Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On the Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителни корекции
waterjess (2013 г.)

Издание:

„Парадокс — МБМ“, София, 1993

Художник: Цвятко Остоич (по идея на Н. Нойман)

Коректор: Георги Анастасов

Фотограф Николай Кулев

История

  1. — Добавяне
  2. — Коригирани грешки от разпознаване (waterjess)

3

Пътуване с автобус, като всяко друго — плачещи бебета, и горещо слънце, провинциалисти, които слизаха един подир друг във фермерските селца, и чак когато стигнахме равнината на Охайо, подкарахме истински нагоре до Аштабюла, а през нощта прекосихме Индиана. В Чи пристигнах рано сутринта, взех си стая в евтин хотел и си легнах, а джобът ми съвсем изтъня. След цял ден здрав сън се впуснах да опознавам Чикаго.

Вятър над езерото Мичиган, боп-джаз в центъра, дълги разходки около „Саут Холстед“ и „Норт Кларк“ и друга дълга разходка след полунощ из квартата, където се събират скитниците; там, изглежда, се сторих доста подозрителен на една полицейска кола, та кара доста време след мен. В тая година, 1947, цяла Америка беше луда по бопа. Чикагските музиканти надуваха силно, но някак без живец, може би защото тогава бопът се намираше между два периода — орнитоложкия на Чарли Паркър и друг, който започваше с Майлс Дейвис. И докато слушах този нощен звук, който за всички нас олицетворяваше бопа, аз се замислих за моите приятели от единия край на страната до другия и за това, че всички ние се намирахме в един и същ огромен заден двор на Америка, вършехме безумни неща и само се щурахме насам-натам. А на другия следобед, за пръв път в живота си, навлязох в Запада. Денят беше топъл и хубав, само за автостоп. За да се измъкна от невъзможно увъртяното чикагско движение, взех автобус до Джолиът, Илиной, минах покрай пандиза на Джолиът и след като повървях през раззеленили се разнебитени задни улички, се закотвих в самия край на града и вдигнах палец в моята посока. Целия път от Ню Йорк до Джолиът бях минал с автобус и бях изхарчил повече от половината си налични пари.

Първо ме взе един камион с червено флагче, пренасящ динамит, и ме откара на тридесетина мили навътре в просторния зелен Илиной; шофьорът ми показа къде се сливат Шосе 6, по което се движехме, и Шосе 66, преди и двете да отцепят на запад към невъобразими далечини. В около три часа следобед, след като се бях подкрепил на една крайпътна лавка с щрудел и сладолед, спря да ме вземе жена в малка двуместна кола. Бодна ме силна радост, докато тичах след колата. Но жената беше на средна възраст, всъщност майка на момчета на моите години, и търсеше някой, който да й помогне да кара до Айова. Аз бях готов. Айова! Това вече е друго нещо, не е тъй далеч от Денвър, а стигна ли веднъж в Денвър, мога да си отдъхна. Първите няколко часа кара тя, по едно време даже настоя да посетим някаква стара църква, като че бяхме туристи, но след това зад волана седнах аз и въпреки че не съм кой знае какъв шофьор, минах целия път през Илиной до Давънпорт. Айова, през Рок Айланд. Тук съзрях за пръв път моята любима Мисисипи, попресъхнала в лятната мараня, със спаднали води, а от нея се носеше остра смрад, сякаш от възпатеното тяло на самата Америка, която водите й мият. Рок Айланд — железопътни релси, бараки, ниски сгради в центъра; а след моста за Давънпорт — същият тип градчета, дъхащи на пресни стърготини под топлото слънце на централните области. Оттук дамата трябваше да се отклони по друг път към своя град и аз слязох.

Слънцето залязваше. След няколко студени бири тръгнах към края на града и вървенето излезе дългичко. Мъжете се връщаха вкъщи след работа с колите си, до един бяха нахлупили фуражки, бейзболни каскети и какви ли не други шапки, както всички мъже, които се връщат след работа, във всеки град, навсякъде. Един от тях ме качи до върха на хълма и ме остави на самотен кръстопът при една прерия. Красиво място. Но минаваха само местни фермери с колите си; те ми хвърляха подозрителни погледи и издрънчаваха покрай мен, кравите се прибираха по стопанствата. Никакъв камион. Няколко коли изсвистяха, без да ми обърнат внимание. Едно хлапе префуча в чудна самоделна таратайка с развян през прозореца шал. Слънцето се спусна съвсем ниско и се скри, а аз останах в моравата тъмнина. Уплаших се. В Айова извън градовете не гореше ни една светлинка; след минута никой вече нямаше да може да ме види. За късмет един човек, който се връщаше в Давънпорт, ме откара до центъра на града. И отново се озовах там, откъдето бях тръгнал. Отидох да поседна в автобусната гара и да премисля нещата. Изядох още един щрудел със сладолед: фактически, прекосявайки страната, ядях само това, знаех, че щруделът и сладоледът са хранителни и, разбира се, вкусни. Реших да рискувам. След като съзерцавах половин час келнерката от кафенето на гарата, взех автобус от центъра на Давънпорт и се озовах в периферията на града, но този път близо до бензиностанциите. Тук прогърмяваха и тътнеха големите камиони и след две минути един от тях с трясък спря за мен. Затичах се към него, а душата ми ликуваше. И какъв шофьор само ми се падна — як, с изпъкнали очи и прегракнал стържещ глас, канара човек, който всичко блъскаше и риташе. Той подкара возилото си и почти не ми обърна внимание. Така можах да поотпусна уморената си душа, защото една от големите неволи на автостопа е, дето трябва да говориш на безброй хора, да им внушаваш, че не са сбъркали, като са те взели, и едва ли не да ги забавляваш, а това е страхотно напрежение, когато биеш дълъг път и не възнамеряваш да спиш по хотели. Човекът просто надвика веднъж рева на мотора и беше съвсем достатъчно, дето и аз му извиках в отговор, след което и на двамата ни стана леко. Той изтъркаля огромното чудовище чак до град Айова и като крещеше, ми разказа куп смешни истории за това как във всеки град, който налагал несправедливи ограничения на скоростта, заобикалял закона и на всяка втора дума повтаряше: „Тия мръсни ченгета, малко ще им е трудно да ми пуснат на мене муха под опашката!“ Тъкмо преди да влезем в Айова, той видя някакъв камион зад нас и понеже искаше да се отбие в града, даде сигнал със задните светлини на другия шофьор и намали, за да скоча, така че аз се изнизах със сака си, а вторият камион, приел размяната, спря да ме вземе и отново, само докато мигна, се носех в друга висока кабина, засилила се да прекоси стотици мили в нощта: колко щастлив бях само! Новият шофьор беше точно толкова чудат, колкото и първият, и той крещеше като бесен, а аз трябваше само да се облегна назад и да се отпусна. Едва сега вече можех да си представя как Денвър се възправя пред мен като Обетована земя, малко по-нататък, под звездите, през прерията на Айова и равнините на Небраска, а отвъд него, като бисери в нощта, ми се мярнаха още по-внушителните очертания на Сан Франциско. Той здраво гонеше машината и часове наред ми разказва разни истории, подир това, в едно градче на щата Айова, където години по-късно нас с Дийн ни задържаха, тъй като ни бяха заподозрели в кражба на един кадилак, той поспа няколко часа на своята седалка. И аз поспах, после слязох да се поразходя покрай самотните тухлени стени, едва осветени от една лампа; краят на всяка уличка извеждаше към прерията и мирис на зърно освежаваше нощта като роса.

Събуди се със стряскане призори. И се понесохме с рев нататък, а час по-късно пушеците на Де Мойн се проточиха над зелените нивя пред нас. Той поиска да закуси, при това без да бърза, затова аз продължих право към Де Мойн, до който оставаха близо четири мили, с колата на две момчета от университета в Айова; странно ми беше, че седя в чисто новичка удобна кола и слушам момчетата да си говорят за изпити, докато с приглушено и плавно бръмчене навлизахме в града. Исках хубаво да се наспя, цял ден. Затова отидох в младежкото общежитие да си взема стая; но нямаше свободни и инстинктивно се запътих към железопътните линии, а в Де Мойн ги има колкото си щете. Хвърлих котва в старо мрачно хотелче, близо до локомотивното депо, и изкарах дълъг сън върху голямо, чисто, твърдо, бяло легло, с мръснишки надписи, издълбани в стената до възглавницата ми, и с плътно спуснати олющени жълти капаци на прозорците, за да крият опушения пейзаж на депото. Когато се събудих, слънцето аленееше и тогава, в един странен миг, за пръв и единствен път в живота си почувствах осезаемо, че не зная кой съм — намирах се далеч от къщи, объркан и уморен от пътуването, в евтина хотелска стая, която така и не бях огледал, чувах свистене на пара отвън, скърцане на стари хотелски греди, стъпки отгоре и всякакви други тъжни шумове, гледах високия попукан таван и в продължение на петнайсетина необикновени секунди наистина не знаех кой съм. Не се уплаших; просто бях някой друг, странник, животът ми като че бе населен с духове, живот на призрак. Намирах се в средата на Америка, на разделителната линия между Изтока на моята младост и Запада на моето бъдеще, и може би затова този странен ален следобед ме сполетя тъкмо там и тогава.

Но трябваше да се размърдам и да престана да се вайкам, така че грабнах сака си, казах довиждане на възрастния съдържател, седнал до плювалника, и отидох да хапна. Отново ядох щрудел със сладолед — колкото по-дълбоко навлизах в Айова, толкова щруделите ставаха по-големи, а сладоледите — по-вкусни. Накъдето и да погледнех този следобед в Де Мойн, виждах групички от най-красиви момичета — връщаха се от училище — но точно сега нямах време за такива мисли, затова си обещах разврат в Денвър; Карло Маркс вече беше в Денвър; Дийн също беше там; и Чад Кинг, и Тим Грей — Денвър беше родният им град; и Мерилу бе там; а бях дочул и за голяма тайфа, из която се подвизавали Рей Ролинс и неговата красива сестра Бейб Ролинс; и две келнерки, познати на Дийн, сестрите Бетънкорт; та дори и Роуланд Мейджър, моят стар приятел от училище, който също пишеше, и той беше там. Едва чаках да ги видя, предвкусвах срещата ни с радост и нетърпение. Затова подминах хубавите момичета на Де Мойн, а те са най-красивите на този свят.

Едно момче, подкарало нещо като подвижна работилница за инструменти — всъщност камион, претъпкан с инструменти, който то шофираше право, като някакъв модерен разносвач на мляко, — ме превози до върха на полегатия хълм, откъдето веднага ме взеха един фермер и синът му, отиващи към Ейдъл, щата Айова. В този град, под големия бряст до една бензиностанция, се запознах с друг стопаджия, типичен нюйоркчанин, от ирландски произход, който дълги години бил работил на пощенски камион, а сега се бе запътил към момичето си в Денвър и към нов живот. Струва ми се, че бягаше от нещо в Ню Йорк, най-вероятно от закона. Беше истински червенокос млад, тридесетинагодишен пияница и в друг случай сигурно би ме отегчил, но по това време вече сетивата ми бяха зажаднели за каквато и да е човешка връзка. Облечен бе в протрит пуловер и торбести панталони и не носеше със себе си нищо от рода на чанта — само четка за зъби и носни кърпички. Обяви, че ще стопираме заедно. Трябваше да му откажа, защото изглеждаше доста ужасно на пътя. Но не се разделихме и един мълчаливец ни превози до Стюарт, Айова, където вече сериозно заседнахме. Висяхме пред железопътното гише на Стюарт и чакахме цели пет часа, до залез слънце, да се появи някое превозно средство за запад; убивахме времето, като първо всеки разказа за себе си, после той разправи няколко мръсни истории, а накрая просто взехме да ритаме камъчета и да издаваме от тъпи по-тъпи звуци. Дотегна ни. Реших да похарча един долар за бира; отидохме в стария салун[1] на Стюарт и ударихме по няколко. Той се отряза, както се е отрязвал всяка вечер на Девето авеню, там, в нашия Ню Йорк, и в изблик на веселие закрещя в ухото ми всички долни фантазии на живота си. Този човек с нещо ми хареса; не защото беше добро момче, както разбрах по-късно, а защото във всичко бе ентусиаст. Върнахме се обратно на пътя в мрака, но разбира се, никой не спря да ни вземе, а и нямаше кой знае какво движение. Това продължи до три часа сутринта. По едно време се опитахме да подремнем на пейката пред гишето на гарата, но телеграфът тракаше цяла нощ и не можахме да мигнем, а и отвън току прогърмяваха тежкотоварни композиции. Не знаехме как се скача във влак в движение; никога не го бяхме правили; не знаехме дали тези влакове пътуват на изток или на запад, не знаехме как да открием това, нито пък кои вагони да изберем — закритите товарни или откритите платформи, или хладилните и така нататък. Затова, когато точно преди съмване пристигна автобусът за Омаха, ние скочихме в него и се присъединихме към спящите му пътници — аз платих и моя, и неговия билет. Той се казваше Еди. Приличаше ми на един от братовчедите на жена ми от Бронкс. Затова и не го изоставих. Все едно, че бях взел със себе си стар приятел, ухилен добряк, та да се занасяме по пътя.

Призори стигнахме в Каунсъл Блъфс; погледнах навън. Цяла зима бях чел за съборите, които си уреждали тук шофьорите на тежкотоварните коли, преди да се впуснат по пътищата към Орегон и Санта Фе: разбира се, видях само хубавки, спретнати извънградски къщи в какви ли не противни стилове, накацани в неприветливата сива зора. После Омаха и, о, господи, за пръв път съзрях жив каубой — вървеше покрай зловещата стена на склада за месо с голяма каубойска шапка и тексаски ботуши и по нищо не се отличаваше от отрепките, които се скитат в тухленостенните зори на Изтока, освен дето беше маскиран. Слязохме от автобуса и тръгнахме право нагоре по хълма — полегато възвишение, оформяно през хилядолетията от мощната Мисури, около което бе израснала Омаха. Излязохме от населеното място и вдигнахме палци. Взе ни за късо разстояние заможен фермер с каубойска шапка, който каза, че долината на Плати е голяма колкото долината на Нил в Египет и в момента, в който го изговаряше, видях в далечината високите дървета, навървени покрай речното корито, и ширнатите се злачни поля от двете му страни, и почти се съгласих с фермера. По-късно, когато стояхме на друг кръстопът и вече бе започнало да се заоблачава, друг каубой, този път почти шест фута висок, но пък с по-скромна шапка, ни извика и ни попита дали някой от нас кара кола. Разбира се, и аз, и Еди, само че Еди имаше разрешително, докато аз нямах. Каубоят трябваше да отведе две коли в Монтана. Жена му се намирала в Гранд Айланд и той искаше от нас да караме едната кола дотам, откъдето жена му щяла да я поеме. После те се отклоняваха на север и щяхме да се разделим. Все пак предлагаше ни да минем с него цели сто мили навътре в Небраска и ние естествено не пропуснахме възможността. Еди щеше да пътува сам, аз и каубоят след него, но едва излязохме от града, и Еди наду с деветдесет мили в час, просто от възторг.

— Дявол да го вземе, какво прави онуй момче! — кресна каубоят и полетя след него. Заприлича на състезание. За миг си помислих, че Еди се опитва да духне с колата — и като че ли не съм бил далеч от истината. Но каубоят се лепна за него, изравнихме се и той наду клаксона. Еди намали. Каубоят му свирна повторно да спре.

— Абе, момче, гума ще пукнеш с тая скорост. Не можеш ли да караш малко по-бавно?

— Оттук да не мръдна, ако съм усетил, наистина ли карах с деветдесет? — отвърна му Еди. — Не съм забелязал на тоя равен път.

— Хайде, по-леко, че да стигнем цели до Гранд Айланд.

— Разбира се.

И продължихме. Еди се успокои и може би дори му се доспа. Така минахме стотина мили през Небраска, като следвахме извивките на Плати и нейните злачни поля.

— По време на Депресията[2] — започна да разказва каубоят — поне веднъж в месеца скачах контрабанда в някой товарен влак. В ония дни стотици мъже пътуваха така, по откритите платформи или във вагоните, и те съвсем не бяха нехранимайковци, а просто мъже, останали без работа, които обикаляха и търсеха от едно място на друго, е, имаше и такива, които просто скитаха. Така беше из целия Запад. И железничарите не закачаха никого. Не знам как е днес. А тая пуста Небраска хич не я обичам. Че до средата на трийсетте години тя не беше нищо друго освен един грамаден облак прах, докъдето ти стигат очите. Не можеше да се диша. Земята беше черна. Тук прекарах ония години. Ако ме питат мен, спокойно могат да върнат Небраска на индианците. Мразя това проклето място повече от всяко друго на света. Моят дом сега е Монтана — Мисула. Ела някой път там, и ще видиш какво значи божа земя.

Късно следобед, когато той се умори да приказва — а беше занимателен разказвач, — аз поспах.

Спряхме край пътя да похапнем. Каубоят отиде да му закърпят една резервна гума, а ние с Еди седнахме в нещо като гостилница, сглобена от подръчни материали. Изведнъж екна гръмък смях, най-гръмкият смях, който бях чувал, и ето че в гостилницата влезе недодялан кореняк — типичен небраски фермер — заедно с неколцина други мъже, прегракналото му кряскане сигурно се чуваше отвъд равнините, отвъд цялата сивота на деня. И всички останали се смееха в глас с него. Този човек не го тормозеха никакви грижи и към всички хора се отнасяше с безкрайно уважение. Рекох си: стой, вслушай се в смеха му. Та това е Западът, намираш се в самия Запад. Той нахълта в гостилницата с трясък, гръмогласно поздрави съдържателката по име и тя му приготви най-вкусния черешов сладкиш в Небраска, че даже и аз намазах едно парче с планина от сладолед отгоре.

— Маменце, бързо спретни нещо за кльопане, преди да съм захапал себе си или да съм направил някоя друга глупост.

Тръшна се на един стол и се разсмя — ха-ха-ха-ха.

— И да не забравиш да сложиш боб.

До мен седеше самият дух на Запада. Как исках да чуя историята на целия му суров живот и да науча какво друго, дявол да го вземе, бе правил през всичките си години, освен дето се бе смял и ревал както сега. Иха-а — казах си, но тогава се върна нашият каубой и поехме към Гранд Айланд.

Стигнахме за нула време. Той отиде да прибере жена си, за да продължат двамата към своята съдба, каквато и да беше тя, а ние с Еди си тръгнахме по нашия път. Взеха ни двама юноши-каубойчета, непълнолетни провинциалистчета, който сами си бяха доизкусурили таратайката — и когато ни оставиха, валеше ситен пронизващ дъжд. Подир това възрастен човек, който дума не обели — един господ знае за какво изобщо ни взе, — ни откара до Шелтън. Там Еди застана нещастен на пътя, пред група ниски кривокраки индианци от Омаха, които нямаше къде да отидат, нито какво да правят, та само ни зяпаха. Отсреща, до железопътната линия имаше водна кула с надпис ШЕЛТЪН.

— Ох, да му се не види — възкликна Еди удивен, — че аз съм идвал в този град! Преди години, по време на войната, беше нощем, късно през нощта, всички спяха. Излязох на платформата да изпуша една цигара, изведнъж спряхме посред нищото, тъмно като в рог, поглеждам нагоре и виждам ШЕЛТЪН, изписано върху водна кула. Отивахме към Тихия, всички хъркаха, къртеха мухльовците, влакът остана само няколко минути, да зареди или нещо такова, и пак тръгнахме. Проклетият Шелтън! Оттогава съм го намразил!

Здравата заседнахме в Шелтън. Както в Давънпорт, Айова, всички коли се оказваха фермерски и дори в редките случаи, когато минаваха автомобили с туристи, беше все тая, защото ги караха възстарички мъже, чиито жени или се възхищаваха на гледките, или разучаваха карти, а вдигнеха ли глави, оглеждаха всичко с подозрение.

Дъждът се усили и на Еди му стана студено; беше много леко облечен. Измъкнах от сака си една карирана вълнена риза и той я навлече. Дойде на себе си. Аз пък бях настинал, та си купих сироп срещу кашлица от някаква индианска съборетина, която минаваше за магазин. Отидох и до възмъничката поща да пусна картичка на леля си. После се върнахме на сивия път. И отново пред нас стърчеше кулата с надпис ШЕЛТЪН. Влакът за Рок Айланд протътна край нас. Лицата на пътниците от пулмановия вагон се мярнаха размазани. Влакът раздра с писък равнината в посоката на нашите желания. Заваля по-силно.

Един дангалак с каубойска шапка спря колата си в насрещното платно на пътя и се насочи към нас; приличаше на шериф. И двамата си подготвихме наум по някаква история. Човекът обаче не бързаше да дойде.

— Хей, момчета, накъде сте тръгнали, към определено място или просто си пътувате?

Не разбрахме въпроса му, а той беше дяволски уместен.

— Защо? — попитахме го.

— Ами държа увеселително панаирче на няколко мили по-натам и търся добри момчета, които имат желание да поработят и да си изкарат по някой друг долар. Имам рулетка и приемам облози за конните надбягвания, сигурно ги знаете тия работи, залагат се доларчета и човек си опитва късмета. Та кажете, момчета, искате ли да поработите при мен, ще ви давам трийсет процента от печалбата.

— С преспиване и храна?

— С преспиване, но без храна. Ще си ядете в градовете. Ние обикаляме. — Взехме да премисляме. — Правя ви добро предложение — добави той и търпеливо ни чакаше да решим. Почувствахме се като глупаци, не знаехме какво да кажем, а на мен никак не ми се щеше да се мотая с някакъв си панаир. Ужасно бързах да стигна при тайфата в Денвър.

— Не знам — отговорих, — аз трябва да пътувам възможно най-бързо, нямам никакво време.

Еди каза същото и възрастният човек махна с ръка, небрежно се потътри към колата си и изчезна с нея. И това беше всичко. Посмяхме се и си представихме какво ли щеше да бъде на панаира. На мен ми се привидя тъмна прашна нощ в прерията и лицата на семейни двойки от Небраска, които се разхождат с розовобузестите си деца и оглеждат всичко със страхопочитание, и знам, че щях да се чувствам като черен дявол, ако трябваше да скубя тия хорица с всичките му евтини панаирджийски номера. Представих си и влакчетата, които трополят в мрака на прерията, и, всемили боже, унилата музика на въртележките, и себе си, нетърпелив да стигна до целта си, а всъщност дремещ в някой боядисан с бронз фургон върху зебло вместо на легло.

Еди се оказа разсеян спътник. Една смешна стара самоделка се изтърколи край нас, караше я възрастен човек; беше приспособена от нещо като четвъртита алуминиева кутия — несъмнено някакво ремарке, на което бе монтиран мотор, но ремаркето беше странно, невъобразимо, домашно произведено в Небраска. Възрастният човек караше много бавно и спря. Ние се втурнахме към него; той каза, че може да вземе само единия; без дума да отрони, Еди скочи вътре, както си беше с моята вълнена карирана риза, и бавно, с гръм и трясък двамата се скриха от погледа ми. Жалко, простих се с ризата си, и без това тя имаше само сантиментална стойност. Останах да причаквам колите в нашия гнусен Шелтън дълго, много дълго време, няколко часа, и все си мислех, че се смрачава; а всъщност беше още рано следобед, само дето беше тъмно. Денвър, Денвър, ще стигнали някога до теб? Тъкмо се канех вече да се откажа и да отида да си почина на чашка кафе, когато един младеж спря новата си кола. Хукнах към него като луд.

— За къде си?

— Денвър.

— Мога да те откарам на стотина мили по тоя път.

— Разкош, разкош, спасяваш ми живота!

— Пътувал съм на автостоп, затова винаги качвам.

— И аз щях да го правя, ако имах кола.

Заприказвахме се така, той взе да ми разправя за живота си, който не беше особено интересен, тъй че задрямах и се събудих точно преди да влезем в Готънбърг, където той ме остави.

Бележки

[1] Каубойска кръчма. — Б.пр.

[2] Голямата икономическа криза от 30-те години. — Б.пр.