Джак Керуак
По пътя (30)

5

Собственикът на колата беше висок слаб педераст, който се връщаше у дома си в Канзас, носеше тъмни очила и караше безкрайно внимателно; колата беше от ония, които Дийн наричаше „педерастки файтони“ — нито достатъчно пъргава, нито достатъчно мощна. „Женска кола!“ — изсумтя в ухото ми Дийн. Имаше още двама пътници, мъж и жена — загубени туристи, които биха желали да спират и преспиват навсякъде по пътя. Първата спирка трябваше да бъде Сакраменто, което не беше дори началото на пътуването ни към Денвър. Ние с Дийн седяхме отзад, сами, предали се в ръцете на другите, и си приказвахме.

— Ей, как свири снощи оня алтсаксофонист, как го улови и как великолепно го удържа! Никога не съм чувал друг да го издържа тъй дълго.

Попитах кое е това, което саксофонистът е уловил и удържал.

— Е, как да ти кажа — засмя се Дийн, — питаш ме за неопределими неща, хм! Имаме един човек и около него — много хора, нали така? От него зависи дали ще изрази онова, което е в умовете на всички. Той започва първия мотив, после подрежда идеите си, привлича вниманието на хората, да, да, нали разбираш, и едва тогава извисява музиката си в своя съдба и трябва да я удържи на това равнище до края на импровизацията. Изведнъж, по средата на някой мотив, той го улавя, истинския тон — всички се обръщат към него и разбират: слушат го, той го подема и го изкарва така до края. Времето спира. А музикантът изпълва празното пространство със същността на нашия живот, той излива в изповеди свитото на топка в стомаха му напрежение, припомня ни стари мотиви, но ги свири по нов начин. Музиката му хвърля мостове, той ги преброжда, връща се по тях и така безкрайно задълбава в душата чрез мотива на мига, че всеки чувства как става важен не мотивът, а това ТО… — Дийн не можеше да продължи по-нататък: целият се изпоти, докато ми обясняваше.

Тогава взех думата аз: никога в живота си не съм говорил толкова много наведнъж. Разказах на Дийн, че когато като малък съм се возил в коли, винаги съм си представял как държа грамадна коса и покосявам всички дървета и стълбове, и дори разсичам хълмовете, които се мяркат покрай прозореца.

— Да! Точно така! — прекъсна ме Дийн. — И аз си представях същото, само че с по-различна коса — ще ти обясня защо. При огромните разстояния на Запада моята коса трябваше да бъде безкрайно дълга, трябваше да отсича върховете на планините в далечината и да продължава по-нататък, да се докосва до още по-далечни планини й в същото време да клъцва равномерно изникващите покрай пътя стълбове. Затова… ох, чакай, трябва да ти го разкажа СЕГА, ето, спомних си ГО… трябва да ти разкажа как веднъж с баща ми и с един съвсем пропаднал тип от улица „Ларимър“ тръгнахме из Небраска точно по време на депресията да продаваме мухобойки. Ако знаеш само как ги произвеждахме — купувахме най-обикновена ситна метална мрежа, жици, които усуквахме двойно, и син и червен плат, с който обшивахме краищата; материалите ни излизаха за центове, защото ги купувахме на старо; направихме хиляди мухобойки, метнахме се на таратайката на пропадналия тип и обиколихме цяла Небраска, до последната ферма, продавахме ги по пет цента парчето — петте цента ни даваха май по-скоро като милостиня; нали бяхме двама стари несретници и едно дете, закъсняло възнаграждение за нашето страдание; в ония дни моят старец само пееше: „Алилуя, пак съм скитник, пак съм скитник.“ И, братче, слушай сега, чуй какво стана, след цели две седмици на невероятни мъки, търчане и бъхтане в жегата, за да продаваме тия отвратителни самоделни мухобойки, двамата взеха, та се сдърпаха при делбата на печалбите и стана голям бой край пътя, но после се сдобриха, купиха си вино, запиха се и не спряха пет дни и пет нощи, а аз се гушех някъде встрани и плачех; когато най-после спряха, беше се стопил и последният цент и ние отново се намирахме в същото положение, от което бяхме почнали — улица „Ларимър“. Моя старец го арестуваха и трябваше публично да моля съдията да го освободи, понеже ми е баща, а нямам майка. Сал, на осем години аз държах знаменита мъдра реч пред захласнатите адвокати…

Стана ни горещо: носехме се на изток; бяхме възбудени.

— Чакай сега да ти разкажа още нещо — взех отново думата — като допълнение на онова, което ти разправи, и за да си завърша мисълта. Когато лежех като дете отзад в колата на баща ми, аз си се представях и по друг начин — как яздя бял кон и преодолявам всяко препятствие, изскочило на пътя ми: заобикалях стълбовете, профучавах покрай къщите, а случеше ли се да ги забележа в последната секунда, направо ги прескачах, препусках по хълмове, правех чудеса, за да се провра през гъстото движение на внезапно изникнали площади…

— Да! Точно така! Да! — Дийн се задъхваше от възторг. — Единствената разлика при мен беше, че аз тичах сам, а не на кон. Ти си дете на Изтока, затова си бленувал за коне; не, чакай, няма да приемем това обяснение, защото и двамата знаем, че то е глупост и чиста литературна измислица, по-скоро аз заради моята навярно по-развихрена шизофрения съм си представял, че тичам пеш покрай колата с невероятна скорост, понякога до деветдесет, че прескачам всеки храст, ограда или ферма, че се стрелвам като светкавица до хълмовете и пак се връщам, без да изоставам с милиметър…

Приказвахме си такива работи и се потяхме. Съвсем бяхме забравили за хората отпред, които вече бяха започнали да се чудят какво става на задната седалка. По едно време шофьорът рече:

— Абе какво правите там отзад, клатите цялата кола!

Наистина я клатехме, защото нас с Дийн ни клатеше ТО с ритъма на нашето висше възторжено опиянение от това, че разговаряме и изживяваме до абсолютния транс безбройните размирни ангелски помисли, стаени в душите ни, откакто се помним.

— Ох, братче! Братче! Братче! — изстена Дийн. — А това дори не е началото — ето ни най-после, пътуваме заедно на Изток. Знаеш ли. Сал, че нито веднъж не сме пътували на Изток заедно, помисли си само, ще обиколим Денвър и ще видим какво правят другите там, макар за нас това вече да не е от значение, тъй като ние знаем какво значи ТО и знаем какво значи ВРЕМЕТО, и знаем още, че всичко е КРАСИВО. — После Дийн се вкопчи в ръкава ми, зашепна и още по-силно взе да се поти. — Виж ги само тия отпред. Помисли си какви са им грижите — броят милите, умуват къде да преспят нощес, колко пари ще струва бензинът, какво ще е времето, как да стигнат там, закъдето са се запътили, а пък те, така или иначе, ще стигнат, нали разбираш? Те изпитват необходимостта да се тревожат и да мамят времето, като си измислят разни неотложни задачи, те са вечно угрижени, вечно се оплакват, душите им наистина не мирясват, докато не се натоварят с някоя хубава изпитана грижа, а след като веднъж я изнамерят, приемат подходящата за нея физиономия и тя, нали разбираш, е нещастна; през цялото време нещастието кръжи около тях, те го осъзнават, това също ги измъчва — и така без край. Слушай! Слушай! „Как да ви кажа — започна той да имитира, — не знам, може би не трябва да зареждаме на тази бензиностанция. Скоро четох в «Известия на Националния петролен тръст», че този бензин съдържал твърде много о-о-октанови примеси, а някои дори ми каза, че се признавало почти полуофициално, че при високите скорости той запушвал карбуратора, какво да ви кажа, просто не ми се ще…“ Ей такива работи, нали разбираш, Сал?

Той яростно ме ръчкаше в ребрата, за да разбера по-добре. Опитах се да се настроя на най-откачената вълна, на която бях способен. От задната седалка летяха само гръм и трясък и безкрайни: „Да! Да! Да!“ Хората отпред бършеха чела, примрели от страх, и се проклинаха, че са ни прибрали от пътническото бюро. А това беше само началото.

В Сакраменто педерастът коварно си взе стая в хотел и ни покани с Дийн да пийнем нещо, а мъжът и жената отидоха да спят при роднини. В хотелската стая Дийн приложи всичките си номера от затвора, опитвайки се да измъкне малко пари от педераста. Беше истинска лудост. Педерастът взе да ни разправя колко се радвал, че сме тръгнали с него, защото много обичал млади мъже като нас, че можем да не му повярваме, но наистина не си падал по момичетата и отскоро бил започнал връзка с някакъв хомо от Фриско; нашият човек бил поел ролята на мъжа, а другият — на жената. Дийн го отрупваше с практически въпроси и се престараваше да кима. Педерастът каза, че много държи да знае какво мисли за всичко това Дийн. След като го предупреди, че се е продавал в ранната си младост, Дийн го попита с колко пари разполага. Аз бях в банята. Педерастът страшно се нацупи и, струва ми се, стана подозрителен относно истинската цел на Дийн, не извади никакви пари, а само даде някакви смътни обещания за Денвър. Непрекъснато опипваше парите и портфейла си. Дийн вдигна ръце и се отказа.

— Виждаш ли, братче, по-добре да си нямаме работа с такива. Предложиш ли им онова, което тайничко искат, те, разбира се, веднага се паникьосват.

Но Дийн все пак бе омаял собственика на плимута дотолкова, че онзи му отстъпи волана, без да спори, и едва сега поехме истински по пътя.

Напуснахме Сакраменто призори и до обед пресякохме пустинята на Невада след едно шеметно преминаване през планината Сиера Невада, при което педерастът и туристите се вкопчиха един в друг отзад. Ние седяхме отпред, бяхме превзели командването. Дийн отново беше щастлив. На него му стигаха едно кормило и четири колелета върху пътя. Взе да разправя колко лош шофьор бил Стария Бул Лий и за да ни покаже…

— Когато се зададе грамаден камион като ей онзи, на Бул първо му трябва страхотно дълго време, за да го забележи, той не вижда бе, човек, разбираш ли, не вижда. — Дийн разтърка бясно очи, за да ни обясни нагледно. — Аз му казвам: „Полека, Бул, внимавай, камион“, а той отговаря: „Ъ? Какво викаш, Дийн?“ — „Камион! Камион!“ Това става в последната секунда, а Бул продължава да се навира в камиона ей така…

Дийн лашна плимута право към камиона, който се носеше с рев срещу нас, поколеба се, помая се за миг пред него, лицето на шофьора посивя пред очите ни, хората отзад се дръпнаха и хлъцнаха от ужас, а Дийн извъртя встрани на косъм.

— Ей така, видяхте ли, точно така кара, ужасно лош шофьор е!

На мен окото ми не мигна; познавах Дийн. Но хората отзад бяха онемели. Впрочем страх ги беше дори да възнегодуват: господ го знае какво ще направи, мислех си те, ако се обадим. Той прелетя по този начин през пустинята, показа ни как не трябва да се шофира, как баща му карал таратайки, как виртуозните шофьори вземали завоите, как лошите шофьори влизали в завоите прекалено издалече и накрая се набутвали едва ли не в канавката и така нататък. Беше горещ слънчев следобед. Рино, Батъл Маунтън, Елко, всички градчета по пътя през Невада изсвистяваха едно след друго, а на смрачаване вече порехме равнината на Солт Лейк и светлинките на Солт Лейк Сити блеснаха ситни-ситни, почти на сто мили отвъд миражните прерии, блещукаха двойни, над и под земната крива, веднъж ясни, втория път — матови. Казах на Дийн, че онова, което свързва всички нас на този свят, е невидимо и за да го докажа, му посочих дългите редици от телефонни стълбове, които се виеха далеч отвъд взора ни, отвъд ивицата на стоте мили солна земя. Увисналата му превръзка, съвсем мръсна, трепкаше във въздуха, лицето му сияеше.

— Да бе, братче, мили боже, да, да!

Внезапно Дийн закова колата и се строполи. Докато се обърна да го погледна, той вече спеше дълбоко, свит в ъгъла на мястото си. Отпуснал бе лице върху здравата си ръка, а бинтованата автоматично и послушно бе останала вдигната пред гърдите му.

Хората отзад въздъхнаха облекчено. Чух бунтовното им шептене.

— Не можем да му позволим да кара нататък, той е напълно откачен, сигурно е избягал от лудницата или нещо подобно.

Заставайки в защита на Дийн, аз се обърнах назад и им казах:

— Не е луд, сега ще се съвземе и не се плашете от карането му, той е най-добрият шофьор на света.

— Просто не издържам — изсъска жената с потиснато-истеричен шепот. Аз се облегнах, насладих се на спускането на нощта в пустинята и зачаках бедният ангел Дийн да се събуди. Намирахме се на хълма, надвесен над симетричните мозайки от светлини на Солт Лейк Сити, тъй че, когато той отвори очи, пред него се простираше онова място от пъстрия свят, в което се е родил преди години безименен и мръсен.

— Сал, Сал, погледни, тук съм се родил, помисли си само! Хората се менят, година след година ядат по три пъти на ден и се променят с всяко ядене. Ееей! Гледай!

Толкова се развълнува, че на мен ми се доплака. Докъде щеше да доведе всичко това? Туристите настояха те да карат през останалата част от пътя до Денвър. О’кей, все едно ни беше. Седнахме отзад и пак се заприказвахме. Но на сутринта те вече бяха капнали и при Крейг, в източната част на Колорадската пустиня, Дийн отново взе кормилото. Почти през цялата нощ бяхме, пъплили предпазливо през прохода Стробъри, Юта, и бяхме изгубили много време. Те заспаха. Дийн се засили презглава към могъщата стена на прохода Бъртъд, който се издигаше на стотина мили пред нас върху покрива на света, гигантска Гибралтарска врата, забулена в облаци. Дийн прекоси прохода Бъртъд като майски бръмбар — по същия начин, по който мина Техачапи, — изключи мотора и заплува, като изпреварваше всички, без нито веднъж да наруши ритмичното движение, налагано от самите планини, докато съгледахме от високото напечената ширнала се прерия на Денвър; Дийн се прибираше у дома.

С огромно тъпо облекчение ни свалиха от колата на ъгъла на Двайсет и седма улица и „Федеръл“. Оръфаните сакове отново бяха стоварени върху тротоара; предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот.