Джак Керуак
По пътя (17)

3

Стигнахме у дома в Патърсън и заспахме. Аз се събудих пръв, късно следобед. Дийн и Мерилу спяха в моето легло, ние с Ед — на леглото на леля ми. На пода лежеше очуканият, разбит куфар на Дийн, а от него се подаваха чорапи. Някой ме търсеше по телефона в бакалницата под нас. Затичах се надолу: звъняха от Ню Орлиънс. Обаждаше се Стария Бул Лий, който се бе преместил в Ню Орлиънс. Стария Бул Лий пищеше от негодувание с тънкия си гласец. Изглежда, че някакво момиче на име Галатия Дънкъл бе пристигнало току-що в дома му и търсело някакъв приятел на име Ед Дънкъл; явно беше от неотстъпчивите измамени. Казах на Бул да я успокои, че Дънкъл е с Дийн и с мен и че по всяка вероятност ще минем да я вземем от Ню Орлиънс, на път за Западния бряг. След което слушалката взе самото момиче. Искаше да знае как е Ед. Тревожеше се дали той се чувства добре.

— Как се озова от Тюсън в Ню Орлиънс? — попитах я. Тя отвърна, че телеграфирала вкъщи да й пратят пари и взела автобус. Решила на всяка цена да настигне Ед, защото го обичала. Качих се горе и разказах на Големия Ед. Той седеше в креслото смутен, ангел на ангелите.

— А сега — разпореди се Дийн, който внезапно се събуди и скочи от леглото — трябва най-напред да хапнем. Мерилу, я потършувай из кухнята и намери нещо. Сал, ние с теб ще слезем долу да се обадим на Карло. Ед, виж, пооправи къщата.

Тръгнах след Дийн, който забърза надолу. Собственикът на бакалницата се обърна към мен:

— Току-що телефонът пак звъня — този път от Сан Франциско: търсиха някакъв човек на име Дийн Мориарти и аз казах, че тук няма такъв.

Сладката Камий е търсила Дийн. Собственикът на бакалницата, високият спокоен Сам, който ми беше приятел, ме погледна и се почеса по главата:

— Абе ти да не би да въртиш международен публичен дом?

Дийн лудо се закиска.

— Харесваш ми, момче!

Хвърли се в телефонната кабина и се обади в Сан Франциско за сметка на Камий. После позвънихме на Карло в дома му на Лонг Айланд и му казахме веднага да пристигне при нас. Карло дойде след два часа. В това време ние с Дийн се приготвихме за връщане към Вирджиния — да приберем останалата част от мебелите и да доведем леля ми. Карло Маркс пристигна със стихосбирка под ръка, седна в едно кресло и ни загледа с блеснали очи. През първия половин час явно не желаеше да се обвързва с думи. Беше много по-кротък от дните на денвърския хаос: усмирил го бе дакарският хаос. В Дакар бил пуснал брада, скитал из задни улички, а едни деца го завели при гадател, който му предрекъл бъдещето. Показа ни снимки на невъобразими улици със сламени колиби — унилите покрайнини на Дакар. Разправи, че на връщане едва не се хвърлил от кораба като Харт Крейн. Дийн седеше на пода до една латерна и слушаше с огромно удивление песничката, която излизаше от нея: „Чудна мелодия, а каква малка, звънка въртяща се свирчица. Брей! Послушайте! Я всички да се наведем и да огледаме хубавичко тая латерна, докато разгадаем тайните й — звънтяща свирчице, ех-еей!“ Ед Дънкъл също седеше на пода; грабнал беше палките от барабана ми: неочаквано той затопурка в ритъма на латерната, тъй леко, че едва се чуваше. Ние притаихме дъх и се заслушахме. „Ръм… тъм… ръм-ръм… тъм-тъм.“ Дийн сви шепа на фуния около ухото си: зяпна с уста; а после се провикна: „Хей! Ехеей!“

Карло наблюдаваше тази чистопробна лудост с присвити очи. Най-после се плесна по коляното и каза:

— Искам да ви обърна внимание на нещо.

— Хайде! Казвай!

— Какъв беше смисълът на това ваше пътуване до Ню Йорк? Що за глупости вършите? Питам ви, накъде отивате? Накъде си тръгнала, Америко, нощем в тази бляскава кола?

— А ти накъде си тръгнал? — обади се като ехо Дийн и остана със зяпнала уста.

Седяхме и не знаехме какво да кажем; нямаше повече какво да говорим. Оставаше ни само да вървим нататък. Дийн скочи и обяви, че сме готови за връщане във Вирджиния. Той взе душ, аз сготвих голямо блюдо от ориз с всичко, което се намери в къщата, Мерилу закърпи чорапите на Дийн и можехме да тръгваме. С Дийн и Карло профучахме през Ню Йорк. Обещахме да се видим пак с Карло след трийсет часа, точно навреме, за да посрещнем заедно Новата година. Беше нощ. Оставихме го на „Таймс Скуеър“, върнахме се през скъпия тунел, отминахме Ню Джързи и излязохме на пътя. Като се сменяхме на кормилото, ние с Дийн пристигнахме във Вирджиния за десет часа.

— Чак сега за пръв път оставаме сами и можем да си приказваме, колкото ни душа иска — каза Дийн. И говори цяла нощ. Като насън прелетяхме през заспалия Вашингтон и навлязохме в дивата земя на Вирджиния, призори прекосихме реката Апоматокс, и заковахме пред вратата на брат ми в осем часа сутринта. През цялото пътуване Дийн се възпламеняваше страхотно от всяка гледка по пътя, от всичко, за което говореше, от всяка подробност на всеки отлитащ миг. Направо беше мръднал от някаква мистична вяра.

— Разбира се, никой не може да ни убеди, че бог не съществува. Та ние минахме през всички етапи. Помниш ли. Сал, кога пристигнах за пръв път в Ню Йорк и поисках Чад Кинг да ме посвети в Ницше? Виждаш ли колко отдавна е било? Всичко е прекрасно, бог си съществува, ние знаем какво значи времето. От древните гърци насам всички теории са грешни. Нещата не се обясняват с геометрия и с геометрични системи на мисленето. Ще ги обясниш, ама друг път. — И той сви палец в юмрука си, колата, вярна и последователна, не се отклони от линията. — И не само това, ние с теб и двамата разбираме, че аз не мога да намеря време да обясня откъде знам и откъде знаеш ти, че бог съществува… — В един момент аз се оплаках от грижите в живота — колко е бедно семейството ми, как искам да помогна на Лусил, която също е бедна и има дъщеричка. — „Трижи“, нали разбираш, е обобщаващата дума за всичко, в което бог съществува. Работата е да не те оплетат. Ох, главата ми бучи! — изпъшка той и стисна глава с ръцете си. Изскочи от колата, като Граучо Маркс, когато хуква да си купи цигари — с устремена пърпореща походка и развята опашка на фрака, само дето Дийн нямаше фрак. — Откакто бяхме в Денвър, Сал, много неща, о, страхотно много неща съм премислил и премислил. Толкова години прекарах по изправителни лагери, бях малък безобразник, който се мъчеше да се отстоява като личност — краденето на коли е било психологически израз на моето положение, всичко в мен е крещяло за самоизтъкване. Повече няма да имам проблеми със затвора. Доколкото мога да кажа, никога повече няма да вляза в затвора. Разбира се, ако зависи само от мен. — Отминахме едно дете, което замеряше колите с камъни. — Погледни това дете — продължи Дийн. — Някой ден камъкът му ще пробие нечие предно стъкло, шофьорът ще катастрофира и ще умре просто заради играта на едно малко дете. Разбираш ли какво искам да кажа? Бог без съмнение съществува. Абсолютно съм сигурен, че както се возим по тоя път, някой бере грижа за нас, че макар да си стиснал уплашен кормилото (наистина мразех да шофирам и карах много внимателно), колата ще си върви сама и ти няма да излетиш от пътя, а аз мога да поспя. Още повече, че ние познаваме Америка, ние сме си у дома; аз мога да отида където и да е в Америка и да получа, каквото си поискам, защото и в най-далечните кътчета страната е една и съща, познавам хората, знам с какво се занимават. Ние се раздаваме и вземаме, и вървим в цялата тая невероятна и сладостна бъркотия, която криволичи във всички посоки. — В приказките му нямаше едно ясно изречение и все пак онова, което искаше да изрази, някак успяваше да се избистри, да се пречисти. Дийн използваше много думата „чист“. Не бях и сънувал, че ще стане мистик. Това бяха първите дни на неговия мистицизъм, който по-късно щеше да го доведе до чудатата разпиляна светост, напомняща за У. К. Фийлдс.

Дори леля ми надаваше любопитно половин ухо, докато още същата нощ колата се носеше с рев обратно към Ню Йорк, със струпаните мебели отзад. Сега, когато с нас беше и тя, Дийн започна да разказва за работата си в Сан Франциско. Узнахме всяка най-малка подробност от задълженията на влаковия спирач с нагледни обяснения при всяко пресичане на железопътен възел, а по едно време Дийн дори скочи от колата, за да ми покаже как спирачът дава сигнал за преминаване в резервен коловоз. Леля се оттегли на задната седалка и заспа. От Вашингтон, в четири часа сутринта, Дийн повторно се обади във Фриско за сметка на Камий. Веднага след това, още на излизане от града, ни настигна една дежурна полицейска кола с включена сирена и ни глобиха за превишена скорост, независимо че карахме с около трийсет. Дължахме го на нашата калифорнийска регистрационна табелка.

— Вие какво си представлявате бе, момчета, че можете да гоните бясно само защото сте от Калифорния? — каза ченгето.

Влязох с Дийн в бюрото на сержанта и се опитахме да обясним на полицаите, че нямаме пари. Отговориха ни, че ако не платим глобата, Дийн щял да изкара нощта в затвора. Разбира се, леля ми имаше толкова пари, петнайсет долара; имаше всъщност двайсет и работата щеше да се уреди. Докато ние вътре спорехме с ченгетата, едно от тях отиде да огледа дебнешком леля ми, седнала загърната отзад. Тя веднага го усетила.

— Не се безпокойте, не съм гангстерка. Ако искате да претърсите колата, моля, заповядайте. Прибирам се у дома с племенника си и тия мебели не са крадени; те са на племенницата ми, която току-що си роди бебе и се мести в нова къща.

Това объркало нашия Шерлок и той се върнал в управлението. Нямаше как, леля плати глобата на Дийн, иначе щяха да ни задържат във Вашингтон; аз нямах разрешително за шофьор. Дийн обеща, че ще й върне парите и дори изпълни обещанието си точно след година и половина, за приятна изненада на леля ми. Тя — почтена жена, без опора в този тъжен свят — добре познаваше живота. Разказа ни за ченгето.

— Криеше се зад едно дърво и се опитваше да надуши каква съм. А аз му викам — викам му да претърси колата, ако иска. Нямам от какво да се срамувам.

Тя знаеше, че Дийн има от какво да се срамува, аз също, понеже бях с него, и двамата преглътнахме този горчив факт.

Веднъж леля беше казала, че докато мъжете не паднат в краката на жените си и не замолят опрощение, светът никога няма да намери спокойствие. Дийн бе опитвал и това; разказвал ни бе неведнъж.

— Молил съм стотици пъти Мерилу за мирно нежно разбирателство и чиста любов между нас веднъж завинаги, без никакви караници, тя го разбира, но умът й е другаде — иска да ме впримчи, не желае да разбере, колко много я обичам, а плете съдбата ми.

— Истината е, че ние не разбираме жените си; хвърляме вината върху тях, а всъщност ние сме виновни — казах аз.

— Не е така просто — предрече Дийн. — Спокойствието ще ни сполети внезапно, без ние дори да разберем, схващаш ли?

Упорито, мрачно, той караше колата през Ню Джързи; призори, докато спеше отзад, аз навлязох в Патърсън. Спряхме пред къщи в осем сутринта и заварихме Мерилу и Ед Дънкъл да седят и да пушат фасове от пепелниците; не бяха слагали хапка в уста, откак ние с Дийн потеглихме на път. Леля напазарува и приготви гигантска закуска.