Джак Керуак
По пътя (25)

11

Така ме завари Дийн, когато най-после реши, че заслужавам да бъда спасен. Заведе ме в къщата на Камий.

— Къде е Мерилу бе, човек?

— Избяга, курвата.

Камий беше истинско облекчение след Мерилу; възпитана, учтива млада жена, която при това си даваше сметка, че осемнайсетте долара, които й бе изпратил Дийн, бяха от мен. Но къде изчезна, о, сладка Мерилу? Починах си няколко дни в къщата на Камий. От прозореца на нейната дневна в дървената къща на улица „Либърти“ се виждаше целият Сан Франциско, пламтящ в зелено и червено в дъждовната нощ. През няколкото дни, които прекарах там, Дийн предприе най-нелепата стъпка в трудовата си кариера. Стана демонстратор по домовете на тенджери под налягане. Търговецът, който го нае, го затрупа с мостри и рекламни листовки. Първия ден Дийн беше ураган от енергия. Обикалях с него из целия град, докато той си уреждаше срещи. Идеята беше да получава покани за светски вечери и в даден момент да скача и да демонстрира тенджерите под налягане.

— Братче — възбудено ми заразказва Дийн, — тая работа е по-шантава дори от оная, която вършех за Сайнах. Сайнах продаваше енциклопедии в Оукланд. Никой не можеше да му откаже. Държеше дълги речи, сновеше нагоре-надолу, смееше се, плачеше. Веднъж нахълтахме в една къща, чиито обитатели тръгваха на погребение. Сайнах падна на колене и започна да се моли за спасението на душата на покойния. Хората се разплакаха. И той им продаде цяла енциклопедична поредица. Няма по-откачен човек от него на тоя свят. Къде ли е сега? Лепвахме се за хубавите млади дъщери и ги опипвахме в кухните. И днес следобед просветих по същия начин една свръхпищна домакиня в малката й кухня — демонстрирах с ръка около кръста й. Ха! Хммм! Ееех!

— Карай в тоя дух, Дийн, може би някой ден ще станеш кмет на Сан Франциско.

Беше си разработил цяла рекламна система: упражняваше я вечер пред Камий и мен.

Една сутрин застана гол пред прозореца, загледан в изгрева над Сан Франциско. Имаше точно вид на човек, който някой ден ще стане езически кмет на Сан Франциско. Но енергията му се изчерпа. В един дъждовен следобед търговецът на тенджерите пристигна вкъщи, за да разбере какво става. Дийн. Дийн лежеше проснат на дивана.

— Опита ли се да продадеш тези тенджери?

— Не — отвърна Дийн. — Задава ми се друга работа.

— А какво ще правиш с мострите?

— Не знам.

В гробно мълчание търговецът събра жалките си тенджери и си отиде. От всичко ми бе дошло до гуша, бях уморен, Дийн също.

Но една нощ ние двамата внезапно пак подивяхме; и хукнахме към едно малко нощно заведение, за да послушаме Слим Гейлард. Слим Гейлард е висок слаб негър с огромни тъжни очи и всяка втора дума, която произнася, е „оруни“. „Окей-оруни“ и „Ще удариш ли едно уиски-оруни?“ В това заведение на Фриско се стичаха големи жадни тълпи от млади полуинтелектуалци, настаняваха се в нозете му и го слушаха как свири на пиано, китара и бонго-барабани. Когато се разсвири, той съблича ризата и фланелката си и чак тогава истински се възнася. Върши и говори, каквото му мине през ум. Започва да пее например някоя песен — „Бетонобъркачка“ — тъпа-тъпа, тъпа-тъпа, неочаквано забавя ритъма, мрачно се замисля над своите бонго-барабани, докато връхчетата на пръстите му едва трополят по кожата, а в това време публиката се накланя напред, стаила дъх, за да го чува; човек си помисля, че това ще продължи минута или две, а той изкарва цял час, изтръгвайки неуловими звуци с връхчетата на пръстите си, все по-тихи и по-тихи, докато накрая престанат да се чуват и шумът от уличното движение нахлуе през отворената врата. След което бавно се надига, взема микрофона и също тъй бавно произнася: „Великият-оруни… прекрасният-оваути… здравей-оруни… уиски-оруни… всичко е оруни… как живеят момчетата от първия ред със своите момичета-оруни… оруни… оваути… оруниоруни…“ И така петнайсет минути, гласът му става по-мек и по-мек, докато съвсем замре. Големите му тъжни очи обхождат публиката.

Дийн седи отзад и мърмори:

— Господи! Това е! — И сключва ръце като за молитва, целият облян в пот. — Сал, Слим знае какво значи времето, той знае какво значи времето!

Слим сяда на пианото и удря два клавиша, две „до“-та, после още две, после едно, после две и изведнъж големият плещест контрабасист се разбужда от унеса си и осъзнава, че Слим свири „Джем блус в до“, дръпва с големия си показалец струните, великият отмерен ритъм звънва и всички се заклащат, само Слим си остава тъжен, както винаги. Момчетата надуват така джаз половин час, после Слим, обезумял, се нахвърля върху бонго-барабаните и изпълнява мълниеносни кубински ритми, и крещи лудо на испански, на арабски, на перуански диалект, на египетски, на всички езици, които знае, а той знае безброй езици. Свършва след доста време; всяко негово изпълнение трае два часа. После отива до една колона и тъжно се заглежда над главите на хората, които прииждат да разговарят с него. В ръката му пъхват чаша уиски. „Уиски-оруни — благодаря ти, оваути…“ Никой днес не знае къде е Слим Гейлард. Веднъж Дийн сънувал, че лежи на тревата пред някаква калифорнийска болница и че коремът му е издут и посинял, защото ще ражда. А под едно дърво седи Слим Гейлард заедно с група негри. Дийн обръща към него ужасени майчински очи. Слим му казва: „Сега ще мине оруни.“ В оная нощ Дийн се приближи до Гейлард, приближи се до своето божество; Дийн беше убеден, че Слим е божество; повлече крака към него, поклони му се и го покани да седне при нас. „Добре, оруни“ — отвърна Слим; той приемаше всички покани, но никога нямаше гаранция, че ще присъства и духом. Дийн намери маса, купи питиета и остана скован пред Слим. Слим мечтаеше, зареял поглед над главата му. Всеки път, когато Слим произнасяше „оруни“, Дийн отвръщаше с „Да-да!“. Седях между двамата безумци. Нищо не се случваше. За Слим Гейлард целият свят представляваше просто едно огромно оруни.

В оная нощ аз открих и Ламншейд във „Филмор енд Гиъри“. Лампшейд е грамаден мулат, който се появява в музикалните салуни на Фриско по палто, шапка и шал, скача върху подиума и започва да пее; вените на челото му пулсират, той си поема дълбоко въздух и започва да извива протяжен скръбен блус с всеки мускул на душата си. И както пее, вика към хората: „Не бързайте да идете на небето, започнете с газирана вода и свършете с уиски!“ Гласът му гърми над всичко. Той криви лицето си, кълчи се, прави какво ли не. Приближи се до нашата маса, наведе се над нас и каза: „Да!“ А после тръгна, олюлявайки се, към улицата, за да отиде в друг салун. Подир това видях и Кони Джордан, безумец, който пее, размахва бясно ръце, накрая опръсква с пот всички наоколо, рита микрофона и пищи като жена; късно нощем той се появява изтощен в „Дейсънс Нук“, държи чаша алкохол пред себе си и слуша дивите джаз-сешъни, ококорил грамадните си кръгли очи, отпуснал рамене и втренчил мътен поглед в пространството. Никога не съм виждал по-луди музиканти. Във Фриско всеки свири джаз. Там е краят на континента; и никой пет пари не дава за нищо. Така скитахме с Дийн из Сан Франциско, докато получих чека от следващата си стипендия и бях готов да се завърна вкъщи.

Какво постигнах с пътуването до Фриско, не знам. Камий едва чакаше да си тръгна; на Дийн му беше безразлично. Купих един хляб и колбаси и си направих десет сандвича, с които отново трябваше да преживея, докато прекося страната; те до един щяха да се развалят, преди още да се добера до Дакота. В последната ми нощ Дийн откачи, изнамери Мерилу някъде в центъра, метнахме се на колата и обикаляхме по целия Ричмонд до другата страна на залива, в бордеите се отбивахме по негърските дървени кръчми, от които ехтеше джаз. В една от тях Мерилу реши да седне, а един негър издърпа стола изпод нея. Когато отишла в тоалетната пък, мадами я заговорили и й направили предложение. И на мен направиха предложение. Дийн беше целият в пот и възбуда. Това беше краят; исках да се махна.

На разсъмване взех моя нюйоркски автобус и се сбогувах с Дийн и Мерилу. Те поискаха да им дам няколко от моите сандвичи. Отказах им. Потискащ миг. И тримата си мислехме, че никога повече няма да се видим, но ни беше безразлично.