше да е в безопасност, дори да беше облечена в дрехи от корабно платно?

Зиновия беше метната на гърба на коня на грабителя. Още щом се намери на седлото, тя бързо прецени възможностите си да избяга. Изглеждаше, че е дошло времето за съпротива, защото шансовете й щяха рязко да намалеят, щом Ладислас се качи зад нея.

Юздите бяха метнати на врата на коня, а от ябълката на седлото, близо до ръката й, висеше къс бич с множество ремъци. Зиновия не можеше да си позволи да пропусне тази възможност. Тя отчаяно се устреми към свободата. Сграбчи юздата в едната си ръка, бича в другия и го стовари силно върху ръката на похитителя си, нанасяйки му отново и отново жестоки удари, докато той не се принуди да се пресегне, за да го изтръгне от ръката й. Изплъзвайки се от дългите му пръсти, тя се опря назад и опря обутия си в чехъл крак в неговите мускулести гърди, после го блъсна с всичка сила.

Ладислас се олюля, смаян от силата на тласъка. Той беше човек врял и кипял в побоищата, защото често се бе изправял пред врагове в битка, но беше останал с впечатлението, че тази привлекателна девойка е с прекалено изящно телосложение и крайници, за да прояви такава внезапна сила. И все пак тя не бе сериозен противник за всеки мъж, достоен за това име.

Ладислас бързо възвърна равновесието си и с опакото на ръката си изби бича, като насини деликатната ръка, която се отпусна трепереща и за момент напълно безполезна. Стискайки зъби от пулсиращата болка, Зиновия дръпна юздите с другата си ръка, но дългите пръсти вече бяха там, изтръгвайки ремъците от нея. С нарастващ ужас от това, което щяха да й донесат следващите минути, тя отново го ритна, знаейки, че силите няма да й стигнат да се бори за дълго. Но тя бе твърдо решена да се съпротивлява до последен дъх. Опитът й да го отблъсне обаче, нямаше ни най-малък успех, защото якият негодник не се и помръдна от всичките й усилия. В следващата частица от секундата Зиновия осъзна колко безпомощни са опитите й да надделее срещу дързост и мускулатура като неговите. Ладислас се пресегна с огромната си ръка, бръкна под полата й и стисна нейното коляно. Зиновия ахна от възмущение и свян, опита се да го отблъсне, но пръстите му се стегнаха, докато накрая започнаха да се впиват в плътта й. Натискът ставаше все по-силен и нетърпимо болезнен, докато накрая не бе принудена да отстъпи. И тя се предаде и внезапно спря да се съпротивлява, макар очите й все така да искряха от неприкрита омраза.

Спечелил тази схватка, но още не и войната между двете им воли, Ладислас отпусна хватката си и одобрително плъзна ръка нагоре по голото бедро. Зиновия възмутено изохка и отново реагира бурно. Нададе постепенно извисяващ се гневен писък, вдигна ръка и го зашлеви по бузата с такава сила, че накара ушите му да писнат.

— Махни мръсните си ръце от мен, нахална змия! — От очите й просто се сипеха пламъци. — Царят ще ти вземе главата за това!

Ладислас не откъсваше поглед от нея, докато измъкна ръката си и бавно прокара кокалчета по своята пламнала буза. Правилно беше преценил, че тази дама не е от тихите и свенливите. Напротив, тя непрекъснато доказваше, че ни се води, ни се кара във всякакъв смисъл на думата.

— Преди да дойде този ден, болярке — изръмжа той, — безценният ти цар ще трябва да намери мъже, способни да ме хванат. Носят се слухове, че си е наел офицери от чужбина да обучават войниците му във воинските изкуства, но дори и те няма да ме победят. Няма човек в армията му, който да не съм надвил вече. Погледни нататък, ако се съмняваш — и в потвърждение на думите си той посочи стрелците, скупчени заедно. После се пресегна, сграбчи двете й китки и я придърпа, докато очите му се изравниха с нейните. — Ако си толкова глупава, че се надяваш някой храбър юнак да те спаси — тук вирна брадичка към здраво овързания капитан Некрасов, после също толкова небрежно към вбесения Иван Воронски, който в този момент се подчиняваше на заповедта да свали дрехите си, — тогава си градиш празни илюзии. Никой няма да ти се притече на помощ, поне никой от тези тук.

Зиновия сви пръсти и се опита да вдигне ръка, за да издере лицето му.

— Няма значение, княже-звяр — изсумтя тя, — ти ще си платиш за това оскърбление. Ще те пленят, ще те осъдят и ще те обесят. И аз ще съм там да гледам! Обещавам ти!

Ладислас само се изсмя на жалкия й опит.

— Напротив, болярке, тъкмо ти ще бъдеш пленена и ще си платиш. Ти си моя пленница докато не ми омръзне да…

Последните му думи бяха заглушени от оглушителния пукот на пистолетни изстрели, а над просеката се надигна внезапна врява. Ладислас рязко се обърна и видя как в същия момент трима от неговите хора се свличат на земята. За миг той сякаш се вцепени, когато пред очите му четвърти се килна напред на седлото и бавно падна в пръстта, където остана да лежи в гротескно вцепенение, с широко отворени очи, безсмислено вторачени в потъмняващото небе.

Тясната просека се огласи от нов залп, който се сля с тътена на подкови, когато голяма група войници се появи сред дърветата. Начело на атаката бясно препускаше покрит с прах офицер с шлем, който размахваше сабя над главата си, а стъписаните негодници един през друг хукнаха да се спасяват. Докато разбойниците се осъзнаят, войниците вече ги връхлетяха. Жребецът на офицера беше излязъл далеч пред тези, които го следваха и бандитите решиха да обградят този противник, осмелил се да се втурне сам сред тях. С див устрем те се нахвърлиха отгоре му едновременно, възнамерявайки да свалят този безумец от седлото и там да се разправят с него, но като ангел-отмъстител мъжът размаха сабята си и въздухът около него се огласи от предсмъртни писъци. Един след друг те бяха пронизвани от умелите, смъртоносни удари на неговата сабя, докато накрая сърцата им не се изпълниха с ужас.

Този човек изглеждаше неуязвим за оръжията на враговете си, но от края на скупчените около него мъже един грамаден, широкоплещест Голиат вдигна някакво копие и го метна към офицера. То се удари в шлема му и го отнесе. Конникът се олюля на седлото, предизвиквайки възторжен рев от страна на разбойниците, сетне бавно клюмна напред и обгърна с ръка врата на коня. Тръсна глава, сякаш се опитваше да проясни съзнанието си, а бандитите си възвърнаха куража, убедени, че офицерът е сериозно ранен. Те бяха също толкова сигурни, че сега ще могат да стоварят върху него отмъщението си с пълна сила.

Може би никой не очакваше този момент с по-голямо нетърпение от Ладислас, който наблюдаваше с нарастващо задоволство как хората му се готвят да се разправят с врага. Зиновия можа само да простене отчаяно, когато чу оглушителните триумфални викове на обесниците, които вече празнуваха победата си. Те се нахвърлиха едновременно върху жертвата си, за да я довършат, и само част от секундата по-късно осъзнаха грешката си. Макар и зашеметен, офицерът осъзнаваше на каква опасност е изложен и реагира с комбинация от опитност и интуиция. Накара коня си да се завърти, за да задържи настрана враговете, като същевременно размаха сабя широко встрани, почти отнасяйки главите на неколцината, които се бяха осмелили да поведат мнозинството. Когато накрая мъглата пред очите на офицера се разсея, окървавеното острие проблесна отново, прицелено по-точно, като поразяваше жертвите си и ги просваше бездиханни в пръстта.

Зиновия видя, че соколовият взор на мъжа проби заобикалящия го прахоляк и се спря на нея сред тълпата. В този миг той й изглеждаше нещо повече от човек, макар къдравата мокра коса да се беше сплъстила и покритото му с прах лице да бе едва различимо петно във вечерния здрач. Бронираният му нагръдник беше изпоцапан и доста очукан, а сега и обилно изпръскан с кръв. И все пак ако някога й се бе явявал рицар в цялото си великолепие, то той бе пред нея именно сега, в тези мимолетни мигове.

Като видя, че противникът му може да го преследва, Ладислас не загуби и минута повече. Изкрещя на шайката си да се оттегля и се метна зад пленницата си, притискайки я отзад с коравото си тяло. Удобството на дамата беше последната му грижа в този момент на опасност. Плесвайки с юздите, той пришпори жребеца и продължи да го боде с токовете си, за да накара животното да препусне с всичка сила.

Зиновия с облекчение усети, че ръката, обгърнала кръста й, е здрава и умела. Иначе сигурно щеше да се озове на земята, защото жребецът едва докосваше пътя с копита. Той беше от смесена фризийска порода, як, строен и бързоног. Лесно можеше да остави зад себе си късокраките кончета, които се срещаха най-често в Русия. Но когато Ладислас спря жребеца и го обърна, за да огледа пътя зад тях, Зиновия видя, че офицерът ги беше последвал и бе на път да ги настигне. Бандитът беше истински смаян. Той свирепо изруга и отново обърна жребеца, сетне пак го пришпори в лудешки бяг между дърветата. Грамадните стъбла се носеха като сенки в здрача сред шубраците и макар Зиновия да бе затаила дъх в очакване на неминуемото падане, в дъното на съзнанието си бе изумена от пъргавината на жребеца. Нямаше и сянка на съмнение, че конят е бързоног и пъргав, а ездачът му напълно го заслужаваше. И все пак конят и човекът зад тях приличаха на хрътки, преследващи прясна диря.

Зиновия се свиваше под хищните клонки, които ги пляскаха безмилостно, заплитайки се в разпилените кичури и раздирайки ръкавите й. Вдигна ръка, за да запази лицето си от бодливите остри нокти, които се врязваха в кожата и оставяха червени ивици по ръцете й. Отправи безмълвна молитва мъчителното преследване да свърши по-бързо, но като видя в далечината пред тях да се отваря просека, страховете й нараснаха при мисълта, че могат наистина да избягат. В паниката си се озърна през рамо, но тялото на похитителя й закриваше всичко. Тя чувстваше само тътена при тяхната езда, чаткането на подковите на жребеца и задъханото дишане на мъжа, който я държеше.

Излязоха на просеката и Ладислас отново обърна коня си, за да види какво е станало с офицера. До този момент нямаше жребец, който да може да се мери с неговия и след лудешкото препускане между коренищата на гората Ладислас очакваше, че е далеч пред офицера. За него бе истински шок да види колко късо разстояние ги дели от преследвача.

Миг по-късно страховитата сянка на тъмнокафявия жребец и неговия ездач се надвеси над тях от края на гората. Зиновия едва сподави ужасения си писък, убедена, че при свирепата атака ще загинат всички. Зърна блясъка на стоманеносините очи под свъсените вежди и парализирана от ужас очакваше сблъсъка, чувствайки се почти като безпомощна лястовица, която ще бъде пречупена на две при стремителното нападение на този ястреб.

Ладислас освободи ръката си и посегна към сабята, но другият мъж вече ги връхлиташе. Офицерът се метна от жребеца си и се стовари върху ездача зад нея, поваляйки Ладислас от седлото, като по някакво чудо я остави невредима върху жребеца. Дори и този факт беше достатъчен да накара Зиновия да се удиви на сръчността на воина, но в следващата секунда тя се сви, когато чу как двамата мъже се стовариха на земята. Разнесе се звука на корави юмруци, стоварващи се върху нечия плът и шумоленето на сухи листа, вдигнати при борбата, която се водеше под краката на жребеца. Отдолу тя зърна кинжала на Ладислас да проблясва високо във въздуха, готов за удар, но друга ръка се вкопчи в коравия юмрук, който го стискаше, и не му позволи да се стовари върху целта си.

Плашливият жребец престъпваше нервно от крак на крак, докато двамата мъже се боричкаха под него и вдигаха облачета прах наоколо. Изправена пред реалната заплаха животното да се уплаши и да я понесе, Зиновия реши да вземе мерки и затърси пипнешком изпуснатите юзди, които се люлееха във въздуха, като същевременно бавно потупваше жребеца по врата и му шепнеше нежно и успокояващо, за да го усмири.

Внезапно върху брадичката на Ладислас се стовари добре прицелен и мощен удар, от който главата му отхвръкна назад и се удари в корема на жребеца. В следващата секунда Зиновия трябваше да положи всички усилия, за да се задържи на гърба на пощръклялото животно, което с уплашено цвилене се вдигна на задните си крака. Тя се вкопчи отчаяно с две ръце в развятата грива, като напълно осъзнаваше колко опасно би било да се строполи от гърба на полуделия жребец. Предните копита удариха земята и едва дадоха време на Зиновия да се намести, преди животното да се понесе с гигантски скок напред. Сърцето й подскачаше бясно и тя за малко не се стовари от седлото, когато животното се впусна в ужасяващо, безразсъдно, лудешко препускане на зигзаг, което отново ги изведе между дърветата. Макар сърцето й да туптеше в такт с безумните подскоци и завои, Зиновия се опита да не се поддава на паниката. Знаеше, че трябва да овладее жребеца, иначе щеше да стане жертва на собствената си истерия, но не беше лесно да преодолее смразяващите пипала на страха.

Приведена над шията на животното, Зиновия следваше движенията му и се опитваше да го успокои. Говореше му с тих, добре овладян глас, докато се опитваше да хване една от люшкащите се юзди, но опасността да падне я възпираше отново и отново и тя се принуждаваше да се вкопчи в летящата грива. Но изведнъж, както бе протегнала за пореден път ръка, една снишена клонка плесна юздата и я вдигна нагоре към пръстите й. Зиновия се стрелна да я хване и, почти хлипайки от облекчение, стисна кожения ремък между треперещите си пръсти. Щастието й се усмихваше, защото само миг по-късно успя по същия начин да хване и другата юзда.

Успехът възвърна куража на Зиновия. Тя опъна здраво юздите и съумя донякъде да овладее животното, поне дотолкова, че да го насочи в посоката, която щеше да я изведе там, където бе спряна каретата. Но въпреки това жребецът не се подчиняваше на опитите й да го задържи. Силуетът на каляската вече взе да се мержелее в здрача, но Зиновия още не можеше да овладее твърдоглавото животно достатъчно, за да се надява, че ще успее да го спре щом стигнат до нея.

Николай Некрасов седеше недалеч от каретата, оставяйки се на грижите на един опитен сержант, който в момента бинтоваше ръката му. Тропотът на препускащи копита привлече вниманието на капитана към просеката и той вдигна поглед, за да съзре как Зиновия се приближава с опасна скорост. Скочи на крака и извика на хората си да се приготвят да спрат коня. Всички се хвърлиха напред и се наредиха с разперени ръце като своеобразна бариера напреки на пътя, където зачакаха галопиращото животно. Жребецът обаче предугади маневрата им. Малко преди човешкия капан той внезапно замръзна с изпружени крака, после отстъпи и раздра въздуха с предните си копита. Личеше си, че възнамерява да продължи лудешкото препускане, защото очите му затърсиха път за бягство. Този път Зиновия имаше късмета наблизо да се окаже някой, който да й се притече на помощ. Капитанът я грабна от седлото, а сержантът стисна юздата и я задържа здраво, докато жребецът пръхтеше и се дърпаше с обезумели очи. Успокоителните думи и приятелското потупване на сержанта усмириха подплашеното животно и накрая то се подчини на умелата ръка.

Трепереща, Зиновия се отпусна с облекчение в ръцете на капитан Некрасов, като имаше чувството, че цялата сила е изтекла от крайниците й. Тя се наслаждаваше на успокоителната прегръдка, като едва ли осъзнаваше цялата дълбочина на възхищението, което се четеше в очите на Николай, когато за миг плъзна поглед под разкъсания корсаж. Той постепенно овладя учестеното си дишане и възбудените си сетива. Почти невидимото докосване на устните му до нейните коси изглеждаше случайност. Той продължи да я подкрепя, а Зиновия вече не му обръщаше внимание, защото дочу плачливия немощен глас на Али, който я молеше да дойде по-близо и побърза да се отправи натам.

— Агънцето ми — изскимтя прислужницата и се надигна, а кочияшът сне за момент компреса от лицето й. — Дай да те видя.

Зиновия се подложи на изпитателния й поглед, като същевременно сама внимателно наблюдаваше чертите на старицата в здрача и си направи своите изводи за нейното състояние. Голяма, почти черна синина минаваше през дребната сбръчкана брадичка, а бледността й си личеше ясно дори във вечерния сумрак.

Али се помъчи да седне, за да разгледа по-добре господарката си, но усилието се оказа прекалено голямо за нея и тя рухна обратно в ръцете на кочияша. Като видя колко е раздърпана девойката, Али се разрида от отчаяние, предполагайки най-лошото.

— Ох, агънцето ми! Агънцето ми! Какво ти стори този див звяр?

— Наистина нищо, Али! Добре съм — увери я Зиновия и се отпусна на колене пред старицата. — Царският офицер ми се притече на помощ и не ми се случи нищо по-лошо. Имам само няколко драскотини и това е всичко.

Али тихо захлипа благодарствена молитва.

— Слава на Бога във висините, че си спасена.

— Настани я в каретата, Стенка — помоли Зиновия побелелия кочияш и не се отдели от него, докато той заедно с лакея не изпълни заповедта. — Внимателно, защото тя пострада най-много от схватката.

— Ние с Йосиф ще се погрижим за нея, господарке. Не се бой — благо отвърна Стенка и сетне взе да я придумва. — Почини си и ти сега. Много страх ти се насъбра и на теб.

Зиновия забеляза, че главата на Йосиф е превързана и загрижена сложи ръка на рамото му, за да го спре.

— Как е раната ти? Сериозна ли е?

Йосиф поклати глава и се ухили:

— Не, господарке, но в ухото ми има такава дупка, че през нея може да мине коркова тапа.

— Някоя жена може да реши, че така й е по-удобно — подсмихна се Стенка. — Ще го води за ухото, вместо за носа.

Зиновия утешително потупа ръката на лакея и се постара да се усмихне закачливо.

— Отваряй си очите на четири, Йосифе. Москва е пълна с хубави слугини, които ще гледат да ти завъртят главата.

— Ще си отварям очите да не ги изпусна, господарке — обеща й Йосиф.

Спокойна, че Али е в сигурни ръце, Зиновия съсредоточи вниманието си върху положението около нея. Нямаше сериозно пострадали сред хората на Николай и всички забързано прибираха багажите в каретата. Войсковата част, която им се беше притекла на помощ, бе тръгнала да преследва разбойниците и също като тях бе изчезнала в далечината. Мъртъвците бяха струпани недалеч от каретата и доколкото можеше да прецени в бързо сгъстяващия се мрак, жертви бяха дали единствено разбойниците, несъмнено, защото нападението на офицера ги беше сварило напълно неподготвени.

Осъзнавайки необходимостта да напуснат това място преди някой разбойник да се е върнал за плячката си, Зиновия се обърна към капитан Некрасов:

— Трябва бързо да се махаме, преди да са налетели отново.

Николай беше напълно съгласен с нея и се извърна към хората си да им нареди:

— Бързо прибирайте каквото е останало и да се махаме. Трябва да побързаме, за да откараме болярката на сигурно място.

Зиновия се озърна донякъде объркана, защото осъзна, че не е виждала дяка от връщането си.

— А къде е Иван? Какво му се е случило?

Капитан Некрасов се захили и вдигна здравата си ръка, за да посочи към тъмната сянка под клоните на няколко високи дървета на известно разстояние от тях. Зиновия объркано сви вежди и се взря в тъмнината, докато не различи в едно белезникаво смътно петно очертанията на приведен дребничък гол мъж.

— Откраднаха му дрехите, болярке, както и всичките дрехи, които не бяха на гърбовете ни, всичко до шушка. Нямаме какво да му дадем назаем.

Зиновия премисли очерталите се възможности, но нямаше никакво желание да му предложи нещо от своите куфари. Иван бе така зле настроен към европейското облекло, така че тя сериозно се съмняваше дали той ще благоволи да приеме лекомислените й дрешки, дори при крайна нужда. Тя раздразнено предложи:

— Той май няма друг избор, освен да вземе дрехи от убитите.

— Вече наредих на един от хората си да се заеме с това — уведоми я Николай, кимайки към безразборно нахвърляните тела. — На Иван може и да не му хареса подборът, но няма друго.

Зиновия си представи какво ли е да събличаш мъртвец и побърза да се оттегли:

— Ще изчакам с Али в каретата.

Макар скоро съвсем да се стъмни, Зиновия и малката групичка нейни придружители потеглиха отново. Напредваха по-предпазливо, защото лунната светлина раждаше пред тях застрашителни сенки и те внимателно наближаваха всеки завой на пътя. И все пак въздухът беше по-прохладен и далеч по-поносим от потискащата жега на деня.

Отново на Зиновия й бе съдено да изтърпи присъствието на Иван Воронски, но след преживяното унижение, този път той нямаше настроение да мърмори. Отваряше си устата, само за да изрече полугласно гневни обвинения по адрес на капитан Некрасов и неговите хора, защото бе уверен, че от злоба те са проявили изключителни старания да му намерят възможно най-отвратителните и противни дрехи. Чувстваше се силно притеснен и изобщо не питаеше благодарност за несъразмерно широките шалвари и кожено елече, които му бяха подбрали. И двете воняха на вкисната пот и чесън, която комбинация правеше задължително използването на парфюмирани кърпички от страна на другите две обитателки на каретата.

Зиновия се въздържа да се присъедини към оплакванията на Иван. Вместо това предпочете да държи кърпичката на мястото й и да не се излага на уханията, които се носеха от одеждите му. Тя беше дълбоко благодарна също и за тъмнината, която прикриваше кървавите петна по дрехите, защото предпочиташе да остане в неведение къде точно е бил промушен предишният им собственик.

Мина доста време, след като потеглиха, преди Зиновия да се сети, че не се е опитала да изпрати някой от хората на капитан Некрасов да потърси офицера, който й се бе притекъл на помощ. Помисли си, че той може би лежи ранен или мъртъв в гората заради нейната безотговорност, която можеше да се оцени и като позорна неблагодарност. Тя се укоряваше, че се е грижила само за собствената си безопасност, забравяйки за сигурността и благополучието на този, който бе рискувал живота си, за да я спаси. Не се бе държала по-добре от Иван, който без да каже и дума и да мръдне пръст, стоеше настрани и гледаше как онези негодници посягаха към нея. Нямаше с какво да се гордее и не вярваше, че скоро ще намери облекчение от потиснатостта, която внезапно я обхвана.