Катлийн Удиуиз
Завинаги в твоята прегръдка (22)

Двадесет и втора глава

Али тръпнеше от възторг при мисълта, че ще види полковника на парада, за който вече беше чула разни слухове. Може би именно благодарение на нея пристигнаха тъй рано в Кремъл, но не само тя гореше от нетърпение да види събитието. Зиновия беше едновременно развълнувана и притеснена от това, как Тирон и хората му ще се представят пред царя. Стискаше палци всичко да мине гладко така, както той го е замислил, особено сега, когато бяха дошли и други стрелецки полкове, които искаха да блеснат и да отнемат на неговия полк славата на най-добрите и най-внушителните.

За да достави удоволствие на съпруга си, Зиновия се беше облякла в тъмнозелен тоалет от тафта с европейска кройка. Съобразила се беше с ограниченията, налагани на омъжените жени в нейната страна и за да покрие главата си, беше измайсторила тюрбан от разкошно кадифе. Той напомняше султанска чалма, украсена с големи черни пера и с онази същата скъпоценна брошка, която някога Тирон беше върнал от ръцете на разбойниците. Зиновия не подозираше, че само след няколко седмици нейното произведение ще се наложи като последен вик на модата сред европейките, които бяха на парада.

Ентусиазмът на Зиновия и Али се предаде и на Наташа, която изскочи от каретата развълнувана и весела, и дори не се спря при приятелите и познатите си, а само ги поздравяваше пътьом. Княз Жерков й махна отдалеч и забърза към нея, докато тя пък се стараеше да не изостава зад Зиновия. Като стигна до павилиона, където се събираха съпругите и семействата на офицерите, Зиновия най-после се поспря да си поеме дъх, за голямо облекчение на двете жени, които ситнеха след нея. Бузите и на трите бяха зачервени от бързането и свежия утринен въздух.

— Ако Тирон те видеше сега, скъпа, щеше да си помисли, че гориш от нетърпение да го видиш целия излъскан и натъкмен — възкликна запъхтяната Наташа и избърса бузите си с дантелена кърпичка. Въпреки мразовитата сутрин лицето й беше пламнало от бързия ход.

— Първо си поеми дъх, Наташа, после се заяждай с мен — сгълча я весело Зиновия. — Нима ти е все едно как ще се представят? Ако е така, ето княз Жерков ще те забавлява по време на парада. — Тя едва доловимо кимна към посивелия дворянин, който бързаше към тях. — Ето го, идва да те спаси от скучните неща, които сме дошли да видим…

Наташа се засмя на приятелската закачка.

— Дори най-добрият впряг на княз Жерков не може да ме отлепи оттук, скъпа. Знаеш го не по-зле от мен.

— Разбира се — отвърна Зиновия с доволна усмивка. — Просто исках да го чуя от твоята уста.

Двете жени направиха дълбок реверанс, когато княз Жерков ги поздрави. Очите на княза проблеснаха одобрително, когато похвали тоалета на Зиновия, но щом се спряха на Наташа, пламъкът в тях се засили. Не можеше да скрие любовта си и въпреки че на няколко пъти беше получил деликатен отказ, не губеше надежда, че някой ден болярката ще отстъпи и ще се омъжи за него. В крайна сметка обществото отдавна очакваше това.

— Благоволете да озарите царския павилион с хубостта си — предложи той. — А оттам се и вижда най-добре.

Зиновия деликатно отклони предложението.

— Боя се, че не мога да приема благосклонното ви предложение, княз Жерков. Съпругът ми очаква да ме види тук и не бих искала да си помисли, че ме няма. Но разбира се, няма причина Наташа да не дойде с вас.

Князът започна пламенно да убеждава приятелката й.

— Много наши приятели са там, Наташа. — Ъгълчетата на устните му трепнаха издайнически, когато подхвърли: — Княгиня Тарасова много държеше да седне около царя. Мисля, че тя се опитва да си възвърне благосклонността му. Ще те развесели и намусеният малък дяк, когото тя е пощуряла да вкара в свитата на патриарх Филарет. Не се съмнявам, че Негово Светейшество веднага ще разбере какво се крие зад ласкателствата на Воронски и те скоро ще му омръзнат. Каквото и да стане, няма да скучаем.

— Ще дойда малко по-късно, Василий — обеща Наташа и му се усмихна топло. — Може би след парада, когато няма да си толкова зает да представяш разни чужди дипломати и посланици на Негово Величество. Ще можеш ли да дойдеш днес на вечеря у нас или трябва да присъстваш на официалния банкет?

— Уви, налага се да бъда на банкета. — Той я погледна обнадежден. — Може би някой друг път?

— Разбира се, Василий. Ще поговорим за това по-късно.

Тъмните му очи блеснаха.

— След парада ли?

Тя му кимна и подаде ръка за целувка.

— Ще мина да те взема — каза той.

Двете жени го изпроводиха с усмивка, докато си пробиваше път сред навалицата. Зиновия хвърли любопитен поглед към приятелката си, която не откъсваше очи от него.

— Ще се омъжиш ли за него?

Наташа въздъхна със задоволство.

— Може би след време. Просто искам да съм спокойна, че споменът за покойния ми съпруг няма да се изправи между нас. След като си имала най-доброто, трудно е да се задоволиш с по-малко.

— Доколкото мога да преценя, надали ще останеш разочарована от княз Жерков. Той много те обича.

Тъмните очи на Наташа проблеснаха развеселено, когато срещнаха погледа на приятелката й.

— А какво ще кажат злите езици за мен тогава? Ах, тази ужасна Наталия Шейдякова! Да се жени за четвърти път! Отвратително!

— Няма жена на твоята възраст, която да не ти завижда. Всички до една!

— Ана Тарасова поне ще има за какво да говори. Колко години минаха, а тя тъй и не ми прости, че Алексей навремето искаше ръката ми.

Зиновия изгледа смаяно приятелката си.

— Не знаех.

Наташа небрежно сви рамене.

— Не беше нещо, за което да си заслужава да говорим, скъпа. Едва се познавахме с Алексей, но след първата ни среща той се зарече да ме има. Обърна се към родителите ми, но те вече ме бяха обещали на моя първи съпруг. Това е всичко. След няколко години той се ожени за Ана.

— Винаги съм усещала, че има някаква по-дълбока причина Ана да те мрази толкова. Сега разбирам всичко.

— Добро утро! — чу се зад тях и двете жени се обърнаха, за да видят глуповатата усмивка на Алета Вандерхаут. Тя веднага забеляза елегантните и скъпи тоалети на болярките, особено изискания разкош на роклята и тюрбана на Зиновия.

— Божке! Божке! Вие двете май се опитвате да оберете погледите на всички мъже и да ни оставите на сухо нас останалите, така ли?

С цялото добро възпитание, което можеше да изстиска от себе си, Зиновия се обърна към приятелката си и й представи жената на генерала:

— Нали си спомняш госпожа Вандерхаут, Наташа? Беше ти на гости след нашата сватба.

Наташа леко кимна, като си спомни как крясъците на генерал Вандерхаут кънтяха из цялата къща.

— Разбира се! Как бих могла да забравя? Съпругът ви не можеше да ви намери и ме накара да претърся цялата къща, за да си тръгнете по-скоро. Бях останала без дъх, докато тичах да ви търся и много се зарадвах, когато вие се появихте отнякъде.

Алета не даде никакви обяснения. Вместо това се усмихна фалшиво на Зиновия.

— Колко мило от твоя страна да дойдеш да видиш парада на съпруга си, Зиновия. Или всъщност си дошла да огледаш чуждите мъже?

— Защо трябва да го правя, когато мъжът ми е най-хубавият сред тях? — Зиновия се усмихна също толкова студено, готова по-скоро да бъде обесена или разчекната на четири, отколкото да допусне Алета да забележи, че се смущава от нейното присъствие. — Макар да разбирам защо твоите очи все шарят, няма причина аз да следвам примера ти.

Наташа деликатно се изкашля в кърпичката си, опитвайки се да не избухне в смях. Само с върховно усилие на волята тя успя да запази величествената си осанка, особено когато забеляза как устата на Алета бавно се отваря. Тя буквално зяпна смаяна към Зиновия.

Минаха няколко тягостни секунди, преди Алета да погледне зад двете жени. Сетне внезапно се усмихна, кимна им за довиждане и като ги заобиколи, излезе забързана от павилиона.

Зиновия я проследи с поглед, а Наташа прошепна в ухото й:

— Имам чувството, че Алета ти е дала някакъв основателен повод да я намразиш.

Зиновия гневно тръсна глава само при мисълта за това, какво беше направила тази жена.

— Безсрамната уличница дръзна да посегне на моя съпруг насред спалнята ни!

— Виж я ти наглата сврака! — Наташа заплашително се усмихна. — А мога ли да попитам как посрещна Тирон безсрамието й?

Усещайки солидарността на приятелката си, Зиновия поомекна и се усмихна доволно.

— Слава богу, той отговори така, както би могла да мечтае всяка съпруга. А понеже никой от тях не знаеше, че съм там, Тирон явно беше искрен.

— Радвам се, че той не те е разочаровал, скъпа, но не съм и очаквала друго. Той е много влюбен в теб, нали знаеш?

Зиновия леко сви рамене в отговор.

— Не мога да съм сигурна в това, докато отношенията помежду ни са такива. — Тя посрещна изненадания и усмихнат поглед на приятелката си. — Ти се оказа права, Наташа. Всичко, което каза за него, се оказа истина.

Наташа добродушно се засмя.

— Радвам се, че най-накрая започваш да ми вярваш.

Отново се обърнаха и проследиха с поглед Алета, която си пробиваше път през навалицата. Очевидно се беше устремила към някакъв руски болярин, който зяпаше похотливо минаващите покрай него млади жени. Алета отиде до него и постави ръка на рамото му, което го накара да се обърне.

— Алексей! — Зиновия разтреперана притисна ръка до гърлото си, като си спомни за последната си среща с него. Отново видя Тирон, увиснал на въжетата под гредите на конюшнята и пребледня при спомена за ужаса, който бе изживяла в онази нощ.

Наташа разтревожено погледна посивялото лице на приятелката си и видя, че тя се опитва да овладее разтърсващите я тръпки.

— Зиновия, детето ми, какво ти стана? Сякаш си зърнала призрак!

Треперейки с цялото си тяло Зиновия гледаше като хипнотизирана мургавия княз.

— Заради онова, което сторих, Алексей щеше да убие Тирон. Докато егоистично се опитвах да се измъкна от брака с княз Владимир, едва не причиних смъртта на Тирон…

— Е, хайде, скъпа — успокои я Наташа. — Това е всичко минало. Нещата приключиха добре. Трябва да забравиш за опитите на Алексей да причини зло и на двама ви.

Но страховете на Зиновия не утихваха.

— Не виждам защо Алексей е трябвало да дойде тук, освен, за да стори нещо лошо на Тирон.

— Но как би могъл, скъпа, щом самият цар Михаил е тук и може лично да види коварните му ходове? — възрази Наташа. — Алексей не е чак толкова глупав.

— Този човек е зъл до мозъка на костите си, Наташа. Той е порочен и злопаметен и рано или късно ще се опита да си отмъсти, и то точно когато най-малко го очакваме. Не му вярвам.

— Нито пък аз, но това не означава, че ще му позволя да ми провали деня. — Наташа топло прегърна приятелката си през тънкия кръст и я обърна в противоположната посока. — Интригите на Алексей не са страшни тук, където Тирон е сред приятели. Не би се осмелил да вдигне ръка срещу съпруга ти сред толкова много хора, които веднага ще скочат срещу него. Не забравяй и царя.

Зиновия осъзна колко разумни са доводите на Наташа и се поуспокои. Алексей беше прекалено страхлив, за да поеме подобен риск.

— Виж, агънцето ми! — Али почти подскочи от радост и посочи към отряда конници, които наближаваха. Начело яздеше Тирон в разкошен червен мундир с тъмнозелени маншети и яка, щедро осеян с блестящи златни галони, лампази и ширити. Носеше тъмнозелен брич и високи черни ботуши, лъснати като огледало. По сребърния шлем с къса козирка, нахлупен ниско над веждите му, беше увенчан с червено перо като знак, че той е командирът на тази част. Перото се виждаше отдалеч, което позволи на Зиновия бързо да го различи сред конниците му. Полкът премина покрай тях и спря пред царя, за да отдаде чест.

Пулсът на Зиновия се учести, когато тръбите засвириха едновременно. В следващия миг медните им гърла замлъкнаха и се разнесе далечният, отначало приглушен барабанен тътен, който постепенно се усилваше, докато накрая премина в постоянен грохот. Точно в този момент Първата кавалерийска част премина елегантно и изящно по площада. Конните стрелци сякаш не бяха отделни воини, а части на едно и също тяло, заедно с конете си. Маневрирайки умело, сякаш залепени за седлата, те се подреждаха в сложни фигури, които Зиновия наблюдаваше като хипнотизирана. Тя видя как стрелците се разделиха на две и обиколиха площада, сетне се насочиха към центъра му, като двете колони си пресичаха пътя и накрая се съединиха, удивлявайки зрителите с невероятното си ездаческо майсторство. Миг по-късно колоните отново се разделиха и се подредиха в по-плътни редици от по няколко ездачи. Отново обиколиха площада и се сляха в едно каре. Фигурите сякаш нямаха край, докато накрая сред присъстващите не остана човек, който да не е запленен от майсторството на конниците и дори най-сдържаните започнаха да ахкат и да надават одобрителни викове.

Вълнението на Зиновия се усили, когато войниците започнаха да изпълняват своите маневри близо до павилиона, където бяха жените на офицерите. Али кудкудякаше развълнувано, сочеше полковника с пръст и се фукаше пред другите прислужници с господаря си. Въпреки че я дръпна няколко пъти предупредително за полата, Зиновия не успя да я накара да запази нужното благоприличие и да спре хвалбите си.

— Изглежда великолепно — отбеляза Наташа, което точно изразяваше и мислите на по-младата й приятелка.

— Да, нали? — промълви Зиновия захласната, без да откъсва очи от своя хубав съпруг начело на парада. Внезапно тя разбра със сигурност, че никой друг полк нямаше да направи на царя по-силно впечатление от войниците на Тирон. Ако Негово Величество виждаше нещата като нея, то навярно сега сърцето му туптеше бясно от вълнение.

Устните на Наташа потрепнаха закачливо, когато погледна към приятелката си.

— Говорех за парада като цяло, скъпа, но наистина твоят съпруг също изглежда великолепно.

Бузите на Зиновия пламнаха и тя смутено погледна болярката, но смехът на Наташа беше добродушен и приятелски, без никаква нотка на ирония или присмех. Младата болярка също не можа да се сдържи и двете жени се разсмяха весело, споделяйки радостта си.

Княгиня Зелда се присъедини към тях, когато полкът на Тирон се оттегли от площада и на него излезе друга кавалерийска част.

— Какво ти казвах, Зиновия? Нали съпругът ти изглежда великолепно?

Наташа и Зиновия отново избухнаха в смях, като се спряха само за миг, за да обяснят на обърканата Зелда, че тъкмо това са си казали.

— Тук има много жени, които са на същото мнение — призна Зелда. — Сигурно ще ти се наложи да видиш доста от тях, когато парадът свърши. Те просто обожават полковника!

Зиновия бе малко смутена от предположението на княгинята.

— Други като Алета?

Зелда прикри усмивката си с ръка и се загледа в друга посока, сетне прошепна на ухото на приятелката си:

— Надявам се, че ще са по-деликатни!

— Как ще ми препоръчаш да защитя правата си? — попита Зиновия, откликвайки на веселото оживление на двете си приятелки.

— О, нима съпругът ти още не ти е казал? — отвърна ентусиазирано Зелда. — Ще му дадеш да носи твоите цветове. Това вече е станало традиция сред жените на офицерите, така че ще можеш да обезсърчиш всички, които си правят някакви планове за него. Мнозина знаят, че досега той е излизал без цветовете на никоя дама. Те едва ли са възхитени, че се е оженил и ще му предложат своите цветове.

Очите на Зиновия изведнъж се замъглиха от тревога.

— Но Тирон не ми каза предварително и аз няма как да му дам моите цветове.

Зелда замислено огледа тоалета на приятелката си и забеляза зеленото шалче с изящна бродерия, което беше завързано под високата яка.

— Ако нямаш нищо по-добро, сигурна съм, че това ще свърши работа. Много е красиво.

Лицето на Зиновия се озари от усмивка и тя развърза коприненото шалче, сетне свенливо побърза да закопчае яката, за да прикрие шията си. Зелда одобрително кимна и двете изчакаха известно време, докато Тирон не пристигна в павилиона с още неколцина мъже. Цял рояк млади жени се скупчиха около него, докато слизаше от коня, и започнаха в един глас да хвалят ездаческото му майсторство. Възхищението им се проявяваше и в одобрителни потупвания по гърба и ръцете, които на моменти повече напомняха милувки. Те се опитваха да го задържат и както бе предположила Зелда, много от тях му подаваха шалчета, но Тирон побърза да се измъкне от тяхната компания и след като им благодари вежливо, ги отмина. Като свали шлема си, той се запъти право към усмихнатата Зиновия.

— Казаха ми, че има обичай жените да дават своите цветове на съпрузите си — нежно промълви тя. — Ще ми окажеш ли честта да носиш моите?

Тирон й подаде ръка, за да завърже шалчето си около нея и побърза да отговори:

— За мен е чест, че ми ги давате, мадам.

— Беше прекрасно да те гледа човек!

Докато завързваше шалчето, в очите й се четяха толкова любов и възхита, че Тирон трябваше да си напомни къде се намират.

— Беше прекрасно, че си тук да ме гледаш.

Наташа докосна ръката на Зиновия и й прошепна предупредително:

— Ана идва с оня козел, Иван. Изглежда ужасно разгневена.

Прекъсната по средата на разговора, Зиновия се обърна тъкмо за да се сблъска лице в лице с княгинята, която се качваше по стъпалата на павилиона. Мършавите устни на Ана бяха плътно стиснати и когато се закова пред Зиновия, сивите очи я изгледаха смразяващо, сякаш се опитваха да я пронижат като два стоманени шиша.

— На секундата, в която си обърнах гърба, ти започна да играеш своите противни игрички и да ме поставяш в неловко положение пред моя братовчед. Нямаше и да си помисля да напускам Москва, ако знаех какви пакости ще сториш, докато ме няма.

Зелда предпазливо се намеси:

— Мисля, че този разговор не ме засяга, затова по-добре да отида да потърся съпруга си. — Тя окуражително стисна ръката на Зиновия и като притисна буза до нейната, прошепна: — Ана просто не е на себе си, защото успя да се измъкнеш от подличките й кроежи да те омъжи за княз Владимир Дмитриевич.

Обръщайки се да си тръгва, Зелда почти настъпи Иван Воронски, който беше спрял точно зад гърба й, като явно се опитваше да подслуша какво си говорят. Той направи презрителна гримаса, когато Зелда го изгледа смаяно. Младата княгиня побърза да се извини и си тръгна.

— Някоя от лекомислените ти празноглави приятелки, предполагам — подигравателно отбеляза Иван, като хвърли поглед през рамо към отдалечаващата се млада жена. Сетне се обърна и изгледа мрачно Зиновия, която запротестира:

— Княгиня Зелда трудно може да бъде наречена празноглава, господине! Кой сте вие, та да съдите за мъдростта на другите, щом сам нямате представа какво означава това!

— Нима ще се осмелиш да се хвалиш за моя сметка? — предизвикателно възрази Иван. — Аз те знам каква си! Винаги съм го знаел! Ти не си нищо повече от мръсна уличница!

Железни пръсти внезапно стиснаха ръката на дяка, което го накара да нададе болезнен писък и да вдигне поглед, за да срещне стоманените сини очи на англичанина.

— Внимавай, крастава жабо — изръмжа Тирон. — Някой може да се поддаде на изкушението да счупи тоя твой тънък лигав врат, с което ще направи голямо добро на света. С други думи, дребосъко, ако не се научиш да си сдържаш езика, когато говориш на жена ми, може да се наложи аз сам да се заема с това.

Сетне Тирон пусна ужасения дяк и взе ръката на Зиновия в своята.

— Негово Величество нареди да те заведа в неговия павилион за празненството, което ще започне след парада. — Той хвърли поглед към Ана и небрежно й се поклони. — Ще ни извините ли, княгиньо. Царят скоро ще започне да се пита къде сме. — Тирон нагласи шлема на главата си и хвана Зиновия под ръка. — Хайде, мадам. Не трябва да караме Негово Величество да ни чака.

— Ще дойда с вас — заяви Наташа. — Княз Жерков ме покани да отида при него, а и атмосферата тук взе да става доста неприятна.

Наташа се усмихна доволно, като зърна отровния поглед на Ана, сетне кимна изящно с глава и се присъедини към приятелите си, които се бяха запътили към царския павилион.

Цар Михаил говореше с Великия воевода, когато те влязоха, но веднага прекъсна разговора си и се обърна към тях.

— Добре! Радвам се да ви видя и двамата така щастливи! Брачният живот явно се отразява добре и на двама ви. — Тъмните му очи проблеснаха, когато се загледа за миг в Зиновия. — Изглеждаш доволна от живота, мила моя. Всичко ли е наред при теб?

— Да, Ваше Величество — отвърна тя със свенлива усмивка.

Михаил леко се извърна и се вгледа в мъжа до нея.

— Трябва да призная, че никога не съм виждал по-добре обучен полк, полковник Райкрофт. Всъщност ти изглеждаш в много добро здраве, особено на седлото. — На устните му трепна заплашителна усмивка. — Между другото, и друг път съм бивал силно впечатлен от уменията на войниците ти, но все пак се питах защо тъкмо този път се представи по-добре от всякога. Напразно търсех причината, докато не зърнах случайно погледа, който хвърли към другия павилион, и тогава нещата взеха да ми се изясняват…

Обветреното лице на Тирон стана още по-тъмно, докато се опитваше да прикрие издайническата червенина.

— Коленопреклонно ви моля за прошка, Ваше Величество, ако съм си позволил да се разсея…

Цар Михаил вдигна ръка, за да спре извинението.

— Напълно одобрявам всичко, което би могло да спомогне за несравнимото съвършенство на твоите хора, полковник. Вие доставихте огромно удоволствие на мен и моите гости и далеч надхвърлихте очакванията ми, които съвсем не бяха малки. — Той замислено потърка устните си с пръст, за да не издаде колко е развеселен. — И за в бъдеще няма да се чувствам пренебрегнат, ако позволиш точно на тази муза да те вдъхновява. За мен е само от полза да се стараеш толкова.

Тирон отвърна с отсечен поклон.

— Благодаря за благосклонността, Ваше Величество.

— Може би някой друг път ще трябва да обсъдим последната ти молба. Сигурен съм, че обмисляш дали няма да е по-добре да я оттеглиш.

Тирон сведе за миг очи, сякаш беше пронизан от внезапна болка и разкаяние, сетне си пое дълбоко дъх и като изпъна рамене, призна:

— Вие четете какво става в душата ми, Ваше Величество. Ще ми доставите голяма радост, ако ми простите дързостта и ми позволите да оттегля молбата си.

— Разбира се! — усмихна се широко цар Михаил. — Сигурен бях, че скоро ще размислиш.