Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (11)

Единадесета глава

Свирепа буря се стовари върху града в ранните утринни часове, като брулеше жестоко дърветата и затръшваше капаците на прозорците като изстрели призори. Мнозина въздъхнаха с облекчение, когато всичко утихна, защото поне за днес бурята ги беше отминала, но само след няколко часа ураганът отново връхлетя Москва с бесните си вихри и поройни дъждове.

Природните стихии бяха само като бледо предизвестие за това, което щеше да сполети Зиновия скоро след бурната й среща с княз Алексей. Едва бе успяла да се отпусне в настъпилото затишие, когато спокойствието й бе отново грубо нарушено, този път от княгиня Ана. Тя настойчиво заблъска заключената врата на спалнята и със заповеднически тон нареди да бъде пусната незабавно да влезе. Това подсказваше донякъде настроението й, но истинската буря се разрази чак когато вратата се отвори и Ана нахълта в стаята. Никой мрачен предвестник на тежка участ не би извлякъл толкова удоволствието от злата вест, колкото княгиня Ана, когато обяви решението си.

— Алексей ме помоли да обмисля предложението му и сега, когато успя да отвлечеш княз Владимир Дмитриевич от по-сериозни мисли, мога само да се съглася със съпруга си. Всъщност именно княз Владимир пръв постави този въпрос пред Алексей вчера вечерта. Похотливият стар болярин май здравата е хлътнал по теб, както и синовете му.

— Но аз размених само няколко думи с тях… — отвърна предпазливо Зиновия, опасявайки се, че ще трябва да чуе нещо лошо.

— Все едно — продължи Ана и надменно поднесе дантелена кърпичка до ноздрите си, — изправени пред подобна ситуация, нямаме друг избор, освен да се погрижим за твоя брак. Гостите ни не говореха за нищо друго, освен за наглостта на полковник Райкрофт. — Тя изглеждаше смаяна. — Като си помисли само човек, че този мужик иска разрешение от царя да те ухажва! Това е просто възмутително! Повярвай ми, скъпа, когато цялата тази история отшуми, можеш да бъдеш спокойна поне за едно нещо. Амбициите на полковника никога няма да се увенчаят с успех. Аз ще имам грижата за това! Още тази сутрин се заех да изпратя послание до княз Владимир, потвърждавайки нашето съгласие за брака ти с него. Макар старият болярин да иска това да бъде държано в тайна, докато не се уредят нещата, подобен договор ще осуети всяка намеса от страна на англичанина и на всеки друг, който поиска да те спечели, включително майор Некрасов.

Потресена от тази новина, Зиновия изгледа смаяно княгинята. Чувстваше се сякаш току-що е била зашлевена по лицето. С ъгълчето на окото си виждаше, че Али е замръзнала ужасена до вратата на тясната стаичка, притиснала кокалеста ръка до устата си. Отчаянието на прислужницата бе само бледа сянка на чувствата, които я обзеха, когато постепенно чутото достигна до нейното съзнание. И макар Али да не можеше да разбере как се бе стигнало до този годеж, Зиновия изпитваше силното подозрение, че съдбата й е била решена не тази сутрин и не от Ана, а миналата вечер, когато бе отхвърлила ухажванията и заплахите на Алексей. Сигурна бе, че сега около нея се сключват челюстите на поставения от него капан, както я бе предупредил. Той се беше заклел, че тя ще трябва да му се отдаде или да понесе последствията от отказа си, а сега изглеждаше, че ще се наложи да ги понася до края на живота си. Щеше да се омъжи за старец, който макар и да не бе още грохнал и фъфлещ, все пак беше далеч от мечтата й за млад и хубав кавалер.

— Княз Владимир настоява да ускорим сватбата и ние решихме да удовлетворим нетърпението му, като се съгласим той да започне приготовления за сватбата, докато аз отсъствам. Ние с Иван отпътуваме утре, за да посетим баща ми и тъй като Иван има някои задължения в Москва, с които трябва да приключи преди края на месеца, уредила съм да се върнем след две седмици. На следващата седмица ти ще можеш да се омъжиш…

— Толкова бързо? — Зиновия бе поразена от скоростта, с която Ана задействаше плановете си.

— Не виждам причина да се измъчваме с дълго бавене преди сватбата. — Бледата вежда на Ана се изви въпросително и тя впери недружелюбен поглед в повереницата си. — А ти виждаш ли?

Зиновия можеше да се сети за доста благовидни предлози.

— Ако имам малко повече време, бих се подготвила по-добре за събитието. Бих могла да си ушия нов тоалет, а трябва да се изпратят и кърпи на болярките, които ще поканим за шаферки…

Отговорът на Ана бе безмилостен:

— Княз Владимир е твърде стар, за да понесе едно дълго очакване, Зиновия. Ще трябва да се задоволиш с времето, което ти се отпуска.

Сдържайки сълзите, заплашващи да рукнат, Зиновия се извърна. Изглежда всичко бе предопределено и тя нямаше друг избор, освен да следва посоката, която й бяха избрали. Нямаше да й дадат дори достатъчно време, за да се нарадва на обичайните празненства между годежа и сватбата.

Ана отиде до прозорците и се загледа в опасания с дървета път, който започваше да се оживява. С трополене минаваха карети, а болярите яздеха отпочинали коне, с разиграна от утринния хлад кръв. След почти съкрушителното поражение предишната вечер, отначало Ана не бързаше да губи надежда. Иван щеше да си възвърне позициите, завладени от нейната повереница. Дори сърцето й беше изпълнено с радост, защото Алексей дойде при нея и още веднъж прояви безподобните си способности в леглото. Но когато се бе отпуснала блажено в прегръдките му, тя чу за предложението на стария княз и за подлите игрички на Зиновия и за момент й се стори, че целият свят се е обърнал наопаки.

— Наталия дойде при мен вчера вечерта и ме помоли да ти позволя да отидеш при нея, докато мен ме няма — подхвърли през рамо Ана. — Бях сигурна, че няма да имаш нищо против и дадох съгласието си. Убедена съм, че Наталия ще бъде радостна да ти помогне в приготовленията ти за сватбата.

— Нямаме време за нищо — обади се Зиновия. — Да не говорим за сериозни приготовления.

Ана се направи, че не чува, но изля яда си по изпробвания начин, който винаги досега й бе носил безкрайно удовлетворение. Като определяше съдбата на младата девойка, тя установяваше по безспорен начин властта и превъзходството си над своята съперница.

— Ние с Алексей приехме поканата на княз Владимир да обсъдим тази вечер последните приготовления за сватбата и обещахме от твое име, че ще дойдеш с нас.

— Много мило от ваша страна.

Ана се усмихна доволно, усещайки трепването в гласа на девойката.

— Може би ще се зарадваш да научиш, че Иван е зает тази сутрин с приготовленията за пътуването и няма да има време за уроци. Трябва да те уведомя, че той е крайно недоволен от теб. Убеден е, че умишлено си осуетила плановете му да стане духовен наставник на Владимир. Затова бих ти предложила тази вечер да се постараеш да поправиш грешката си, когато се срещнеш с благородния си годеник. Това би могло да направи вечерта още по-интимна, тъй като Иван предложи да ни придружи. Това може да се окаже за него последна възможност да насочи вниманието на княза към по-достойна кауза, вместо да задоволява низките си желания с теб.

— Пожелавам му успех — отвърна Зиновия с ледена искреност. — За мен ще е голямо облекчение, ако успее да завърти главата на Владимир с кроежите си. Нямам нищо против тази идея.

Ана побърза да си придаде изненадан вид.

— Какво, Зиновия! Ти изобщо не изглеждаш зарадвана от годежа си. Нима се чувстваш разочарована…

Зиновия добре съзнаваше, че княгинята се наслаждава на ситуацията и се опита да смени темата.

— Казахте, че ще ми бъде позволено да отида при Наташа, когато вас ви няма. Кога бих могла да си тръгна?

Ана небрежно сви рамене, опивайки се от болката на повереницата си.

— Можеш да събереш сега каквото ще ти бъде нужно, а утре рано сутринта да отидеш, ако решиш. Имам предвид, ако наистина искаш да се пренесеш при нея…

— Разбира се, че искам — изгледа я объркано Зиновия, чудейки се каква ли подла инсинуация се крие този път зад думите на Ана. — Защо да не искам?

Ана не можа да сдържи презрителното си изсумтяване. Ако Алексей не се беше оплакал, че момичето се опитва да го съблазни, тя може би щеше да даде на Иван повече време, за да убеди Владимир в достойнствата на своите предложения, преди да се съгласи за брака. Но когато съпругът й разказа за предложенията, които беше отхвърлил, тя остана заслепена от гняв и реши да си отмъсти по възможно най-суров начин на младата болярка.

— О, когато мен ме няма, а Алексей остане тъй самотен тук, предположих, че ти би могла да пожелаеш…

— Извинете ме, Ана — каза натъртено Зиновия, прикривайки едва-едва язвителността на следващите думи. — Не бих си и помислила да компрометирам доброто име на вашия съпруг, като остана във ваше отсъствие.

— Не, разбира се, че няма.

Сивите очи станаха леденостудени от неприязън. Макар Ана да бе убедена в противното, тя не смееше да обвини пряко Зиновия. Момичето щеше просто да отрече, а това би възбудило по-нататъшни коментари и клевети. Подобна непристойна мълва не би допринесла за нейната поза на недосегаема повелителка, чрез която тя се надяваше да си отмъсти по-добре.

Въпреки потреса си Зиновия осъзна, че Ана иска да я махне по-далеч от своя дом. Макар да се преструваше, че великодушно се е отзовала на молбата на Наташа поради природната си доброта, Ана не изглеждаше склонна да приеме каквото и да е друго решение. Зиновия прекрасно съзнаваше, че заплахата ще продължава да виси над нея, докато не се отдалечи на безопасно разстояние от Алексей. Затова бе доста разгневена от намека на Ана, че охотно би приела да остане насаме с него под един покрив. Всъщност, ако Ана й бе дала възможността да избира, тя с удоволствие би си събрала багажа на часа.

Ана се усмихна с едва прикрито задоволство и завъртя ножа в раната.

— Като си помислиш само, Зиновия, само след три седмици ти ще бъдеш невеста на Владимир. Би трябвало да си много радостна, че ще станеш стопанка на своя къща и съпруга на един толкова богат болярин. Като се има пред вид, че той е тъй запленен от теб, аз съм уверена, че ще можеш да измъкнеш от него каквото ти сърце иска. — Тънките устни се разтегнаха за миг в презрителна усмивка. — Макар че трябва да призная, че не забелязвам да имаш някакви скрупули, когато решиш да задоволяваш прищевките си. Липсата ти на умереност си проличава веднага по безбройните скъпи тоалети и бижута, които притежаваш. И все пак като жена на Владимир ти ще бъдеш далеч по-богата от сега. Този факт би трябвало да те утешава донякъде, когато ти се наложи да търпиш несръчните му попълзновения в леглото. Макар да се носят слухове, че Владимир все още е способен да задоволи една девойка, все пак съм сигурна, че това няма да е най-хубавото преживяване в живота ти. Поне няма да е същото, каквото би било с някой по-млад мъж, особено някой с голям опит с жените, какъвто явно е полковник Райкрофт.

Една тъмна вежда се изви недоверчиво и Зиновия проследи с поглед как Ана бавно прекосява стаята към нея.

— Не знаех, че познавате полковник Райкрофт дотолкова добре, че да можете да съдите за опита му с жените.

— О, подочувам разни работи — нехайно махна с ръка Ана. — За него явно говорят всички млади болярки, които някога са го зървали, фактът, че живее в немския квартал заедно с другите безделници, които идват в страната ни, му дава допълнителна възможност да задоволява мъжките си апетити. Или си въобразяваш, че си единствената птичка, в която английският ястреб мечтае да впие ноктите си? Хора, които са добре запознати с тези неща, упорито говорят, че на всеки чужденец там се падат поне по половин дузина леки момичета. Самата мисъл, че полковникът би могъл да се лишава от техните услуги, докато крои планове как да се сдобие с ръката ти, звучи доста самонадеяно, не смяташ ли?

— Това е само ваше предположение — намеси се Зиновия с непочтителна студенина, която не беше необходимо да изпитва. Сама не можеше да разбере защо трябва толкова да се обижда от предположението на княгинята. — Не бихте могла да знаете какво със сигурност прави полковникът, освен ако не го шпионирате.

— Ха! — Ана вирна брадичка при предизвикателната забележка на девойката. — Глупаво би било от твоя страна да смяташ, че полковник Райкрофт не е взел своя дял от пачаврите. Помни ми думите, той ще разпръсне семето си из цялата страна, преди да си замине. Но ако си толкова невежа по отношение на мъжете, че да си въобразяваш, че няма да стопли леглото си с друга жена, то имам да правя по-важни неща, отколкото да си губя времето със спорове за дълбочината на неговата пропадналост.

Ана отиде до вратата и като постави ръка на дръжката, се обърна да хвърли последен поглед на повереницата си. След като чу обвиненията на Алексей, тя изпита дивашко желание да избоде тези зелени очи и издере млечнобялото лице, докато то не започне да привлича само жалостиви погледи от страна на мъжете. Въпреки това, като се имаше пред вид неподправената мъка на Зиновия, имаше пълното право да се радва на постигнатото.

Тънките устни се разтегнаха за миг в тържествуваща усмивка и с едва забележимо кимване се плъзна през вратата като вихрушка, успокоена, че нейното решение е успяло да осуети кроежите на повереницата й да примами млад и жизнен съпруг.

Скърцането на пантите прозвуча като погребален звън в потискащата тишина, която внезапно настъпи в стаята. Лишена от светлите очаквания за бъдещето, Зиновия се отпусна върху леглото като човек, чийто въздух е бил изкаран с удар. Не би се чувствала по различен начин, ако бе чула смъртната си присъда. Вцепенена от несправедливостта на решението, тя остана с поглед, вперен в една точка. Бремето, което се бе стоварило върху нея, беше прекалено непосилно, за да го понесе с мълчание. Разтърсиха я конвулсивни ридания. Тя се хвърли по очи върху леглото, проливайки горчиви сълзи. Безмълвно заблъска с юмрук чаршафите, оплаквайки деня, в който е прекрачила прага на Тарасови.

— Ох, агънцето ми! Агънцето ми! Недей да си късаш сърцето така! — умолително занарежда Али, опитвайки се да утеши господарката си, но Зиновия страстно разтърси глава и продължи безутешно да ридае, защото нищо не можеше да намали скръбта й. Бъдещето не й носеше никаква надежда, нито за утрешния ден, нито за всичките дни и години, които я чакаха занапред.

— Събирай всичко — изхлипа през сълзи тя. — Ако небето се смили, повече никога няма да стъпя тук.

— Не можеш ли да попречиш на това, което ти готвят? — разтревожено попита Али. — Не можеш ли да паднеш в краката на цар Михаил и да го помолиш за милост? Или да избягаш в Англия и да останеш при овдовялата ти леля?

— При никого не мога да отида — покрусено отвърна Зиновия. — Най-малкото в Англия. Ако се кача на някой кораб, никога няма да ми позволят да се върна. Брачният договор е бил подписан, Али, и от тази сутрин аз съм обещана на княз Владимир Дмитриевич.

Завъртяният подпис на Ана, който потвърждаваше годежа й с Владимир беше предрешил съдбата й и дори Алексей вече не можеше да спре задвиженото от него. Само цар Михаил или княз Владимир можеха да разтрогнат брачния договор, Негово Величество по всякаква причина, а старецът — ако докажеше, че тя не е достойна. Последното не изглеждаше особено вероятно, след като Владимир бе поискал ръката й тъй скоро след първата им среща. Несъмнено той е оценил достатъчно високо нейното възпитание и потекло, за да е убеден напълно в достойнствата й като бъдеща съпруга, така че нямаше да позволи лесно да бъде отклонен от целта. С отмъстителната си ревност Алексей щеше да положи всички усилия стария болярин да научи само хубави неща за нея.

Мислите на Зиновия отчаяно се замятаха, търсейки път за бягство от готвената й участ. Хрумнаха й половин дузина идеи, но веднага отхвърли някои от тях, като например да оскърби Владимир или да му каже колко дълбоко отвратителна й е самата мисъл да стане негова жена. Дори й ако това можеше да й донесе свобода, тя не би си позволила да нанесе такава болезнена обида на стария човек, само за да постигне целта си. Подобна постъпка можеше да го вкара в гроба, а тя не искаше неговата смърт да й тежи на съвестта. Не, ако се стигнеше до там князът да не застане пред олтара с нея, то трябваше той сам да я отхвърли.

Като притвори очи, Зиновия опря буза на юргана и се опита да се отпусне от напрежението, като насочи мислите си в друга посока. Не се опита да отклони ума си от изкусителните видения, които бе породил полковник Райкрофт, като нехайно не обърна внимание в банята на собствената си мъжка голота и на нейната невинност. Изглеждаше безсмислено да се измъчва с подобни блянове сега, когато се разбра, че никога няма да изпита блаженството от тяхното осъществяване. Но като млада жена на стария болярин, тези спомени можеха да се окажат всичко, което има. Кратката й среща с англичанина можеше да й послужи за утеха за всичко, което щеше да й липсва в брака, защото никога нямаше да може да се наслади на удоволствието и възбудата да бъде съединена в брак с мъж с приемливо телосложение. Подобни видения бяха може би всичко, което получаваха някои жени през целия си живот, но Зиновия беше склонна да се замисли дали краткия й досег с подобен великолепен екземпляр не бе я направил лекомислена и придирчива и не бе я лишил от всякаква толерантност по отношение на онова, което скоро щеше да получи.

Макар виденията и бляновете й да казваха съвсем друго, Зиновия въздъхна тъжно и се опита да се убеди, че положението й не е чак толкова лошо, тъй като все едно не можеше да се сети за никакъв изход. Княз Владимир поне не беше чак толкова отвратителен, колкото биха могли да бъдат някои други мъже, а докато седемте му синове живееха при него, нямаше да се задушава от скука. Напротив, като се имаше предвид склонността на братята да правят пакости, бе повече от вероятно, че понякога ще се моли за малко усамотение и спокойствие.

Като стисна зъби, за да не позволи на засилващата се болка да разруши крехкото й самообладание, Зиновия изтри сълзи и стана от леглото. Съсредоточи цялото си внимание върху събирането на багажа и се зае да помага на Али, като донякъде се утешаваше, че вече никога нямаше да й се наложи да се мярка близо до дома на Тарасови.

След като и последната от раклите й бе напълнена и изпратена в двореца на Наташа, Зиновия се постара да намери Иван в неговите покои и да му върне книгите, които й бе дал. По арогантността му пролича, че той е загубил надежда да извиси нейния интелект до по-високо равнище или да открие поне зърно на някаква добродетел в характера й.

— Надявам се, че сега ще сте щастлива, болярке.

Зиновия въздъхна уморено и тежко, когато срещна неприязнения му поглед. Чувстваше се напълно изстискана, сякаш цялата й енергия бе изцедена от решението на Ана. Нямаше сила дори да отвърне на подигравките на Иван.

— Ще се постарая да бъда.

— Защо да не бъдеш — насмешливо попита той — с всичкото това богатство на твое разположение?

— Щастието не зависи само от богатството, Иване. Човек може да се сдобие с всички богатства на света и пак да бъде безкрайно нещастен. Имотите не могат да заменят любящите приятели и семейството.

Иван изсумтя презрително пред подобни глупости.

— Какво е значело изобщо някога семейството за мен? Презирах майка си. Баща ми? Е, казаха, че бил убит малко преди да се родя, но ми дадоха фамилията на майка ми като незаконороден. Не съм видял доказателства, че той изобщо е съществувал, а ако е така, то бих се отнасял много по-топло към спомена за него, ако ми бе оставил някакво наследство, за да се нахраня и облека, докато не порасна достатъчно, за да се грижа за себе си.

— Мъчно ми е за теб, Иване — промълви с искрено съчувствие Зиновия, започвайки да разбира подтиците на този човек. — Сигурно ти е било много трудно, докато пораснеш.

— Трудно беше — призна той със самодоволно подхилване. — Но преодолях всичко и постигнах не малко. Достигнал съм дотук, без да разчитам на никого, освен на себе си.

— Не си ли самотен понякога?

— Самотен ли? Какво да ми липсва? — остро попита той, сякаш въпросът го бе заварил неподготвен. — Хора? Приятели?

— Може би някой като Ана, който оценява твоите дела, самия теб…

— Никой не оценява мен и постиженията ми по-високо от самия мен.

Отговорът бе тъй категоричен, че Зиновия не виждаше смисъл да продължава разговора. Явно Иван отдавна се беше отказал от мисълта, че приятелите и любящото семейство са от някакво значение за добруването му. Трудно й беше да си представи смисъл на подобен самотен живот.

Дойде време Зиновия да се приготви за посещение в просторното имение на княз Владимир. Занимава се с това цял един час, без да се притеснява, че би могла да раздразни със забавянето си Ана. Когато най-сетне се яви в залата десет минути след времето, определено за потегляне, княгинята нямаше никакво намерение да прикрива своето раздразнение.

— Е, ти определено ни караш да те чакаме! — скара й се Ана. — И съм сигурна, че го правиш нарочно, ужасно момиче такова.

Зиновия демонстративно се държеше настрана от тримата, но въпреки това не можеше да не забележи как се впиват в нея изпепеляващия поглед на Ана и предизвикателната гримаса на Иван. Най-много я вбесиха похотливите очи на Алексей, които опипваха безсрамно женствените й извивки. Дори и след като бе стоварил отмъщението си върху нея, той не можеше да се въздържи да не смъква с поглед тревистозеления копринен сарафан, сякаш още я смяташе за потенциална любовница. С подчертана вежливост Зиновия запита Ана:

— Нима не искате да изглеждам възможно най-добре за княз Владимир?

Княгинята трудно можеше да оспори успеха на повереницата си в това начинание. Изящната златна бродерия, с която бяха щедро украсени колосаната яка, маншетите и полите на сарафана беше несъмнено дело на някой талантлив художник. Черната коса, прозирната бяла кожа и зелените очи, съчетани с гъвкавата, но добре оформена женствена фигура, се допълваха с облеклото далеч по-успешно, отколкото биха могли да се надяват повечето жени. Но все пак Ана не можа да се въздържи да не потърси помощ от страна на двамата мъже, които като по чудо изглеждаха единодушни този път, обединени в стремежа си да уязвят колкото могат момичето.

— Ти как мислиш, Алексей? — обърна се към съпруга си Ана и повдигна въпросително вежди. — Резултатът струваше ли си чакането?

Смуглият княз се постара да откликне на молбата на жена си и се усмихна снизходително. Макар трудно да можеше да се намери равна по хубост на Зиновия, той бе убеден, че на нея трябва да й бъде даден добър урок, който да я постави на колене. Беше решен да положи всички усилия, за да докара Зиновия пред олтара с Владимир и също толкова решен да извлече наслада от нея, когато му дойдеше времето. Ако подкрепеше Ана сега, колкото и дребнаво да изглеждаше озлоблението й, това щеше да й вдъхне увереност, че може спокойно да потегли рано сутринта. Нямаше никакво желание плановете му спрямо тяхната повереница да бъдат осуетени от присъствието на жена му в двореца.

— Като се има пред вид какво е постигнала Зиновия, може би трябва да помислим дали да не отложим още малко потеглянето си, скъпа.

— И без това търпяхме предостатъчно — грубо се намеси Иван. — Моля ви, нека тръгваме.

Алексей леко се поклони към съпругата си.

— Както желаеш, скъпа.

Ана заобиколи Зиновия, за да поеме ръката на Иван и двамата се запътиха към вратата, а Алексей зае обичайното си място на опашката, откъдето можеше свободно да се наслаждава на полюшването на ханша на Зиновия. След като Иван и Ана се качиха в каляската, той се притисна плътно до нея под предлог, че иска по-бързо да влезе, но всъщност само за да задоволи сластния си порив. Макар безмълвният изпепеляващ поглед, който му хвърли през рамо Зиновия, да не успя да го охлади, тънкият ток се заби болезнено в пръстите през ботуша му и го убеди в необходимостта да се държи на благоприлично разстояние.

Когато стигнаха до двореца на княз Владимир, старият болярин жадно започна да хвали прелестите на Зиновия. С цял порой от комплименти той побърза да я покани в разкошния си палат, като взе ръката й и залепи на нея една пламенна целувка. След това я поведе към голямата зала, където ги очакваха синовете му, надянали за пред гостите най-разкошните си кафтани и най-добрите си маниери. Иван и Тарасови бяха оставени да подтичват след годениците и трябваше да се задоволят с не тъй почетни места, тъй като Владимир церемониално съпроводи Зиновия до мекото кресло, което бе сложено до неговото.

Иван бе видимо смутен от подредбата. Преди да бъде изместен съзнателно от девойката, той за кратко време се бе ползвал от благоприличието на княз Владимир. Сега старецът почти не обръщаше внимание на опитите му да завърже разговор, докато сякаш напук попиваше всяка дума, отронена от усмихнатите устни на неговата годеница.

Зиновия умишлено пренебрегваше злобните погледи на Иван и бъбреше весело с бъдещия си съпруг и синовете му. Ана и Алексей се уединиха за кратко със стареца, за да обсъдят сватбата, но като се върнаха, яростта на Иван достигна връхната си точка, защото Владимир поднесе на Зиновия една диамантена огърлица в комплект с обици и годежен пръстен с толкова голям брилянт, че почти докара дяка до умопобъркване.

— Ще те облека цялата в злато, ненагледна моя Зиновия — щедро обеща Владимир, — и в скъпоценни камъни с всички цветове!

— По-полека, Владимире — сгълча го Ана с престорена усмивка. — Бързо ще разглезиш девойчето с подобни разорителни подаръци. Сериозно бих те посъветвала да не й угаждаш толкова, а да я стягаш по-често, ако искаш бракът ти да преуспява.

Забележката й накара Алексей да върне обратно надигнатата чаша и да я изгледа смаяно, но Ана не обърна внимание на погледа му. Не я интересуваше, че той мълчаливо я питаше доколко тя самата се подчинява на съпружеската му власт. Повече я измъчваше мисълта, че подобни съкровища ще бъдат пропилени по жената, която не можеше да търпи. След като Иван бе тъй близо до това да завербува стареца за своята кауза, сега Ана не можеше да се примири всичко да отиде за това момиче, което несъмнено щеше да прахоса скъпите подаръци. Като си помислеше само от каква полза можеше да бъде това богатство за Иван и за привличането на болярите към неговото дело. Но те двамата с дяка останаха още по-слисани, когато младата болярка помоли бижутата да останат на съхранение в съкровищницата на Владимир.

— Само до деня, когато се пренеса тук — мило настоя Зиновия. — Не бих могла да понеса такава огромна загуба, ако бъдат загубени поради небрежност.

Тя остана със скромно сведени очи, тъй като се боеше да не срещне унищожителния поглед на Иван. Макар неговият сан да предполагаше достойнствата и добродетелите на богоугодния човек, тя не бе особено склонна да се довери на дяка, особено след като Петров разкри грижливо събираното му богатство. Започваше да подозира, че той е от онези, които използват расото като параван, зад който да натрупа бързо пари от лековерните, които приемаха всеки свещенослужител за скромен и почтен човек. Зиновия трябваше да се съгласи, че Али го бе казала достатъчно ясно, описвайки Иван. Вълк в овча кожа, ето какво бе той!

Владимир охотно откликна на желанието на Зиновия, когато тя постави мило ръка на дланта му и го погледна умолително в очите. След като нацелува пламенно тънките й пръсти, той събра бижутата и ги предаде на Игор да ги върне в съкровищницата.

— Майка ми беше красива — заяви Сергей, като поднесе на Зиновия чаша вишновка, която й напомни за червеното вино, което няколко пъти бе опитала във Франция. — Но смятам, че този път баща ми надмина себе си, като ви избра за своя съпруга.

— Вие сте безкрайно мил — отвърна Зиновия, насилвайки се да се усмихне топло, докато отпиваше от бокала.

Фьодор пристъпи напред, и с дълбок поклон поднесе голям букет цветя.

— Подобно на тези прелестни цветя, болярке, вие ни дарявате със своята красота и благоухание.

Зиновия се почувства неудобно, защото не можеше да изстиска от себе си нищо повече от показна радост. Тя пое букета и потопи лице в цветовете, вдъхвайки сладкото им ухание. С въздишка се откъсна от тях и се насили да му се усмихне.

— Оказвате ми голяма чест, княз Фьодор, като сравнявате недостойната ми външност с тези недостижими дарове на природата.

Очите й се замъглиха от сълзи, когато той поднесе ръката й към устните си. Наистина бе болезнено да се чувства напълно недостойна за почитта, която й оказваха, искаше й се да избяга през най-близката врата. Мъчително ясно й бе, че в сравнение със собствената й липса на почтеност, неподправеността на техните сърдечни думи и искрени дарове се откроява още по-ярко.

Когато най-големият брат се отдръпна, Степан излезе напред, за да постави на врата й зелена гирлянда.

— Присъствието ти ни е далеч по-скъпо от рубините и златото, Зиновия. Бъди сигурна, че синовете на княз Владимир като един са запленени от твоя чар.

Зиновия се усмихна през новата мъгла от гузни сълзи. Почти против волята си тя бе завладяна от техните галантни обноски, но комплиментите им не можеха да облекчат много бремето, смазващо я под тежестта си.

— Имайте милост, великодушни боляри! Вие тъй ме засипвате със сърдечни дарове и благи думи, че непохватният ми език напразно търси също тъй достойна благодарност.

Владимир отново поднесе към устните си нейните тънки пръсти.

— Истина ти казвам, Зиновия, че дори езикът ти да остане завинаги занемял, ние ще останем все тъй запленени от сияйната ти хубост, озарила тези груби стени. Ние сме като необработена глина, закопняла да приеме форма под нежното ти докосване.

Макар тяхната компания и галантните опити да покажат колко са щастливи от нейното присъствие да бяха много приятни, Зиновия не можеше да събуди у себе си никаква искрена радост, с която да се отплати за посрещането. Тя успя да овладее паниката си, когато старият княз страстно я целуна по устните на сбогуване, но страхът й от неповторимото приближаване на сватбата си оставаше. Ако Владимир я бе помолил да стане негова дъщеря, тя охотно би приела тази чест, макар да обичаше нежно баща си, но като си помислеше за стария княз като за бъдещ съпруг и за всичките задължения, които произтичаха от това, тя мечтаеше да е далеч от палата на княз Владимир.

Същата вечер сълзите на Зиновия продължиха да се стичат по бузите й дълго след като си беше легнала и да попиват във възглавницата. Макар устните й да помръдваха едва-едва с безмълвна болка, душата й крещеше от отчаяние. Тя отпаднало се молеше някой небесен ангел да донесе покой на измъчения й ум и да й посочи някакъв изход, та да може да се освободи, без да изгуби честта си и да нарани прекалено стареца. Дилемата, в която бе изпаднала, си оставаше все тъй мъчителна, защото въпреки репутацията им тя държеше на приятелството на Владимир и синовете му. Но, за съжаление, това не бе достатъчно, за да запали в гърдите й желанието да застане пред олтара със стария княз, нито пък да изчака неопределено дългото време, когато вдовството най-накрая щеше да й донесе свобода. Не желаеше смъртта на стареца, но и не искаше да започне да брои дните му в един брак, в който мечтите й за любов и щастие нямаше да намерят утеха.