Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (3)

Трета глава

Голямата златна луна се гушеше като новородено бебе в прегръдките на извисяващите се борове, ели и смърчове. Сетне сияйното кълбо постепенно се измъкна от земните пазви и полетя в широка дъга през нощното небе. Безброй ясни звезди бяха посрамени от лъчите на голямото нощно светило, а най-много сред тях онези, които блещукаха наблизо. В срама си те скриха по-скромния си светлик зад сияйния му ореол. Далеч под нейната орбита лунните лъчи милостиво осветиха пътя, който се виеше през малкото селце и раздвижиха отблясъците по шумолящите листа на крайпътните дъбове и брези, превръщайки ги в сребристи съзвездия всеки път, когато нежният полъх на вятъра ги докоснеше.

Войниците и каретата пресякоха набраздената от коловози улица, преминаха покрай редиците от сиви дървени къщи, украсени с боядисани орнаменти и ажурни резбовани фронтони, обърнати към пътя. Малките пристройки, настанени като парцаливи поли зад къщите, бяха свързани с широки стобори, за да образуват своеобразна първа преграда срещу ледените ветрове, които брулеха зиме селцето.

Разнообразни физиономии, млади и стари, се налепиха по прозорците и вратите, когато величествената карета изтрополи покрай тях с опашката си от раздърпани стрелци. Дори и на лунна светлина си личеше великолепието на каляската. Не остана незабелязано и рязко контрастиращото с нея жалко състояние на ескорта. За всички наблюдатели бе ясно, че войниците и тяхното снаряжение са пострадали сериозно. Мръсни, опърпани, в синини и рани, малката групичка мъже предизвика всякакви предположения за премеждията, които са ги докарали до това състояние.

Никой не съзнаваше колко зле изглежда вида им по-ясно от капитан Некрасов, офицерът, чието снаряжение винаги светеше и който бе образец за етикет. Под отсечените му команди конниците влязоха в градчето в стройни редици, което им придаде някаква сянка от иначе липсващото им достолепие. Ескортът запази стоическо мълчание, когато преминаваше покрай дървена черква с едно кубе, но когато Стенка спря каретата пред една доста голяма странноприемница, край която се забелязваше баня, откъм покритите с кал стрелци се разнесоха въздишки на облекчение. Те наскачаха от конете си.

Капитан Некрасов влезе в странноприемницата, за да даде необходимите разпореждания за удобното настаняване на хората, които охраняваше. Превързаната му ръка и окървавения кафтан привлякоха множество любопитни погледи, но нищо не можа да спре царския офицер, решен да изпълни дълга си. Тъй като не искаше да обърква допълнително ханджията с гледката на две раздърпани и разрошени жени, Зиновия предпочете да изчака зад вратите на каретата, помагайки според силите си на Али, чиято мъртвешка бледност рязко подчертаваше червено-черната синина на дребната й брадичка.

Иван Воронски тихо се измъкна от каляската и прибягна към църквата, за да си потърси по-подходящи дрехи за следващия ден. Той се промъкваше крадешком, придържайки шапката си с вдигната ръка, за да засенчи лицето си и да осуети всяка възможност да бъде разпознат, колкото и малка да бе тя. Внезапното му тръгване все пак позволи на Зиновия отново да диша нормално, за което бе дълбоко благодарна.

Ханджията се гордееше с новата си баня и докато запознаваше гостите си с удобствата вътре, многословно възхваляваше умелата наредба. Красноречието му даде на Зиновия необходимото време и усамотение, за да отведе Али в тяхната стая. Главата на прислужницата пулсираше вече тъй болезнено, че и най-малкото помръдване я омаломощаваше и замайваше. Тази вечер Зиновия внимателно подкрепяше и събличаше старицата, както вярната Али го бе правила безброй пъти за нея. След като вечеря леко и се изми в леген, изтощената прислужница се изкатери на тесния нар и потъна в сън.

Зиновия не искаше да се задоволи със символично измиване и бе решена на всяка цена да се изтърка от глава до пети и да отпусне насиненото и натъртено тяло в успокояващите води на банята. Тя съзнаваше обаче, че мъжете имат намерение да направят горе-долу същото, след като оставят снаряжението си горе. Минавайки покрай вратата й, те вдигаха врява като табун млади жребци, докато се боричкаха и ръгаха във весело състезание кой пръв да стигне до банята. Вслушвайки се в лудуването им, на Зиновия не й даваше сърце да ги лиши от това удоволствие и с въздишка реши да изчака, докато свършат с миенето си. Чакането не бе толкова неприятно, когато знаеше, че ще има повече време за себе си, ако последна заеме банята.

За да запълни времето си, Зиновия се зае да подбере дрехи за пътуването на следващия ден и отдели една по-простичка рокля, която по-добре би я защитила от заядливите забележки на Иван. Това бе малка отстъпка, но тя щеше да допринесе далеч повече за нейното спокойствие и удобство, отколкото за задоволяване на неговите изисквания.

Разчеса дългите си къдри и с усилие изскуба омотаните в тях клонки, листа и боклуци, после ги остави да се спускат разплетени до кръста й. Свали раздраната си дреха и ризата. Докато се събличаше, се сети за офицера, който бе изоставила и отново неизвестността на неговата участ я накара да се самообвинява за своя егоизъм. Той се бе борил с успех срещу толкова много врагове и макар онзи груб варварин, Ладислас, да се опитваше да го убие с ножа си, може би щеше да се спаси. Тя промълви закъсняла молитва човекът да се измъкне жив и здрав от тази схватка.

След като нахлузи една бухнала рокля около тънкото си тяло, Зиновия седна и зачака. Облегна глава на креслото и се опита да си представи офицера, но не можеше да си припомни ясно никоя конкретна черта от лицето му, поне никоя, която да я задоволи. Бе имала възможност да го зърне само за кратко, при това в страшен момент и на неясна светлина. Лицето му оставяше празно място в паметта й, може би нямаше да може да го познае отново. Можеше да си припомни само смесицата от чувства, сред които доминираше страхопочитанието, които я изпълваха, когато на всяко обръщане той се оказваше зад тях, устремен като зорък ястреб и накрая се спусна върху плячката си.

Зиновия въздъхна и насочи мислите си в друга посока. На следващата сутрин тя щеше да бъде в Москва, където трябваше да се представи в двореца на Тарасови. Нямаше представа как ще я посрещнат, нито дали ще успее да се приспособи към техния начин на живот и деспотичната власт, с която те ще редят нейната съдба. Не беше лесно да успокои страховете си, като се сетеше за единствената си среща с княгиня Ана и множеството противоречиви слухове не само за нея, но и по адрес на княз Алексей. Времето щеше да покаже доколко мъдро е било това решение на царя. За свое добро се надяваше, че страховете й ще се окажат напразни и между нея и Тарасови ще се възцари взаимно уважение.

Войниците, връщащи се на притихнали групички от банята, отклониха вниманието на Зиновия. Докато минаваха бавно покрай вратата й, тя се зачуди какви номера й правят нейните сетива, защото имаше чувството, че се връщат три пъти повече хора, отколкото бяха излезли. Те обаче се точеха дълго и тя взе да става нетърпелива. Прииска й се по-скоро да си легнат и да оставят банята на нейно разположение, но не можеше да разчита на точността на преценката си. В крайна сметка умората им ясно личеше по приглушените, потиснати гласове, така че имаше всички основания да предполага, че скоро ще бъде възнаградена с усамотението, което й бе нужно за банята.

За нейно голямо разочарование обаче къпането й отново бе отложено, когато Иван нареди на войниците да му направят път да мине по стълбите. При демонстративната им реакция от отвратително вонящите му дрехи той обяви, че отива в банята, за да измие всяка следа от мръсотията на гнусните им дарове. Зиновия се замисли за възможните причини за забавянето на Иван, надявайки се да възпре новия прилив на раздразнение от този човек. Тогава осъзна, че Иван Воронски никога до сега не се бе унижавал да разговоря със стрелците. От забележките му можеше да се съди, че за него те са прости, груби хора, далеч под равнището на неговата личност, към която той самият питаеше дълбоко уважение. Зиновия беше сигурна, че ако той имаше достатъчно власт, щеше да им заповяда да се изкъпят след него. Но беше ясно, че войниците щяха да посрещнат с присмех всеки опит да бъдат прередени.

Странноприемницата най-сетне утихна, след като Иван се прибра в малката единична стаичка, която бе избрал за себе си. Зиновия прецени, че е дошъл и нейният ред да се порадва самичка на банята. Бързо грабна чистата нощница и малката чантичка, в която бе наредила тоалетните си принадлежности, и се спусна по стълбите. Студен вятър вееше навън, разклащайки елите, които се издигаха като защитни кули около дървената баня и донасяше до ноздрите й острия, тръпчив аромат на клонките им. Ромонът на едно бълбукащо поточе се сливаше с успокоителните нощни звуци. Високо над дърветата сияйната луна изпращаше от небесното си царство сребърните си лъчи, под които ясно се очертаваше пътеката към схлупената постройка.

Скърцането на вратата проряза смълчаната нощ. Зиновия бавно я отвори и влезе. В огнището на другия край на помещението гореше огън, осветявайки с трептящите си кехлибарени пламъци тъмните стени. От една греда опушен фенер разпръсваше мъждукаща светлина, придавайки призрачен вид на парите, които се издигаха над мрачната повърхност на басейна. Парите се виеха безцелно между масивните греди, търсейки пипнешком път за бягство. Разочаровани, те се вливаха в надигащата се гъста мъгла, в която потъваше всичко.

Студената вода от поточето навън с ромон се вливаше в голяма цистерна. Като подплашен железен звяр грамадният котел се бе свил върху тънките си крака върху страничното си огнище. Вряла вода с весело бълбукане се стичаше от кранчето в скута му към основния басейн, а от отсрещната му страна излишната вода се насочваше към шахта, водеща към близката рекичка. Огънят бе оставен да тлее в тази топла лятна нощ и под издутия корем на котела разпалените въглени излъчваха мътна червеникава светлина, озаряваща виещите се пари и мрачните сенки в ъглите на стаята.

И най-слабата светлина се отразяваше в дълбоките, блестящи очи на Зиновия, които проследиха виещите се пари по пътя им към гредите високо над нея. Солидната конструкция от дебели греди бе построена да устоява на дългите зими и можеше да се предполага, че още много години занапред яката постройка щеше да приютява уморените пътници във влажната си прегръдка.

Зиновия се поколеба известно време на входа и внимателно огледа вътрешността, да не би да е сбъркала в предположенията си, че е сама. Нищо не помръдваше сред дълбоките сенки по ъглите, с изключение на играещите пламъци, чийто отражения се преплитаха сред изпаренията. Единствените звуци бяха пукотът на горящите дърва и ромонът на вливащата се в басейна вода. Над просторното разпалено огнище бяха окачени по-малки котли, а на близката маса бяха подредени метлички и тасове за следващия етап от банята. Дървени бъчви бяха подготвени за тези, които предпочетяха да се отпуснат за по-дълго или харесваха по-горещата вода.

На една от пейките край басейна лежеше забравен мъжки кафтан и Зиновия си отбеляза, че на сутринта трябва да напомни на капитан Некрасов за него, в случай че някой от неговите хора го е забравил.

Но тя бе прекалено уморена да мисли за каквото и да е, освен да се изкъпе и да се отпусне за дълго в басейна. Зиновия остави торбичката си на една пейка и се зае да си върне предишния си облик. Напълни дървеното корито с изпускаща пара вода и сипа вътре няколко капки благоуханна течност от една стъкленица, която бе донесла, сетне внимателно извади калъпче парфюмиран сапун и голяма кърпа. Прекара тънките си пръсти през дългите черни къдрици, за да види дали не е останал някой неразплетен от предишното сресване възел, сетне събра дългите копринени кичури, усука ги като въже и ги закрепи на върха на главата си с помощта на скъпо украсен гребен. Немирни тънки къдрици се изплъзнаха по челото и шията й, но по-голямата част от тъмната маса остана на мястото си.

Тя бавно развърза колана на халата си и го остави да се плъзне от раменете й. Дрехата се свлече на земята и със спираща дъха бързина разкри голото й тяло. Тя я събра с едно бързо движение на ръката си и я захвърли встрани. Халатът се приземи като копринен облак на една близка пейка, а Зиновия внезапно се поколеба и като вдигна глава, се вслуша изненадана в дълбоката, стаена въздишка, която неочаквано се изтръгна от коприната.

Не можа да долови друг звук, освен шумоленето на огъня и водата и успокоена се върна към приготовленията си. Нервите й бяха преминали през прекалено тежки изпитания, така че сега не трябваше да приема прекалено присърце зловещите образи, рожба на собственото й въображение.

Опряла крак на ръба на дървеното корито, Зиновия разгледа тъмните петна над коляното си, където разбойникът бе оставил сини отпечатъци от пръстите си. Представи си как би изглеждал този варварски княз добре овързан, като гъсок пред заколение, и картината й хареса. После друга мисъл я измести и накара веждите й да се свият. Тя тихо въздъхна, като отправи безмълвна молитва офицерът да е в безопасност.

Погледът й се спря на друга синина, този път на кръста й. Като обхвана гърдата си с пръсти, тя повдигна нежното възвишение, за да огледа по-внимателно натъртеното място. Оживяха спомените за всичките мъки и болки, които бе понесла при бягството на Ладислас през гората и тя пожела да му бъде отмъстено и заради това. Почернялата му от слънцето ръка я бе стискала толкова здраво, че тя се бе уплашила дали ребрата й ще издържат.

О, с цялото си сърце се надяваше, че офицерът е наказал този звяр според заслугите му. Надутият разбойник се бе хвалил, че никой от царските офицери не може да се мери с него. Зиновия искрено се радваше, че той се оказа заблуден.

Тя се усмихна тъжно на себе си и влезе в бъчвата, сетне простена от удоволствие и се отпусна в парфюмираната баня. За няколко прекрасни минути тя позволи на горещата вода да я залюлее и да отпусне измъчените й мускули. След малко започна да се мие, търкайки грижливо със сапун цялото си тяло, обвивайки плещите, лицето и бедрата си с белезникавата пяна. Вдигна първо едната от нежните си ръце, сетне другата и също ги покри с пяна по цялата им дължина.

След като освободи и косата си и я насапуниса грижливо, Зиновия пусна благоуханния сапун на пейката. Наведе се над ръба на коритото и като изви гръб, вдигна над главата си една кофа и я изсипа върху къдрите си, оставяйки водата да се стича по дългите кичури и да се излива на пода. Изстиска косата си и я остави пусната, вдигна една гъба, от която се стичаха капчици и я изстиска върху раменете си. Струйките потекоха по тялото й, пробивайки си път през белия скреж, докато накрая изящните извивки не заблестяха чисти под светлината на огъня.

Зиновия се наслаждаваше дълго на банята, докато не осъзна, че е взело да става твърде късно и като опря ръце на ръба на коритото, се отблъсна с енергичен тласък и скочи на крака, при което гърдите й подскочиха нагоре. Странен звук, подобен на задавено бълбукане, се разнесе откъм басейна и тя замръзна от внезапен страх. Погледът й внимателно проучи всички ъгълчета и се задържа на изпаренията, виещи се ниско над водата. Миг по-късно до слуха й достигна екот от стъпки и тя рязко се обърна, само за да се разсмее облекчено при вида на жабока, който се бе настанил наблизо.

— Не си поканен, приятелче — шеговито го сгълча Зиновия и лисна кофата към него, карайки го да заподскача в друга посока.

Отново успокоена, тя се изплакна напълно, използвайки каната, която си бе приготвила с тази цел. Врялата вода се стече по тялото й, оставяйки го да лежи напълно измито в коритото. Банята я бе сгорещила толкова, че по кожата й се бяха появили бисерни капчици пот и тя се отправи към по-прохладните води на басейна.

Зиновия се спусна по каменните стъпала и с въздишка на задоволство се плъзна в тъмните води. Мислено похвали ханджията за съобразителността да изгради дълбок басейн в банята, защото обикновената практика бе къпещите се, след като се напарят вътре, да изскочат навън и да се разхладят в някой близък поток, рекичка или дори снежна пряспа, в зависимост от времето и местността. От опит знаеше, че дори в най-мразовитите месеци някои се осмеляваха да си позволят подобно удоволствие. Майка й англичанка обаче бе убедила баща й в необходимостта къпането да става по отделно и с годините Зиновия бе привикнала на това. Когато й се налагаше да използва обществена баня, Али правеше каквото е необходимо и с помощта на доста пари й осигуряваше усамотение, докато Йосиф и Стенка я охраняваха отвън. При сегашните обстоятелства Зиновия не искаше да ги вдига посред нощ, нито пък го смяташе за необходимо, защото капитан Некрасов държеше здраво юздите и на своите хора, и на самия себе си.

Зиновия безгрижно заплува към отсрещния край на басейна, потапяйки се в гъстите пари. Дългата й коса се носеше зад нея като разтворено ветрило с дръжка от слонова кост, чийто краища се сливаха със сенките, които се сключваха зад гърба й.

Внезапно Зиновия ахна и ужасено се дръпна, понеже бе докоснала някакъв човек. Широки, космати гърди! В паниката си потъна надолу и бедрото й се докосна до мъжки слабини. Уплашено запляска във водата, опитвайки се да се отдалечи от оскърбителната голота, но бе така стресната, че без малко да се удави. Отблъсквайки се назад, с ритащи във водата крака, тя нагълта вода и отчаяно се опита да си поеме въздух. Здрави ръце се протегнаха да я повдигнат, но тя ги отблъсна, сигурна, че те искат да я похитят.

Благополучно изплъзнала се от подкрепящите я ръце, Зиновия отново взе да потъва, този път по-близо до мъжа. Мокрите им тела се долепиха, когато главата й се потопи, но тя почти не обърна внимание на това, защото внезапно осъзна, че е глътнала повече вода, отколкото може да си позволи дори някоя самоуважаваща се риба. И когато мъжът отново обгърна ръце около кръста й и я вдигна нагоре, тя уви и двете си ръце около врата му и с мъка пое въздух, борейки се със задушаващото, болезнено кашляне. Паниката й бе тъй голяма, че едва забелязваше, че гърдите й са притиснати плътно до мощния гръден кош или че някъде под водата бедрата й са прилепени до неговите слабини. Топлината на разгорещеното му тяло достигна до нейното съзнание доста по-късно, когато вече бе успяла да си поеме дъх.

Уплахата й поспадна, като успя да прочисти гърлото и носа си от водата и изпълни дробовете си с чист въздух. Предпазливо вдишваше на дълбоки глътки, когато осъзна, че мъжът я наблюдава развеселено, но с известно учудване. Раздразнена, че той може да намира нещо смешно в състоянието й, тя се отдръпна и го измери с надменен поглед, без да обръща никакво внимание на факта, че се намира чисто гола в ръцете му. Водата се стичаше по дългата, усукана маса от копринени къдрици, а погледът й бе замъглен от капчиците, които се събираха по дългите й мигли. Изпаренията придаваха призрачен вид на всичко, но не само нейните объркани сетива й пречеха да го различи ясно. Наистина само ясновидец би могъл да каже дали мъжът бе човешко същество. Зиновия реши, че на нея й липсва по-добра свръхестествена дарба, докато внимателно разучаваше израненото му лице. Голям изпъкнал оток се надигаше над веждата, където кожата бе разрязана. Отокът се простираше и надолу към окото, като почти го затваряше. Подпухнала бе и горната му устна, а над тази подутина върху бузата се виждаше тъмната следа от натъртване. Ако все пак допуснеше, че лицето му може би не е напълно деформирано, то челюстта му изглеждаше грижливо изваяна от гранит, а очертанията на орловия му нос бяха благородни. Все пак Зиновия не бе убедена в заключенията си, защото от боязън да не прояви липса на възпитание предпочиташе да не се заглежда прекалено втренчено. Косата му падаше на къси мокри кичури над очите му, но доколкото забеляза, ирисите бяха със стоманеносив оттенък, обрамчени с по-ярко синьо. Дори и в полумрака на банята си проличаха веселите искрици в тях, когато ъгълчетата на устата му се повдигнаха в усмивка.

— Простете ми, милейди, нямах намерение да ви уплаша. Нито пък възнамерявах да ви притесня или навредя по някакъв начин. Истина ви казвам, дори в най-безумните си мечти не съм се надявал, че банята ми ще бъде прекъсната от такъв бисер на женската хубост. Гледката ме заплени и нямах желание да я прекъсна.

Зиновия почти не забеляза, че той се бе обърнал към нея на английски и в гнева си побърза да му отговори на същия език:

— Позволявате си да ме шпионирате, без да ми съобщите за присъствието си! Истината, сър! Защо сте тук? Трябва ли да предполагам, че сте дошъл с долни намерения?

— Далеч съм от подобна мисъл, милейди. Дойдох тук, когато приключих със задълженията си. Трябваше да се погрижа за мнозина от хората си и докато превържа раните им, всички други си бяха тръгнали от банята. Бях сигурен, че ще съм сам и много се изненадах, когато вие дойдохте. Боя се, че в първия миг се обърках и занемях при вида ви, после всичко ми се изясни. Макар аз да можех да ви видя, вие не ме съзряхте. — Той вдигна могъщите си, леко подпухнали рамене в знак на извинение. — Боя се, че изкушението се оказа прекалено голямо за един войник, закопнял за женска компания.

— Значи така, сър! — Зиновия почти го заплю с думи. — Лесно мога да разбера защо тя ви липсва! Не ви ли бе известно, че един джентълмен би ме уведомил за своето присъствие още в самото начало?

Ъгълчетата на разкървавената му уста потрепнаха насмешливо, а очите му проблеснаха в полумрака на стаята.

— Уви, болярке, не претендирам да съм светец. Сцената и прелестите, които вие показахте, ми доставиха огромно удоволствие и за нищо на света не бих могъл да се насиля да я прекъсна. Ако пък не бях такъв джентълмен, навярно бих се възползвал от тази наистина провокираща прегръдка… — Той я намести малко по-близо до себе си, а Зиновия в раздразнението си се опита да го отблъсне. Бедрата й се отъркаха силно в него, карайки го да премалее, възпламениха всеки нерв в сетивата му и той не се осмеляваше да помръдне от страх да не загуби самоконтрол, да не се пропука наложеното с такива мъки самообладание. С немалко усилие той пристегна юздите на разбушувалите се страсти и продължи с топъл, мек глас, усмирявайки съпротивата й, щом думите достигнаха до нейното съзнание.

— Все едно, щом веднъж вече ви спасих тази вечер от едно насилване, явно за мен е въпрос на чест пак да ви занеса на безопасно място.

— Спасили сте ме? Искате да кажете… — Устните на Зиновия се свиха в безмълвно „О!“ щом осъзна кой точно бе този мъж.

— Напуснахте, преди да ви бъда представен както подобава, милейди — укори я той, смутен от докосването на нейните гладки мокри гърди до него. Съмняваше се дали е имало друг момент през живота му, при който да е бил подлаган на подобно изтънчено изтезание или когато нуждата да се преструва на непоклатимо спокоен е била толкова жизненоважна за успеха на по-нататъшните му намерения. Уверен бе, че тя веднага би отлетяла от прегръдките му, ако проявеше глупостта да разкрие доколко е запленен от женствените й форми.

— И макар вие да сте балсам за очите, милейди, и още по-голям балсам за ръцете, трябва да ви порицая за лошите ви маниери…

— Не сега е моментът да обсъждаме лошите маниери, били те мои или ваши. Пуснете ме. — Зиновия се опита да отблъсне ръцете му и бе изненадана, когато той разтвори прегръдката си, пускайки я да увисне на шията му, която тя самата бе обгърнала. Тя силно се изчерви под все по-широката му усмивка и със сподавен стон се отдели от него. Като доплува до ръба на басейна, му хвърли поглед през рамо. Той я следваше по-бавно. Зиновия бързешком изкачи стъпалата и светкавично прелетя през стаята, сграбчи халата си и бързо се загърна в него.

Въоръжена така, Зиновия го пресрещна, докато той се изкачваше по същите каменни стъпала. Не искаше да бъде сварена неподготвена, ако реши да тръгне към нея, но докато очакваше със стаен ужас какво ще й донесат следващите мигове, силно се вгледа в него слисана. Макар и очевидно да не бе красавец по лице, иначе той бе изключително добре оформен. Беше висок колкото Ладислас, но далеч не тъй масивен и набит. Личаха си стегнатите му мускули и като си припомни с каква лекота и без видимо усилие бе разпръсвал злосторниците, можеше да се досети какви усилия полагаше той, за да се поддържа в добра бойна форма. Коремът му бе стегнат, гърдите му — мускулести под къдравите вълма косми. Кръстът му бе тънък, а бедрата — стройни…

Зиновия ахна, когато слабините му се подадоха над водата и се извърна с пламнали бузи, скандализирана до дъното на девствената си невинност. Макар и пътувала по света, през целия си живот тя бе грижливо закриляна и въпреки че вече имаше повече от двадесет години зад гърба си, за пръв път виждаше напълно гол мъж. И за нейно дълбоко изумление той не изглеждаше ни най-малко притеснен от дързостта си.

Зиновия чу мекия му смях да се разнася по-наблизо и се обърна в очакване с разтуптяно сърце, за да го прогони ако трябва, но той само търсеше кафтана, който бе оставил на пейката. Внимавайки погледът й да не слезе надолу, тя го изгледа, после отново трепна, люто разгневена, че той я е наблюдавал как се къпе, без да си направи труда да я предупреди за присъствието си.

— Можете да се обърнете сега — уведоми я мъжът, без да се опитва да скрие иронията в гласа си.

— Добре! — отвърна измъчено Зиновия, смутена, че той намира за толкова весело случилото се, което според нея бе тъй ужасно и притеснително. — Значи мога да си тръгвам! — Хвърляйки му последен изпепеляващ поглед, тя започна да събира вещите си. — Като си помисля само! Да се промъкнете като крадец! Вие сте най-презреният негодник, който съм срещала от дълго време!

— Е, поне не и от този следобед — отвърна мъжът, вдигайки небрежно рамене. — Или компанията на разбойника ви се нравеше повече, отколкото моята?

— Онзи бандит ли? Ха! Ладислас може да научи много от вас по отношение на грубиянските маниери!

После любопитството надделя и Зиновия леко наклони глава, за да му хвърли по-мил поглед.

— Какво все пак стана с разбойника?

Мъжът гневно изсумтя, подчертавайки раздразнението си.

— Подлият страхливец офейка, когато вие препуснахте! На моя кон! Прекрасен жребец. Повярвайте ми, не знам кое ми тежи повече — че изпуснах оня злодей или коня! Ако не се бях опитал да ви помогна, когато конят ви понесе, може би щях да успея да хвана разбойника. Но срещнах ли някаква признателност? Нищо подобно, милейди! Не проявихте и най-малката грижа за мен. Ако хората ми не бяха тръгнали да претърсят гората, можеше още да лежа някъде там! Сега съм тук, болярке, но не на вас трябва да благодаря за това!

Зиновия вирна изящната си брадичка, уязвена както от укоризнения му тон, така и от собствената си съвест.

— Изглеждате ужасно покрусен от загубата.

— Има защо! Надали ще намеря друг жребец, който да струва дори наполовина на този!

— На сутринта ще спомена на капитан Некрасов да ви даде коня на Ладислас — надменно заяви тя. — Може би това ще ви утеши.

Мъжът изсумтя.

— Съмнявам се! Доста скъпо ми струваше да докарам моите жребци от Англия…

— От Англия? — изненадано възкликна тя, сетне осъзна това, което досега се бе изплъзвало от вниманието й. Сдържаният му начин на изразяване ясно показваше откъде е родом. — Оттам ли сте?

— Аха!

— Но командвате руска част… — започна Зиновия, сетне се сети за забележката на Ладислас по повод чуждите командири, наети да обучат царската войска на бойните си умения. — Вие офицер на служба при Негово Величество ли сте?

Макар и да бе облечен само в скромен дългопол кафтан, мъжът се поклони изискано.

— Полковник сър Тирон Босуърт Райкрофт на вашите услуги. Удостоен с рицарско звание в Англия, а сега командир на Трети Стрелецки полк на Негово Царско Величество. А вие сте…

— Това не е най-подходящото място да се представяме, полковник — побърза да отвърне Зиновия, като реши, че би било по-добре да не му съобщава никакво име. Можеше да си го представи как разпространява непристойния разказ за тяхната среща сред своите приятели и подчинени.

Ъгълчетата на подпухналата му устна потрепнаха в усмивка.

— А вие сте болярката Зиновия Александровна Зенкова, пътуваща към Москва, където ще бъдете поставена под опеката на княгиня Тарасова, братовчедката на царя.

Зиновия затвори устата си усещайки, че е зяпнала от изумление. С труд си пое дъх, за да заяви:

— Знаете много неща за мен, сър.

— Пожелах да науча — обясни Тирон със самоувереност, която накара нейната да се пропука. — Когато пристигнахме тази вечер в странноприемницата и открих, че и вие сте се подслонили тук да пренощувате, поразпитах придружителите ви. Капитан Некрасов отказа да ми каже каквото и да е, но доблестният сержант прояви малко повече щедрост по отношение на фактите. С голямо облекчение научих, че не сте омъжена, особено за надутото дребно парвеню, което ви придружава. — Тук той вдигна вежди, демонстративно очаквайки тя да обясни какво я свърза с този човек. — Той тъкмо излизаше от банята, когато дойдох и по поведението му може да се съди, че той смята и себе си, и положението си за нещо голямо.

Макар страстно да желаеше да отхвърли всяко подозрение, че нещо я свързва с Иван, Зиновия не пожела да задоволи любопитството на полковника. По-добре да не му даваше надежда, че може да научи нещо повече от нея, иначе можеше да се окаже досаден или да я постави в неудобно положение.

Като вдигна торбичката си, Зиновия се отправи към вратата, но полковникът препречи пътя й. Той се изправи пред нея и разбитите му устни се разтегнаха в усмивка:

— Ще ми позволите ли да ви видя отново?

— Невъзможно е, полковник — студено отказа тя. — На сутринта продължавам към Москва.

— Аз също — меко я увери Тирон. — Бях извел хората си на учения в полето. По план трябва да се върнем в Москва до утре вечер.

— Надали княгиня Ана би одобрила това.

— Нали не сте… сгодена? — Тирон стаи дъх в очакване на отговора, той сам не можеше напълно да си обясни защо така изведнъж забрави как бе разбит живота му и позволи на една жена да запали искра в сърцето му.

— Не, полковник Райкрофт, разбира се, че не съм.

— Тогава, ако разрешите, болярке, бих искал да бъда ваш кавалер. — Тирон мъчително ясно осъзнаваше колко безразсъдно и прибързано се впуска в това начинание и се укоряваше, че макар вече да има зад гърба си цели тридесет и четири лета, се държи като разгонен на пролет вятърничав хлапак, хлътнал по някое девойче. Но пък, от друга страна, вече доста време не се бе любил с жена, а дори и младата му съпруга, русокосата красавица Анджелин, никога не бе изглеждала толкова хубава, със или без дрехи.

— Предложението ви ме смущава, полковник. — Зиновия остана напълно слисана, но същевременно бе благодарна на полумрака, който прикри притока на кръв по бузите й, когато си припомни притискането на неговото топло, добре оформено тяло в басейна. Молбата му, разбира се, трябваше да бъде отхвърлена, но тя прецени, че сега предпазливостта изисква да смекчи отказа си и да отговори по-уклончиво. — Трябва да си помисля.

— Ще очаквам вашето решение. Дотогава, милейди, се прощавам с вас.

Полковник Райкрофт се поклони отсечено и се изправи, когато тя мина покрай него. Проследи я с поглед, докато прекосяваше банята, наслаждавайки се на лекото полюшване на бедрата й под копринения халат и в спомените му оживя отново онзи момент в басейна, когато ръката му бе обгърнала задничето й и тя се бе свила до слабините му. Разпалените му след дългото въздържание страсти още не се бяха охладили и той знаеше, че му предстои дълга безсънна нощ, през която ще бъде измъчван от желания и ще трябва да се бори със сладострастни видения.

Вратата се затвори зад нея със същото скърцане, което предшестваше влизането й, и той остана загледан в дъската на пода. Очите му не можеха да проникнат през дебелото дърво и докато стоеше заслушан в забързаните й стъпки, му се яви друго видение, този път тъмно и безутешно студено. Това бе мъчителният спомен за гроба, край който той намръщен и огорчен промълви последното си сбогом на своята покойна съпруга.

Полковник сър Тирон Райкрофт изруга полугласно и рязко се обърна. Каква лудост го бе тласнала по този път на похот и сладострастие? Как се осмеляваше да си прави илюзии, че може да се довери на друга жена, след като още не бе съумял да събере разкъсаните остатъци от своите чувства и да очисти живота си от мъчителните спомени? Раните, които бе потиснал дълбоко в паметта си, се отвориха отново, за да продължат изтезанието му.

 

 

Изгряващото слънце още не бе докоснало земята с топлите си лъчи, когато Зиновия вдигна придружителите си и ги помоли да побързат. В отговор на обърканите въпроси на капитан Некрасов тя изтъкна, че иска това пътуване по-скоро да свърши. Не се осмеляваше да разкрие, че се бои от вниманието на един нежелан ухажор и че се налага да потегли, преди той да е станал и да й е поискал отговор.

— Оставете жребеца за полковник Райкрофт — разпореди тя на капитана, докато той я съпровождаше до каретата. — Това е най-малкото, с което мога да му се отблагодаря.

Всяко движение бе още прекалено болезнено за Али и се наложи да бъде пренесена до каретата от Стенка. Под нежното настояване на господарката си тя прие да се облегне на възглавниците, които Зиновия бе наредила в ъгъла на каретата, и отново потъна в сън.

Болярката се настани в отсрещния ъгъл и притвори очи, избягвайки разговор с Иван. Нареди на Стенка да не губи време през този последен ден на тяхното пътуване и да бъде така добър да поеме по някой по-безлюден път, който дори да бъде по-рискован, би ги отвел по-бързо до Москва.

Скоро потеглиха отново и Зиновия въздъхна с облекчение, уверена, че най-накрая се е отървала от дръзкия англичанин. Надяваше се само той да се прояви като джентълмен и да не се впусне в клюки, но поведението му досега не даваше особени основания за надежда. И без това бе достатъчно смущаващо, че в паметта й отново и отново оживяваха сцените в банята, та оставаше и разказът за това да бъде разтръбен из цяла Москва.

Половин час по-късно командирът на Трети Стрелецки полк на Негово Царско Величество се надигна от нара си, разкърши схванатите си мускули и се отправи с несигурни стъпки към вратата на килийката, която му бе послужила за спалня. Мимоходом срита своя заместник по крака, измърмори някаква заповед и го остави да изпълнява командата между две прозевки, докато сам търсеше свещ, която да запали.

Изтече още половин час, преди небето да започне да изсветлява. Полковник Райкрофт пъхна очукания си шлем под мишница и слезе по стълбата да направи утринен преглед на хората си, които го чакаха строени навън. Докато минаваше покрай отворената врата, хвърли поглед към ъгъла на портата, където бе видял за последен път каретата. Уви, сега там нямаше нищо друго, освен черния жребец, завързан за стълба. Сподавено проклятие се изплъзна между устните му и той намръщено огледа пътя, вече знаейки, че няма да види и следа от болярката.

Тя беше избягала! Мисълта го изгаряше и той бе на косъм от избухването, но някъде от най-дълбоките глъбини на паметта му се появи мъчителното видение на две очи, ту нефритовозелени, ту черни като оникс. Още по-смущаващо му действаше споменът за нейното изящно, но вече налято тяло, изцяло изложено на неговия поглед.

Тирон отново тихо изруга. Трябваше да се сети, че ще я уплаши с проклетата си безсрамна разгорещеност! Беше я подгонил както песът някоя разгонена кучка и нямаше защо да я вини, че бе отлетяла при първа възможност.

Тирон бавно изпусна дъха си и се опита да овладее раздразнението. Хората му го чакаха и след като ги бе държал в железен юмрук през цялата седмица, днес заслужаваха по-добро отношение, особено след като бяха разгромили бандата злодеи. Пък и какво толкова значеше едно момиче? Лесно можеше да си купи услугите на някоя друга. Всъщност за него май бе по-трудно да отхвърля авансите на почти всички повлекани, които следваха войнишките лагери или обикаляха по улиците на онзи квартал в Москва, който бе запазен за чужденци, търсейки компаньон за един час или за цялата нощ.

И все пак перспективата да възприеме начина на живот, следван от почти всички мъже в царската армия, изобщо не го въодушевяваше. Трябваше му нещо повече от мръсните, похотливи милувки на някоя случайна уличница. Въпреки че нямаше намерение да се остави отново да бъде примамен под венчилото, искаше да освободи страстта си с някоя жена, с която би могъл да изпитва известна взаимност и дори да му стане скъпа. Истински желаеше постоянна любовница, която би се радвала да остане с него и не би проявявала склонност да изпробва чара си върху друг ухажор.

— Болярката Зенкова ви остави един кон, полковник — съобщи капитан Григорий Тверской, посочвайки с палец през рамо към жребеца. — Ще ви върши ли същата работа като предишния?

— Боя се, че бандитът спечели от размяната — гневно отбеляза Тирон. — Но ние с него пак ще се срещнем.

— Ще продължите ли да го преследвате?

— Когато имам възможност — увери Тирон по-младия мъж. — Сега в Москва ме чакат по-спешни дела и чак след това ще му посветя цялото си внимание.

— Можем да съобщим в щаба, че сме убили тринадесет от хората на разбойника, макар че на ваше място бих съобщил направо на царя подробностите за нашата битка. — Капитанът леко се усмихна. — Вашите многобройни подвизи доставят голяма радост на генерал Вандерхаут, полковник, но само неговата репутация печели от тях.

— Холандецът се безпокои за бъдещето си тук — размишляваше на глас Тирон. — Никога не е получавал по-добра заплата и не му се ще да я загуби, когато изтече контракта. Затова се мъчи да се докарва.

— За ваша сметка, полковник.

Тирон се пресегна и го потупа по рамото.

— Един генерал отговаря винаги за всичко, което става в дивизията му, независимо дали е добро или лошо. Групата от чуждестранни офицери под командата на Вандерхаут е под личното наблюдение на царя и техните деяния достигат до неговите уши — полковникът сви рамене, а после направи гримаса, когато устната му се напука при опита да се усмихне. — Така стоят нещата, Григорий! Бихме изглеждали дребнави и жалки, ако се опитаме да протестираме, че той си присвоява слава, която не е заслужил. Следователно, трябва да се примирим с поведението на генерала. Нямаме друг избор.

Руснакът разочаровано въздъхна.

— Писнало ми е от некадърността на генерала, полковник. Вие можете да предложите много повече в сравнение с него. Той си присвоява идеите, които му давате безплатно и ги приписва на себе си. А доколкото мога да преценя, вие сякаш деликатно, но напълно умишлено го съветвате, просто за да не му позволите да направи някоя грешка, която може да излезе скъпо.

Тирон се замисли и помълча известно време, преди да отговори на Григорий:

— Имам повече боен опит, приятелю, това е всичко. Но съм сигурен, че генерал Вандерхаут не би заемал този пост, ако нямаше някакви достойнства.

Григорий изсумтя саркастично.

— Чудя се дали е така.