Джак Керуак
По пътя (18)

4

Време беше тройката от Запада да си намери ново място за пребиваване. Карло имаше малка бърлога на авеню „Йорк“ в самия Манхатън; щяха да се преместят при него още същата вечер. Ние с Дийн спахме цял ден, а когато се събудих, свирепа снежна буря довяваше в Ню Йорк Новата 1948 година. Ед Дънкъл седеше в моето кресло и започна да разказва как прекарал предната Нова година.

— Бях в Чикаго. Без пукната пара. Стоях до прозореца в хотелската си стая на улица „Норт Кларк“ и в ноздрите ме лъхна дъхав мирис от фурната под мен. Нямах дори цент, но слязох и заприказвах момичето. То ми даде хляб и сладки без пари. Върнах се в стаята си и ги изядох. Не излязох цяла нощ. А пък веднъж във Фармингтън, щата Юта, където бяхме отишли да работим с Ед Уол — нали познавате Ед Уол, сина на фермера от Денвър, — както си лежах в леглото, изведнъж видях в ъгъла мъртвата си майка, а около нея — ореол от светлина. Казах й: „Майко!“ И тя изчезна. На мен често ми се явяват видения — каза Ед Дънкъл и поклати глава.

— Какво ще правиш с Галатия?

— О, ще видим. Когато стигнем в Ню Орлиънс. Нали и вие мислите така, а?

Започваше да се обръща и към мен за съвет: само Дийн не му стигаше. Макар и да се двоумеше, явно вече беше влюбен в Галатия.

— А какво ще правиш със себе си, Ед? — попитах го.

— Не знам — отвърна той. — Просто карам. Опознавам живота. — И в стила на Дийн повтори думите си още веднъж.

Ед нямаше посока. Седеше и си спомняше онази нощ в Чикаго, топлите сладки и самотната стая.

Навън виелицата бушуваше. А в Ню Йорк започваше славно празненство, в което всички щяхме да участваме. Дийн събра изпотрошения си куфар, метна го в колата и отпрашихме към голямата нощ. Леля беше щастлива, защото брат ми щеше да й гостува през следващата седмица; тя седна с любимия си вестник и зачака среднощното новогодишно предаване от „Таймс Скуеър“. Нашата кола летеше с рев към Ню Йорк и често поднасяше върху леда. Но караше ли Дийн, никога не се страхувах; той можеше да овладее колата при всякакви обстоятелства. Бяхме поправили радиото и сега от него гърмеше лудешки боп и ни мамеше в нощта. Не знаех накъде ни води всичко това; и не исках да знам.

Точно тогава започна да ме преследва едно странно чувство. Че съм забравил нещо. Преди да се появи Дийн, трябваше да взема някакво решение, но сега то бе изскочило от ума ми, макар и все още да се помайваше някъде в окрайнините на съзнанието ми. Само щраках с пръсти в усилието да си го спомня. Въртеше се на върха на езика ми. Впрочем не можех да кажа дори дали наистина бе решение или просто мисъл, която бях забравил. То ме преследваше, объркваше ме и ме гнетеше. Беше нещо във връзка със Забуления Пътник. Веднъж с Карло Маркс седяхме на два стола един срещу друг, опрели коляно о коляно, и аз му разказах съня си за странния арабин, който ме преследва в пустиня; аз бягам от него, но той ме хваща точно преди да стигна в Спасителния град.

— Кой може да е това? — запита Карло.

Размислихме се. Подхвърлих идеята, че може би съм самият аз, забулен в покров. Но не бях аз. Нещо, някой, някакъв дух преследваше всички нас през пустинята на живота и непременно щеше да ни хване, преди да сме стигнали небесното царство. Естествено сега, когато обръщам поглед назад, разбирам, че това е била смъртта: смъртта ще ни застигне преди небето. Едничкото, по което копнеем в земните си дни, заради което въздишаме, стенем и усещаме сладко гадене, е споменът за някакво изгубено блаженство, което навярно сме почувствали в утробата и което можем да възпроизведем (как мразим да си го признаем!) само в смъртта. Но кой иска да умре? Във въртележката от събития продължавах да мисля за всичко това в някакво потайно кътче на съзнанието си. Споделих го с Дийн и той мигом разпозна простия копнеж по чистата смърт; и понеже никой от нас не ще се върне повторно в живота, Дийн съвсем правилно не желаеше да има нищо общо с тоя копнеж: аз се съгласих тогава с него.

Тръгнахме да търсим из Ню Йорк моята тайфа. И в този град цъфтят, цветята на лудостта. Отидохме първо у Том Сейбрук. Том е тъжно хубаво момче, добро, щедро и благо; само от време на време внезапно изпада в депресия и побягва навън, без да каже никому дума. Тази нощ обаче беше вън от себе си от радост.

— Сал, откъде намери тези изключителни, великолепни приятели? Никога не съм срещал по-чудесни хора.

— Намерих ги на Запад.

Дийн лудо се забавляваше; пусна плоча с джаз, сграбчи Мерилу, притисна я и в ритъма на музиката залюшка тялото си срещу нейното. Тя му отвръщаше. Беше истински любовен танц. Иън Макартър пристигна с огромна тайфа. И започна нюйоркският уикенд, който продължи три дни и три нощи. Тъпчехме се в хъдсъна и се лашкахме по снежните нюйоркски улици от едно празненство на друго. На най-голямото заведох Лусил и сестра й. Когато Лусил ме видя с Дийн и Мерилу, лицето й помръкна — тя мигом усети лудостта, която те отприщваха в мен.

— Не те харесвам, когато си с тях.

— Нищо лошо не правим, гледаме си кефа. Веднъж се живее. Прекарваме си весело.

— Напротив, тъжно е и на мен не ми харесва.

В това време Мерилу започна да ме сваля; каза, че Дийн щял да се върне при Камий и поиска аз да тръгна с нея.

— Върни се с нас в Сан Франциско. Ще живеем заедно. Добро момиче ще ти бъда.

Но аз знаех, че Дийн обича Мерилу, знаех още, че Мерилу прави номер, за да събуди ревност у Лусил, а не исках никакви такива работи. И въпреки това все още се облизвах за пищната русокоса Мерилу. Когато Лусил видя как Мерилу ме залоства по ъглите, шепне ми и ме насилва да я целувам, тя веднага прие поканата на Дийн да я поразходи с колата; но само говорили в нея и преполовили бутилката „Съдърн Муншайн“, която бях оставил в жабката. Всичко се обърка, всичко се разпадаше. Видях, че моята връзка с Лусил няма да продължи още дълго. Лусил желаеше да бъда такъв, какъвто тя иска. Беше омъжена за докер, който я тормозеше. Аз бях готов да се оженя за нея и да прибера малката й дъщеря, с една дума, да направя всичко необходимо, стига да се разведе с мъжа си; но ние не можехме да намерим пари дори само за един развод и изобщо работата беше безнадеждна; освен това Лусил никога нямаше да ме разбере — аз обичах прекалено много неща, поради което непрекъснато се обърквах, увисвах без опора в празнотата, тичах подир една падаща звезда, подир друга, подир трета, докато сам тупнах на земята. Това е нощта, това прави тя от теб. Никому не можех да предложа нищо повече от собствения си хаос.

Навсякъде празненствата бяха грандиозни; в един приземен апартамент на Деветдесета Западна се бяха наблъскали поне стотина души. Хората преливаха чак до мазетата, покрай отоплителната инстанция. Във всяко ъгълче, върху всеки креват и диван ставаше нещо — не оргия, просто новогодишно увеселение с неистово пищене и надънено до краен предел радио. Имаше дори една китайка. Дийн сновеше като Граучо Маркс, от група на група, и от всичко изпадаше във възторг. От време на време ние с него изчезвахме с колата, за да доведем още хора. Пристигна и Дамиън. Дамиън е героят на моята нюйоркска тайфа, както Дийн е главатарят на тази от Западния бряг. От пръв поглед двамата изпитаха взаимна антипатия. Момичето на Дамиън неочаквано го фрасна в ченето с точен десен удар. Той политна. Тя го подкара към къщи. Много от лудите ни приятели журналисти надойдоха с бутилки право от редакциите. Навън върлуваше величествена, красива снежна буря. Ед Дънкъл се запозна със сестрата на Лусил и изчезна с нея: забравих да кажа, че Ед Дънкъл е факир с жените. Висок е шест фута, кротък, внимателен, приятен, ласкав и очарователен. Държи им палтата. Ей така стават тия работи. В пет сутринта всички вкупом притичахме през задния двор на един блок и се прекачихме през прозореца на някакъв апартамент, в който бушуваше бурно празненство. Призори отново се върнахме в дома на Том Сейбрук. Народът рисуваше картини и пиеше изветряла бира. Заспах на някакъв диван, прегърнал едно момиче на име Мона. По-късно придойдоха нови тълпи от стария студентски бар „Кълъмбия“. Всички лица, които бях срещал в своя живот, се стекоха в една-единствена усойна стая. Сетне празненството продължи в къщата на Иън Макартър. Иън Макартър е изключителен човек, душа приятел, с очила, през които наднича с възторжено любопитство. В оная нощ той започна да усвоява маниера на Дийн на всичко да отвръща с „Да-да“ и оттогава не се е отказал от него. Под дивата музика на Декстър Гордън и Уордел Грей, които надуваха с тромпетите „Ловът“, ние с Дийн заиграхме кеч, но вместо топка си прехвърляхме през дивана Мерилу, а пък тя не беше от най-дребните мадами. Дийн се подвизаваше гол до кръста, само по панталони, бос, докато дойде моментът да се понесем с колата и да доведем нови хора. Какво ли не се случи през тия празници. Открихме възторжения шантав Роло Греб и изкарахме една нощ при него на Лонг Айланд. Роло живее в хубава къща с леля си; когато тя умре, къщата ще бъде негова. Но засега лелята отказваше да зачете и най-дребното му желание, да не говорим, че ненавиждаше приятелите му. Роло обаче ни замъкна у тях — раздърпана тайфа, която се състоеше от Дийн, Мерилу, Ед и мен, и вдигнахме гръмовна веселба. Лелята не я свърташе на горния етаж; заплаши ни, че ще извика полиция.

— Затваряй си устата, дърта вещице! — изрева Греб.

Чудех се как може да живее по този начин с нея. Той имаше толкова книги, колкото никога не бях виждал на едно място в живота си — две стаи-библиотеки, чиито стени бяха покрити с лавици от пода до тавана, и притежаваше издания от рода на „Апокрифно едно-друго“ в десет тома. Роло пусна на грамофона опери от Верди и разигра под звуците им пантомими, облечен в пижама с разкъсан от горе до долу гръб. Пет пари не даваше за нищо. Роло е забележително начетен младеж, когото можете да срещнете да се шляе покрай нюйоркския бряг с оригинална нотна партитура от седемнайсети век под мишница и който говори високо и приповдигнато. Той не върви, а пълзи по улиците като огромен паяк. Възбудата искри от очите му и пронизва като демонски пламък. Върти главата си така, сякаш не може да я спре. Фъфли, гърчи се, олюлява се, стене, вие, рухва от отчаяние. Свръхопиянен от живота, той едва смогва да произнася думите. Дийн стоеше пред него с наведена глава и само повтаряше: „Да… да… Да.“ После ме завлече в един ъгъл.

— Този Роло Греб е най-великият, най-великолепният от всичките ти приятели. Ето това се опитвах да ти обясня — такъв искам да бъда. Искам да съм като него. Той никога не спира, върви във всички посоки, изкарва всичко навън, той знае какво значи времето, овладял го е и вече може само да се носи напред и назад в пространството. Разбираш ли бе, човек, той е постигнал целта. Ако правим като него, й ние най-после ще я стигнем!

— Кого ще стигнем?

— Нея! Нея! Ще ти обясня, но сега нямам време, нямам време сега.

Дийн изтича обратно, за да погледа още малко Роло Греб.

Дийн каза, че Роло Греб страхотно му напомнял за Джордж Шиъринг, великия джазов пианист. И някъде по средата на този дълъг, луд уикенд двамата с Дийн се понесохме към „Бърдланд“, за да послушаме Шиъринг. Заведението беше съвсем празно, ние бяхме първите клиенти в десет часа. Шиъринг се появи, беше сляп и го отведоха за ръка до клавиатурата. Англичанин с изискана външност и колосана бяла яка, той беше леко пълен, рус, с деликатно излъчване, напомнящо за английска лятна нощ, което заструи още от първото му нежно ромонящо изпълнение, под ритмичния съпровод на благоговейно наклонилия се към него басист. Барабанистът Дензил Бест пък седеше напълно неподвижен, ако изключим това, че китките му премятаха мълниеносно четчиците. Шиъринг се залюля; вдъхновена усмивка оживи лицето му; наведе се напред към клавиатурата, люшна се назад, отначало бавно, после с ускоряването на темпото се заклати по-бързо, левият му крак започна да отскача на всяко силно време, вратът му рязко се закълчи, наведе лице досами клавишите, отметна назад сресаната си коса, тя се разпиля и по лицето му изби пот. Музиката набираше сила. Контрабасистът се приведе, запридърпва струните по-енергично, по-бързо, още по-бързо, ритъмът се ускори, задъха се, но дотук. Шиъринг започна своите акорди и те рукнаха от пианото в тъй пищни и неудържими приливи, та човек можеше да си помисли, че пианистът не ще съумее да ги подреди. Прииждаха, прииждаха като море. Тогава някой се провикна: „Давай!“ Дийн се изпоти; яката му се овлажни.

— Ето го! Царят! Божественият Шиъринг! Да! Да! Да!

Шиъринг веднага усети лудия Дийн зад гърба си, чуваше задъханото му дишане, всяко негово възклицание, чувстваше го, макар че не го виждаше.

— Точно така! — провикна се Дийн. — Да-да!

Шиъринг се усмихна; заклати се още по-силно. После стана от пианото, беше вир-вода; това бяха великите му дни от 1949 година, преди да направи завой към студения джаз и да се комерсиализира. Когато Шиъринг си отиде, Дийн посочи табуретката пред пианото.

— Опразненият трон на бога! — промълви той.

Върху капака на пианото беше оставена една хорна: златният й блясък хвърляше странни отражения върху пустинния керван, изрисуван на стената зад ударната секция. Бог си отиде; след неговото оттегляне всичко бе потънало в тишина. Тази нощ валеше дъжд. Оживя митът за дъждовната нощ. Дийн не беше на себе си от благоговение. Тази лудост доникъде нямаше да ни изведе. Не знаех какво става с мен, а после изведнъж осъзнах, че беше просто от марихуаната, която пушехме; Дийн се беше запасил. От нея се раждаше усещането ми, че в следващия миг всичко ще се случи — мига, в който нещата ще се решат веднъж завинаги.