Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (24)

Двадесет и четвърта глава

Тирон дори и не помисляше да се приготвя за отпътуване на следващата сутрин, защото знаеше, че тя няма да му го прости. Когато небето започна да изсветлява и първите утринни лъчи обагриха в розово пердетата на спалнята, той застана до леглото и се загледа в заспалата си жена. Не можеше да си спомни да я е видял някога, без да открие, че е прекрасна. В душата си признаваше, че планираното от нея прелъстяване беше най-съблазнителният момент в целия му живот, като се изключи миналата нощ, когато най-сетне се съединиха. Трудно му беше да си представи, че някога би могъл да изживее повторно подобно блаженство. Нямаше и сянка от съмнение, че тя беше завладяла напълно ума, а може би вече и сърцето му.

Тази нощ тя отново се беше явила в съня му, а сетне внезапно се беше събудил от нежния, изкусителен допир на нейното женствено тяло до голия си гръб. Тя отново в просъница се беше сгушила на топло до него, но този път мъките му бяха още по-силни, защото по крехкото й тяло нямаше никаква дреха и то лежеше изложено на неговата воля. Отново трябваше да изтърпи невероятно изкушение, но беше решен този път да й даде време да свикне със съпружеските отношения. Иначе беше приключил с многострадалното си въздържание. Тя беше негова жена и той беше решен да се държи с нея така, сякаш единственото важно нещо за него на този свят бе да я направи щастлива.

Мислейки за времето, откакто познаваше Зиновия, Тирон осъзна, че нещо много важно бе липсвало в отношенията му с Анджелин. Наистина, той беше изпитвал нежна привързаност към първата си жена, но никога не я беше ценил повече от всичко на света с цялото си сърце, ум и тяло, както бе от първия миг със Зиновия. Може би с някакво ъгълче на ума си той винаги беше отказвал да възприеме Анджелин като зряла жена, защото тя приличаше повече на дете, което винаги иска да му се обръща внимание и да му повтарят колко го обичат. Тя настояваше той отново и отново да й се кълне в любов и то в моменти, когато му се искаше просто да седнат и поговорят спокойно, или да отидат на гости при баба му или неговите родители, без да го притеснява със своите капризи и с постоянните си опити да го целува и прегръща пред всички.

Като се връщаше към онези дни, Тирон си мислеше, че Анджелин беше привикнала от малка да се чувства център на света. Всеки трябваше да я обича, така както нейните родители изпълняваха всяка нейна прищявка, защото беше единственото им дете. Когато Анджелин видя, че трябва да дели вниманието му с неговите родители и приятели, тя започна да се оплаква, че той не я обича и че всеки друг му е по-скъп от нея. Веднъж дори го помоли да докаже любовта си, като посвети цялото си време и внимание единствено на нея. Тирон отвърна, че е готов да изпълни молбата й, ако и тя се откаже заради него от своето семейство и приятели. Тогава жена му гневно отхвърли подобна сделка и неохотно трябваше да се съгласи и той да посещава своите близки и приятели.

Тирон ясно съзнаваше, че за разлика от нея Зиновия беше жена в пълния смисъл на думата, която не се боеше, че някой би могъл да отнеме съпружеските й права. Не й харесаха много закуските му на четири очи с Наташа, но като окуражаваше дружбата му с малката София, недвусмислено показа, че няма намерение да обсебва цялото му внимание. Само веднъж беше проявила ревност и се беше ядосала истински, а именно когато Алета го атакуваше на прага на тяхната спалня, но кой можеше да я упрекне за това?

И ето, сега той лежеше тук и се бореше с желанието да събуди Зиновия. Все пак още беше способен да се контролира и знаеше, че след като я бе обладал така грубиянски, тя не можеше така лесно да му прости. Облече се и слезе долу при Наташа, но не можеше да прикрие притеснението си и това го караше да се ядосва още повече на себе си.

— Изглеждате много угрижен тази сутрин, полковник — отбеляза домакинята, която беше решила, че това обръщение му приляга най-много. Той беше човек, привикнал да заповядва и да му се подчиняват, макар понякога да й се струваше, че не знае какво да прави с младата си невеста. — Какво ви притеснява?

Тирон се облегна на стола си и тежко въздъхна.

— Скоро ще трябва да тръгвам, Наташа, а все по-малко ми се иска да се разделя със Зиновия. Не знам дали с времето няма да става все по-трудно.

Наташа го погледна изпитателно и след малко отговори:

— Ако не знаех каква е истината, можеше да си помисля, че сте се влюбили в момичето.

Предположението й не изненада особено Тирон. Той поклати глава и не се опита да прикрие безпокойството си.

— Майор Некрасов дошъл вчера да каже на Зиновия как аз в пристъп на безумие се споразумях с царя да разтрогне брака ни, щом военният ми договор изтече… ако междувременно успея да докажа, че не съм консумирал брака си със Зиновия.

Наташа го погледна с добродушна изненада.

— Наистина ли си правите илюзията, че сте способен на подобен подвиг, полковник?

— Ако умът ми не беше размътен тогава, щях да разбера, че съм обречен на провал… както и всъщност стана. Само че сега Зиновия не иска да има нищо общо с мен.

— На ваше място не бих се безпокоила за чувствата й, стига да смятате да оправите нещата в най-скоро време.

— Именно това е въпросът. Нямам много време, за да поговоря с нея. Ще остана тук може би още една седмица, може и дори десетина дни, но после ще отпътувам и не знам кога ще се върна.

— Може би Зиновия ще се вслуша в гласа на разума и ще ви позволи да се помирите с нея, преди да потеглите. Наистина, понякога тя бива доста твърдоглава, но обикновено се примирява, когато види каква е истината.

Наташа се приведе над масата и утешително докосна ръката на Тирон, като му даде единствения съвет, който й се струваше подходящ.

— Продължавайте да си вършите работата както обикновено, полковник, но не изпускайте възможността да поговорите със Зиновия. Кажете й истината и не се колебайте да признаете, че от сърце искате тя да остане ваша жена и след като се приберете в Англия.

Като се облегна обратно на стола си, Наташа се загледа за известно време в смутеното му лице, сетне тихо попита:

— Мислили ли сте какво ще правите, когато се върнете у дома? Правил ли сте някакви постъпки да решите проблемите си там?

Тирон се замисли за миг, докато оправяше салфетката в скута си.

— Имам къща в Лондон, където живях с първата си жена. Тя си стои там и можем да се настаним в нея, когато дойде време да се прибираме. Другият проблем още не е решен. Баща ми не споменава подробности в писмата си, но се боя, че родителите на човека, с когото се дуелирах, още не са ми простили за смъртта на единствения си син. Все пак съм твърдо решен да се установя там, когато изтече договорът ми с Русия. — Той погледна въпросително Наташа. — Смятате ли, че Зиновия ще бъде щастлива там… с мен?

Тя нежно се усмихна.

— Мисля, че Зиновия ще бъде щастлива навсякъде, където може да бъде заедно с любимия й мъж. Всъщност тя има една леля в Лондон… сестра на майка й, която е последната й жива роднина. Виктория ще се зарадва, тя да заживее близо до нея. Разбира се, на мен Зиновия ужасно ще ми липсва…

Този път беше ред на Тирон да стисне утешително ръката на болярката.

— Винаги ще си добре дошла при нас, Наташа. Така ще ни дадеш и възможност да ти върнем гостоприемството.

— О, глупости — засмя се Наташа и махна пренебрежително с ръка. — За мен беше голямо удоволствие да ви имам близо до себе си и ще продължавам да ви се радвам, докато не дойде време да си тръгвате. Без вас двамата аз ще бъда просто една самотна стара жена!

— Какво?! — разсмя се Тирон при тази мисъл. — С всичките ти приятели? Не мога да повярвам, Наташа.

— Обичам Зиновия като своя дъщеря — призна Наташа и тъмните й очи се замъглиха от сълзи. — Двамата сте ми като деца и макар да имам много и добри приятели, Зиновия ми е най-скъпа. С майка й бяхме като сестри. Така че простете ми, полковник, ако понякога се държа като квачка.

Тирон се ухили.

— Нещо като тъща, така ли?

— Но моля ви, имайте уважение към възрастта ми — весело го сгълча Наташа, сетне смехът й се сля с неговия.

Щом свършиха със закуската, Тирон последва съвета на Наташа и тръгна към казармата, без да се отбива в спалнята. За голямо облекчение на войниците той се държеше с тях доста по-сговорчиво, отколкото през последните дни. През следващата седмица той обсъждаше с Григорий и следотърсача Захар подробностите около подготвяното нападение и внимателно планираше всеки ход. През това време низшите чинове подготвяха храната, мунициите и екипировката, подреждаха и поправяха снаряжението си и складираха настрана ненужните вещи.

Преди самото потегляне Тирон даде два свободни дни на хората си. Тъй като щяха да отсъстват поне две седмици, той самият се възползва от отпуската, без обаче да предупреди Зиновия, защото усещаше, че тя още не му е простила. Вечерта беше толкова изтощен от последните приготовления, че заспа докато Зиновия се преобличаше в гардеробната. През последните дни тя си беше създала навика да се бави колкото се може повече с преобличането, докато той заспи и така да избягват всякакви разговори.

Като се настани до съпруга си тази вечер, Зиновия се постара да не го буди, като съзнаваше, че той е заслужил правото да отдъхне след тежкия ден. Въпреки че пред него винаги се държеше крайно сдържано, тя се възползваше от тези моменти, за да го гледа докато спи. Косата му бе пораснала. Гъсти, виещи се кичури падаха по слепоочията и челото му, и му придаваха вид на някой гръцки бог от древните митове.

Наскоро на бузата му се беше появил нов белег от копие. Беше го получил, докато учеше най-младия и неопитен войник от своя полк как да си служи с това оръжие. Несръчността на момчето без малко щеше да му струва едното око. Макар да повтаряше, че това е само драскотина, Зиновия настоя да почисти и превърже раната. Той излезе прав, защото с времето белегът започна да избледнява и скоро щеше да изчезне.

Цялото тяло на Тирон беше осеяно с белези. Припомни си за двете следи от стари рани на гърдите, множество други по ръцете и една дълга точно под пъпа, където преди много години вражеско копие се плъзнало, след като минало покрай бедрото му. То успяло само леко да го пореже, но белегът още си личеше. Зиновия беше безкрайно благодарна, че острието не се беше отклонило по-надолу, защото иначе можеше завинаги да го лиши от мъжките му атрибути и всички чувства, които те предизвикваха у нея.

Като забеляза, че е захладняло, младата жена внимателно придърпа завивките по нагоре, за да покрие голото му рамо. В просъница той отвори очи и я погледна, без да се събужда напълно. Въпреки това на устните му трепна характерната крива усмивка, стопляща сърцето й повече от всички думи. Нещо странно се размърда в нея и накара сърцето й да трепне от любов и радост. Доближи се до него колкото се може по-близо, като внимаваше да не го събуди, отпусна главата си на същата възглавница и се загледа в лицето му. Миг по-късно ръката му я обгърна и тя с доволна усмивка затвори очи, отдадена на прегръдката му.

Зиновия се събуди късно на следващата сутрин и с изненада видя, че Тирон не е заминал както обикновено в тъмни зори. Чу го да се бръсне в гардеробната и докато той се занимаваше с тоалета си, тя припряно се измъкна от леглото, наметна набързо някакъв пеньоар и хукна навън. Повика Али и като слезе тичешком по стълбите, влезе в банята. Когато след доста време Тирон дойде да се изкъпе, Зиновия беше там. Тя разтревожено вдигна поглед, когато вратата се разтвори и като го видя да влиза, викна на Али да й донесе кърпа.

— Няма закъде да бързаш, скъпа. Дадох си два дни почивка, преди да потегля, така че имам достатъчно време.

— Чудех се какво ли е станало — отвърна Зиновия от другата страна на голямата кърпа, с която Али прикриваше нейното излизане от коритото. — Обикновено тръгваш още преди да се събудя.

— Хората ми трябва да си отдъхнат ден-два, преди заминаване, пък и аз искам малко да си почина.

— Трябваше да ми кажеш. — След като се избърса припряно зад импровизираната завеса, Зиновия бързо втри малко балсам в кожата си и наметна пеньоара. — Можехме да се подготвим.

Тирон се усмихна иронично. Беше успял да я хване неподготвена, точно както се надяваше. Ако знаеше предварително, тя отдавна щеше да е станала и облечена.

— Не виждам защо трябва да променям ежедневната ти програма, мадам. Просто си помислих, че няма да е зле да сляза долу и да се изкъпем заедно.

Тирон се ухили, когато дребничката прислужница се озърна объркано.

— Али, ще бъдеш ли така добра да донесеш кофа гореща вода, за да стоплиш онази, която е останала от господарката ти — помоли я той учтиво. — Това ще ми е достатъчно за тази сутрин.

Очите на прислужницата блеснаха и тя се изкикоти, докато се покланяше на Тирон, сетне хукна да изпълнява молбата му.

Зиновия остана сама със съпруга й. Коприненият пеньоар беше залепнал за мократа кожа, разкривайки пред лакомия му поглед такива прелести, че главата му се замая. Али отново го върна на земята, като пристигна с пълното ведро и помоли господарката си да се дръпне, за да го излее в коритото.

— Най-добре ще е да вляза, докато не е изстинала водата — заяви Тирон и започна да развързва колана на халата си.

— Али, остави ни сами! — незабавно нареди Зиновия, като видя, че той няма да се поколебае да се съблече пред прислужницата.

Дребничката женица се шмугна през вратата, а зад гърба й халатът се свлече на пода. Тирон се отпусна с усмивка в коритото и се загледа в жена си, докато мързеливо се почесваше по гърдите.

Зиновия скочи гневно и започна да му се кара.

— Кога успя да свикнеш толкова с тукашните обичаи, милорд, че да се събличаш пред прислужницата ми, без да ти мигне окото? Сигурно ти се ще да уплашиш до смърт горката Али! Съмнявам се дали е виждала гол мъж през целия си живот!

— В такъв случай е крайно време да види — отвърна Тирон, наслаждавайки се на гледката, която прилепналият по тялото на жена му пеньоар разкриваше. Зиновия не забелязваше, че за разлика от обикновено, дрехата подчертава гърдите й, а от време на време полите се открехват, за да покажат дългите й крака.

— Али вече е прехвърлила шестдесет и две години, а ти казваш, че трябва да научи нещо за мъжете? — Зиновия не можеше да повярва на ушите си. — Какво според теб трябва да направи? На нейната възраст да хукне по улиците да си търси любовник ли? Аз лично съм убедена, че Али сама е предпочела да остане стара мома и не се нуждае от подобни грижи за познанията си. Никога не съм чувала по-безсмислено предложение!

Тирон нехайно сви широките си рамене.

— Човек не знае кога може да й се случи да се озове в някоя баня с непознат. Ако не е получила подходящи напътствия, може да се удави от шока.

— Ах, ти!

Вбесена от издевателската му усмивка, Зиновия се озърна за някое подходящо оръжие и като грабна една кофа с ледена вода, го кръсти по начин, който би задоволил и най-придирчивия свещеник.

Водата се плисна върху лицето на Тирон и той изскочи от коритото гол, полуудавен, кашляйки и плюейки вода, за да хукне след прелъстителния виновник. Прехвърли единия си крак през ръба на коритото и като избърса очи, потърси с поглед жена си. Зиновия вече се беше устремила към вратата, тъй като й се беше сторило, че моментът е подходящ да се измъкне.

Тя хукна навън, но чу зад гърба си шляпането на босите крака на Тирон. Хвърли разтревожена поглед през рамо и с ужас видя, че той е по петите й. Рязко се обърна и тъкмо вземаше завоя, когато налетя на Наташа. Ахна от изненада, но това беше само началото на премеждията й, защото като отстъпи смутена назад, се блъсна в мокрото тяло на съпруга си. Знаейки, че той е гол както майка го е родила, Зиновия се постара да застане точно пред него и се усмихна неуверено на болярката.

— Добро утро, Наташа. Хубаво време, нали?

— Слязох да ви правя компания — отбеляза развеселено Наташа, като наведе глава, за да огледа по-добре мускулестото тяло, което Зиновия безуспешно се опитваше да прикрие. — Виждам, че вие определено не скучаете.

Зиновия героично се опитваше да съхрани честта на съпруга си, и смутено каза:

— Сигурно се чудиш защо Тирон е още тук.

— А, че това той ли е? — отбеляза болярката. — Трудно е да го познае човек без униформата му. — Тя се обърна направо към мъжа. — Липсвахте ми тази сутрин на закуската, полковник, но забелязвам, че сте си намерили по-интересно занимание.

— Имам свободен ден, Наташа, и реших да последвам съвета ти. Това може да е последната ми възможност, преди да потегля на поход.

— На добър час — каза тя, сетне сви учудено вежди, оглеждайки мократа му коса. — Да не би някой да се е опитал да ви удави, полковник? Изглеждате малко поразнебитен.

Зиновия болезнено притвори очи, а Тирон разпери ръце и леко кимна, като впери многозначителен поглед в темето на съпругата си.

— Съгласете се, мадам, че се оттеглихте прекалено рано и ще се върнете с мен, за да обсъдим още веднъж въпроса — предложи той. Около краката му вече се беше образувала локвичка, а ако Зиновия не отстъпеше скоро, тя щеше да стане по-голяма, защото за него голотата далеч не беше такъв проблем, какъвто явно се оказа за жена му.

Зиновия кимна сконфузено, без да вдига поглед.

— Както желаете, милорд.

— Добре! — отвърна Тирон и се усмихна доволно. — Ще ви чакам, мадам, затова ви моля да не се бавите много. Може окончателно да покваря Али, ако тръгна да ви търся.

Сетне той кимна на Наташа, завъртя се на босата си пета и зашляпа обратно към банята, съпровождан от Зиновия, която отчаяно се опитваше да прикрие голия му гръб.

Наташа се усмихна развеселено, като зърна част от това, което Зиновия пазеше от погледа й. Не можа да се сдържи да не отбележи:

— Знаеш ли, Зиновия, колкото повече опознавам полковника, толкова повече ми заприличва на покойния ми съпруг.

Като се поклони набързо, приятелката й се извини, че си тръгва така бързо и с отчаян стон хукна към вратата.

Наташа й махна за довиждане, като се опитваше да запази величествения си вид и непрекъснато си напомняше, че не трябва да се усмихва.

— Разбира се, скъпа — извика тя след нея. — Винаги съм на ваше разположение.

Като тръшна вратата зад гърба си, Зиновия изскърца със зъби и се нахвърли върху Тирон.

— Нямаш ли поне капчица срам?

Тирон се извърна към нея, подпрял ръце на кръста.

— Нямам намерение да надяна монашеско расо, само за да угодя на деликатната ти натура, мадам, ако за това става дума. Нито пък можеш да ме накараш да повярвам, че Наташа не е виждала гол мъж. Що се отнася до това, определено не се срамувам от тялото си.

— Разбира се, че не! Разхождаш се като надут паун и развяваш голотата си пред всяка жена, която се случи наблизо!

— Какво те интересува това? Мога да изложа прелестите си на тезгяха, без това да те притесни! Предпочиташ да запазиш нежната си ножница за ножа на някой друг кавалер, вместо да ме дариш с утеха и облекчение.

Зиновия ахна от възмущение.

— Това не е истина!

— О, така ли! — Тирон красноречиво махна с ръка, отхвърляйки думите й. — Щом е „не“ нито за мен, нито за някой друг, тогава би ли ми казала за кого се пазиш? За себе си? Като утеха за отнетата девственост?

— Разбира се, че не! — Зиновия гневно закрачи из банята и отново се нахвърли срещу него. — Поне не обикалям като някой ястреб-кокошкар, зажаднял за допълнителна плячка!

— Ако изглеждам зажаднял — натърти той на използваната от нея дума, — то е само защото копнея да се добера до сладкия извор, който ти си прикрила зад непристъпната стена на девството. Макар да умирам от жажда, ти криеш ключа за нея в непристъпната крепост на ума си.

— Какво? Искаш да ме използваш като някое войнишко момиче, така ли? — Зиновия се изправи предизвикателно и помръдна рамене, за да накара пеньоара да се свлече по закръгленото й рамо. — Искаше ме най-вече за това, нали? Неженени, но в твоето легло? Утеха за през нощта? Скъпи ми полковнико, дали не си ядосан толкова, защото те накараха да застанеш пред олтара с мен? Всъщност до мен стигна слуха, че смяташ след три години да забравиш, че изобщо някога си го сторил и навярно ще обявиш всеки свой потомък за незаконородено копеле.

— Нямам подобни намерения, мадам! — заяви Тирон и уви една кърпа около слабините си. — Ако не ти е достатъчна моята дума, мога да ти подпиша официален документ, с който давам своето име на всичките си деца. Това ще смекчи ли гнева ти?

Зиновия се замисли, без да престава да го гледа гневно.

— Може би да, донякъде.

— Какво друго искаш от мен?

— Само времето ще покаже как стоят всъщност нещата — отвърна тя. — Никоя клетва няма да бъде по-тържествена от онази, която ти даде пред олтара, но още не е сигурно дали смяташ да я сдържиш.

— Тогава какво ще кажеш да отидем двамата при царя, за да го помолим да забрави за молбата ми? Веднъж вече направих това, но ако настояваш, може да го повторим.

Зиновия го погледна въпросително.

— Ще се съгласиш ли да направиш подобно нещо?

— Нямаше да предложа, ако не бях съгласен.

— Няма да повярвам, докато не го видя с очите си, сър! — Тя вирна брадичка като заинатило се дете. — Ако това стане, може би ще се убедя.

— Тогава не можем ли да сключим примирие, докато намеря Ладислас? Може би ще бъдеш свободна от оковите на брака и от мен още преди края на този месец.

Зиновия го погледна тревожно.

— Настоявам да се върнете невредим, полковник.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Като вдигна халата си, Тирон го метна на рамо и я помоли: — Позволи ми да остана малко по-дълго с теб, преди да потегля. От другата седмица може да ми се наложи да отсъствам доста дълго.

Тя спря смутено.

— Нима ще излезеш в такъв вид?

— Аха! — отвърна Тирон, пресичайки в зародиш всички опити да бъде възпрян.

Вместо да го засипе с нови укори, Зиновия се примири с неговото пренебрежение към благоприличието и като тръгна пред него нагоре по стълбите, го съпроводи до спалнята и затвори вратата зад тях. Тирон се забави за секунда в гардеробната и излезе, стиснал една ножица.

— Я хочу подстричся. — Той старателно разчленяваше сричките, подавайки й инструмента. — Можна покороче сзади.

Зиновия махна немирната къдрица от бузата си и му се усмихна.

— Само отзад ли? Не искаш ли да те подстрижа и отстрани?

— Можна покороче по бокам… пожалуста?

— Напредвате много бързо, полковник.

— Болшое спасибо.

Зиновия се засмя и завърза по-здраво колана на пеньоара си.

— Няма защо.

Като посочи с ножицата един стол до прозореца, тя нареди:

— Седни там, за да те виждам по-добре на светлината.

Тирон се подчини и хвърли още веднъж поглед към прилепналия пеньоар, когато тя застана до него. Трудно беше да се удържи неподвижен под ножицата, когато би предпочел да я хвърли в леглото.

Зиновия пристъпи към задачата си, като прокара един гребен по кестенявите кичури.

— Косата ти е толкова гъста, че трябва първо да бъде основно подстригана.

— Правила ли си го и друг път?

— Подстригвала съм един-два пъти баща си, но той предпочиташе да остави това на прислужниците.

Тирон я изгледа с известно подозрение.

— Имаше ли основания да не ти се доверява?

Устните на Зиновия трепнаха издайнически.

— Според мен нямаше нищо, за което си заслужава да се говори, но той прие твърде присърце загубата на едно ухо и това може би повлия на решението му.

Тирон потръпна театрално от ужас и наведе глава, карайки я да се засмее, докато тракаше заплашително с ножици до ушите му.

— Внимавайте, мадам. Ушите ми трябват, за да чуя оня мошеник Ладислас.

— Да, милорд.

Зиновия застана между краката му и като пъхна пръсти в къдрите, вдигна един кичур, клъцна го и продължи така, като се опитваше да поддържа една и съща дължина.

— Ще ми се наложи да се изкъпя още веднъж — отбеляза Тирон, махайки космите от голите си рамене.

Прехапала език от напрежение, Зиновия се наведе и старателно подравни косата на челото му, сетне се изправи и махна полепналите по лицето му косми.

— Така ти се пада, задето нахълта, докато аз се къпех.

— Банята е достатъчно голяма за двама ни — възрази Тирон.

— Знам твоите навици и нямам намерение да бъда хваната на местопрестъплението с теб в банята.

— А искаш ли да те хванат тук? — попита той и като протегна ръка, обгърна ханша й и я притегли между разтворените си крака.

Зиновия рязко тръсна бедра, за да махне ръката му, което накара дъха на Тирон да секне, защото едва прикритите й гърди подскочиха на сантиметри от лицето му.

— Внимавай! — предупреди го Зиновия. — Ти си ми в ръцете и няма да се поколебая да те острижа до голо, за да откажа младите девойки от похотливи мисли по твоя адрес.

— Можеш ли още веднъж да направиш онова движение с бедра — примоли се Тирон, като посегна към възела на колана й. Опитите му бяха незабавно прекратени с рязко перване през пръстите.

— Дръж се прилично, иначе ще съжаляваш — предупреди го Зиновия и като сграбчи един кичур косми на гърдите му, го дръпна рязко, като едва не го накара да изпищи от болка.

— Пусни ме, усойнице! — Тирон се сгърчи отново, когато тя дръпна ръката си, в която обаче останаха доста косми. Като потърка зачервените си гърди, той се оплака: — Имаш свой подход как да изтръгнеш сърцето на човек.

Зелените очи го погледнаха предизвикателно и Зиновия му върна репликата:

— И ти, милорд, също знаеш как да изтръгнеш сърцето ми. Оставяш ме в неведение между воденичните камъни, без да зная дали ще се окаже, че съм омъжена до края на живота си, или само за няколко месеца, докато започна да ти омръзвам.

— По дяволите, Зиновия! — изруга Тирон и се надигна да стане. — Не започвай отново! Вече ти предложих да ти дам гаранции.

— Сядай! — нареди тя, като го бутна обратно на стола. — Още не съм приключила с косата ти.

— Защо просто не я махнеш цялата и не свършим с това! — изсумтя той.

Тя демонстративно погледна към скута му, от който кърпата се беше свлякла.

— Не мисля, че ще останеш неподвижен през цялото време.

— Дявол да го вземе! — Тирон вдигна ръце към тавана. — Нима ще ме кастрираш?

— Недей да ме ругаеш! — скара му се Зиновия. — Не съм от войниците от твоя полк! Аз съм ти жена!

— Много добре съзнавам това, мадам!

— Съмнявам се. — Тя вирна предизвикателно брадичка.

— Ако ще прекараме целия ден така, по-добре да се връщам в казармата. — Тирон пак тръгна да става, но Зиновия отново го бутна обратно на стола.

— Казах, че не съм свършила! Стой мирно, докато не приключа!

Тирон скръцна със зъби и се приготви да издържи до края подстригването и нейните укори. Зиновия продължаваше да щрака с ножица до ухото му, без да обръща внимание на неговото ръмжене. Раздразнението му скоро утихна и беше изместено от жив интерес към гледката, която се разкриваше на сантиметри от него. Тя се наклони леко, за да огледа резултата от работата си, при което пеньоарът се открехна и откри доста голяма част от закръглена гърда. Като не остана доволна от огледа, Зиновия изкусително седна на коляното му, за да оформи по-добре участъка над ухото. Мина зад гърба му, за да подравни врата, сетне пак застана пред него и прекрачи крака му, за да дооправи бакенбардите.

— Готово! — каза тя най-накрая, като пъхна пеньоара между краката си и седна на коляното му, за да огледа своето дело. Сякаш не забелязваше, че голото й коляно се е допряло до слабините му, макар то да беше единственото нещо, което занимаваше в момента Тирон. Не можеше да разбере как тя бе способна да се занимава с дреболии, когато той се сдържаше само с неистови усилия на волята. Ако съзнателно беше решила да го накаже, едва ли би могла да намери по-подходящ начин.

Като приглади подстриганата коса, Зиновия похвали своето произведение:

— Добре изглежда.

— Вече мога ли да мърдам? — попита Тирон, като плъзна ръка по бедрото й.

Зиновия го погледна, внезапно стресната. Видя познатата страст да гори в очите му и усети, че на свой ред пулсът й се учестява. Болезнено ясно осъзна, че иска да се люби с него.

Като усети колебанието й, Тирон развърза колана, разтвори пеньоара и го бутна да падне на пода. Ръцете му бавно тръгнаха нагоре от бедрата й, спряха се за миг на хълбоците, помилваха меките набъбнали гърди. Той видя, че устните й се разтварят, а очите овлажняват от желание.

Отвъд стъклата на прозорците, гледащи на изток, слънцето се скри зад няколко облака и под меката светлина белите й гърди засияха с нежна, вътрешна светлина, сякаш го подканваха да ги докосне. Тя постави ръце на широките му рамене и изви гръб под изгарящите му устни. Когато той най-сетне вдигна глава, тя посрещна жадните му уста с жар, която не отстъпваше на неговата. С дързост, изненадала самата нея, плъзна ръка по гърдите му, после надолу по плоския му стегнат корем и още по-надолу, утвърждавайки съпружеските си права. Реакцията му не я разочарова. Тирон рязко пое дъх през стиснатите си зъби, но не само той остана смаян от резултата от ласката й. Страстта му вече не можеше да бъде удържана, набъбваше, надигаше се, изправяше глава и Зиновия се дръпна по-стресната. Смутена от собственото си безразсъдство, тя понечи да се откъсне от него, но ръката му я спря, обгърнала плътно кръста й, притегляща я към него.

— Недей, любима, не си тръгвай.

Имаше право на това.

Зиновия разтвори уста от почуда, когато се вгледа в горящите сини очи. Нейните собствени очи се разшириха от изненада, докато от устните й се отрониха някакви думи, които никой от двамата не чу. Ръката му бавно се плъзна по нейното бедро, а Зиновия се насили да се изтръгне от хипнотичната сила, която я държеше в плен, уплашена не на шега, че може да потъне в очите му. Но когато устните му се впиха в нейните, главата й се замая и тя забрави всичко друго, освен тях двамата, забрави, че трябваше да го държи настрана.

Той я вдигна на ръце и я постави странично върху слабините си. Ситни искрици на удоволствие се посипаха по нея, когато проникна в тялото й и за известно време двамата се наслаждаваха на съединението, като се прегръщаха и целуваха, разменяйки си ласки, познати само на влюбените. Сетне бедрата й започнаха да откликват на неговите движения, първоначално неуверено, после с инстинктивно умение и страст, които не отстъпваха на неговите. По жилите й сякаш потече огън и тя беше залята от всепоглъщащата вълна на страстта, която я издигаше все по-нагоре и по-нагоре, докато не достигнаха ослепителните висини. Останали без дъх, те се вкопчиха един за друг, а зажаднелите им устни останаха слети, свидетелствайки за блаженството от тяхното съединение.

Следобедът вече преваляше, когато слязоха да видят Наташа в голямата зала. Опитната жена не можеше да не забележи промяната в тях, защото и двамата сякаш гледаха да не се отлепят един от друг дори за миг. Държаха се за ръце като витаещи в облаците влюбени и непрекъснато си разменяха пламенни погледи, носещи тайни послания, които обаче Наташа разгадаваше лесно, защото сама бе познала голямата любов. Нежните погледи на Зиновия ясно показваха, че тя е захласната по съпруга си и Наташа се надяваше, че това е знак за по-дълбоки чувства, които нямаше да отшумят скоро. Що се отнася до Тирон, той очевидно беше запленен от младата си жена. Попиваше с поглед всяко нейно движение, всяка нейна усмивка и дума. Отговаряше на въпросите й, питаше я за нейното мнение, изслушваше го с уважение и сплиташе дългите си пръсти с нейните или обгръщаше с ръка раменете й, за да я притегли по-плътно до себе си. И двамата не се смущаваха ни най-малко да проявяват открито чувствата си и само се смееха, щом забележеха, че Наташа ги гледа с усмивка.

Двамата се оттеглиха в спалнята си веднага щом се смрачи. Наташа не се изненада. Тя предупреди Али да не се качва при тях, докато не я повикат, а това стана чак късно сутринта на следващия ден. Прислужницата беше помолена да отиде при господарката си в банята. За пръв път през живота си Зиновия почувства някакво странно смущение да стои гола пред друга жена, но когато Тирон влезе няколко минути по-късно, не потърси никаква кърпа. Вместо това Али беше заточена на горния етаж, където с весело тананикане започна да вади дрехите, които господарката й щеше да облече този ден.

Наташа отклони поканата на Тирон да излезе заедно с тях, тъй като беше обещала на княз Жерков да прекара деня с него и дъщеря му. Тирон съвсем не беше разочарован от отказа й, тъй като оставаше сам с жена си в каляската. Докато Стенка ги караше към града, те обсъждаха хиляди неща. Някои бяха откровено чувствени, например, когато Зиновия разпитваше за неговия опит като мъж, други пък напълно невинни, отнасящи се за нейното детство или за подаръците, които трябва да купят за София, Али и Наташа, защото можеше да се окаже, че Тирон няма да може да се върне до Коледа.

В последно време Тирон се улавяше, че гради плановете си като човек, който смята дните си за преброени. Колкото повече наближаваше датата на потеглянето му, толкова повече се затваряше в себе си. Отдавна беше привикнал с мисълта, че може да не се върне от поредния поход, но сега за първи път това искрено го безпокоеше. Никак не му се искаше да се раздели със Зиновия. В него все по-силно се надигаше желанието да й заяви, че ако го сполети нещо лошо, тя винаги ще бъде добре дошла при семейството му в Англия. Възможно беше също тя да носи вече неговия наследник и в такъв случай нямаше да е справедливо родителите и баба му да научат само, че е загинал и никога да не узнаят, че е имал жена и дете. И докато бяха сами в каретата, Тирон побърза да увери Зиновия, че може да разчита на семейството му, ако той самият не се върне. Но самата мисъл, че нещо лошо може да го сполети, я изпълни с ужас.

— Няма да понеса да те загубя — изхлипа тя, притискайки се до гърдите му. — Трябва да се пазиш и да се върнеш при мен.

— Ще се старая с всички сили, мила — промълви Тирон, притискайки устни до челото й. — Вече те открих и сега отчаяно искам да се върна.

— Трябва! Трябва!

— Избърши сълзите си, Зиновия — нежно започна да я успокоява той. — Скоро ще трябва да излезем от каретата и хората ще се чудят защо плачеш.

Зиновия неохотно се откъсна от него и изтри зачервените си очи и нос, сетне подсмръкна и вдигна поглед към нежно усмихнатия си съпруг.

— Така по-добре ли е?

Тирон импулсивно я притисна отново до себе си и впи устни в нейните, тъй като внезапно беше осъзнал колко мъчителна щеше да бъде за него раздялата.

— Ще се моля времето да тече по-бързо. Не мога да понеса мисълта, че ще съм далеч от теб, че няма да мога да те виждам, да те докосвам, да те любя…

Като се сгуши до него, Зиновия се опита да си вдъхне кураж.

— След един-два месеца всичко ще е минало и отново ще те притисна до мен. Сега трябва да съберем сили и да се молим нищо лошо да не ти се случи.

Тирон се озърна, когато Стенка закова впряга на Червения площад, сетне умолително погледна Зиновия.

— Имаме толкова малко време. Нека не го пилеем тук, където няма да мога да те прегръщам и целувам. Нека се върнем колкото се може по-бързо у дома.

Зиновия се усмихна и пъхна ръка в неговата.

— Ще бързаме.

Оставиха Стенка да чака при каретата и тръгнаха забързани към пазара на Китайгород. Скоро приключиха с покупките и се върнаха с подаръците — златна огърлица за Наташа, вълнен шал за Али, рокля за Даша и кукла с пъстра кукленска къщичка за София.

Тирон помогна на Зиновия да се качи в каретата и се готвеше да я последва, когато зърна отдалеч сред тълпата своя помощник да му маха, опитвайки се да привлече вниманието му. Като обеща да се върне след минута, Тирон остави жена си и тръгна към Григорий.

— Отдавна не съм те виждал толкова щастлив, приятелю — отбеляза с усмивка Григорий. — Бракът явно ти се отразява добре.

— Защо не дойде до каретата да поговорим — попита Тирон, като усети, че капитанът се готви да му съобщи нещо неприятно.

Григорий помръкна.

— Реших, че е по-добре Зиновия да не чуе какво имам да ти кажа. Трябва да знаеш, че Алета е бременна и генерал Вандерхаут е побеснял. Кълне се, че детето не е негово.

— Не може да е сигурен в това, освен ако не спят заедно.

— Май случаят е именно такъв. Носят се слухове, че навремето е хванал някаква заразна болест, която му пречи да задоволи нуждите на жена си.

— Заразна болест ли? — Тирон се намръщи объркано. — Да нямаш предвид…

Григорий вдигна ръка, за да спре потока от въпроси, който всеки момент можеше да се излее от устата на полковника.

— Чух също друг слух, че генералът се чудел откъде ли е пипнал болестта, защото и той не бил съвсем верен на Алета.

— От един дол дренки — коментира Тирон.

— Както и да е — продължи Григорий. — Алета разправя наляво и надясно, че ти си я докарал до това състояние…

— Кучка! — извика Тирон, сетне простена, като си помисли, че слухът може да стигне и до Зиновия. — Това е лъжа, разбира се!

— Знам, но генерал Вандерхаут не знае! Май е тръгнал да те търси. По-добре се помъчи да заминеш, преди да те е намерил.

— Добре! Но какво да кажа на Зиновия? Тя ще страда, като чуе всичките тези мръсотии. Трябва да я предупредя сега.

— Да, по-добре ти сам да й кажеш, вместо да оставиш това на някой доброжелател. Ще ти повярва ли?

— Трябва!

Седнала в каляската, Зиновия разглеждаше подаръците, които бяха купили. Когато усети, че някой отваря вратичката, тя вдигна поглед с усмивка, очаквайки да зърне Тирон, но думите замръзнаха на устните й, когато срещна горящите очи на княз Алексей.

— Зиновия, малка моя Снежанке — поздрави я той дрезгаво. — Не вярвах, че можеш да станеш още по-хубава за толкова кратко време. Нима си успяла да се влюбиш, скъпа, в съпруга си? Може би дори се сещаш да ми благодариш за добрината, че му позволих да си запази мъжествеността?

Зиновия вложи в ледения си поглед цялото презрение, на което беше способна.

— Крайно съм благодарна, че Негово Величество и Ладислас ти попречиха да извършиш пъкления си план, Алексей. Но кажи ми все пак, как се осмеляваш да се доближаваш до мен, когато съпругът ми е наблизо?

Алексей вдигна презрително вежди, показвайки какво мисли за евтините й трикове, сетне предпазливо се озърна, опитвайки се да открие полковника в тълпата.

— Шегуваш се, Зиновия. Кой може да бъде така глупав, че да остави хубавата си жена сама, когато всеки нагъл негодник може да я нападне?

— Не съм сама — напомни му Зиновия, като посочи към кочияша и лакея. — Стенка и Йосиф са тук, достатъчно е да извикам, за да дотичат, а секунда по-късно ще долети и мъжът ми.

— Тц, тц — поклати укорително глава Алексей. — Трябваше досега да научиш, че ще накарам да им отсекат ръцете, ако се осмелят да ме докоснат…

Зиновия изсумтя презрително.

— Не мисля така, Алексей, особено след като Негово Величество те предупреди да внимаваш какво правиш. Но все пак, ще останеш ли, докато мъжът ми се върне? Или ще избягаш като страхливец, какъвто си всъщност?

— Не вярвам мъжът ти да е тук, скъпа, така че престани с евтините си хитрости — Алексей изпръхтя пренебрежително и като скочи в каретата, се настани срещу нея и я огледа внимателно. — Знаеш ли, Зиновия, в крайна сметка може би ще успееш да ме убедиш да ти отделя малко внимание. Заслужаваш си усилието, което ще направя, за да ти простя.

— Моля те! Не се насилвай! — прекъсна го Зиновия. — Запази си омразата! Предпочитам да си имам работа с нея!

— Носят се слухове, че мъжът ти скоро ще напусне града. Някой трябва да те утешава, докато него го няма.

— Защо ми са твоите услуги, когато мога да имам най-доброто?

— Толкова невинна още, скъпа. — Мургавият княз се ухили, без да се притеснява ни най-малко. — След като се позабавляваме малко заедно, ще научиш какво е истински мъж.

— Истински мъж! — изсумтя Зиновия. — Ти ли, надуто магаре такова! Че ти дори не знаеш какво значи това! Наистина ли си въобразяваш, че може да се съди за мъжа по броя на уличниците, с които е преспал? Истинските мъже имат по-важна работа, а доколкото мога да съдя, ти не струваш повече от кой да е похотлив нерез. Съпругът ми е много повече мъж, отколкото ти някога би могъл да бъдеш, Алексей, повярвай ми!

Гордостта на Алексей отново беше уязвена от сравнението, което чуваше не за пръв път.

— Виждам, че не си се научила да си държиш езика зад зъбите, Зиновия! Но грешиш, ако си мислиш, че вече не мога да ти навредя!

Той се наведе с присвити очи, за да продължи със заплахите си, но също като куче, което внезапно е било попарено, подскочи от изненада, когато зърна едрата фигура на полковник Райкрофт да запълва вратичката на каретата. Преди да успее да се добере до отсрещната врата, Тирон сграбчи полите на кървавочервения му кафтан и бавно го придърпа към себе си, докато князът отчаяно се опитваше да се задържи. Като падна на колене на пода пред Зиновия, Алексей сграбчи нозете й, притискайки лице в нейния скут. Сигурен беше, че полковникът смята да му даде сериозен урок, за да си отмъсти за бичуването. Напрегна всичките си мускули, опитвайки да се задържи и вдигна лице към нея, докато тя се мъчеше да го отблъсне.

— Внимавай, Зиновия! Мога да направя и нещо по-лошо от скопяването на съпруга ти! Следващия път ще го хвърля на кучетата да го разкъсат! Зиновия-я-я… Помогни ми!

Като стисна Алексей за врата, Тирон изръмжа в ухото му.

— Жалък страхливец! Къде ти е смелостта, когато Ладислас го няма наблизо?

Князът отчаяно се вкопчваше в седалките и вратата, но с лекота беше изхвърлен навън. Приземи се сред купчина изгнили зеленчуци, които някакъв продавач беше изхвърлил. Изправи се на крака и без дори да изтърси боклуците, полепнали по обшития със злато кафтан, се отдалечи колкото се може по-бързо.

— Полковник Райкрофт. — Гневният вик дойде от друга посока и когато Тирон се обърна, пред него се изправи побеснелият генерал Вандерхаут. — Какво означава подобно поведение? Да не сте полудял?

— Той обиди жена ми!

Генералът почервеня от гняв.

— Как се осмелявате да вдигате ръка срещу друг човек заради нещо, което вие сам вършите?

Тирон погледна командира си в очите.

— Нещо, което сам върша ли? Чух за състоянието на жена ви, генерале, но независимо дали ми вярвате или не, грешката не е моя.

— Алета казва, че сте вие. И заради това, полковник, ще се постарая да ви разжалват и да ви изгонят позорно от тази страна.

Тирон изруга под мустак, като видя докъде може да доведе коварството на Алета. Явно най-накрая беше намерила подходящ начин да си отмъсти, но той нямаше да се предаде без бой.

— Препоръчвам ви, генерале, да проучите въпроса по-внимателно, преди да изпълните заплахата си. Така ще спестите много срам и на себе си, и на жена си.

Генерал Вандерхаут почервеня като рак, докато търсеше подходящ отговор. Мъчеше се да измисли и някаква заплаха, която да предизвика страх в нетрепващите стоманеносини очи, но само се изхрачи на земята.

— Вече трябва да тръгвам, генерале — продължи студено Тирон. — Но ако смятате да повдигнете официално въпроса, мога да ви уверя, че ще представя свидетели, как много пъти съм отхвърлял авансите на жена ви. Нейното поведение не ме засяга, но няма да й позволя да ми провали живота с лъжите, които разпространява по мой адрес.

Като кимна рязко, Тирон сложи край на разговора.

— Довиждане, генерале.

— Няма да оставя тази работа така, полковник Райкрофт! — извика зад гърба му Винсент Вандерхаут, докато Тирон се качваше в каретата. — Пак ще говорим!

— Какво стана? — Зиновия потърси отговора по гневното му лице.

— Алета е бременна — без заобикалки отвърна Тирон. — Генерал Вандерхаут твърди, че детето не е от него и тя е решила да каже, че съм аз. — Тирон поклати глава. — Не съм, Зиновия. Кълна ти се, че не съм докосвал тази жена, освен когато е трябвало да я отлепям от себе си.

Зиновия се наведе напред и нежно притисна чело до врата му. Гневът му мигновено се разтопи, а след малко я чу да казва:

— Вярвам ти, Тир.

Тирон не знаеше какво го ядосва повече, появата на Алексей или скандалът с Вандерхаут. Жена му разреши този проблем.

— До Алексей са стигнали слухове, че скоро ще отпътуваш — уведоми го тя. — Решил е да се опита отново да ме вкара в леглото си.

Тирон се отдръпна, погледна изненадан жена си и видя, че тя е разтревожена. Прегърна я и взе да я успокоява:

— Ще оставя хора да те охраняват, докато ме няма. Алексей не е толкова смел, че да се изправи срещу въоръжени стражи.

Зиновия го погледна в очите.

— Страшно ще ми липсвате, полковник!

— Затова ви оставям сърцето си, мадам — прошепна той. — Пазете го добре!

— Никога няма да ти изменя — нежно обеща тя, като се сгуши до гърдите му. Като го погали с пръст по брадичката, тя се усмихна и призна: — Мисля, че ви обичам, полковник.

Тирон доближи устни до нейните и промълви:

— А аз знам със сигурност, че ви обичам, мадам.

Миг по-късно устните им се сляха, подпечатвайки любовните признания по-здраво от всяка клетва. Мина доста време, преди да се разделят, а същата вечер отново се оттеглиха рано след вечеря, за да прекарат в своите покои много часове, доказвайки любовта си.