Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)

Издание:

„Парадокс — МБМ“, София, 1993

Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)

Коректор: Георги Анастасов

Фотограф Николай Кулев

История

  1. — Добавяне
  2. — Коригирани грешки от разпознаване (waterjess)

7

Следващите десет дни бяха, както казва У. К. Фийлдс[1], „изпълнени с явни опасности“ и много диви. Преместих се при Роуланд Мейджър в наистина луксозния апартамент, който беше собственост на някакви роднини на Тим Грей. Всеки от нас разполагаше със самостоятелна стая, а имаше още и кухничка с хладилник и храна в него и просторна всекидневна, където Мейджър седеше по копринен халат и съчиняваше най-новия си разказ в Хемингуеев стил — холеричен, червендалест, дундест, Мейджър по принцип ненавиждаше всичко, ала нощем, когато застанеше пред хубостите на истинския живот, той можеше да се разтопи в най-топлата и очарователна усмивка на света. Седеше облечен така зад бюрото, а аз, само по памучни гащета, прескачах дебелия мек килим. Мейджър тъкмо бе завършил разказ за едно момче, което пристига за първи път в Денвър. Героят му се казваше Фил. Той имаше спътник — тайнствен и мълчалив приятел на име Сам. Фил излиза да разгледа Денвър и попада на някакви сноби, които се представят за ценители на изкуството. Връща се в хотелската стая. Мрачен, той издумва: „Сам, има ги и тук.“ А Сам гледа тъжно през прозореца. „Да — отвръща той, — знам.“ Работата беше там, че Фил не е трябвало да излиза и да обикаля из града, за да го разбере. Снобите са навсякъде из Америка, те изсмукват кръвта й. Ние с Мейджър бяхме големи приятели; той смяташе, че аз съм пълната противоположност на художествения сноб. Мейджър, също като Хемингуей, обичаше добрите вина. Непрекъснато си спомняше за неотдавнашното си пътуване из Франция.

— Ех, Сал, да можехме двамата с теб да поседим някъде във високите Баски земи с изстудена бутилка „Поаньон“ от деветнайста година, тогава щеше да проумееш, че на света има и други неща освен товарни вагони.

— Знам, че има. Бедата е там, че просто обичам товарните вагони и обичам да чета имената, изписани по тях, като Мисури Пасифик, Големия Северен, Рокайландска линия. Господи, Мейджър, ако можех да ти разкажа всичко, което ми се случи, докато пътувах насам на стоп!

Ролинсови живееха през няколко улици. Те бяха възхитително семейство — млада майка, съпритежателка на пустеещ хотел в плачевно състояние, с петима синове и две дъщери. Лудият син беше Рей Ролинс, приятел от детинство на Тим Грей. Рей нахълта с викове да ме вземе и ние мигом си допаднахме. Излязохме и тръгнахме да обикаляме баровете на Колфакс. Едната от сестрите на Рей беше руса красавица на име Бейб — истинска кукла на Запада, която владееше тениса и сърфа. Тя беше момичето на Тим Грей. А Мейджър, който само минаваше през Денвър, но затова пък с истински замах, след като се бе настанил в луксозния апартамент на Тим, ходеше с Бети, другата сестра на Рей. Само аз си нямах момиче. Питах всички: „Къде е Дийн?“ Те ми отговаряха с усмивки, че не знаят.

Все пак накрая чудото стана. Телефонът иззвъня, обаждаше се Карло Маркс. Той ми даде адреса на своя подземен апартамент.

— Абе какво правите вие тук в Денвър? — попитах го. — Искам да кажа, с какво се занимавате? Какво става?

— Ще ти кажа, като се видим.

Хукнах да се видим. Карло работеше нощна смяна в универсалния магазин „Мей“; лудият Рей Ролинс му се обадил там от един бар и накарал пазачите да търсят Карло из целия магазин, защото трябвало да му предаде, че някой бил умрял. Карло веднага си помислил, че аз съм умрял. А Ролинс му казал по телефона: „Сал пристигна в Денвър“ — и му дал адреса и номера ми.

— А къде е Дийн? — попитах Карло.

— Дийн е в Денвър. Сега ще ти обясня. — И ми разказа, че Дийн въртял любов с две мадами едновременно, Мерилу, първата му жена, която го чакала в една хотелска стая, и Камий, ново момиче, което също го чакало в една хотелска стая. — Между двете той тича при мен, за да отхвърляме нашите лични несвършени работи.

— А какви са вашите лични несвършени работи?

— Ние с Дийн сме започнали нещо голямо. Опитваме се да бъдем абсолютно честни във взаимоотношенията си и да споделяме докрай всичко, което ни мине през ума. Наложи се да вземаме опиати. Сядаме на кревата, кръстосваме крака и се гледаме очи в очи. Най-после ми се удаде да внуша на Дийн, че може да постигне всичко, което поиска, може да стане кмет на Денвър, да се ожени за милионерка или да стане най-великият поет след Рембо. Но той само търчи да гледа автомобилните състезания. Какво да го правя, тръгвам и аз с него. Той скача и крещи, възбужда се. Знаеш ли, Сал. Дийн наистина страшно се заплесва по такива неща. — Карло измънка едно „хммм“ на себе си и се замисли.

— Какво ви е разписанието? — попитах. В живота на Дийн винаги имаше разписания.

— Разписанието е следното: аз излязох от работа преди половин час. През това време Дийн е прекарал Мерилу в хотела, оставя ми време да се преоблека. Точно в един той ще хукне от Мерилу при Камий — разбира се, нито една от двете няма представа как стоят нещата — и ще я чукне веднъж, докато аз успея да се придвижа до него и да стигна в един и половина. След това двамата ще излезем — но първо трябва да помоли Камий да го пусне, заради което тя започва вече да ме мрази — и ще дойдем тук, за да разговаряме до шест сутринта. Често оставаме и до по-късно, но напоследък това стана ужасно сложно и на него все не му стига времето. После, в шест, той ще се върне при Мерилу — а целия ден утре ще тича да вади документите, необходими за развода им. Мерилу иска да се разведат, но настоява междувременно да се чукат. Казва, че го обича — същото казва и Камий.

Подир това ми разправи как Дийн срещнал Камий. Рой Джонсън, момчето от комарджийницата, попаднал на нея в някакъв бар и я завел в хотел; горделивостта обаче надделяла над разума му и той поканил цялата тайфа да дойде да я види. Всички наобиколили Камий и се надпреварвали да й говорят. Дийн само гледал през прозореца. После, когато всички си тръгнали, Дийн просто погледнал Камий, посочил часовника си, дал й знак „четири“ (с което искал да каже, че ще се върне в четири) и си отишъл. В три часа вратата била заключена за Рой Джонсън. В четири била отключена за Дийн. Поисках да тръгнем веднага, за да видя безумеца. Той бил обещал и мен да подреди; познавал всички момичета В Денвър.

Двамата с Карло минахме в денвърската нощ по разнебитени улици. Въздухът беше мек, звездите — красиви, обещанията на всяка павирана уличка — омайни и аз мислех, че сънувам. Стигнахме до къщата със стаи под наем, където Дийн се пазареше с Камий да го пусне. Старата постройка от червени тухли беше заобиколена от дървени гаражи и стари дървета, които стърчаха иззад огради. Изкачихме се по застлани с пътеки стълби. Карло почука; после отскочи назад, за да се скрие: не искаше да го види Камий. Аз останах пред вратата. Дийн я отвори гол-голеничък. Една брюнетка ме погледна учудена от леглото, видях красиво гладко бедро под черна дантела.

— Са-а-ал! Не може да бъде! — възкликна Дийн. — Я виж, яя — ъхъ — да — ами разбира се, пристигна все пак, стар непрокопсанико, най-после се реши да поемеш по дългия път, а? Е, слушай сега — ние трябва да, да, веднага — трябва, наистина трябва и Камий… — И той рязко се обърна към нея. — Дошъл е Сал, моят стар приятел от Ню Йор-р-рк, това е първата му нощ в Денвър и е абсолютно наложително да го разведа и да го подредя с момиче.

— В колко часа ще се върнеш?

— Сега е — той погледна часовника си — един и четиринайсет. Ще бъда тук точно в три и четиринайсет за нашия час на мечти, за нашите истински омайни блянове, скъпа, а после, както знаеш, както ти обясних и ти се съгласи, трябва да се срещна с еднокракия адвокат за онези документи — посред нощ, колкото и странно да ти изглежда, но аз нали ти обясних подробно защо е така. (Това беше прикритието му за срещите с Карло, който продължаваше да се спотайва.) Така че сега, в тази минута, трябва да се облека, да си обуя гащетата, да се върна в живота, имам пред вид живота навън, улиците и всичко останало, както се разбрахме, защото вече стана един и петнайсет и времето бяга, бяга…

— Е, добре, Дийн, но моля те да бъдеш тук в три.

— Както съм ти обещал, скъпа, но запомни, не три, а три и четиринайсет. Не сме ли опознали двамата с теб най-съкровените и най-прекрасни дълбини на душите си, скъпоценно мое момиче? — Дийн отиде при нея и я целуна няколко пъти. На стената имаше голяма рисунка на голото тяло на Дийн с огромен член и всичко останало, направено от Камий. Бях поразен. Всичко беше тъй лудо.

И се впуснахме в нощта; Карло ни настигна в една тъмна улица. А след нея продължихме по най-тясната, най-невероятна и най-крива градска уличка, по която бях минавал, докато навлязохме дълбоко в сърцето на денвърския мексикански квартал. Подвиквахме си в заспалата тишина.

— Сал — каза ми Дийн, — имам момиче като за теб, което точно в тази минута те чака, стига да не е на работа — и погледна часовника си. — Една келнерка. Рита Бетънкорт, чудна мадама, разбиранията й за някои по-сложни сексуални номера са малко старомодни, аз се опитах да ги осъвременя, но мисля, че ти ще се справиш още по-добре. Така че отиваме право там — трябва да занесем бира, не, те имат достатъчно и дявол да го вземе — възкликна той и плесна с ръце. — тази нощ непременно трябва да пробия и сестра й Мери.

— Какво? — обади се Карло. — А аз мислех, че ще си говорим.

— Ще си говорим, но след това.

— Ох, тоя вечен денвърски хаос! — провикна се Карло към небето.

— Нали е най-чудесният, най-сладкият при-я-тел на света? — възкликна Дийн и ме ръгна в ребрата. — Виж го. Погледни го! — А Карло започна лудешки да се криви по улиците на живота, както бях го виждал да прави безброй пъти къде ли не из Ню Йорк.

Успях да кажа само:

— Добре де, и какво, по дяволите, ще правим тук, в Денвър?

— Сал, утре ще ти намеря работа, знам къде — превключи Дийн на делови тон. — Така че, щом се откача от Мерилу, ще дойда право в твоя апартамент, ще поздравя Мейджър и ще те заведа с трамвая (да му се не види, нямам кола) на пазара Камарго, където можеш веднага да започнеш работа и още първия петък да получиш заплата. Всички от тайфата сме напълно фалирали. На мен вече седмици наред не ми остава време да се хвана да поработя. В петък вечерта на всяка цена ние тримата, старата тройка — Карло, Дийн и Сал, — трябва да отидем на автомобилните състезания и за тази цел ще накарам един мой познат от града да ни заведе с кола… — И така нататък все напред в нощта.

Стигнахме до къщата, в която живееха сестрите келнерки. Отредената за мен беше още на работа; сестра й, на която Дийн беше хвърлил око, си беше у дома. Седнахме на нейния диван. В този час трябваше да се обадя на Рей Ролинс. Завъртях му. И той пристигна за секунда. Още от вратата съблече ризата и фланелката си и взе да прегръща Мери Бетънкорт, която му беше съвсем непозната. Бутилки се търкаляха по пода. Стана три. Дийн хукна за своя час на мечтите с Камий. Върна се навреме. Появи се и другата сестра. От този момент нататък вече страшно ни трябваше кола, вдигахме прекалено много шум. Рей Ролинс се обади на някакъв приятел с кола. Той дойде. Всички се наблъскахме вътре; Карло се опитваше да проведе на задната седалка предвидения разговор с Дийн, но суматохата беше прекалено голяма.

— Защо не отидем всички в моя апартамент! — предложих аз.

И тръгнахме; когато колата спря, аз изскочих навън и вдигнах челна стойка на тревата. Ключовете ми изпопадаха; така и не ги намерих. Спуснахме се с викове в блока. Роуланд Мейджър в копринения си халат ни препречи пътя.

— Не позволявам такива работи в апартамента на Тим Грей!

— Какво? — изревахме в хор. Настъпи объркване. Ролинс се търкаляше в тревата с една от келнерките. Мейджър не искаше да ни пусна вътре. Заканихме се, че ще се обадим на Тим Грей, който щеше да разреши веселбата и даже ще поканим и него. Но вместо това се понесохме към евтините кръчми в центъра на Денвър. Изведнъж се озовах сам на улицата без пукната пара. Последният ми долар бе отишъл.

Вървях пеша пет мили, докато, стигна до Колфакс, до удобното си легло в апартамента. Нямаше как, Мейджър ме пусна. Запитах се дали в този момент Дийн и Карло разкриват душите си един пред друг. Щях да разбера по-късно. Нощите в Денвър са студени и заспах като пън.

Бележки

[1] Популярен комедиен киноактьор (1879–1946). — Б.пр.