Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (4)

Четвърта глава

Пазарът на Китайгород още кипеше от живот, макар следобедът вече да преваляше и скоро щеше да се смрачи. Стенка прекара каретата през една тясна уличка, на която излизаха множество пасажи, водещи към лабиринт от сводести галерии, пълни с дюкянчета. Те преливаха от разнообразни стоки, подредени в стройни редици за удобство на купувача. Лен, коноп, икони, обици и пъпеши — всяко нещо беше изложено на свой отделен ред. Имаше и множество други стоки, като се почне от зеленчуци и риба и се свърши с кехлибар, бисери и скъпи кожи.

Нестройна групичка войници следваше каретата, която си пробиваше път в сърцето на Москва, но почти никой не обърна внимание на неколцината стрелци сред търговците, гръмогласно възхваляващи своите стоки, на трупите смешници, които бяха надянали маските си, на музикантите и куклените театри. Затворници с оковани нозе молеха за хляб и други подаяния, които градът не им осигуряваше, а слепи и сакати просяци усилено тръскаха чашки, смесвайки молбите си за милостиня в странната какофония от звуци, сред които се открояваше ниското ръмжене и сумтене на мечките, изпълняващи различни номера под ръководството на своите укротители. Тук богатите боляри в разкошни кафтани и островърхи или сплескани шапки се смесваха със селяните, облечени бедно или богато в зависимост от дълбочината на кесията си.

Посетителят не можеше да не забележи колко многобройни са тук църквите, параклисите, обществените бани и кръчмите. Населението редовно ги посещаваше, особено последните две. За никого не бе тайна, че руснаците много обичат своите продължителни парни бани и силните, парливи напитки.

Голямата каляска продължаваше да си пробива път по претъпканата улица. Стенка крещеше „Пошьол! Пошьол!“, за да накара мотаещите се безцелно тълпи да им отворят път и „Берегись!“, „Берегись!“, за да предупреди невнимателните. Малки и бързи, откритите двуколки-дрожки се плъзваха елегантно покрай тях с невероятна лекота, докато големите каруци се придвижваха по-бавно и принуждаваха Стенка да отбива към края на пътя, за да успеят да се разминат. През зимата тройките биха направили невъзможно придвижването на всяка по-голяма кола, защото трите препускащи коня, които теглеха бързите шейни, се подреждаха в една редица и препречваха целия път.

Зиновия бе посещавала много пъти Москва и макар красотата и оживлението на града да й правеха все същото впечатление, не можеше да пренебрегне факта, че твърде малко бе останало от свободата, на която дълго се бе радвала под закрилата на баща си. През по-голямата част от деня тя бе измъчвана от дръзки видения за срещата й с полковник Райкрофт в банята. Наистина, ако можеше да избира, би се спряла на някой по-хубав ухажор, но не можеше да отрече, че това бе изключително смущаващо изживяване и че въпреки подутото му лице в този мъж имаше нещо невероятно интересно, поне дотолкова интересно, че да я накара да се изчерви, щом се сетеше за неговата прекалено мъжествена фигура. Всеки път, когато в почервенелите й бузи прииждаше нова вълна от кръв, тя мислено благодареше за жестокия пек. Всички неприлични детайли, на които не бе обърнала внимание в паниката си, сега оживяваха в паметта й и тя понякога дори им се наслаждаваше, сякаш бе някаква празноглава фантазьорка, невръстно глупаво девойче, падащо си по мръсотиите. В мислите й оживяваше в най-дребни подробности моментът, когато нейните голи бедра се бяха притиснали плътно до неговите и само дето не се разтвориха, за да поемат напора на неговите голи слабини. Това я хвърляше в такъв смут, че тя се обезпокои дали спътниците й няма по някакъв начин да отгатнат сладострастните й помисли. За първи път бе благодарна, че Иван е зает само със себе си, а Али бе покрила болящата я глава със студени мокри компреси.

Нейният приличен на монах придружител бе разположил призори кльощавото си тяло на задната седалка на каретата и лъчите на залязващото слънце сега го огряваха. Той само дето не се къпеше в розовия ореол, сякаш си представяше, че това е достойно заслужен белег за святост или пък, по-прозорливо, се подготвяше да се яви с цялото си величие пред своята аудитория. Тъй голяма бе неговата суета, че не се сещаше как се открояват под лъчите дълбоките, грозни дупки от шарка, с които бяха щедро осеяни кокалестите му бузи. Очевидно не обръщаше внимание и на факта, че носеше единственото расо, което можеха да му отделят свещениците в селската църква. То силно напомняше парцалив чувал и го караше да изглежда по-скоро опърпан, отколкото величествен.

Настроението му обаче определено се бе подобрило след пристигането им в Москва. Ако Зиновия имаше претенции да бъде познавач на човешките настроения, тя би се изкушила да предположи нещо подобно, гледайки самодоволната му усмивка. Той, изглежда, почти изгаряше от нетърпение да стигне по-скоро до палата на Тарасови, сякаш да я предаде в ръцете на новите й опекуни бе някакъв велик подвиг, от който би могъл да извлече нова храна за ненаситната си жажда за слава.

Каретата излезе от тясната уличка и пред нея се ширна Красная плошчадь, който обикновено чужденците наричаха Червения или Красивия площад, когато трябваше да упътят някого. Високата стена от червени тухли на Кремъл се издигаше над града като исполинска колона с множество кули-шипове, обвиваща сред другите постройки безчислените църкви с безброй кубета, камбанарията на Иван Велики, Грановитата палата и на няколко крачки от нея — Теремната палата, където някой ден щеше да бъде настанена следващата царица. Белите фасади и златните кубета, които увенчаваха много от постройките, блестяха като съкровищата на султана под лъчите на следобедното слънце, а други украсени сгради, дворове и градини се притискаха до тях, добре укрити от любопитни погледи зад високата стена.

Фроловската кула се издигаше на основните подстъпи към тази могъща крепост, а недалеч от нея грееше друго архитектурно чудо, Покровският събор, наричан по-често Василий Блажени. Екзотичното величие на това творение вече бе смайвало мнозина с множеството си кули и издути, разнообразно оформени кубета и остри шпилове, по които светлината се отразяваше и се преливаше като по люспите на риба. Преданието твърдеше, че след като катедралата била завършена, цар Иван Василиевич Грозни, известен извън границите на Русия като „Страшния“, наредил очите на архитекта да бъдат извадени, за да не създаде подобна постройка другаде по света. Мнозина обаче оспорваха тази история и твърдяха, че след смъртта на Иван Василиевич архитектът, постникът Ярофеев, възвърнал зрението си, за да прибави към събора още един параклис, който да приюти мощите на светия човек Василий Блажени, който бе осъждал сурово жестокостите на Иван и по-късно дал името си на катедралата.

Стенка подкара конете към широкия площад пред Василий Блажени и ниската платформа на Лобное место, площада на екзекуциите, откъдето патриарсите отправяха благословиите си към народа и където бунтовниците и престъпниците бяха обезглавявани и изтезавани публично. Стенка скоро кривна встрани от Кремъл и излезе на друга улица, покрай която богатите и велемощни боляри живееха в дървени палати. Зиновия насочи вниманието си към тях, защото видя няколко познати постройки, сред които и величествената резиденция на болярката Наталия Андреевна. Тази жена някога бе най-близката приятелка на майка й и си оставаше единствения човек, на който Зиновия би могла да се довери и да потърси съвет и помощ, ако нещата с Тарасови не потръгнат.

Няколко минути по-късно Стенка отклони четирите коня от главната улица, премина през едни внушителни порти и спря впряга пред един величествен палат. Зиновия си пое дъх, събирайки сили за предстоящата среща. Мигът, от който се боеше, най-сетне бе настъпил и вече не можеше да се отложи.

Капитан Некрасов чевръсто скочи от седлото и бързо се отупа от прахта, сетне застана до вратичката на каретата, която гледаше към двореца. Отвори я, усмихна се и подаде здравата си ръка на тази, за която бе започнал да милее. Зиновия овладя страховете си, събра кураж и му върна усмивката, облягайки изящната си ръка на неговия ръкав. След като й помогна да слезе, Николай търпеливо изчака тя да подреди и приглади гънките по полите си, след това я погледна въпросително и когато тя му кимна, се обърна към високите двери.

Зиновия въздъхна разтреперана и тръгна след него по каменния път, покрусена от мисълта, че скоро ще бъде поставена под опеката на непознати. Като наближи постройката, един светещ прозорец на втория етаж, точно над портала, привлече вниманието й. Като вдигна поглед, тя забави стъпки, защото видя княгиня Ана да я наблюдава надвесена. Жълтеникавият отблясък на свещи, горящи някъде зад нея, очертаваше силуета й. Дори в свободния сарафан, който носеше, княгиня Ана изглеждаше худая — дума, която означаваше едновременно слаба и лоша, или по-точно, болезнено кльощава. Разбира се, тъй като повечето руснаци се възхищаваха от по-пищните жени, думата често бе използвана по адрес на всяка деликатна фигура, включително и за девойки с прекрасното телосложение на Зиновия.

С плаха усмивка Зиновия вдигна ръка и махна, за да я поздрави, но за нейно голямо разочарование княгинята не се помръдна, за да върне поздрава. Нямаше и намек за някакво приветствие или топло посрещане, които биха могли да успокоят страховете на гостенката. Като безмълвно привидение жената се скри от погледа й, като само помръдването на завесите издаваше къде е била.

Отпускайки поглед, Зиновия се поколеба за секунда, гнетена от чувството, че е самотна и изоставена. Вместо утехата, която би могло да й даде едно топло посрещане, сега я бе обзела покруса. Не искаше да е тук, далеч от дома си, далеч от всички неща, които баща й бе създал и обичал.

Усещайки, че нещо не е наред с девойката, Николай загрижено я запита:

— Ще имате ли проблеми тук, болярке? — каза той, без да се осмелява да прояви все по-силните си чувства към нея. Нямаше представа какво би могъл да направи, ако тя има някакви затруднения, но въпреки това бе твърдо решен да предложи помощта си. — Ако някога ви потрябвам…

Зиновия го прекъсна, като нежно докосна ръката му, опитвайки се да успокои него… а и себе си:

— Сигурна съм, че княгиня Ана е много мила. — Надяваше се, че звучи по-убедително, отколкото всъщност се чувстваше. — Та ние още едва се познаваме и навярно тя се притеснява от срещата ни не по-малко от мен.

Капитанът не бе много убеден, но щеше да смути девойката, ако изрече съмненията си, а това далеч не отговаряше на представата му за кавалерска подкрепа. Но все пак изпитваше остра нужда да повтори предложението си по-ясно и го направи с грижливо овладян глас, който не биваше да издаде дълбочината на истинските му чувства:

— За мен ще е чест, ако ми позволите, да ви служа както ви е угодно и както сметнете за добре, болярке. Следващия месец ще ме повишат и ще служа непосредствено на царя като офицер от придворната стража. Ако решите, че се нуждаете от мен, можете да изпратите прислужницата си да ме призове. — Тонът му стана почти тържествен: — И аз ще дойда, болярке, или най-малкото ще изпратя лично Негово Величество, Михаил Романов, да ви предаде моите извинения.

Зиновия бе впечатлена от неговото рицарско, макар и донякъде нереалистично, предложение. Погледна го и храбро се усмихна, но в очите й блестяха сълзи.

— Вие сте много галантен и мил, капитан Некрасов, и вашето предложение е чест за мен.

— Аз съм този, който се чувства поласкан, защото ви съпровождах дотук, болярке — пламенно я увери Некрасов, като имаше предвид повече, отколкото показваха думите му.

Набрала храброст и решена да устои на очакващата я среща с Ана, младата болярка промълви окуражително:

— Името ми е Зиновия. Смятам, че един приятел може да се обръща към мен така.

— Зиновия — полупрошепна, полувъздъхна капитанът и нежно притисна нежната ръка, облегната на неговата. — Ако благоволите да ми окажете същата чест, моето име е Николай.

— Николай? — Отсечено кимване бе отговорът на нейния въпрос и с тиха въздишка Зиновия разреши да бъде поведена към дверите от галантния офицер.

Пред дървените порти капитанът леко почука, за да съобщи за присъствието им и миг по-късно един лакей, облечен в проста бяла рубашка, отвори вратата. Николай го погледна и с безпогрешния маниер на човек, свикнал да заповядва, му нареди:

— Уведоми княгиня Тарасова, че болярката Зенкова е дошла.

Слугата хвърли бърз поглед към превързаната ръка на капитана, после се отдръпна и ги покани с жест да влязат.

Зиновия бе въведена вътре, облегната на ръката на придружителя си, а лакеят обяви:

— Княгинята ви очаква, болярке.

Залата изглеждаше почти бляскава след падащия навън мрак, защото бе осветена от двайсетина и повече свещи, горящи в канделабри. Зиновия бе поканена да седне, докато очаква господарката на дома и след като се убеди, че е удобно настанена, Николай се отправи бързо да се разпореди за свалянето на багажа й.

Иван бе донякъде потиснат, че е оставен на заден план, защото смяташе присъствието си за изключително необходимо на княгиня Тарасова и прецени, че капитанът не проявява достатъчно уважение към него, като се втурва да помага на болярката. Той слезе по стъпалата на каретата сам и закуцука забързан по пътеката с чуждите сандали. Изсумтя пренебрежително, докато минаваше край капитана, който се обърна учудено след бързо отдалечаващата се фигура.

— Какво му става на дяка? — попита Николай, като се присъедини към хората си.

Сержантът направи едно разумно предположение:

— Убеден съм, господин капитан, че той се чувства оскърбен, задето положихте грижи за болярката Зенкова, без да проявите подобно уважение към него.

— Не знаех, че заслужава някакво уважение — отвърна иронично Николай, но изглеждаше притеснен. — Не виждам никакви доказателства за неговата значимост или важност. Всъщност той най-вероятно само създава затруднения на собствения си манастир, който и да е той.

Сержантът изсумтя утвърдително.

— Навярно е така, капитане. Ако ме питате мен, той е плевел, пръкнал се от нечисто семе. Сигурно ще вкара в неприятности някой невинен човек тези дни. Моля се това да не е младата болярка, макар че усещам, че тоя най-малко ще се опита.

— За нейно благо се надявам да грешите, сержант.

Като влезе в залата, Иван хвърли високомерен поглед към лакея, но като видя, че той си е отишъл, изгледа смразяващо Зиновия заради вниманието, което й бе оказано.

— Капитан Некрасов изглежда дълбоко запленен от вас, болярке. Сигурен съм, че гордостта ви е силно подхранена от поредното успешно завоевание.

— Поредното? — смутено повтори Зиновия. — Кое е било първото?

— Съмнявам се, че сте се задоволили само с двама-трима, така че няма защо да се правите на невинна пред мен. Като се има пред вид как ви гледаше онзи звяр, Ладислас, цяло чудо е, че сте тук.

Зиновия едва сдържа издайническата въздишка на облекчение. Неизвестно защо си бе помислила за полковник Райкрофт и се бе обезпокоила да не би дякът да има него предвид.

— Сигурна съм, че за Ладислас не съм означавала нищо повече от мимолетно забавление. Досега той навярно вече си е намерил друга карета, която да нападне, и жена, която да го забавлява. Искрено съжалявам, че не бе пленен.

— Англичанинът е виновен за това, няма съмнение — изказа мнението си Иван, с което привлече погледа на Зиновия.

— Англичанинът?

— Онзи, дето препусна след вас с Ладислас — обясни дякът. — Очевидно не можеше да се мери с бандита. Наистина доста се изненадах, когато той се появи в банята миналата вечер. Очевидно Ладислас е спечелил боя.

Зиновия понечи да му възрази, но докато Иван очакваше отговора й, тя осъзна колко глупаво би било да събужда неговото любопитство. Само от нейна полза би било да се прави, че дори не познава полковника.

Миг по-късно княгиня Ана Тарасова се яви в цялото си великолепие на върха на стълбата, разкривайки се пред гостите като златно видение, докато внимателно ги разучаваше отгоре. Обшит със злато воал покриваше бледорусата й коса, прихваната с обсипан с бисери кокошник. Също като сатенения сарафан той бе украсен със златни нишки и бе носен с гордост, подобаваща повече за скъпоценната корона на благородна кралица.

Ана поздрави гостите си с бледа усмивка, докато слизаше по стълбите, люшкайки се като върба. Имаше вече повече от четиридесет лета и се държеше с достойнство и донякъде прагматична самоувереност, която не търпеше намеса или отказ. Бе висока като Зиновия и изглеждаше добре, макар и малко захабена и поотпусната с натрупалите се години. Имаше мършава квадратна челюст и аристократични черти. Дребните издайнически бръчки между веждите и в ъгълчетата на устните й говореха, че те по-често остават смръщени. Едва доловими наченки на двойна брадичка се забелязваха на шията й, която иначе бе дълга и елегантна. Сребърносивите й очи гледаха зорко иззад тъмните мигли и изящно изтънените вежди, сякаш прокарани с един замах на перото. Очите й не се задържаха за дълго на едно място, а когато биваха посрещнати от по-твърд ястребов поглед, започваха да пърхат встрани като птичка. Още преди много години Ана бе научила, че това е успешен начин да избегне насочените към нея въпроси, които при нужда можеше да се направи, че не чува. Използваше го все по-умело и така не позволяваше на другите боляри и болярки да оспорят авторитета й.

— Скъпа ми болярке — приветливо промълви Ана, протягайки ръце да я поздрави сърдечно и прекоси стаята, за да посрещне гостите си. — Толкова е хубаво, че се виждаме отново.

Зиновия с благодарност направи дълбок реверанс, признавайки сана й, макар в Русия определено да не липсваха велики боляри — князе и княгини, дори и след като редиците бяха доста поразредени през царуването на Иван Грозни.

— Благодаря ви, княгиньо. Наистина се радвам, че пътуването свърши.

— Надявам се, че всичко е минало добре и Иван ви е помагал и утешавал. Сигурна съм, че е постъпил така.

Зиновия успя да изстиска една бледа усмивка в отговор на въпросителния поглед на княгинята.

— Разбойници ни забавиха малко вчера, но ще оставя на Иван Воронски да разкаже повече подробности за нападението. Той бе оскърбен почти тъй дълбоко, както бе ранен капитан Некрасов.

Княгиня Ана не можа да скрие изненадата си и потърси с поглед някакво обяснение от Иван, но като огледа парцаливите му дрехи, побърза да предложи:

— Несъмнено ще поискате да се освежите, преди да поговорим.

Вниманието й беше привлечено към входната врата, където няколко войници внасяха по-големите сандъци на Зиновия, а други мъкнеха по-малките на раменете си. Премервайки на око броя им, Ана положи съвсем леко усилие да прикрие раздразнението си, когато се обърна към лакея, донесъл поднос с вино:

— Борис, бъди така добър да заведеш тези… хмм… господа горе при стаите на болярката. Можеш също да придружиш милия Воронски до покоите, които съм запазила за него. Там има чисти дрехи в синия сандък.

Слугата кимна и прикани с ръка хората да го последват. Промъквайки се последен през вратата, сержантът влезе в залата с огромен сандък на рамо. Пътьом пусна един прашен куфар в краката на Иван и се заизкачва по стълбите след другите.

— О, виждам, че сте си донесли дрехи — побърза да каже Ана, като позна чантата, но когато Иван бавно поклати глава, тя се запъна доста объркана.

— Напротив, Ваше Височество, отнеха цялото имущество, което носех със себе си, дори дрехите от гърба ми. Наистина, щастие е за мен, че оцелях.

Иван сключи патетично ръце, вдигна вежда и се наведе леко напред, за да подсили драматичния ефект от думите си.

— Преминах през най-страшни изпитания, княгиньо, мога да ви уверя в това. Но както виждате, изпълних повелята ви и доведох болярката, въпреки големите мъки, на които бях подложен.

— Всичко, което ви е било отнето, добри ми Воронски, ще ви бъде незабавно възстановено, но вие трябва да ми разкажете за тези събития — помоли го Ана. — Елате в моите покои, щом се възстановите от пътуването. Трябва бързо да чуя за това нещастие, иначе няма да намеря покой от любопитство и тревога.

— Бързам веднага да успокоя страховете ви, господарке. Макар да пострадах несправедливо, останах жив и съм тук да свидетелствам за моите мъки — доблестно заяви Иван и се оттегли леко наклонил глава, настрани.

Останала сама със Зиновия, Ана бързо огледа облеклото й, докато зелените очи се бяха отклонили в друга посока, за да проследят качването на войниците. Макар и скромна и семпла, дрехата несъмнено бе чуждестранна, което само още веднъж напомни на Ана, че тя ще трябва да изтърпи присъствието на същество, отгледано и възпитано от майка, която бе дошла от друга страна и друга култура. Припомняйки си за повелята на своя братовчед, тя можеше само да оплаква в тайните ъгълчета на душата си своето безсилие. О, защо му трябваше на Михаил да избере именно това същество да живее с нея? Очевидно бе, че тя не се смята за руска болярка!

Изстисквайки от себе си нещо като усмивка, Ана я покани с жест в голямата стая, разположена вляво от входната зала.

— Бихте ли приели нещо освежително преди вечерята, мила? Борис ни е донесъл студени чаши с малиново вино, за да ни разхладят в този горещ ден. Елисавета, моята готвачка, държи бутилките наредени до леда, който складираме в килера през зимата. Аз самата го намирам много освежително.

Зиновия седна в посочения й от княгиня Ана стол и като прие чашата, отпи няколко малки глътки от тъмночервеното вино, а княгинята взе друга за себе си.

— Нека първо ви поднеса съболезнованията си за преждевременната смърт на вашия баща, мила. Разбрах, че се е простудил и умрял съвсем неочаквано.

— Да, не очаквахме това. — Зиновия преглътна сълзите си, бликнали при спомена за скорошната загуба. — Изглеждаше тъй здрав и жизнен, преди да го повали болестта. Бяхме наистина поразени колко бързо го отнесе смъртта.

— Ние? — Ана жадно се хвана за думата, забелязвайки значението й. Би направила всичко възможно, за да намери изход от положението, в което я бе поставила царската заповед. — Имате ли други роднини в Русия, при които бихте могли да отидете да живеете, освен мен, разбира се? Но ние почти не се познаваме. Може би вашата леля ви е дошла на гости от Англия и вие обмисляте дали да не се върнете при нея?

Зиновия я погледна, осъзнавайки, че Ана се чувства също така обременена от заповедта и че очевидно би искала да се освободи от нея. Михаил навярно си е въобразявал, че проявява голямо съчувствие и към двете, бездетната Ана и сирачето Зиновия, но очевидно не бе проумял, че те са съвършено различни личности, които никога не са държали една на друга преди и не са свързани от никаква кръвна връзка. Така че бе много по-вероятно между тях да се зароди съперничество, като се окажеха заключени в една клетка, едната принудена да предложи гостоприемството си, а другата да го приеме. Зиновия само можеше да се пита дали скоро ще да настъпи деня, когато някоя от тях щеше да се осмели да се яви пред царя с молба да бъде освободена от тази заповед.

— Гостуваше ли ви някой при кончината на баща ви? — попита отново Ана с известно раздразнение. Намираше, че е изключително нетактично да бъде карана да чака за отговор.

Зиновия подбираше внимателно думите си, спомняйки си какво неудоволствие прояви княгинята, когато баща й доведе Наташа на едно събрание на великите боляри и техните съпруги, няколко месеца преди смъртта му. Ана не криеше антипатията си към Наташа и Зиновия отговори с известно неудобство:

— Болярката Наталия Андреевна ни гостуваше по това време, княгиньо. Тя е добър приятел на семейството.

— О!

Ана видимо охладня, неспособна да изпитва други чувства, освен враждебност всеки път, когато се споменеше за Наталия. Омразата й към тази жена се коренеше още във времето преди сватбата й с Алексей. На последната сбирка, на която се бяха засекли, те отново бяха кръстосали шпаги. Ана живо си спомняше как се бе опитала да клъвне Наташа, че е любовница на Александър Зенков, но тъмнооката болярка се бе засмяла пренебрежително и бе отхвърлила намеците й като пълни измислици. Сетне Наташа я укори, че вярва в такива изопачени слухове, сякаш бе дете, което не може да различи истината от лъжата.

— Не знаех, че сте близка приятелка на болярката Андреевна, Зиновия. Всъщност по-скоро бих предположила, че бихте намразили тази жена, която измести майка ви в сърцето на вашия баща и се опита да заеме нейното място в живота му.

Зиновия почервеня, сгорещена от пристъпа на възмущение. Би искала веднага да се застъпи за Наташа, но не можеше да овладее гневното си негодувание и се уплаши, че ще издаде вълнението си, ако си отвори устата. След миг се овладя достатъчно, за да посрещне изпитателния поглед на Ана със студена сдържаност:

— Мисля, че не сте разбрали правилно отношенията между баща ми и Наталия Андреевна. Те не се основаваха на любов, а на приятелство и взаимно уважение. Някога Наташа бе най-близката приятелка на майка ми, сетне стана и наша приятелка. Доколкото зная, баща ми и болярката Андреевна никога не са били любовници и никога не са градели планове за брак помежду им. Бяха просто добри приятели и това е всичко.

Щом момичето е способно да защитава подобна неморална жена, с отвращение си помисли Ана, очевидно имаше сериозна нужда от обучение как трябва да се държи в общество.

Наташа! Мозъкът на Ана почти изкрещя това име с жлъч и омраза. Вдовица, погребала трима съпрузи, и с цяло ято други мъже, ходещи по петите й с надеждата да станат четвърти! Самата мисъл, че една жена може да се държи така непринудено с мъжете! Да ги кани на гости, сякаш са стари приятели… или любовници! Можеше да бъде наречена само по един начин — уличница!

— Доколкото знаете — язвително каза Ана със замръзнала усмивка, която едва прикриваше изгарящата я злоба.

— Доколкото знам — потвърди Зиновия с демонстративна студенина, отново забила поглед във виното. Това бе начин да скрие чувствата си, защото не бе благоразумно да позволи на княгинята да усети антипатията, с която се опитваше да се пребори. Това навярно би ги изправило една срещу друга още от първата им среща.

— Преди колко години казвате, че е починала майка ви?

Зиновия отговори със сподавена въздишка:

— Преди пет години.

— Говорете по-високо, Зиновия! — повиши тон Ана, без да обръща внимание колко дребнаво и непочтено изглежда някой с нейния сан и положение да се държи така недостойно, но пък нали не тя беше помолила това момиче да дойде! Хич не й беше притрябвала! — Едва чувам какво казвате. Също така не обичам да ме карат да чакам за отговор. Не сте бавноразвиваща се или поне не изглеждате такава. Затова настоявам да се вслушвате в това, което ви се казва, и да отговаряте бързо и ясно. Прекалено много ли искам?

— Както желаете! — отговорът дойде незабавно и бе произнесен ясно, макар Зиновия с мъка да потискаше собственото си раздразнение. Княгинята беше силно развълнувана, сякаш разгневена, задето защити Наташа и сега явно си изливаше яда. Зиновия осъзнаваше, че е безумие от нейна страна да се кара с тази жена още с пристигането си, а Ана навярно щеше да се вбеси съвсем, ако й възразеше за Наташа.

— Така е по-добре.

Ана остави чашата и стана, когато Борис слезе заедно с войниците по стълбите. Зиновия също остави бокала си и последва нейния пример. Ана побърза да я отпрати.

— Смятам, че ще пожелаете да отдъхнете преди вечерята. Борис ще ви съпроводи до вашите стаи.

Като съзнаваше, че има още неща за уреждане, Зиновия се осмели да я задържи.

— Бих ви помолила за още минута от вашето време, княгиньо.

Ана се извърна с вежди, високо повдигнати над студените й сиви очи. Изглеждаше смаяна от дързостта на младата жена да отнеме дори миг от нейното време.

— Да? За какво става дума?

— Доведох хора, които да ми прислужват, докато съм тук и трябва да се намери място, където те да се настанят. Ако имате свободни помещения, това би било добре дошло за мен. Каретата и конете ми също трябва да бъдат настанени, ако има свободно място.

Тънките устни се свиха неодобрително.

— Позволила сте си прекалено много, като сте ги довела тук, Зиновия. Стаите ви едва ще стигнат да настаните вашата прислужница и не можете да очаквате, че те ще поберат вашите кочияши и каретата. Най-разумно би било да ги отпратите обратно в Нижни Новгород. Просто няма къде да ги настаним. Освен това надали ще се нуждаете от тях, докато живеете при нас.

Отговорът на Зиновия дойде бързо, точно както бе поискано от нея и в него имаше доста повече сърдечност, отколкото всъщност изпитваше:

— Тогава дали бихте позволили на кочияшите ми да останат тук за през нощта, а аз ще се погрижа да ги настаня утре. Не бих искала да остана без каретата си докато съм тук, защото така бих ви причинила неудобство, когато ми се наложи да изляза.

Зиновия искрено желаеше да живее в мир с новите си настойници, поне докато успееше да се измъкне изпод крилото им и не станеше господарка сама на себе си. Но ако това означаваше да остане заключена между четирите стени на техния дом и да излиза само когато благоволяха да я пуснат, тя знаеше, че няма да издържи дълго. Не беше вече дете и не вярваше, че цар Михаил би искал братовчедка му да се отнася така с нея.

— И къде възнамерявате да ги държите? — язвително попита Ана.

Макар да знаеше предварително, че предложението й ще жегне княгиня Ана в самото сърце, това беше далеч за предпочитане пред възможността, пред която я бе изправила тя.

— Сигурна съм, че щом няма място за прислугата и каретата ми тук, болярката Наталия Андреевна ще ми позволи да използвам нейните конюшни, докато съм в Москва. Тя живее на същата улица, съвсем наблизо.

— Знам къде живее! — гневно я прекъсна Ана, оскърбена от опита на момичето да я поучава. Още повече я разгневяваше това, че не можеше да се сети за никакъв благовиден предлог да отхвърли направо молбата на момичето. Макар да нямаше никакво намерение да угажда на прищевките на това девойче, щеше да й се наложи да удовлетвори молбата. Знаеше, че би било лудост да изпитва справедливостта на братовчед си или да се опитва да затвори устата на клюката. Някои хора имаха странен стремеж да изравят скритите мотиви и да ги изваждат на бял свят. Наистина би й било безкрайно неприятно, ако се наложеше да дава обяснения на цар Михаил относно малкото същество, което й беше натрапил да живее с нея.

С дълбоко неудоволствие Ана замаскира оттеглянето си, като се направи, че се подчинява на чуждата воля, макар рядко да се покоряваше на нещо друго, освен на изричните заповеди на Негово Величество. Дори и тогава го правеше крайно неохотно, но предпочиташе да не разкрива тази подробност. Все пак като демонстрираше стоическото си примирение сега, тя се надяваше да предотврати бъдещите сблъсъци. Алексей изобщо не го бе еня за настаняването, но като прехвърляше отговорността за решението върху него, тя щеше да удовлетвори молбата на момичето утре и да поиска да бъде обезщетена с подобаваща сума за допълнителните разходи по прехраната на слугите и конете.

— Княз Алексей ще се върне за вечеря — уведоми накрая тя момичето. — Той ще вземе окончателното решение дали ще разрешим на прислугата ви да се настани тук.

И с тези думи Ана се оттегли, като на излизане подхвърли през рамо:

— Борис ще ви покаже стаите ви.

Зиновия въздъхна с облекчение, чувствайки се сякаш бе изтръгнала само на косъм победата в една страховита битка. Започваше да подозира, че княгиня Ана щеше се окаже дори по-трудна, отколкото предполагаше. Последните няколко минути показваха, че определено трябва да се притеснява какво ще й донесат следващите дни и месеци.

Навън, Зиновия даде нареждания на кочияшите си и ги остави сами да си намерят пътя към конюшнята, а тя се прости с капитан Некрасов и хората му.

— Благодаря ви за вашите грижи и внимание, Николай. Надявам се да се срещнем отново.

Николай галантно целуна върха на пръстите й.

— Прощавайте, прекрасна болярке, надявам се разлъката да не е дълга.

Зиновия преглътна, за да навлажни сухото си гърло, докато той за пръв път се вгледа в нея с неприкрит копнеж. Не можеше да му отговори, защото не знаеше какво ще й донесе утрешният ден.

— Пазете се, Николай… приятелю.

— Дружбата с вас е чест за мен, Зиновия. Може би ще се срещнем отново… и то скоро. За мен ще е голямо удоволствие да ви виждам… от време на време.

Зиновия докосна леко с два пръста устните си, сетне се наведе и ги допря до избръсната му буза.

— Дори и ако не ни е писано пътищата ни да се пресекат отново, Николай, помни, че винаги ще те смятам за човек, на когото мога да се доверя. Благодарна съм на Негово Величество, че избра теб да ме придружиш. Наистина съм му задължена.

Зиновия се отдръпна, преди Николай да каже нещо повече и усмихната махна на войниците, които й се усмихнаха в отговор. Сетне се обърна и помогна на Али да влезе, като я придържаше с ръка, здраво обвита около тънкия й кръст. Двете бавно се качиха по стълбите, водени от Борис. Когато лакеят се оттегли, Зиновия чу капитан Некрасов да дава команда на своите хора и отиде до прозореца, откъдето проследи с поглед как те яхват конете си. Миг по-късно само чаткането на подковите показваше, че са си тръгнали.

Зиновия замислено въздъхна и се обърна да огледа стаите, където щеше да живее, докато оставаше под опеката на княгиня Ана и нейния съпруг, княз Алексей. Три свещника осветяваха помещенията и дори под тяхната светлина тя не можеше да открие някакъв недостатък в предоставените й стаи. В малката килийка точно до спалнята имаше тясно легло и най-необходимите мебели, където Али да остави своите вещи. Голямата спалня беше просторна и обзаведена с удобни кадифени кресла, множество големи сандъци, украсени със сребърни ключалки, два изящни стола и малка масичка, ако някога предпочетеше да не се храни в голямата трапезария, голямо легло с балдахин, покрито с червено кадифе и златисти завеси от тежка коприна. Това бе помещение, достойно за цар, но в момента този разкош караше Зиновия да се чувства по-скоро като сетен бедняк.

Настоявайки Али първо да се възстанови съвсем, Зиновия я заведе в тясната килийка и я помоли да отдъхне там, докато не бъде повикана на вечеря с другите слуги.

След като загаси свещите в малката стаичка и отвори прозорците, за да улови прохладния вечерен вятър, Зиновия се оттегли в своята стая, тихо притваряйки вратата след себе си. Там тя смъкна дрехите си и наля вода в легена, за да измие праха, полепнал при пътуването. Като се изкъпа, облече на голо един дълъг халат, духна свещите и се отпусна напълно изтощена в креслото. Чувстваше се изстискана физически и душевно. Трудният характер на Ана бе изцедил допълнително силите й и беше предизвикал силен смут в душата й. Трябваше й усамотение и почивка, за да се съвземе след срещата, но макар да се бе отпуснала върху възглавниците, сънят се криеше също като легендарната Жар-птица, която царевичът Иван търсеше в една руска приказка. Мислите й блуждаеха, прескачайки от грижата за слугите, които бе оставила у дома и безбройните въпроси, с които я бяха затрупали за това кога и как ще се върне и на които тя не можеше да отговори. В случай, че се омъжеше скоро и се пренесеше в дома на съпруга си, трябваше да реши дали да разпусне прислугата и да се освободи от къщата, или да ги задържи, за да може да се отбива от време на време там с мъжа си.

Отново се върна към предположенията и страховете, които я бяха обхванали, когато получи царското послание. Опасенията й не се основаваха толкова на факта, че княгиня Ана е братовчедка на господаря, на която, говореше се, че много държал. Някои приближени се осмеляваха да предположат, че близостта им съществува само в твърденията на княгинята, защото родствената й връзка с цар Михаил бе в най-добрия случай далечна. В крайна сметка княгиня Ана съвсем наскоро се бе преселила в Москва от далечната провинция, където бе отгледана, а цар Михаил беше прекарал по-голямата част от живота си в манастира, където майка му бе намерила убежище от коварните заговори, съзаклятия и интриги на амбициозните дворяни. Изглеждаше очевидно, че каквото и да ги свързва, цар Михаил и Ана не са имали възможност да бъдат дълго време заедно, което събуждаше съмнения в дълбокото уважение, което уж питаели един към друг.

Все едно, не толкова естеството на връзката им безпокоеше Зиновия, колкото честите избухвания на Ана. Те си проличаха още при първата им среща, когато тя заговори за Наташа като за някаква отровна змия. Сега, като си припомняше последните клевети на Ана по адрес на Наташа, на Зиновия наистина бе трудно да намери основания да мисли добре за княгинята.

Като намести възглавниците под главата си и се обърна с лице към вратата, Зиновия продължи с размишленията си. Наташа беше добре приета сред великите боляри вече много години, но Ана очевидно продължаваше да я смята за незначителна личност. Като се има предвид тясната връзка на княгинята с Иван Воронски, мислеше си Зиновия, дали не бе възможно дякът да е провокирал ненавистта на Ана към Наташа? По-рано същата година Наташа бе направила забележка на този човек заради грубиянските му маниери, след като той бе обидил един от нейните телохранители и го бе посъветвала да си мери приказките за в бъдеще. След като бе имала възможност да забележи откритото му озлобление срещу всеки човек, който не изпадаше незабавно във възторг от всяка негова дума и дело, Зиновия можеше да си представи какво е наговорил за нея на хората, които бяха склонни да го изслушат със съчувствие, а княгиня Ана бе точно такъв тип човек.

Що се отнася до княз Алексей, до Зиновия бяха стигнали слухове, че обичал да кривва от правия път и че си падал по девойки, далеч по-млади от жена му. Години наред княгиня Ана бе обвинявана, че утробата й е безплодна, но с течение на времето все по-често вината биваше хвърляна върху княз Алексей, за когото се подозираше, че е разпилял семето си сред цяло ято девственици, без обаче тяхната репутация да пострада от някакви видими последствия от прелюбодеянията им. Зиновия се стремеше да не надава ухо на подобни слухове, но нямаше представа с какво ще се наложи да се сблъска, след като прекрачеше прага на Тарасови. Едно нещо бе да съжителства с княгиня Ана, а съвсем друго да бъде изнасилена от някакъв похотлив развратник.

Мина доста време, преди Зиновия да сложи в ред развълнуваните си мисли, но накрая успя да заспи и да даде отдих на ума си. Почивката обаче бе кратка, защото сякаш току-що бе затворила очи, когато я събудиха отново. Но как? В просъница се запита какво ли я е обезпокоило. Не си спомняше да е чула някакъв звук. Сякаш бе усетила нещо, но не можеше да каже конкретно какво.

Притиснати под натежалите клепки, зелените очи сънливо се спряха на тъмночервения таван, който бе сякаш надвиснал ниско над нея. Една светла ивица се открояваше на разкошния балдахин, което му придаваше странен и непривичен вид. Тя достигаше до стената вдясно от нея, която бе украсена с тънки резбовани орнаменти, позлатени от меката светлина. Зиновия лениво вдигна ръка към светлия лъч и й се стори странно, че само върховете на пръстите й го достигнаха и че те на свой ред хвърлиха подобни сенки върху стената.

Зиновия учудено сви вежди. Там, където светлината падаше върху ръката й и на стената зад нея, двете сенки се сливаха в странно познат силует, много приличащ на главата и раменете на мъж.

Сянката се размърда и Зиновия внезапно ахна от изненада, като осъзна, че силуетът не е плод на нейното въображение. Скочи в леглото и впери поглед във вратата, за да види с изненада, че тя е била открехната, докато е спяла. Висока мъжка фигура се очертаваше на фона на светлината, идваща от залата, но докато го наблюдаваше, натрапникът небрежно се отдели от вратата, тръгна наляво и с тихи стъпки изчезна от погледа й.

Зиновия разбра какво е наблюдавал мъжът, когато сведе поглед и зърна голите си крака. Усети, че бузите й пламват от негодувание и завърза здраво колана на копринения халат, скривайки голите си бедра и непокритите гърди от нови похотливи погледи, сетне стана и тръгна боса към вратата.

Предпазливо надникна през процепа към коридора. Нямаше следа от човек, не се чуваше дори и звук от стъпки, за да разбере накъде се е отправил мъжът, след като е побягнал по коридора. Тежки свещници висяха на чифтове по стените и светлината на восъчните свещи разпръсваше сенките. Вляво по коридора една врата стоеше открехната и зад нея се разкриваше тъмна като нощта стая.

Мъжът навярно се криеше там, реши Зиновия, и потръпна от страх, защото не му бе дала възможност да избяга по стълбите надолу. Ако я дебнеше оттам, дали да го последва, или да се върне в стаята си? Изглеждаше по-благоразумно да избегне възможността за нова среща, като заключи вратата си и подпре дебелите дъски с един стол. След като се подсигури така срещу опасността, Зиновия залости шумно резето, за да откаже стоящите наблизо хора от мисълта да пробват здравината на ключалката.

Зиновия всъщност не се съмняваше кой е този похотливец, макар сърцето й да се разтреперваше при мисълта, че само няколко часа след пристигането си, не само се бе сблъскала със страховитата княгиня Ана, но и докато спеше, е била подробно огледана от най-прочутия прелъстител, княз Алексей Тарасов.