Джак Керуак
По пътя (22)

8

Какво чувство изпитваш, когато се отдалечаваш с кола от свои хора и ги гледаш как се смаляват в прерията зад теб, докато черните точици, в които са се превърнали, съвсем се стопят? Изпитваш чувство за безкрая на света, издигнал свод над теб, и чувство за раздяла. Но ние едва чакахме да започнем следващата луда авантюра под небето.

Подкарахме през древната знойна светлина на Алджиърс, обратно на ферибота, обратно към опръсканите с тиня, изкорубени стари черупки отсреща в реката, обратно през канала, и в моравия мрак излязохме на двулентовия път към Батън Руж; оттам свихме на запад и прекосихме Мисисипи на едно място, което се казваше Порт Алън. При Порт Алън реката се разпенва в мъгла от ситни капчици и дъх на рози и в този влажен мрак ние се завъртяхме в кръг при жълтата светлина на йодните фарове, докато под някакъв мост изведнъж лъсна огромното черно течение, и отново прекосихме вечността. Какво е Мисисипи — окъпана тленна плът в дъждовната нощ, меко цамбуркане откъм клюмналите брегове на Мисури, разтваряне, стичащи се води във вечното речно корито, дял от кафявия водовъртеж, пътуване покрай безкрайни долини, дървета и диги, надолу, надолу, покрай Мемфис, Грийнвил, Юдора, Виксъбг, Натчес, Порт Алън, Порт Орлиънс и Порт-ъв-дъ-Делтас, покрай Поташ, Венис, Големия Нощен Залив и навън.

По радиото предаваха криминална пиеса, аз погледнах през прозореца, видях рекламата „Използвайте само боята на фирмата «Купър»“, измърморих „О’кей, ще я използваме“, а колата ни вече пореше смолисточерната нощ на луизианската прерия — Лотел, Юнис, Кайндър и Де Куинси, схлупени западняшки градчета, които ставаха все по-разкаляни, колкото повече се приближавахме до Сабин. В Олд Опълусас влязох в една бакалница, за да купя хляб и сирене, докато Дийн се погрижи за бензин и масло. Бакалницата впрочем се помещаваше в барака; чуваше се как семейството вечеря в задната й част. Почаках минутка; те продължиха да говорят. Взех си хляб и сирене и се изнизах през вратата. Парите ни едва ли щяха да стигнат до Фриско. В същото време Дийн пък задигнал един кашон цигари от бензиностанцията, така че се заредихме за из път — бензин, масло, цигари и храна. Мошениците не познават сладостта на подобна кражба. И Дийн подкара.

Някъде към Старкс видяхме огромно червено сияние в небето пред нас; зачудихме се какво е; след миг вече го пресичахме. Беше огън зад някакви дървета; на пътя бяха паркирани много коли. Изглежда рибари печаха на огъня улова си, но можеше и да е нещо съвсем друго. Към Дюивил навлязохме в особен мрак. И изведнъж се озовахме сред блата.

— Ей, братче, представяш ли си, ако в тия блата попаднем на великански черни приятелчета в джазов транс, които извиват на китари жални блусове, пият змийска отрова и ни викат да идем при тях!

— Ухааа!

Отвсякъде дебнеше тайнственост. Колата пълзеше по разкаляния път, леко издигнат над блатата, който от двете си страни се снишаваше и се губеше сред пълзящи растения. Отминахме някакво привидение; негър в бяла риза, протегнал ръце нагоре към мастилената небесна твърд. Навярно се молеше или може би проклинаше. Изсвистяхме съвсем близо до него; погледнах през задното стъкло и видях само бялото ни очите му. „Ууууф! — потрепера Дийн. — Внимавайте. Най-добре е да не спираме по тия места.“ Но по едно време се объркахме на някакъв кръстопът и, така или иначе — трябваше да спрем. Дийн угаси фаровете. От всички страни ни заобикаляше гъста гора от обвити с пълзящи растения дървета и почти чувахме пъпленето на милиони отровни змии. В мрака се виждаше единствено червената амперова лампичка от контролното табло на хъдсъна. Мерилу се разпищя от страх. Ние се разхилихме като ненормални, за да й изкараме съвсем ума. И нас ни беше страх. Искахме да се измъкнем по-скоро от това имение на змиите, от този гниещ блатен мрак и да забръмчим отново с колата по познатата ни американска земя, покрай скотовъдните градчета. Тук миришеше на газове и застояла вода. Този ръкопис на нощта не можехме да разчетем. Избуха бухал. Хванахме наслуки един от черните пътища и съвсем скоро вече пресичахме старата зловеща река Сабин, виновницата за блатата. Тогава съзряхме, изумени, стълпотворение от светлини. „Тексас! Това е Тексас! Нефтеният град Бомонт!“ Грамадни цистерни и рафинерии като градове никнеха пред нас сред уханието на нефт.

— Как се радвам, че се измъкнахме оттам — проговори Мерилу. — Хайде пак да си пуснем страшна пиеса по радиото.

Прекосихме Бомонт, после реката Тринити при Либърти и се насочихме към Хюстън. Дийн започна да разказва за живота си в Хюстън през 1947 година.

— Хасъл! Лудия Хасъл! Търся го, където и да ида, и все не го намирам. Тук, в Тексас, той все пропадаше някъде. Тръгнем с него и с Бул на покупки, а Хасъл вземе, та изчезне. Налагаше се да го търсим по всички стрелбища в града. — Вече влизахме в Хюстън. — Търсехме го най-вече из престъпните квартали. Ей, братче, той е готов да се надстрелва с първия срещнат перко. Една нощ го изгубихме и се наложи да си вземем хотелска стая, а трябваше да носим лед на Джейн, защото продуктите й щяха да се развалят. Минаха два дни, докато открием Хасъл. През това време и аз сам започнах да се заплесвам. Зяпах по жените, тръгнали на следобеден пазар, ей тук, из центъра, по супермаркетите — докато Дийн разказваше, ние летяхме през пустата нощ — и си намерих едно чудно и много шантаво момиче, истински откачено, което просто скиташе и се мъчеше да си открадне портокал. Беше от Уайоминг. Красотата на тялото й беше равна само на идиотизма на ума й. Когато се натъкнах на нея, тя си дърдореше нещо сама и аз я заведох в нашата хотелска стая. Бул беше пиян и се опита да натряска и моето мексиканско момиче, което беше почти дете. Карло се беше натъпкал с хероин и пишеше стихове. Хасъл не се появи до полунощ, когато внезапно го открихме в джипа. Намерихме го заспал на задната седалка. Всичкият лед се бе разтопил. Хасъл каза, че е изгълтал около пет таблетки приспивателно. Ех, братче, ако паметта ми служеше тъй добре, както и разумът, щях да ти разкажа в най-малки подробности какво правихме тогава. А, но ние знаем какво значи времето. Всяко нещо само се нарежда. Ето, ако сега затворя очи, тази стара таратайка сама ще си кара по пътя.

В четири часа сутринта по празните улици на Хюстън ни задмина с гръм и рев едно момче на мотоциклет; окичило се бе от главата до петите с лъскави предмети — бляскащи копчета, каска, гладко черно яке, — тексаски поет на нощта, в чийто гръб се бе вкопчило момиче като индианско дете в майка си; с развени коси, устремен напред, младежът сякаш пееше: „Хюстън. Остин, Форт Уърт, Далас, понякога и Канзас Сити, че дори и старият Антоун, ха-ха-ха!“ Смалиха се на точици и изчезнаха от погледите ни.

— Еееей! Видяхте ли мадамчето, дето се беше лепнало за колана му? Я да ги издухаме! — Дийн се опита да ги настигне. — Кажете, няма ли да бъде славно, ако се съберем всички заедно и го ударим на живот — някоя инжекцийка, обща любов и всички ще си бъдем мили, приятни и добри, без да се караме, без да се дърпаме по детски, нито пък да страдаме от криво разбрано телесно целомъдрие и други такива работи! Дааа, само че ние знаем какво значи времето.

Дийн му се подчини и продължи пътя си.

След Хюстън енергията му, колкото и чудовищна да беше, взе да се изчерпва и на волана седнах аз. Щом взех кормилото, рукна дъжд. Бяхме навлезли вече в голямата тексаска прерия и както каза Дийн — „караш, караш, а утре вечер още ще си в Тексас“. Дъждът шибаше колата. Прекарах я през прихлупено скотовъдно градче с разкаляна главна улица и изведнъж се озовах в задънено място. „Абе какво правя аз?“ Двамата спяха. Обърнах и запъплих обратно през градчето. Не се мяркаше жива душа, нито светлина. Внезапно пред фаровете ми изникна конник, наметнал мушама. Беше шерифът. Широката периферия на шапката му беше клепнала от пороя.

— Къде е пътят за Остин?

Той ми обясни вежливо и аз подкарах колата. Бях излязъл от градчето, когато внезапно два фара заслепиха очите ми през проливния дъжд. Уф, помислих, че съм влязъл в насрещното платно; свърнах рязко и хлътнах в кал, завъртях обратно към пътя. Лъчите на фаровете и този път ме блъснаха право в очите. В последния миг осъзнах, че насрещният шофьор се движи в моето платно, без да знае. И отново рязко свих в калта; слава богу; беше равно, нямаше канавка. Колата ме отмина, а после се върна малко назад в пороя. Четирима намръщени полски работници, откъснали се от своето изпълнено с кавги и пиянство всекидневие, по бели ризи и с мръсни кафяви ръце, седяха и ме гледаха тъпо в нощта. Шофьорът беше толкова пиян, колкото и останалите.

— Къде е пътят за Хюстън? — попита той.

Показах с палец назад и като гръм ме порази мисълта, че те бяха тръгнали нарочно по насрещното платно само за да спрат някого и да го попитат за посоката, съвсем както просякът препречва пътя ти на тротоара. Бяха забили втренчени, мрачни погледи в пода на колата си, където се търкаляха празни бутилки, и продължиха нататък с дрънчене. Запалих мотора; колата беше затънала цял фут в калта. Изпъшках в дъждовния тексаски пущинак.

— Дийн — извиках. — събуди се!

— А, какво?

— Заседнахме в калта.

— Какво е станало?

Разказах му. Той пропсува целия свят. Нахлузихме стари обувки, навлякохме стари пуловери и тромаво се измъкнахме от колата в беснеещия дъжд. Аз подпрях с рамо задния калник, повдигнах го и леко го отместих: Дийн подпъхна вериги под буксуващите гуми. Само след миг бяхме в кал до уши. Събудихме Мерилу сред този ужас и й казахме да подкара, докато ние бутаме. Измъченият хъдсън пухтеше ли, пухтеше. Внезапно той отскочи напред и се хлъзна насред пътя. Мерилу успя да го спре навреме и ние се качихме. Това беше — работата ни отне половин час и ни остави вир-вода, окаяни.

Заспах, целият покрит с кал; когато се събудих на сутринта, калта се бе спекла в твърда кора, а навън бе навалял сняг. Намирахме се близо до Фредериксбърг, във високите прерии. Случи се една от най-тежките зими в историята на Тексас и на Запада, когато добичетата измираха като мухи и страшни снежни виелици засипаха Сан Франциско и Ел Ей. Бяхме отчаяни. Защо не останахме в Ню Орлиънс при Ед Дънкъл? Караше Мерилу: Дийн спеше. Тя управляваше кормилото с една ръка, а другата протягаше назад към мен. Гукаше ми обещания за Сан Франциско. Аз само жално се облизвах. В десет часа на волана седнах аз — Дийн щеше да бъде вън от играта още дълго време — и шофирах няколкостотин потискащи мили през снежни храсталаци и възвишения, обрасли с рошав пелин. Покрай нас минаваха каубои, нахлупили бейзболни каскети с наушници, и търсеха кравите си. Уютни къщурки с димящи комини се мяркаха от време на време край пътя. Как само мечтаех да влезем в някоя от тях и да ни почерпят пред камината с фасул и мляко с дебел каймак.

В Сонора отново се сдобих с безплатен хляб и сирене, докато собственикът си приказваше с един грамаден фермер в другия край на бакалницата. Когато разбра за подвига ми, Дийн ме вдигна на ура; беше гладен. А не можехме да пропилеем и цент за храна.

— Да, да — каза Дийн, като гледаше как фермерите галопират нагоре-надолу по главната улица на Сонора, — всеки един от тия е мръсен милионер с хиляди глави добитък, наемни работници, сгради, пари в банки. Но ако аз живеех тук, щях да си избера да бъда идиотът на прериите, заю-баю-хитрецът, щях да си гриза крехки филизи, да преследвам готините каугърли — хи-хи-хи! По дяволите! Па! — Той се удари с ръка в хълбока. — Да! Точно така! Ох, господи!

Вече не разбирахме за какво говори. Стисна кормилото и прелетяхме остатъка от пътя през Тексас — около петстотин мили — право до Ел Пасо, където пристигнахме по здрач, без да спираме, ако не броим кратката почивка край Озона, където Дийн съблече всичките си дрехи и тича, и крещя, и подскача гол из храсталаците. Покрай нас свистяха коли, но хората в тях не забелязваха Дийн. Подир това той изприпка обратно до колата и отново я подкара.

— А сега, Сал, и ти, Мерилу, искам да направите като мен, да се разтоварите от всичките си дрехи — какъв е смисълът на дрехите, питам аз? — и да попечете заедно с мен красивите си кореми. Хайде!

Вече карахме под западното слънце; то нахлуваше през предното стъкло.

— Я си открийте коремите на слънцето!

Мерилу изпълни желанието му; разголи се, аз също. И тримата седяхме отпред. Мерилу извади крем и ни намаза, за да е пълно удоволствието. От време на време край нас прогърмяваше някой тежкотоварен камион; шофьорите зърваха от високите си кабини една чисто гола златокоса красавица, седнала между двама също тъй голи мъже, и преди да изчезнат в огледалото ни, виждахме как колите им за миг занасят. Необятни прерии, отново обрасли с пелин, но вече незатрупани от сняг, се изнизваха край нас. Скоро стигнахме в оранжевоскалистата земя на Пекос Каниън. Небето разтвори сини простори. Слязохме от колата да разгледаме някакви стари индиански развалини. Дийн излезе, както си беше гол. Ние с Мерилу навлякохме палтата си. Бродихме сред старите камънаци, кряскахме, пищяхме. Някои пътници зърваха Дийн гол сред прерията, но неповярвали на очите си, колебливо отминаваха.

Дийн и Мерилу паркираха колата близо до Ван Хорн и правиха любов докато аз поспах. Събудих се тъкмо когато се спускахме надолу към безбрежната долина на Рио Гранде, през Клинт и Ислета към Ел Пасо. Мерилу се прехвърли отзад, аз минах отпред и продължихме нататък. Вляво, оттатък огромните пространства на Рио Гранде, се издигаха оранжевите планини на мексиканската граница, земята на Тарахумаре; мек сумрак трепкаше по върховете им. Точно пред нас блещукаха далечните светлини на Ел Пасо и Хуарес, като зрънца, посети в разстланата долина, която беше толкова голяма, че се виждаха кълбетата пушек на влакове по няколко линии във всички посоки, сякаш беше Долината на Света. И слязохме в нея.

— Клинт, Тексас! — възкликна Дийн. Попаднал бе на радиостанцията на Клинт. Всеки петнайсет минути пускаха по една плоча; в останалото време предаваха реклами за някакъв задочен гимназиален курс. — Тази програма се предава из целия Запад — извика Дийн възбудено. — В изправителния лагер и в затвора, братче, съм я слушал по цял ден. Всички го изкарахме тоя курс. Ако издържиш теста, получаваш диплома по пощата, подпечатана и подписана. Всички каубои на Запада, в един или друг момент, изкарват тоя курс; само това слушаш по радиото; където и да завъртиш — на Стърлинг, Колорадо, Лъск или Уайоминг, все едно, хващаш само Клинт, Тексас, Клинт, Тексас. А музиката им е винаги просташка, каубойска и мексиканска — няма по-лоша програма в цялата история на страната, но нищо не може да се направи. Имат невероятно силен предавател; в кърпа са си вързали цялата околност. — Видяхме високата антена зад бараките на Клинт. — Ехей, какви неща мога да ти разкажа аз! — почти изплака Дийн. С очи, вперени далеч напред, към Фриско и към Западния бряг, ние влязохме на здрачаване в Ел Пасо, напълно разорени. Трябваше с цената на всичко да намерим малко пари за бензин, иначе никога нямаше да продължим.

Опитахме какво ли не. Позвънихме в пътническото бюро, но тази нощ никой не пътуваше за Запада. В бюрото се отбиват онези пътуващи, който желаят да участват в разноските за бензин. В Западните щати това е легален начин за придвижване. Там чакат съмнителни типове с очукани куфари. Отидохме и на междуградската автогара, за да се опитаме да убедим тоя-оня да плати на нас, вместо да се тътри с автобус до Западния бряг. Но се оказа, че сме прекалено стеснителни и никого не заговорихме. Защурахме се тъжни. Навън беше студено. На едно студентче лигите му потекоха, като видя знойната Мерилу, но се опита да си даде безразличен вид. Ние с Дийн се посъветвахме, но решихме, че не сме сводници. Неочаквано едно съвсем откачено и тъпоумно момче, наскоро пуснато от изправително училище, се лепна за нас и двамата с Дийн веднага хукнаха за бира.

— Какво му мислиш бе, човек, ще фраснем някого по главата и ще му приберем парите.

— Аха, разбирам! — подвикна Дийн. И се понесоха. За миг се разтревожих; но Дийн само искаше да преброди с момчето улиците на Ел Пасо и да се набесува. Ние с Мерилу останахме в колата. Тя ме прегърна.

— Дявол да те вземе, Мерилу, почакай да стигнем във Фриско — дръпнах се аз.

— Няма значение, Дийн и така ще ме остави.

— Кога ще се върнеш в Денвър?

— Не знам. Все едно ми е какво ще правя. Защо да не се върна с теб на Изток?

— Ще трябва да препечелим някоя пара във Фриско.

— Знам една крайпътна закусвалня, където можеш да се хванеш да работиш на бара, а аз ще бъда келнерка. И знам един хотел, където можем да живеем на кредит. Ще се държим един за друг. Господи, колко ми е тъжно!

— За какво ти е тъжно, дете?

— За всичко. Как ми се ще Дийн да не беше откачил тъкмо сега.

Дийн връхлетя като светкавица и скочи захилен в колата.

— Ей, че шантав беше тоя, уфффф! Ама как го подуших, а? Познавам хиляди момчета като него и всички са досущ еднакви, мозъците им работят с еднородни механизми, ох, с тия безкрайни отклонения нямаме време, нямаме време… — И той натисна газта, наведе се над кормилото и с гръм и рев си тръгнахме от Ел Пасо. — Ще трябва да прибираме стопаджии. Сигурен съм, че все ще срещнем, някой. Ихаа! Ихаа! Пак сме на път. Внимавай бе! — изрева на някакъв шофьор, изви рязко покрай него, хитро изпревари един камион и пресече очертанията на града. Оттатък реката блестяха бисерните светлинки на Хуарес, виждаха се тъжната земя и бисерните звезди на Чиуауа. Мерилу наблюдаваше Дийн, както го бе наблюдавала през цялото пътуване през страната — с крайчеца на окото си; тъжно смръщена, тя сякаш изпитваше желание да му отсече главата и да я скрие в стаичката си, обзета от своята завистлива, обезсърчавана любов към тоя човек, който беше тъй изумяващо верен на себе си в своята презрително-яростна лудост; тя му се усмихваше с нежна привързаност, но и със зла завист, която ме караше да се страхувам за нея, знаеше, че нейната любов никога няма да роди плодове, защото, погледнеше ли кокалестото му лице с издължената челюст, с тази негова мъжка сдържаност и разсеяност, разбираше, че той е безнадеждно побъркан. Дийн беше убеден, че Мерилу е курва; довери ми, че била патологична лъжкиня. Но когато тя му отправяше този поглед, в него се четеше и любов; забележеше ли го, Дийн винаги й поднасяше широката си, неискрена, прелъстяваща усмивка, при която миглите му потрепваха и зъбите блестяха като бели перли, макар само миг преди това да бе погълнат от мисли единствено за своето безсмъртие. Тогава ние с Мерилу се разсмивахме — а Дийн не даваше никакви признаци на смущение, ухилваше се отнесено и щастливо, с което искаше да каже: „Не си ли правим кефа, така или иначе?“ И това беше всичко. — Далече след Ел Пасо, в мрака, видяхме свита фигурка, която протягаше палец. Нашият предречен стопаджия. Спряхме и върнахме към него.

— Колко пари имаш, детенце?

Детето нямаше пари; беше на около седемнайсет, бледо, странно, а едната му ръка — недоразвита, недъгава; не носеше чанта.

— Не ти ли е жал за него? — промърмори Дийн към мен истински потресен. — Я ела, приятелче, ще те откараме.

Момчето побърза да улови късмета си. Каза, че имало леля в Туларе, Калифорния, която била собственичка на бакалница, и щом стигнем там, щяло да вземе малко пари от нея и да ни ги даде. Дийн се търкулна на пода от смях, всичко напомняше толкова много на случая с момчето от Северна Каролина.

— Е да! Е да! — превиваше се Дийн. — Всички имаме лели; добре тогава, да тръгваме да обиколим всички лели, чичовци и бакалници по тоя наш път!

Така се сдобихме с нов пътник и той излезе много свястно момче. Дума не обелваше, само ни слушаше. След една минута приказки на Дийн момчето навярно се убеди, че се е качило в кола на побъркани. Каза, че пътувало на стоп от Алабама до Орегон, където бил домът му. Попитахме го какво е правило в Алабама.

— Бях на гости при чичо си; беше обещал да ме уреди на работа в някаква дъскорезница. Но не стана и се връщам вкъщи.

— Връщаш се вкъщи, значи — повтори Дийн, — връщаш се вкъщи, да, разбирам, ще те откараме вкъщи, и без това е почти до Фриско.

Само че нямахме никакви пари. Тогава се сетих, че мога да поискам назаем пет долара от моя стар приятел Хал Хангам в Тюсън, Аризона. Дийн на мига отсече, че е решено и че тръгваме за Тюсън. И потеглихме.

През нощта минахме Лас Крусес, Ню Мексико, а призори стигнахме в Аризона. Събудих се от дълбок сън, за да открия, че всички спят като агънца, а колата е паркирана господ знае къде, защото през замъглените прозорци не виждах нищо навън. Излязох. Намирахме се в планините: божествен изгрев, хладен пурпурен въздух, червени планински склонове, тучнозелени пасбища в долини, роса и преливащи облаци от злато; по земята — дупки от подземни гризачи, кактуси, мескитови дървета. Мой ред беше да карам. Избутах Дийн и момчето към другия край и се спуснах по планинския склон с натисната спирачка и изключен мотор, за да пестя бензина. Така влязох в Бенсън, Аризона. И се сетих, че имам джобен часовник, подарък от Роко за рождения ми ден, часовник, който струваше четири долара. На бензиностанцията попитах продавача дали в Бенсън има заложна къща. Оказа се първата врата до нея. Почуках, събудих човека и след минута имах долар за часовника си. Глътна го резервоарът. Сега имахме достатъчно бензин, за да стигнем до Тюсън. Но внезапно един едър полицай, въоръжен с пистолет, изникна отнякъде тъкмо когато потеглях, и поиска шофьорската ми книжка.

— Приятелят отзад има документи — казах аз.

Дийн и Мерилу спяха под одеяло. Ченгето, заповяда на Дийн да излезе. Неочаквано и светкавично, то извади пистолета си и го насочи:

— Горе ръцете!

— Чакай бе, старши — чух гласа на Дийн в най-мазните му и смехотворни нотки, — чакай, само си затварях ципа.

Дори ченгето се засмя. Дийн се измъкна кален, раздърпан, по фланелка, потри стомаха си, изпсува, започна да рови навсякъде за книжката си и за документите за собственост. Ченгето прегледа багажника ни. Всички книжа бяха в изправност.

— Просто проверка — усмихна се широко полицаят. — Можете да продължавате. Бенсън всъщност не е лош град; може да ви хареса, ако се отбиете да закусите.

— Да, да, да — измърмори Дийн, без да му обърне ни най-малко внимание, и подкара. Всички въздъхнахме с облекчение. Полицаите стават подозрителни, когато се появят младоци в нови коли, без пукнат цент и залагат часовници.

— Ух, все да се набъркат — каза Дийн, — но колко по-свястно беше туй ченге от плъха във Вирджиния. Всеки от тях си мечтае да направи ареста, който ще изкара името му в заглавията на първите страници; мислят, че във всяка пътуваща кола се спотайва търсена чикагска банда. Пък и какво друго да правят.

Летяхме към Тюсън.

Тюсън е разположен в красива речна долина с мескитови дървета, а над него се извисява снежното било на планината Каталина. Градът е бил издигнат с един голям строителен замах; хората не се застояват в него, диви, амбициозни, вечно заети и весели; простряно пране и камиони; блъсканица из централните улици, украсени със знамена: общо взето, типичен калифорнийски град. Улица „Форт Лоуел“, на която живееше Хингам, се виеше покрай красиви поречни дървета в равната гола земя. Заварихме Хингам мрачно умислен в двора си. Той беше писател; пристигнал бе в Аризона, за да работи на спокойствие над книгата си. Беше висок, длъгнест, стеснителен сатирик, който ти мърмореше много смешни неща с обърната встрани глава. Живееше с жена си и бебето в малка къща от кирпичени тухли, която беше построил доведеният му баща — индианец. Майка му живееше в своя постройка в отсрещния край на двора. Тя беше екзалтирана американка със слабост към керамиката, мънистата и книгите. Хингам знаеше за Дийн от писмата ми от Ню Йорк. Връхлетяхме го като облак, всички бяхме гладни, дори Алфред, недъгавия стопаджия. Хингам беше облечен в стар пуловер и пушеше лула в острия пустинен въздух. Майка му излезе и ни покани да хапнем в нейната кухня. Сготвихме си юфка в една голяма тенджера.

После отидохме с колата до магазина за напитки на кръстопътя, където Хингам осребри чек от пет долара и ми даде парите.

Сбогуването беше кротко.

— Наистина ми беше приятно — каза Хингам и извърна поглед.

Зад някакви дървета от другата страна на пясъците светеше яркочервената реклама на крайпътна кръчма. Щом се уморявал да пише, Хингам отивал там да изпие една бира. Чувстваше се много самотен, искаше да се върне в Ню Йорк. Тъжно беше да гледаме как високата му фигура изчезва в мрака, докато ние се носим нататък, също както другите фигури от Ню Йорк и Ню Орлиънс: те стояха неуверени под необятните небеса и всичко около тях потъваше. Накъде? Какво? Защо? Заспете, въпроси! А тая вятърничава тайфа лети напред.