Джак Керуак
По пътя (14)

14

Призори автобусът ми бръмчеше през пустинята на Аризона — Индиоу. Блайд. Саломе (къде танцува тя?); необятна суха земя, простираща се на юг до Мексиканските планини. После свърнахме на север към Аризонските планини. Флагстаф, амфитеатрално разположени градове. Носех си книга, която бях задигнал от една сергия в Холивуд, „Големият Моли“ от Ален-Фурние, но предпочитах да разчитам американския пейзаж, докато минавах през него. Всяка издатина, възвишение и равнина разбуждаше у мен тайнствени копнежи. В мастиленосиня нощ прекосихме Ню Мексико; в сива зора стигнахме Долхарт. Тексас; в блед неделен следобед отминахме един след друг нискоетажните равнинни градове на Оклахома; на смрачаване отцепихме през Канзас. Автобусът се носеше с грохот. Прибирах се у дома през октомври. Всеки се прибира у дома през октомври.

В Сейнт Луис пристигнахме по пладне. Разходих се покрай Мисисипи и погледах трупите, които пътуват чак от Монтана, от севера — грамадните одисееви трупи на нашия континентален блян. Стари параходи, изкорубени и разсъхнали, с дърворези, доиздълбавани от бурите, клечаха заседнали в тинята, превърнали се в убежище на плъхове. Огромни следобедни облаци запушваха долината на Мисисипи. Тази нощ автобусът прогърмя през царевичните ниви на Индиана; луната осветяваше призрачните купи царевична шума: беше пред празника Халоуин^[1]. Завързах познанство с някакво момиче и се прегръщахме през целия път до Индианополис. Тя беше късогледа. Когато слязохме да се нахраним, трябваше да я водя за ръка до бара за закуски. Тя ме черпи; моите сандвичи се бяха развалили. От благодарност й разказвах дълги истории. Пътуваше от щата Вашингтон, където цяло лято работила като берачка на ябълки. Живеела във ферма, на север от Ню Йорк. Покани ме да й гостувам. Във всеки случай наредихме си среща в един нюйоркски хотел. Слезе в Кълъмбъс, щата Охайо, а аз спах през целия път до Питсбърг. От години, от много години не се бях чувствал така уморен. Оставаха ми да мина на автостоп до Ню Йорк още триста шейсет и пет мили и само десет цента в джоба. Вървях пеш пет мили, за да изляза от Питсбърг, и две превозвания — едното на камион с ябълки, другото на огромно ремарке — ме отведоха до Харисбърг в мека дъжделива нощ на циганското лято. Оттам продължих направо. Бързах да се прибера у дома.

Тази нощ срещнах Призрака от Съскуехана. Призракът беше съсухрен дребен старец, който носеше хартиена торбичка и твърдеше, че отива към „Канади“. Вървеше много бързо, заповяда ми да го следвам и каза, че някъде пред нас имало мост, по който сме можели да минем. Беше около шейсетгодишен; говореше безспир какво ядял, колко масло му давали за палачинките, колко допълнителни филии хляб, как от верандата на не знам кое старопиталище в Мериланд някакви старци го извикали и го поканили да прекара с тях края на седмицата, как взел хубава гореща баня преди тръгване; как намерил чисто нова шапка покрай едно шосе във Вирджиния и ето я на главата му; как обикалял по градовете всички пунктове на Червения кръст и показвал удостоверенията си за участие в Първата световна война: как Червеният кръст в Харисбърг не бил достоен за името си; как се оправял сам в този труден свят. Но доколкото можех да разбера, той беше просто един полупорядъчен любител на пешеходството, който кръстосваше надлъж и нашир цялата източна пустиня, обикаляше пунктовете на Червения кръст и от време на време изпросваше някой и друг цент по ъглите на главните улици. А сега скитосвахме двамина. Извървяхме седем мили покрай скръбната Съскуехана. Ужасяваща река. От двете страни на потайните й води се надвесват, като космати призраци, скали, обрасли в храсталаци. Мастилената нощ потуля всичко. Само понякога откъм железопътната линия оттатък реката току ще лумне грамадно червено сияние на локомотив и ще озари скалите, от които те побиват тръпки. Дребничкият старец изведнъж каза, че имал добра бутилка в торбичката си, и спряхме, за да я изрови.

— Тук някъде трябва да имам една добра бутилка — купих си я във Фредерик, Мериланд. Дявол да я вземе, защо не я намирам, да не съм я забравил на тезгяха във Фредериксбърг?

— Искаш да кажеш — Фредерик.

— Не, не, Фредериксбърг, щата Вирджиния?

Непрекъснато говореше нещо за Фредерик, щата Мериланд, и за Фредериксбърг, щата Вирджиния. Вървеше по платното право към раззиналата паст на връхлитащото движение и няколко пъти на косъм не го сгазиха. Аз се бъхтех в канавката. И всеки миг очаквах бедният откачен човечец да политне мъртъв в нощта. Така и не намерихме неговия мост. Оставих го край един железопътен подлез и тъй като цял бях вир-вода от ходенето, смених си ризата и облякох два пуловера; една крайпътна кръчма осветяваше отдалеч моите тъжни усилия. В това време едно семейство мина по притъмнелия път и се почуди какво правя. Най-странното бе, че в тази затънтена пенсилванска кръчма един тенор-саксофон извиваше прекрасен блус; послушах и въздъхнах. Отново силно заваля. Един човек ме върна на стоп в Харисбърг и ми каза, че съм тръгнал по грешен път. Изведнъж зърнах дребничкия скитник, който стоеше под една тъжна улична лампа с вдигнат палец — горкият самотник, горкият загубен някогашен младеж, а сега съкрушен призрак на безпаричната пустош. Разказах с две думи историята му на моя шофьор и той спря, за да извика на стареца:

— Ей, приятел, този път води на запад, а не на изток.

— Ха! — отвърна му дребничкият призрак. — Ти ще ми кажеш, че не познавам пътя. Та аз ги кръстосвам тия земи от години бе. Отивам в Канада.

— Но това не е пътят за Канада, а за Питсбърг и Чикаго.

Дребничкият старец ни презря и отмина. Накрая от него се виждаше само бялата поклащаща се торбичка, а след миг и тя се разтопи в мрака на скръбните Алегански планини.

Преди да срещна Призрака от Съскуехана, бях убеден, че цялата дива Америка се намира на Запад. Ама не, оказа се, че дива пустош има и на Изток; същата пустош, по която Бен Франклин се е блъскал с каруца, докато е бил пощенски раздавач; същата като от времето, когато Джордж Вашингтон свирепо се е сражавал с индианци, когато, в Пенсилвания, Даниъл Бун разказвал разни истории на светлината на лагерните фенери и обещавал да намери Пролуката, когато Брадфорд построил своя път и когато мъжете здравата се веселили из селищата от дървени постройки. Необятните пространства на Аризона не съществуваха за дребния старец, а само обраслата с храсти пустош на Източна Пенсилвания, Мериланд и Вирджиния и черните пътища, които криволичеха между скръбните реки Съскуехана. Мононгахела, старата Потомак и Монокаси.

Тази нощ в Харисбърг преспах върху една пейка на гарата; призори гаровите надзиратели ме изхвърлиха. Не започвали човек живота си като добро детенце, което вярва във всичко под бащиния покрив? А после идва денят на лаодикейците, когато разбираш, че си окаян и злочест, и беден, и сляп, и гол, и като грозен грешен таласъм крачиш зъзнещ през кошмара на живота. Повлякох се изнурен навън от гарата; вече не можех да се владея. От утрото виждах само белотата, белота на гроб. Умирах от глад. Единствените калории, които притежавах, бяха последните капки от сиропа срещу кашлица, който бях купил преди месеци в Шелтън. Небраска: изгълтах ги заради захарта в тях. Не умеех да прося. Запрепъвах се навън от града, а силите ми едва щяха да стигнат да се добера до окрайнините му. Знаех, че ако прекарам още една нощ в Харисбърг, ще ме арестуват. Прокълнат град! На стоп ме качи кльощав изтощен мъж, привърженик на строгата диета в името на здравето. Както се носехме на изток, му казах, че умирам от глад, а той ми отвърна:

— Чудесно, чудесно, няма нищо по-добро за вас. Аз също не съм хапвал от три дена. И ще живея сто и петдесет години.

Той беше същинска торба с кокали, отпуснато чучело, изгърбен бастун, маниак. Как не ме взе някой богат дебелан, който да ми каже: „Я да спрем в тоя ресторант и да закусим по една пържола с боб.“ Ама късмет, писано ми било тази сутрин да спра един маниак на строгата диета в името на здравето. След стотина мили той поомекна и извади от багажника сандвичи от хляб с масло. Бяха скрити между рекламните му мостри. Той продаваше части от водопроводни инсталации из щата Пенсилвания. Изгълтах хляба с маслото. И изведнъж се разсмях. Бях сам в колата, чаках го да си свърши търговията в Алънтаун и се смеех, смеех. Боже, бях уморен до смърт от тоя гаден живот. Но перкото все пак ме докара у дома в Ню Йорк.

Неочаквано се озовах на „Таймс Скуеър.“ Бях пропътувал осем хиляди мили по американския континент и се бях върнал на „Таймс Скуеър“: и то във върховия час на движението: гледах с невинните си очи на пътник безпределната лудост и фантастичната гмеж на Ню Йорк, милионите и милиони човеци, вечно боричкащи се за долара, безумния сън — грабиш, вземаш, даваш, пъхтиш и умираш точно навреме, за да те заровят в ужасните гробищни градове отвъд Лонг Айланд Сити. Високите кули на страната — другият край на страната, мястото, където се е родила Книжна Америка. Стоях пред един вход на метрото и се напрягах да събера достатъчно храброст, за да вдигна от земята един хубав дълъг фас, но всеки път, щом се наведях, огромни тълпи връхлитаха и го скриваха от погледа ми, докато накрая го стъпкаха. Нямах пари, за да стигна до къщи с автобус. Патърсън е на доста мили път от „Таймс Скуеър“. Можете ли да си представите да извървя пеш тези последни мили през тунела „Линкълн“ или през моста „Вашингтон“ до Ню Джързи? Свечеряваше се. Къде беше Хасъл? Обиколих площада, за да го потърся: не го открих, беше на остров Райкърс, зад решетките. Къде беше Дийн? Другите? Животът? Аз имах дом, в който да се върна, мое място, където да склоня глава, да изчисля загубите и пресметна печалбите, каквито, убеден бях, също трябваше да има. Наложи се да прося за автобус. След дълго оглеждане попаднах зад един ъгъл на някакъв гръцки свещеник. Той ми даде четвърт долар и неспокойно отбягна погледа ми. Аз мигом хукнах към автобуса.

Когато се прибрах у дома, изядох всичко, което намерих в газовия хладилник. Леля стана и ме изгледа.

— Бедният ми малък Салваторе — промълви тя на италиански. — Колко си отслабнал, колко си отслабнал! Къде си ходил през цялото това време?

Бях се навлякъл с две ризи и два пуловера: в сака ми се намираха само изпокъсаните панталони от памуковата плантация и дрипавите останки от плетените ми мокасини. С леля решихме да купим нов електрически хладилник с парите, които й бях изпратил от Калифорния; щеше да е първият в семейството. Тя си легна, а аз до късно не можах да заспя и просто пуших в леглото. Моят до половина докаран ръкопис лежеше на бюрото ми. Октомври, у дома и отново работа. Прозорците подрънкваха от първите студени ветрове, бях успял да се върна навреме. Дийн идвал у дома, преспал няколко нощи и ме чакал: прекарвал следобедите с леля ми, говорел й, а тя работела голямата черга от старите, събирани с години дрехи на семейството: сега, вече завършена, чергата застилаше пода на моята стая, сложна и богата като реката на времето. Дийн си тръгнал, само два дена преди да се върна, и за да стигне до Сан Франциско, навярно е пресякъл пътя ми някъде из Пенсилвания или Охайо. Той си имаше свой живот във Фриско: Камий току-що се била сдобила с апартамент. Докато бях в Мил Сити, нито веднъж не ми мина през ум да я потърся. Сега вече беше късно, а Дийн, Дийн много ми липсваше.